Мираж

14

Наистина имаше голям универсален магазин само на пет минути от жилището на Бен Хасан. Взех малкото си вещи със себе си, като знаех, че паспорт не бива да се оставя никъде в Мароко — най-малкото при човек, който се занимаваше с нелегална изработка на документи.

— Искаш ли да вземеш душ, преди да излезеш?

— Ще се изкъпя, като се върна с чистите дрехи.

— Омар може да те заведе.

— Просто ми обясни къде да ида.

Бен Хасан ме упъти към магазина и ми съобщи, че до него имало кафене на име „Парижанин“ с безжичен интернет.

Десет минути по-късно се озовах в монокултурен свят на потребителски стоки и мода, климатизиран и озвучен с тиха поп музика, явно подбрана от някой гуру в маркетинга, с подходящи звукови характеристики, които да насърчават клиентите да пазаруват. Напълних кошницата си с бельо, тениски, бежов памучен панталон, шорти каки, две бели ленени ризи, сандали и внезапно ме прониза отчаяна тъга. В ушите ми прозвуча коментар, който Пол бе направил само преди няколко дни. Бяхме на балкона на стаята ни, слънцето бавно залязваше над океана, държахме по чаша вино в ръка, още опиянени от секса, който бяхме правили преди малко. Жегата от деня отслабваше, светлината къпеше града в сияние с цвят на коняк, а мъжът ми се обърна към мен с почти блажена усмивка и каза:

— Много се говори как трябва да се затръшне вратата към потребителския манталитет, а всички сме негови роби. Но тук сме свободни от това… поне за кратко.

После разговаряхме оживено как трябва да обмислим нов подход за справяне с този свят. Как може би след четири или пет години Пол щеше да се пенсионира от университетския си пост; как аз можех да продам счетоводната си фирма; как къщата ни в Бъфало вече щеше да е изплатена, при което можехме да я сменим с по-малка на крайбрежието на Мейн с хамбар, който да преустроим в ателие за Пол и обширна мансарда за мой кабинет. И в този кабинет най-сетне щях да се опитам да напиша романа, който се оформяше вече от години в съзнанието ми (но който предвид творческите ми комплекси никога не се осмелих да започна): история за живота на татко и вродената тъга в същината на американската мечта за успех.

— Ти ще можеш да пишеш, а аз ще рисувам, без нищо да ни пречи — каза той. — Като продавам по няколко картини на година, лесно ще можем да си позволяваме месец тук, в Есувейра, или пък някъде в Южна Франция. Чувал съм, че в Пиренеите можеш да наемеш бунгало за триста евро на месец…

— Живот с несекващи приключения.

— Точно такъв ще водим — потвърди той. — Напълно достъпен ни е, само да го пожелаем. Дори когато имаме с нас нашия син или дъщеря.

Усетих как отново изтръпвам от ярост. Мъка, гняв и…

Той си има дъщеря… Има си и съпруга.

Друга съпруга.

— Госпожо, добре ли сте?

Беше една от продавачките, много хубавичко момиче на не повече от двайсет и една. Поставила бе ръка на рамото ми в опит да ме задържи в равновесие. Имах нужда да ме задържат в равновесие ли? Нима видът ми подсказваше, че всеки момент щях да се килна напред в пропастта…?

— Съвсем добре съм — отвърнах, макар да знаех, че това е далеч от истината.

— Простете, не биваше да се натрапвам. Желаете ли да ви услужа с нещо?

— Нужни са ми тоалетни принадлежности.

— И грим?

— Нуждая ли се от грим?

— Госпожо, не исках да ви се меся. Отново моля за извинение.

— Не, аз моля вас да ме извините — казах.

Милото момиче ме осведоми, че тоалетните принадлежности са на втория етаж, близо до кафенето. Благодарих ѝ, качих се горе и си купих дезодорант, пудра, шампоан и балсам, както и четка за коса, четка за зъби и паста, крем за лице, който даваше абсурдната гаранция да заличи всички видими бръчки за две седмици. Платих всичките си покупки и попитах жената на касата къде е най-близката пощенска станция. Тя отвърна, че има една точно срещу кафене „Парижанин“. Какво съвпадение. Тъкмо за него Бен Хасан ми бе казал, че има приличен безжичен интернет. Излязох от магазина и извървях една пресечка до близкия клон на Марокански пощи. Купих голям подплатен плик, извадих от раницата си единствения останал непокътнат скицник на Пол, съдържащ над петдесет негови рисунки от Есувейра. Устоях на изкушението да ги разгледам отново, защото при вида на графиките, сътворени от ръката му, несъмнено отново щях да изпадна в душевен смут. Запечатах плика с албума, написах отгоре името и адреса на счетоводната си фирма и го изпратих по въздух с препоръчана поща до Щатите. Исках последните работи на Пол да се озоват възможно най-скоро у дома.

Прецених, че каквото и да станеше с нас, той щеше да е облекчен да научи, че не всичките му рисунки са били изгубени във водовъртежа, в който се бе хвърлил.

После отидох в кафенето отсреща.

„Парижанин“ беше почти копие на големите заведения в Париж като „La Coupole“ или „Terminus Nord“, за КОИТО бях чела в пътеводители и където си бях обещала да ида някой ден. Намерих си маса. Поръчах еспресо и попитах сервитьора дали може да ми донесе хляб и конфитюр. Умирах от глад. Като видя лаптопа ми, той ми съобщи името на мрежата и паролата, за да вляза. Не бях проверявала пощата си от вчера, така че ме очакваха над четиресет имейла. Бях основно спамове и рекламни предложения. Няколко служебни, свързани с клиенти, на които отговорих, и едновременно ги препратих до Мортън.

Пристигнаха кафето и нарязана на филийки франзела. Благодарих на сервитьора, намазах хляба с ягодовото сладко и го изядох бързо, за да потуша замайването от глад и дезориентация. Пресуших кафето наведнъж и си поисках второ заедно с чаша лимонов сок.

— Le petit dej’est a dix-sept heures — отбеляза той с усмивка. Следобедната закуска е в пет часа.

Успях да докарам на лицето си усмивка в отговор.

Прехвърлих се на нов прозорец, като влязох в общата сметка в „Мастъркард“, която ползвахме с Пол — кредитна карта с лимит, който никой от нас не можеше да надхвърля. Проверих салдото и бях ужасена (но не и изненадана) да видя, че лимитът от три хиляди долара бе надхвърлен по-рано днес. Когато проверявах сметката преди три дни, в нея бяха останали триста долара за харчене. Но от вчера насам беше имало две големи тегления в брой, всяко по десет хиляди дирхама, самолетен билет от „Ройъл Еър Мароко“ тази сутрин до Варзазат и сметка за хиляда и шестстотин дирхама от хотел на име „Оазис“ в същия град. Издирих хотела в Гугъл и бях препратена към уебсайта му, където установих, че е с две звезди и стаите в този слабо посещаван от туристи сезон струваха по четиристотин дирхама на нощувка. Това означаваше, че е предплатил поне за четири нощувки. Исках да се обадя и да проверя наистина ли е отседнал там в момента, да го чуя по телефона, да настоявам…

Съпругата му — другата му съпруга — вероятно живееше във Варзазат. Защо тогава ме беше потътрил в Есувейра, вместо да идем в този град, където би могъл да прескача между двете ни? Защо беше избягал тук, в Казабланка, да се види с дъщеря си, след като го бях изобличила в измама? Защо дъщеря му беше затръшнала вратата си под носа му и защо той бе решил да хукне при съпругата си? И как изобщо се беше качил на самолет без никакви лични документи? Беше оставил паспорта си и сега се намираше у мен.

Варзазат. Потърсих го в Гугъл и открих, че е град с население около шейсет хиляди души в югоизточната част на страната; че е смятан за порта към Сахара; че там има филмова студия, често използвана от чуждестранни филмови компании като локация за продукции с пустинна тематика; че се гордее с модерната си инфраструктура и историческа сахарска архитектура; че разполага с международно летище, откъдето има ежедневни полети до Казабланка и Маракеш и директни полети до парижкото летище „Орли“ три пъти седмично.

Сега на крайбрежието на Северна Африка беше пет часът и дванайсет минути следобед. В Бъфало беше дванайсет часа и дванайсет минути. Извадих разпечатката на променената си резервация за полет на „Ройъл Еър Мароко“. Влязох в уебсайта им и написах номера на референцията си. После се прехвърлих към уебсайта на Джет Блу и промених вътрешния си полет от „Джей Еф Кей“ до Бъфало за същия час утре. Пристигна лимоновият ми сок. Добавих половин лъжичка захар и малко вода към прясно изцедения лимон и го изпих на един дъх. Тъй простичка напитка, произлязла от много кисел плод, а толкова успокояваща и освежителна.

Почувствах се ободрена от тази следобедна закуска. Платих на сервитьора. На път за дома на Бен Хасан минах покрай цветар и купих подарък за моя домакин — дванайсет дългостеблени лилии. Да, усещах у този човек известно двуличие, но пък беше гостоприемен, а аз имах нужда от това сега. А и майка ми би се обърнала в гроба, ако не бях изпълнила едно от основните ѝ наставления за поведение в обществото: винаги носи подарък.

— Лилии! — възкликна Бен Хасан, като се върнах в апартамента му. — Как се сети, че обожавам това цвете?

— Просто догадка.

— Сигурно ме мислиш за обсебен от смъртта.

— А такъв ли си? — попитах.

— Като тежиш двеста килограма и не можеш да изминеш повече от две пресечки без болки в гърдите, да, лилиите ти напомнят, че реката Стикс е само през няколко улици. Но ти благодаря за жеста.

— Като стана дума за смъртно желание… Знам, че мъжът ми сега е във Варзазат. Там живее тя, нали?

Бен Хасан сви устни.

— Пол ми каза, че си много опасна жена, както приляга на професията ти. Ще говорим повече по време на вечерята. Банята за гости, както сигурно си спомняш, е през две врати вдясно. Ако хвърлиш дрехите си в коридора, Омар ще ги е изпрал и изгладил, докато се върнем довечера. Не бива да те пращаме обратно в Щатите с мръсно бельо, нали така?

— Нямаме ли всички своето мръсно бельо, мосю? — подхвърлих.

— Аха, счетоводителка с душа.

Банята беше тясна, а душкабината — миниатюрна, с ръчен душ. Но пък налягането на водата беше прилично, а температурата ѝ висока. Хубаво беше да се освободя от дрехите, с които бях пътувала и спала през последните двайсет и четири часа. И наистина открехнах вратата, за да ги метна в коридора.

Докато обличах новите, зърнах отражението си в огледалото. Осемте часа сън бяха заличили тъмните сенки под очите ми. Ала вътрешните сеизмични сътресения изобщо не бяха утихнали. И все пак несгодите в живота — в моя живот — се посрещат много по-добре след приличен сън и много горещ душ.

— Буквално сияеш — обяви Бен Хасан, когато минах по коридора и заварих него и Омар да работят в офиса, където многоцветните паспорти се издигаха на висока купчина.

— Благодаря за всичките ти добрини.

— Полагат ти се. Особено при всичко, което си открила през последните няколко часа. Не че самият Пол би пожелал да погледне открито корабокруширалия кораб, какъвто е животът му. Че кой въобще на света би го поискал?

Бен Хасан замълча и остави този коментар да увисне помежду ни. После прошепна на Омар нещо на арабски и той се надигна от ламиниращата преса, с която работеше върху белгийски паспорт. Мина с бърза крачка покрай мен.

— Настъпи часът за „Кир“ — съобщи Бен Хасан, — стига да е приемливо за теб.

— Да, добре ще ми дойде питие.

— Радвам се да го чуя. Аз съм добър мюсюлманин, вярващ в Аллах и неизбежните райски двери, пред които най-сетне ще мога да се освободя от тази корпулентна обвивка и да прекарам вечността, реещ се сред небесни пари. Но съм също така и лош мюсюлманин, убеден, че е много трудно да изкараш деня без питие… или две, или три. Всъщност съм настроен твърде подозрително към всеки, който не пие. Пол не прекалява… освен ако светът не го затормозѝ малко повече.

— Значи е пил много, когато е бил тук снощи?

— То се знае. Особено след като дъщеря му беше затръшнала вратата в лицето му. Но повече за това после. Може ли да попитам как се сети, че той е във Варзазат?

Обясних, че ползваме обща кредитна карта и съм проследила трансакциите му.

— Ти си същински Биг Брадър.

— Нищо подобно. Ако го бях наблюдавала отблизо, отдавна щях да съм разбрала за неговата тайна.

— Искаш да кажеш за неговите тайни.

— Да, установих, че са в множествено число. Но нека те попитам нещо. След като Пол избяга без паспорт, как се е качил на самолета на „Ройъл Еър Мароко“?

Бен Хасан се подсмихна и направи широк жест към заобикалящото ни пространство.

— Няма как да не знаеш вече отговора на този въпрос.

— И с какъв паспорт пътува сега?

— Британски.

— Колко му взе за него?

— Обичайната ми цена е десет хиляди дирхама.

— И по тази причина той е изтеглил въпросната сума вчера.

— Анализаторските ти способности са завидни. Но трябва да изтъкна, че десет хиляди дирхама е цената ми за приятели и роднини. Ако става дума за човек, нуждаещ се от фалшиви документи поради проблеми с властите, сумата нараства значително.

— Бил си великодушен към стария си приятел.

— Това е един от възможните начини на тълкуване.

— Пол каза ли ти защо се появи в Казабланка без документи и предполагам, в критично душевно състояние?

— Заради историята с дъщеря му, естествено… Но колко точно знаеш ти по въпроса?

— Само че има дъщеря на име Самира и съпруга на име…

— Файза.

— Какво работи Файза?

— Преподава английски език и френска литература в колеж във Варзазат.

— Колко дълго са били женени?

Питиетата дойдоха.

— Ще стигнем и до това… и до много други неща на вечерята. Междувременно…

Омар ми подаде чашата с коктейла с цвят на касис.

— Основата на този „Кир“ е бяло вино от областта Мекнес, което се смята за мароканското бордо — обясни Бен Хасан, като също прие чаша от Омар. — За твое здраве, Робии. Желая ти успешен полет утре, далеч от цялата тази злополучна бъркотия.

Чукнахме чаши. Бен Хасан отново прошепна нещо на Омар, който се оттегли от стаята и затвори вратата зад себе си. След като вече не можеше да ни чуе, Бен Хасан каза:

— Било е доста неприятно, че си нападнала бедния Пол с бутилка.

— Нищо подобно не съм сторила! — Бях стъписана от това обвинение.

— Така казваш ти.

— Казвам го, защото е истината. Пол се хвърлял срещу стената в хотелската ни стая, след като…

Млъкнах, защото не ми се продължаваше нататък.

— След като какво?

— След като го залових в гигантска лъжа.

— Но ако си го хванала в изневяра… Предполагам, че става въпрос за друга жена…

— Не беше друга жена.

— Какво беше тогава?

— Това си е моя работа.

— И също така е твоя работа защо си го нападнала с бутилка.

— Защо не искаш да ми повярваш?

— А защо да вярвам на теб? Пол ми е приятел. Снощи се появи на прага ми в ужасно душевно състояние и ми каза, че избягал от Есувейра, когато съпругата му го нападнала с бутилка, след което ми показа физическите последствия от тази атака. Ако човекът, с когото споделям леглото си, ме нападне с бутилка…

Бен Хасан поддържаше лековат, почти шеговит тон, сякаш ставаше дума за забавно събитие.

— А защо Самира го е прогонила? — попитах.

— Защото беше много лош баща и не си направи труда да покаже никакъв интерес към дъщеря си допреди няколко месеца.

— Откъде знаеш?

— Самира ме смята за свой сурогатен баща.

Гледаше ме право в очите, като го изрече.

— Къде беше майка и? — попитах.

— Тук, в Казабланка, докато дъщеря ѝ постъпи в университета. Тогава помежду им възникнаха всевъзможни проблеми. Накрая Файза, която си имаше трудности и в професионално отношение, изгуби работата си. Изгуби и дома си вследствие на много дългове и заради мъжа в живота си, който не беше почтен, нито пък откровен.

— Не Пол, нали?

— Не. Пол напълно прекъсна контакт със съпругата си, когато замина за Щатите няколко месеца преди раждането на Самира.

— А защо е изпитал потребност пак да се свърже с двете, след като десетилетия наред не ги е търсил?

— За това ще трябва да попиташ Пол.

Той отново надигна чашата си и я пресуши на една дълга глътка. След леко, но недискретно оригване повдигна вежди и добави:

— Нищо чудно да е свързано с това, че е станал дядо.

— Самира има дете?

— Да, син на година и половина на име Клод. Бащата е французин от Марсилия, адвокат. Женен. Извънредно интелигентен. Извънредно комплициран. Но Самира винаги си е падала тъкмо по такива мъже. Сигурно затова беше толкова заинтригувана от липсващия си баща и съответно отчаяно оскърбена, че той отказваше всякакъв контакт. Ала на̀ ти тебе необяснимо чудо. Нито дума на Файза или Самира десетки години. Нито веднъж не им прати някакви пари. Изчезна отвъд Атлантика, очевидно напълно безразличен. И ето че преди няколко месеца внезапно се свърза с мен с желание да чуе новини за дъщеря си. И искаше не само новини, но също скорошни снимки и нейния имейл адрес. Започна да ѝ пише, искаше да знае всичко за живота ѝ. Самира дойде при мен разстроена и объркана.

— Но защо е потърсил контакт с нея след толкова дълго време? — попитах. — Защо сега?

— Посъветвах Самира да зададе този въпрос на Пол в имейл. Отговорът му беше: „Току-що открих, че не мога да имам деца с новата ми съпруга“.

Толкова бях зашеметена от това изявление, че съборих чашата с коктейла си на пода.

— Написал е това? — прошепнах. — Нима наистина е написал това?

Бен Хасан потисна усмивка.

— Да, написал е, че не може да има деца с теб… че си безплодна.

— Това е възможно най-долната лъжа. — Разплаках се. — А Пол избяга тук, в Казабланка, защото открих, че зад гърба ми си е направил вазектомия.

Бен прие тази информация с моментен шок, но побърза да го прикрие с дежурното си пасивно изражение.

— Това е сериозно обвинение.

Вече ровех в раницата си и търсех документите, които бях донесла със себе си.

— Не е просто обвинение — извиках, — това е истината.

Тръшнах листовете на работата маса пред Бен Хасан.

— Ето всичко черно на бяло.

Със забързан и трескав поток от думи го осведомих как беше стигнала до мен фактурата за хирургическата процедура и последвалите събития, довели ме там, където се намирах сега. Бен Хасан ме слушаше мълчаливо. Когато завърших, взе малко звънче и позвъни два пъти. Омар се появи в стаята само след секунди. Последва кратък разговор на арабски. Другият мъж излезе и скоро се върна с нова чаша коктейл за мен. Залови се да събира парчетата стъкло от предишната, пръснати навсякъде по пода. Когато понечих да се извиня за непохватността, проявена в яда ми, Бен Хасан вдигна ръка и ми поръча да не съдя себе си така строго.

— Преживяла си твърде голям шок през последните двайсет и четири часа. За щастие, въпросната чаша не беше кристал „Розентал“, просто обикновено стъкло, така че няма щети.

Прошепна още нещо на Омар, който хвърли стъклата в близкото кошче за боклук и отново ни остави сами. Щом вратата се затвори, Бен Хасан взе от масата фактурата за извършената процедура и я вдигна пред очите си.

— Ето го и пословичното димящо дуло. Още едно доказателство, че си го нападнала с бутилка, когато си узнала за коварното му предателство.

Стиснах очи. Въобще не биваше да изричам и дума пред този хитрец насреща ми. Накрая казах:

— Разбери, че ти говоря абсолютната истина по повод ранената глава на Пол. И че съм отчаяно разтревожена за него. Трябва да го открия.

Бен Хасан помълча известно време, докато отпиваше от виното си. После каза:

— Дано намериш утеха във факта, че съпругът ти много се потруди да се реваншира на дъщеря си.

— Не те разбирам.

— Помогна ѝ да си купи апартамент.

Сега вече бях напълно озадачена.

— Какво е направил?

— Помогна на Самира да си купи апартамента, в който живее сега. Онзи, пред който си я нападнала словесно тази сутрин.

— Не съм я нападала словесно. Аз просто…

— Обвинила си я, че е любовница на мъжа ти. Самира ми се обади, докато ти спеше, доста разстроена, че си я изложила така на публично място.

— Не съм я излагала.

— Разбирам, че както и по другия въпрос, казваш истината.

— Пол не би могъл да ѝ купи апартамента.

— Плати само половината. Другата половина от сумата дойде от любовника ѝ французин.

— Колко е дал мъжът ми на дъщеря си?

— Един милион дирхама.

Бен Хасан наблюдаваше как ще приема тази дребна подробност.

— Не мога да повярвам — отвърнах.

— Защо?

— Защото това прави колко… Осем цяло и осем дирхама за един американски долар… някъде към сто двайсет и две хиляди долара.

— Ти си същинско ходещо сметало.

— Няма начин да е изтеглил такъв заем в Щатите, без аз да знам.

— Тъкмо затова Пол взе заема тук, в Казабланка.

— Но той няма кредитен рейтинг тук, нищо, което да заложи като обезпечение за такава голяма сума.

— Отново уцели същината на проблема. Тъкмо по тази причина мъжът ти не се обърна към банка или друга финансова институция.

Чак сега започна да ми просветва или по-скоро да ми притъмнява.

— Да не ми казваш, че се е обърнал към лихвар?

— „Лихвар“ звучи малко просташко, не намираш ли? „Финансов посредник“ е далеч по-елегантна фраза.

— Да не мислиш, че сега ми е до изискано изразяване, мосю Бен Хасан? След като е взел заем от лихвар, значи е затънал още по-дълбоко, отколкото си представях. Сигурно знаеш името на гангстера, на когото сега вероятно изплаща сумата в троен размер.

— Човекът не е гангстер. Просто бизнесмен.

— И името му е…?

Последва дълга пауза, през която моят домакин изпразни чашата си, оригна се шумно и преднамерено. Накрая заяви:

— Името му е… мосю Ромен Бен Хасан.