Мираж

12

Колата беше пежо антика с разбито окачване и двигателят ѝ издаваше гръмки шумове на всеки няколко минути. Движехме се с осемдесет километра в час и ненадейно се раздаваше шумно пърпорене, сякаш машината бе на прага на смъртта. Тези злокобни звуци като че въобще не притесняваха шофьора, мъж на име Симо: жилест, намусен, към петдесетгодишен, с тежка давеща кашлица, очевидно в резултат от прекаляване с цигари. През четирите часа на пътуването ни до Казабланка между устните му винаги имаше фас. Щом една цигара изгореше почти до филтъра, той вадеше нова от пакета на седалката до себе си и я палеше от предишната.

Симо настоя да се настаня на задната седалка, където бях отворила и двата прозореца, за да бъде пропъден несекващия облак от дим и да се осигури някаква вентилация в душната нощ, в която влажността правеше въздуха лепкав като кленов сироп. Симо даде ясно да се разбере, че не желае да има нищо общо с мен извън това да ме закара там, където отивах. Когато го попитах знае ли къде се намира адресът, даден му от Фуад — беше му го написал на арабски, — той кимна. В отговор на въпроса ми каква е вероятността да попаднем на полицейски постове по пътя, само вдигна рамене.

Фуад ме беше предупредил още докато бяхме в кафенето, че Симо е заклет мълчаливец. Преди да ме заведе да се срещна с него, отидох при Мохамед. Казах му, че се налага да замина и го моля да не обелва и дума пред никого за това.

— Но Майра ще се разтревожи, като не се върнете.

— На Майра можеш да кажеш, че съм отишла да търся съпруга си. Тя няма да ме издаде, увери ме. Моля те, обещай, че и ти ще запазиш тайната ми.

После извадих две банкноти от по сто дирхама и ги поставих в дланта му. Той се ококори.

— Шукран, шукран — благодари ми.

— Тези пари са за теб, не за баща ти. Той дали ще се чуди къде съм?

— Ще му дам онези петдесет дирхама, които ми платихте. Те ще му запушат устата.

— Желая ти всичко добро, Мохамед.

— Бог да ви благослови, госпожо.

Забързах обратно към кафенето. Фуад ме придружи през кухнята — малко и претъпкано, кошмарно горещо помещение, където двама мъже в потни и лекьосани тениски пържеха фалафели и сипваха хумус в чинии. Погледнаха ме, но Фуад им се намръщи и те отново насочиха поглед към работата си.

След миг бяхме на задната уличка, в която беше сместено пежото. Един мъж стоеше в сенките и пушеше цигара. Фуад ни запозна и ме осведоми, че Симо ще ме откара до Казабланка. После ми поиска адреса. Отворих дневника на Пол и му показах страницата, на която беше написан. Той извади малък смачкан бележник от задния си джоб, взе молива, затъкнат зад ухото му, облиза графита и написа адреса на арабски. Подаде го на шофьора, придружен с устни инструкции, след това махна на Симо да се отдалечи за малко. Мъжът потъна по-дълбоко в сенките.

— Не исках да вижда как ми давате парите — обясни Фуад. — Ще му платя после. Избрах него, макар да не е от разговорливите, защото не е от тия, дето ще ви изнудват за пари. Знае, че ще отговаря пред мен, ако нещо не е наред или ако се опита да ви притеснява, което той няма да направи.

Бръкнах в джоба си и отброих четири хиляди дирхама. Хранех безумната надежда, че в Казабланка ще заваря Пол в дома на любовницата му, ще се уверя, че е добре, ще му дам шанса да се качи на обедния полет до Ню Йорк с мен, а в най-лошия случай ще ми тръшнат вратата под носа, с което ще се сложи край на брака ни, който в моето съзнание вече беше приключен.

Фуад преброи парите и като се увери, че е получил пълната сума, повика шофьора и му заговори тихо, с твърд тон. Показа му отново адреса на арабски и на няколко пъти посочи към мен. После написа някакви числа на друго листче от бележника, след като отново облиза молива. Откъсна го и го подаде на мен.

— Ако възникне нещо непредвидено, позвънете ми на този номер. Но не би трябвало да има никакъв проблем. Симо е свестен…

После ми подаде пластмасовия плик.

— Съпругът ви остави това, когато дойде в късния следобед. Не казвам, че искаше да го дам на вас, но предпочитам вие да му го пазите.

— Все още ли няма да ми кажеш къде го е оставил другият ти шофьор?

— Не мога, дадох му дума да мълча.

— Поне ми отговори права ли съм, като отивам на този адрес?

Фуад се замисли, после ми отвърна кратко:

— Иншаллах.

Ако такава е волята на Аллах.

Пет минути, след като излязохме от Есувейра, открих, че лампичката за четене отзад в колата не работи. Когато попитах Симо дали е повредена, той само вдигна рамене. Помолих го да спре и да я оправи, тъй като беше напълно тъмно, а нямах търпение да видя какво има в пазарската торбичка, дадена ми от Фуад. Исках също така да използвам четирите часа пътуване, за да прочета дневника на Пол, макар да изпитвах неудобство да се ровя в съкровените му тайни. Може би повредената лампичка беше намек, че не бива да надзъртам там. Но самият факт, че бях в раздрънкана кола и бягах от хотела ни в издирване на този изгубен човек…

— J’ai besoin de lire, monsieur41 — казах на Симо, когато отвърна, че не можел да стори нищо за повредената крушка.

Бръкна в джоба си и метна запалка на задната седалка.

— Се n’est pas suffisant. Vous n’auriez pas une lampe-torche?42

Той поклати глава и ускори, като предизвика първия пукот откъм ауспуха. Облегнах се назад и усетих с гърба си пружините под тапицерията от изкуствена кожа. После бръкнах в пазарската торбичка. Изпитах нещо подобно на огромно облекчение, когато извадих отвътре един от големите скицници на Пол. Щракнах запалката и на бледия ѝ пламък отгърнах твърдата черна корица, след което трескаво запрелиствах страница след страница графики от Есувейра. Каквато и мъка и самоунищожителен гняв да го бяха накарали да разкъса няколко от скицниците си в стаята ни, явно се бе задействало някакво зрънце на самосъхранение, защото тъкмо този съдържаше най-добрите работи, правени някога от него. Над петдесет рисунки, тъй иновативни и дръзки в използването на щриха, в смесицата на абстрактно и реалистично, в автентичното усещане за жега и прах на сука, което Пол бе предал, съпътствано от абсолютната му потребност да нарисува сцените по такъв оригинален начин. В един момент ми се наложи да затворя албума. Седях мълчаливо в тъмното и попивах усещането за загуба, плъзнало в организма ми като бързодействаща отрова. Погледнах към невзрачния пейзаж отвън и облаците по небето, спиращи всякаква светлина от звездите и луната. Внезапно се почувствах омаломощена от огромния стрес на последните часове, от страха и тревогата какво (и дали изобщо нещо) ще открия в Казабланка. Като че чак сега осъзнах напълно как целият ми живот се е променил. А надеждата за дете…

Разплаках се. Плаках дълго в тъмнината на тази очукана кола, наблюдавана в огледалото за обратно виждане от мълчалив човек, изпитващ неудобство от такава проява на чувства. Той запали нова цигара. Когато плачът ми утихна, мъжът бръкна в плик на предната седалка и ми подаде няколко кубчета баклава, увити в хартия.

— Моя жена прави това — скалъпи някак той на френски. — Вие яжте.

— Шукран.

Кимна ми. Не си казахме повече нито дума до пристигането в Казабланка.

Затворих очи с надеждата сънят да ме пребори. Не се случи, така че отново ги отворих. После, с мисълта колко е неразумна тази идея, извадих от раницата си дневника на Пол. Държах запалката толкова близо до страниците, че се боях да не би при подскачане на колата в някоя дупка да ги подпаля. Повечето от тях бяха заети от направени набързо скици, драскулки, визуални импровизации на живота около него, който той не спираше да наблюдава. Тук-там имаше по някое разсъждение или признание, но най-много ред или два. Пламъкът на запалката хвърляше чудати сенки, докато изчитах страница след страница подобните на епиграми откровения на мъжа ми. Това, че никъде не бяха отбелязвани дати, беше толкова типично за Пол. Цифри, крайни срокове — все гледаше да ги отбягва. Нямаше определена хронология в тази кавалкада от съмнения и укори, отправени към него самия, и…

Няколко страници по-нататък имаше скица на мен гола в хотелското ни легло.

Стиснах здраво клепачи. Ето защо никога не бива да четеш дневника на любимия си.

Затворѝ дневника веднага.

Следваше друга бегла моя скица как стоя на балкона, загледана в далечината.

Значи е бил наясно, че с извършването на тайната вазектомия зарежда оръжие, което в крайна сметка щеше да гръмне в лицето му.

Докато ме бе убеждавал, че иска дете, очевидно не бе искал дете.

Кой беше Ромен Б. X.? Получих отговор на този въпрос малко по-късно, когато попаднах на страница с името „Ромен Бен Хасан“, написано в долното поле, последвано от адрес също в Казабланка 4е. Разрових паметта си да си припомня къде бях чувала това име преди. И се сетих. Бен Хасан беше приятелят художник на Пол от годината му, прекарана в Казабланка; човек с френско-марокански произход, онзи бохем, който беше въвличал Пол в забави и пиянски сбирки. Късметът беше на моя страна: под адреса имаше телефонен номер. Живееше в същия район на Казабланка като Самира. Имаше ли някаква връзка между тях? Не ми ли каза Пол, че е изгубил контакт с Бен Хасан, когато името му изникна в разговор преди няколко седмици? Поредната от многото лъжи, които ми беше пробутвал.

Нещо все още ме озадачаваше. Защо Пол бе взел този свой последен оцелял скицник, а беше изчезнал без паспорта си и без никакви дрехи и лични вещи? Тормозеше ме фактът, че не носеше със себе си скъпоценните си моливи и въглени. Пол никъде не мърдаше без скицник и любимите си френски моливи, които поръчваше от няколко специализирани магазина в Манхатън. Травмата от нараняването, които си бе причинил… може би фактът, че е страдал от сътресение или най-малкото е бил дезориентиран, след като си е блъскал главата в стената, ли е станал причина да си тръгне от хотела само със скицника? Или вече е имал дрехи и тоалетни принадлежности в дома на приятелката си? Как ли ги бе отнесъл там? Нищо чудно при раздялата им в Бъфало да ѝ бе дал куфар, който да отнесе в Казабланка, и само да е търсел повод да се измъкне от брака ни, какъвто аз безспорно му дадох днес.

Чуй се само в какви налудничави предположения изпадаш…

Но как иначе би могъл да се обвърже с тази жена? През трите години, докато бяхме заедно, никога не беше пътувал някъде без мен освен за по два дни до галерията си в Ню Йорк. Прекарали бяхме няколко дни в Монреал, когато имаше групова изложба там в Музея на изящните изкуства. С изключение на това не бе напускал страната било сам, или с мен. Така че само в Бъфало можеше да се е запознал с любовницата си. А това означаваше да я е срещнал в университета, където преподаваше. На снимката в дневника се виждаше, че тя е малко над двайсетгодишна. Дали не си бе направил вазектомията, за да се погрижи и тя да не забременее?

Спри, спри, спри. Така не стигаш доникъде.

Ала проблемът при откриването на лъжа — особено когато не можеш да се изправиш пред лъжеца — е, че тя води към още по-развинтени хипотетични сценарии.

Излъгах по-рано, че Симо не каза нито дума повече до Казабланка. Всъщност каза една дума:

— Полиция.

Пред нас на пътя имаше блокада и двама полицаи бяха застанали на шосето, като единият насочи мощен фенер към нас и даде знак да спрем. О, господи, някак са открили, че съм се измъкнала от хотела и бягам. Ще ме върнат в Есувейра и ще ме изправят пред инспектор Муфад, чиито подозрения спрямо мен ще са се утроили, след като не се подчиних на нарежданията му и напуснах града. Сега ще постави някого на пост пред вратата ми, докато уреди съдия да му подпише заповед за отнемане на паспорта ми. Несъмнено ще се превърна в неговия заподозрян номер едно. Ще изтъкне в съда, че само виновен човек би предприел опит за бягство.

Друг глас в съзнанието ми настояваше, че Майра не би ме предала по този начин. Първо, защото така щеше да навлече и на себе си огромни неприятности, и най-вече защото си личеше, че е човек, който държи на думата си.

Ала ето че ни спираха. Видях как Симо здраво стисна устни. Дръпна продължително от цигарата си, а гърбът и раменете му видимо се напрегнаха. Лъчът от полицейския фенер нахлу през предното стъкло и почти ни заслепи, като принуди Симо незабавно да намали.

Той паркира пред полицейската кола и загаси цигарата си в преливащия пепелник на таблото. Стъклото му вече беше свалено и чувах пукането на статично електричество от радиостанцията наблизо. Когато лъчът обходи вътрешността на автомобила, видях двама млади служители на реда в зле прилягащи им униформи, учудени в този късен час насред нищото да видят на задната седалка жена, при това западнячка. Изговориха се много приказки на арабски, Симо подаде личните си документи и шофьорското си свидетелство. Един от полицаите изчезна за безкрайни пет минути, после се върна и дълго разговаря с колегата си. После насочи вниманието си към мен и каза:

— Vos papiers, Madame.43

Вече бях приготвила паспорта си и го подадох. Двамата полицаи прекараха твърде дълго време да го разучават страница по страница. Те бяха основно празни, свидетелство колко малко познавах света извън моята страна. Видях, че стигнаха до страницата, където бе положен печатът на мароканската ми виза. Разгледаха я внимателно и я обсъдиха помежду си. После по-старшият от двамата ме попита говоря ли френски. Кимнах утвърдително. Той ми зададе въпрос:

— Вярно ли е, както твърди шофьорът, че сте го наели като такси до Казабланка?

— Да, платих му да ме откара там.

— Защо пътувате нощем?

Вече бях предвидила този въпрос.

— Мъжът ми пристига в Казабланка с ранен полет сутринта и ще го посрещна на летището.

Тогава те изчезнаха с паспорта ми. Видях ги как отидоха до колата си, запалиха цигари и си предаваха един на друг моя документ за пътуване. Междувременно Симо отново пушеше и виждах, че се тревожи не по-малко от мен за изхода от тази ситуация. Знаех, че посегне ли един от тях към телефон или към радиостанцията, за да потвърди самоличността ми, с мен е свършено. Минаха още пет минути. По-възрастният от двамата отвори вратата на колата им. Ето, това беше — началото на края. Но той само извади отвътре бутилка с вода. Продължиха да разговарят. После ни приближиха и почукаха на задното стъкло. Отново го свалих.

— Donc, Madame…44

Той ми подаде паспорта.

— Bon voyage a Casa…45

Кимна на Симо, отдаде ни чест и ние потеглихме в нощта.

Две минути, след като отминахме полицейския пост, шофьорът ми изпухтя с облекчение. Дори когато в нищо не си виновен, взаимодействие със закона винаги поражда душевен смут. Дали Симо усещаше, че бягам? Стресът от последните няколко минути ми се отрази по неочакван начин. Повлияха ми също късният час и огромното напрежение от изминалия ден. Опънах се на задната седалка, като наместих тялото си така, че да избегна издадените пружини, и заспах. Макар разбитото окачване и неравната настилка да ме събуждаха на няколко пъти, изтощението ми бе толкова силно, че мигом отново се гмурвах в подземния свят. Докато не дойде рязко раздрусване, последвано от гръмкия рев на животно и още по-гръмкия клаксон на кола. Бяхме на градска улица, на хоризонта се издигаха високи жилищни сгради и нямаше никакво движение с изключение на магарешка каруца, спряла пред нас. Мъж в джелаба се опитваше да подкара животното, но то отказваше да помръдне и беше предизвикало задръстване на пътя. Човекът го удряше с камшик, но инатът на добичето надделяваше дори над болката. Симо, който не можеше да изпревари магарешката каруца на тази тясна улица, натискаше клаксона. Върнала се в съзнание, но още сънена, погледнах часовника си. Беше шест часът без няколко минути. Върху нощното небе вече се прокрадваше светлина. Отне ми малко време да осъзная, че бяхме в Казабланка.

— Arretez, s’il vous plait46 — казах на Симо, като направих жест, че от натискането на клаксона няма никаква полза.

В отговор той ми посочи близка сграда — жилищен блок в стил ар деко със смесен магазин на партерния етаж, който вече беше отворен. Точно насреща му имаше кафене с тераса. В близост забелязах още оптика и бутик с 44 изложени на витрината бели и кафяви кожени якета наред с избелели дънки и шарени копринени ризи. Водопадът от скъпа безвкусица погаждаше номера на зрението ми след нощ с кратък сън на пресекулки на задната седалка на разбрицана кола. Мъжът с магарешката каруца най-сетне накара добичето да се размърда и да освободи пътя. Симо паркира и отново посочи към сградата отстрани на пътя.

— Votre adresse47 — съобщи ми и ми направи знак да слизам.

Бръкнах в джоба си и извадих банкнота от сто дирхама. Когато му я подадох, той само сви рамене и я взе с отсечено кимване. Докато се измъквах от задната седалка, изрече две последни думи:

— Bonne chance.48

Когато се озовах с раницата си на улицата и вратата на автомобила беше затворена, двигателят изпука за последен път, преди колата да се изгуби сред все още рехавото движение. Отново погледнах часовника си и се зачудих дали да се кача до апартамента на Самира сега, да задумкам на вратата, да принудя мъжа си да напусне леглото ѝ и да тръгне с мен.

Ала всичките ми инстинкти ми диктуваха да дам заден. Да огранича щетите дотук. Да приема тъжния финал. Да не се опитвам да го спасявам, колкото и да го желаех, каквито и страхове да ме мъчеха, че мъжът ми се е насочил нанякъде, откъдето връщане няма.

Съзнавах, че преговарям със себе си, че се поставям в някаква компромисна позиция, от която нямаше да излезе нищо добро.

Иди в кафенето. Поръчай си кафе. Накарай ги да ти извикат такси. Незабавно. Иди на летището. Качи се на самолета. Минѝ през изхода с надпис „Махам се оттук… завинаги“.

Вместо това нарамих раницата и пресякох улицата към нейната сграда. Огледах изредените имена с номера на апартаменти до звънците вляво от входа. Посочени бяха само фамилиите, така че не виждах никаква „Самира“ или поне „С“. По дяволите… Почудих се дали да не вляза в съседния магазин, да покажа снимка на Самира и да попитам мъжа зад щанда дали не я познава. После си дадох сметка, че след като живее тук, няма как да не е редовен клиент. И ако недоспала и стресирана американка на средна възраст размахаше снимката ѝ и попиташе за фамилията ѝ, продавачът най-вероятно щеше да ѝ позвъни и да я предупреди за лудата, която се мотае долу. Нищо чудно да повикаше и полиция. Най-разумно бе кротко да изчакам.

Онова, което открих в магазина, ме изненада. Беше добре зареден с висококачествени готови храни, предимно френски. Имаше и местни продукти — хумус, тахан, кускус, разнообразни марокански печива. Но присъстваха също и различни марки чай от „Едиар“ в Париж. И „Неспресо“ в капсули. И белгийски шоколад. И италиански зехтин екстра върджин. Беше от рода местните деликатесни магазини, каквито се срещаха във всеки космополитен град, и очевидно обслужваше отбрана клиентела. Имаше и стелаж с чуждестранни вестници на френски, английски, немски, испански, италиански — всичките от този ден. Взех „Интърнашънъл Ню Йорк Таймс“ и „Файненшъл Таймс“, платих за тях, после прекосих обратно улицата и си избрах маса на терасата с добра видимост към входа на жилищната сграда. Дойде сервитьор. Поръчах си закуска, осъзнала, че от безсънната нощ насам не бях хапнала нищо освен малко баклава след късната ми закуска предишния ден, тъй като страхът и стресът бяха заглушили глада ми. Огледах околността. Сградите тук бяха предимно ар деко с няколко по-модерни, пръснати сред иначе еднородния в архитектурно отношение квартал. Кафенето, където седях, би било съвсем намясто в

Париж. До магазинче с изящно опаковани сапуни и масла за вана имаше интересна на вид книжарница. Рекламни плакати показваха млади и енергични двойки, на вид хора с професия, вгледани замечтано един в друг и хванали в ръце последни модели мобилни телефони. Имаше и магазин за електроника с най-новото в сферата на лаптопите и клетъчните комуникации. Мина жена в прилепнал клин, която правеше сутрешния си джогинг. Край пътя бяха паркирани аудита, мерцедеси и поршета. Никъде не се мяркаше бурка. Бях в едно съвършено различно Мароко от онова зад стените на Есувейра: познат и в същото време съвсем чужд свят.

По пътя минаха още две магарешки каруци. Едно от животните спря да пикае и оплиска бронята на близкия мерцедес. Собственикът му — солиден мъж, с вид на бизнесмен, с черен костюм и бяла риза, с цигара в едната ръка и мобилен телефон в другата — стана от масата си в кафенето и тръгна натам, крещейки укори и обиди. Стопанинът на магарето се опита да смекчи ситуацията, като взе да бърше бронята с крайчето на джелабата си. Това още повече вбеси мъжа. Портокаловият ми сок и кроасаните пристигнаха едновременно с полицай, който се зае да успокоява бизнесмена и нареди на стопанина на магарето да престане да разнася урината му върху боята на мерцедеса.

Захапах кроасана с облекчение, че слагам нещо в уста. Погледнах към страниците на „Интърнашънъл Ню Йорк Таймс“ и си помислих как по време на престоя ни в Есувейра нито веднъж не ми хрумна да си купя вестник. Сега научих за нова криза на Уолстрийт, за поредната вълна от бомбардировки над Бейрут, за смъртта на бивш диктатор в Кавказ и…

Крясъците откъм отсрещната страна на улицата се засилиха. Бизнесменът, окончателно разярен от кротката реакция на собственика на магарето срещу това оскверняване на скъпия автомобил, взе да го блъска, с което принуди полицая да го задържи със сила. И тогава бизнесменът извърши върховната глупост да блъсне полицая толкова рязко, че онзи падна на платното и само благодарение на бързата си реакция успя да се спаси от идваща кола. Тя удари рязко спирачки и се блъсна в мерцедеса.

Настана пълна олелия, бизнесменът отвори вратата на колата, сплескала предницата на неговата, и се нахвърли върху шофьора. Притесненото магаре нададе рев. Жалните му звуци ме накараха да насоча поглед към улицата в точния момент — тъкмо когато външната врата на жилищната сграда се отвори и отвътре излезе млада жена с буйна къдрава коса. Беше много висока, над метър и осемдесет, абсурдно слаба, облечена в прилепнали сини дънки, елегантни сандали и свободна ленена риза. Дневникът на Пол беше на масата и аз бързо измъкнах от него снимката на Самира. Трябва да беше правена няколко години по-рано, защото жената пред мен бе по-зряла, но все така непоносимо красива. Метнах пари на масата и хукнах. Тя стоеше недалеч от продължаващата неразбория — на бизнесмена му слагаха белезници — и наблюдаваше развитието на драмата. Приближих се към нея.

— Вие ли сте Самира? — попитах я.

Изглеждаше стъписана от въпроса, но въпреки това отговори на безупречен английски.

— Кой иска да знае?

— Жената на Пол.

Лицето ѝ се изопна.

— Нямам какво да ви кажа.

Извърна се и тръгна да се отдалечава. Последвах я и извиках:

— Моля ви, нужно ми е да знам…

— Не чухте ли какво ви казах току-що?

Продължаваше да крачи, а аз се изравних с нея.

— Той тук с вас ли е? — попитах.

— Няма да разговарям с вас.

— Налага се.

Когато изрекох това, допуснах грешката да я докосна по рамото. Тя отметна ръката ми с тръсване на раменете и процеди:

— Ако ме пипнете отново…

И пак забърза. Но аз не изоставах от нея.

— Знаете къде е той — настоях.

— Нямам представа. А сега ме оставете.

— Не ме лъжете.

Сега тя се спря и се обърна към мен.

— Да лъжа? Аз да лъжа? И вие смеете…

— Кажете ми къде е той.

— Той да ви каже.

— Значи е горе? У вас?

— Не бих го пуснала през прага.

— Но е идвал тук?

— Сега ще се кача в колата си.

— Трябва да ми помогнете — започнах да я умолявах.

— Не, не трябва…

Извади от чантата си връзка ключове и щракна дистанционното да отвори малък ситроен, паркиран на улицата. Когато посегна към предната врата, се изпречих на пътя ѝ.

— Знам коя сте. Известно ми е, че имате връзка с него. И ако го искате, аз не възразявам. Но просто трябва да знам…

Само дето не крещях. Ала нейният глас прозвуча по-силно и от моя.

— Да имам връзка с него? Да го искам? Вие знаете ли коя съм аз?

— Да, знам…

— Нима? — изрече неочаквано много тихо и студено. — Ако знаехте, не бихте хвърляли подобни обвинения.

— Коя сте тогава? — настоях.

Тя срещна погледа ми със свирепо презрение и отвърна.

— Аз съм негова дъщеря.