Мираж

24

Спахме в околностите на селце, за което Аатиф ме осведоми, че е на около трийсет минути от Тата. Беше забутано поселище на име Сиди Бутазарт, встрани от настланото с трошен камък главно шосе, по което пътувахме. Беше на път към първата спирка, която Аатиф трябваше да направи рано на другата сутрин. Не исках да нощувам близо до Тата, затова той предложи да си устроим лагер за през нощта тук.

— Знам едно безлюдно място, където никой няма да ни види — каза ми той.

Мястото се оказа малък участък обработваема земя, засенчвано от самотно хилаво дърво. Наблизо пасяха няколко крави и кози. Както и преди това Аатиф държеше да ме увери в своята коректност по отношение на нощуването. Извади два спални чувала и разположи по един от всяка страна на колата. Всеки представляваше тънък памучен дюшек с два леки чаршафа и мрежа, която той предложи да поставя на лицето си, в случай че пясъчните мухи излезеха рано. По време на престоя ми в оазиса пясъчните мухи бяха непрестанен проблем през светлите часове на деня. Нощем изчезваха някъде. Ала по изгрев отново атакуваха. Ето защо беше важно, както Аатиф ми обясни, да си лягаме рано и да ставаме точно преди съмване.

— Тук не ти трябва будилник — каза той. — Пясъчните мухи го заместват.

На гаснещата светлина той отиде при своята постеля, разположи се на колене по посока вероятно към Мека и с глава, докосваща дюшека, прекара няколко минути във вечерни молитви. Когато приключи, отвори багажника на колата, извади кутия от стирофом, от която изникнаха малка газова горелка, тенджера, две чинии, две вилици и приготви за двама ни простичка вечеря от хляб и кускус с няколко добавени моркова. По време на храненето, което стана от моята страна на джипа, го разпитах за живота му. Разказа ми, че бил родом от село на име М’хамид, на около четири или пет часа с кола оттук. Било в края на павираното шосе, което започваше от Варзазат и минаваше през важния берберски град Загора, като свършваше до неговото село, отвъд което се простирала Сахара. Имаше силно самосъзнание на бербер, затова изпитваше твърде смесени чувства по отношение на правителството в Рабат.

— Гледам да съм любезен с полицията — обясни, — с властите, които управляват областта ни. Но предпочитам да ги заобикалям в работата си, да не ги оставям да ме контролират. И не съм единствен в това отношение. Това е една от причините, поради които склоних да те откарам до Маракеш. След като бягаш от тях…

— Мислят, че съм причинила нещо лошо на съпруга си.

— Не е моя работа дали си го сторила, или не.

— Гарантирам ти, че не съм.

— Щом го казваш, аз ти вярвам.

— Но също така трябва да разбереш…

На един дъх му разказах цялата история. Поднесох я в съкратен вариант и не обясних причината, поради която Пол изчезна, само споменах, че е намесено предателство от негова страна. Разправих и за полицейския инспектор от Есувейра, решен да ме подведе под отговорност. За приятеля на мъжа ми в Казабланка, който го бе измамил. После стигнах до събитията в Тата и случилото се с мен.

Аатиф ме слушаше мълчаливо. Когато свърших, запали цигара от угарката на предишната.

— Този полицай от Есувейра… Познавам хора, преследвани от такива като него. Решават, че си виновен, и край. Стъпкват те, променят улики и показания, само и само да се стигне до осъждане. Те не са бербери.

После му обясних плана си да продам пръстените си в Маракеш, да се добера до Казабланка и да подкупя бившия приятел на съпруга ми, занимаващ се със сенчести дела, да ме снабди с фалшив паспорт, за да мога да напусна страната.

— Искам да съм на чисто с теб, не желая да скривам нищо. Държа да си наясно за всички възможни рискове.

— Видях лицето ти по телевизията, преди да дойда в оазиса — посочи той. — Когато Идир ми каза, че тъкмо ти си тази, която трябва да отведа до Маракеш…

Пауза, после по лицето му пробяга едва доловима усмивка.

— Сега, след като знам, трябва да надхитрим онзи полицейски инспектор. Играта си е игра, n’est-ce pas?

Нощното небе над нас беше изумително. В оазиса през повечето вечери бях приспивана по залез. Тук за пръв път зърнах истински цялото небесно шоу. Яснотата в пустинята бе поразителна. Такава гъстота от съзвездия. Такова усещане за Вселената. Дори сред природата, на петнайсет километра извън Бъфало, не можеха да се видят и трийсет процента от греещите тук небесни светила. Татко винаги казваше, че когато гледаш звездите, се чувстваш много по-маловажен. Ала тази вечер гледката на цялото това сияние — особено в светлината на неотдавнашните събития — ми подейства вдъхновяващо. Гледах звездите и те ми казваха, че тъй като нищо във великата космическа схема на нещата не е важно, всичко, което ни определя, е жизненоважно. Какво друго имаме освен житейската си история?

— Невероятно небе — споделих с Аатиф.

— Хубаво е, да — отвърна той не особено ентусиазиран.

— Ще ми се да можех да вярвам в съществуването на небесен рай. Мислех си за това, като те гледах да се молиш преди малко.

— Важно е да се вярва в рая. Особено когато животът е тежък.

— Вярата е сложно нещо.

Той се замисли върху това за момент.

— Не, вярата е проста. И добра.

— Имаш ли деца?

Видях го, че се напрегна, и се извиних, че съм задала очевидно неподходящ въпрос.

Той запали нова цигара. След няколко продължителни всмуквания ме попита дали искам чай и ми каза, че Майка му дала от билките за моята приспивателна отвара, достатъчни за няколко дни. Тази новина беше добре дошла, защото се чудех как ли ще заспя под това пустинно небе.

— Чудесно ще е да изпия една чаша.

Той отиде да донесе вода от голямата пластмасова туба в задната част на колата и я кипна в джезве. Като знаех колко бързо отварата предизвиква сънливост, казах на Аатиф, че ще облека нощната си риза, преди да я изпия. Той се изправи и се отдалечи на сериозно разстояние. Преоблякох се бързо, отдалечих се в противоположната на него посока, вдигнах ризата си и покръстих пясъка. Подейства ми странно мисълта, че всичко, което бях приемала за даденост — тоалетна, интернет, дори телефон, — ми бе недостъпно от толкова дълго време. Още по-странното беше, че се бях адаптирала, но така или иначе нямах друг избор.

Веднага щом допих чая, пожелах на Аатиф лека нощ. Пъхнах се между двата чаршафа, нахлузих мрежата на главата си и се загледах в сияйното небе. Точно преди сънят да ме пребори, хвърлих поглед към моя спътник.

Пушеше поредна цигара близо до непавирания път и също се взираше в неведомата шир над нас. Видях го да си бърше очите. Нима плачеше?

Ала тогава магията на отварата се задейства и светът изчезна за кратко.

Аатиф беше прав. Пясъчните мухи, появили се с първата светлина, бяха безотказен будилник при спане на открито. Поне десет от проклетите създания танцуваха върху мрежата, покриваща лицето ми. Зората вече пробиваше в небето.

Аатиф беше буден и правеше чай. Вяло ми махна за поздрав.

— Добре ли спа? — попитах го.

— Прилично.

— Накъде се отправяме днес?

— Ще се върнем на главното шосе. Имам спирки в няколко села. Ще трябва да се покриеш. Може да има блокади по пътя.

Отново се преоблякох. Докато потеглим, вече плувах в пот.

— Първата ни спирка е Тисинт на около час път — осведоми ме Аатиф.

Върнахме се към главното шосе. Слънцето тази сутрин като че бе още по-свирепо. Дръпнах надолу сенника, за да се опитам да намаля заслепяващия му ефект. Тогава Аатиф бръкна в жабката и извади тъмни очила с червени пластмасови рамки.

— Може да сложиш тези.

Благодарих му, но когато се разбулих, за да ги поставя, той просъска:

— Бързо сложи бурката!

Вдигнах поглед. Бяхме стигнали до завой на шосето. Недалеч имаше полицейска блокада с кола, спряна така, че да пропуска само по един автомобил. За щастие, пред нас имаше голям камион, но видях един от полицаите да поглежда към ситроена точно когато намествах бурката на лицето си. Дали ме беше забелязал? И ако бе така, дали това беше началото на края?

Полицаите бяха много щателни в проверката на камиона. Изискаха от шофьора документите му, отвориха каросерията му, претърсиха я внимателно.

— Ако ти зададе въпрос, не казвай нищо — прошепна ми Аатиф.

— Ами ако ме накара да сваля бурката?

— Не казвай нищо.

Инспекцията на камиона приключи и ние приближихме до полицейския автомобил. На едно от задните стъкла беше залепен плакат с текст на арабски и френски, украсяван от моята снимка. Френският текст не се нуждаеше от превод:

— Personne disparue — Recherchee par la police.63

Аатиф също видя плаката и стисна здраво волана, когато младият полицай — нямаше повече от двайсет и две — завря глава през прозореца и поиска личните ни документи. Аатиф ги беше приготвил. Междувременно по-възрастният му колега отиде отзад, отвори багажника и се зае да вади спретнато подредените килими и дантелени изделия. Младият полицай изглеждаше свръхбдителен, зададе много на брой въпроси, поиска регистрационния талон на колата, който Аатиф надлежно му подаде, а после се зае да повтаря въпросите, подхвърляни от полицая, претърсващ багажника. Моят шофьор любезно отговаряше на всичките. Ала когато младокът взе да става по-остър, тонът на Аатиф зазвуча, сякаш се оправдаваше. Тогава по-възрастният полицай дойде до моя прозорец и започна да ме разпитва на арабски. Цяла се сковах от страх и добре, че той не можеше да види колко обилно започнах да се потя. Седях, заковала поглед напред, както ме беше инструктирал Аатиф, и не казвах нищо. Полицаят се раздразни, посегна вътре и ме потупа по ръката. Обърнах се с лице към него, но останах все така безмълвна. Аатиф сърдито му каза нещо и каквото и да бе то, полицаят отстъпи назад от мен. Мъжът продължи, като посочи назад към багажното отделение на ситроена, потупа се по гърдите, после посочи мен. Младежът се спогледа с колегата си, после и двамата отидоха до полицейската кола с документите ни. Погледнах Аатиф. Той отказа да срещне очите ми, а стисна волана в опит да запази спокойствие. Стрелна полицейската кола и отново видя плаката с моята снимка. Затвори очи и беше видно, че съжалява, задето съм тук с него. Исках да му кажа нещо, но знаех, че трябва да запазя пълно мълчание. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато по-възрастният полицай четеше данните от документите ни по радиостанцията. (Дали централизираната им система бе регистрирала, че жената, под чиято самоличност пътувах, вече е покойница?) После дойде при нас с отсечена крачка.

Ала вместо да ми нареди да сляза от колата и да открие лицето ми, върна двете лични карти на Аатиф. Махна му небрежно с ръка в знак, че сме свободни да продължим.

Аатиф измърмори благодарност, включи на скорост и потегли.

Пет минути по-късно, когато постът бе далеч зад нас и пътят бе празен, се обърнах към него и се оплаках:

— Задушавам се, трябва да сваля тези дрехи.

Аатиф не каза нищо, но си пролича, че не е доволен.

Смъкнах бурката и зърнах отражението си в огледалото за обратно виждане. Косата ми беше съвсем мокра, лицето — червено като цвекло, от очите ми бликаше ужас. Аатиф ми подаде бутилката с вода.

— Допий я — поръча. — Имаш нужда. Ще вземем още от следващото село.

— Ужасно съжалявам.

— За какво? Изпълни точно всичко, което ти казах. Полицаите просто си бяха наумили да се заяждат. Когато онзи попита за теб, обясних, че си умствено изостанала и не го разбираш. Поиска доказателство. Казах му да ти свали бурката и да те разпита, но това би имало сериозни последствия за него. Реши да се откаже. Но ти видя плакатите. Пътните блокади винаги ги е имало, само че обикновено не са толкова на често. Полицията те търси, а това ще затрудни движението ни по главните пътища. По шосето до Тазнахт ще има още постове, а всички села, откъдето събирам стока, са разположени по този маршрут. Утре ще трябва да намерим страничен път.

— Имахме късмет с личната карта на сестра ти.

— Погребахме я само преди две седмици. Все още не са регистрирали смъртта ѝ в компютрите си в Рабат.

— Но това е ужасно. Би трябвало да си дадеш време за почивка.

— Налага се да работя. Тя остави две деца. Баща им е в армията и частта му е в Западна Сахара, близо до Мавритания. Праща по малко пари. Майка ми ги гледа, но тя е вдовица и в напреднала възраст. Така че трябва да работя.

— Слушай, отървахме се на косъм. Не искам да си имаш неприятности и да изгубиш поминъка си…

— Казах, че ще те закарам до Маракеш, и ще го направя.

Десет минути по-късно спряхме в селото Тисинт. Редица ниски постройки, прашни, накацани с рояци мухи; месарница с кървящи трупове на животни, няколко кафенета, работилница, навред шляещи се млади мъже, воня на гниещи отпадъци и всичко това обгърнато от горещина като в пещ. Клиентката на Аатиф беше едра весела жена, която живееше в малка къщичка в околностите на селото. Настоя да ни предложи чай. Чух Аатиф да ѝ обяснява за мен, като вероятно използваше същото оправдание за умствената ми недоразвитост. Тя ми се усмихна съчувствено и му помогна да натовари богато избродираните плюшени покривки за легло и възглавнички, които бе изработила. Преди да тръгнем, обхвана с двете си длани ръката му и очевидно му отправи някаква молба.

Когато вече пътувахме към следващата си спирка, попитах го какво е поискала от него.

— Каза ми, че съпругът ѝ не е добре. Имат две малки деца, а той е в болница и го чакат да умре. Така че са напълно зависими от продажбата на онова, което тя изработва и което аз ще отнеса на моя търговец в Маракеш.

— Трябва ли да се пазариш с него от името на клиентите си?

— Разбира се. Той е бизнесмен и се стреми да купува на най-ниските възможни цени.

— Значи се бориш заради тях?

— И заради себе си също. Получавам трийсет и пет процента от всичките им продажби. Колкото повече извоювам за клиентите си, толкова повече печеля аз самият.

— За каква сума те помоли тази жена?

— Каза ми, че ѝ трябват хиляда и петстотин дирхама. С тях тя и децата ще могат да изкарат този месец. Това означава, че ще трябва да продам стоката ѝ за малко над две хиляди дирхама. Няма да е лесно, защото, както ми каза търговецът, пазарът е много слаб напоследък. Няма толкова много туристи като преди, въпреки че в Мароко е сравнително спокойно. И все пак аз полагам много усилия да се пазаря заради тях.

— Онова, което изкарваш, стига ли ти да живееш?

Той, изглежда, се смути от директния ми въпрос. Но после каза:

— Себе си мога да издържам. А виж, да издържам семейство…

— Ти имаш ли семейство?

— Само другата ми сестра, която живее в Загора. Учителка е. Единствената от нас, която получи прилично образование. Мъжът ѝ също е учител и имат две деца. Така че съм чичо.

— Но нямаш своя жена и деца, така ли?

— Още не. Срещнах жена, която много харесвам. Хафеза. Малко по-млада е от мен. На двайсет и осем. Шивачка. Извънредно мила, с добро сърце. И също като мен иска много деца. От моето село е, познавам семейството ѝ. Знам, че няколко мъже преди мен са искали ръката ѝ, но тя е много придирчива. Уви, такъв е и баща ѝ. Той ми заяви, че макар Хафеза да има желание да е моя съпруга, не мога да я имам, ако не успея да купя къща.

— Иска да купиш цяла къща отведнъж?

— Не отведнъж… но настоява да направя… как се казва?… предварително плащане?

— Първоначална вноска.

— Точно така.

— И колко ще струва това?

— Намерих една малка къща с четири стаи. Съвсем обикновена, но достатъчно просторна. Цената е… сто хиляди дирхама. През последната година съм спестил някъде към десет хиляди. Но банката иска да представя четиресет хиляди, за да ми отпусне заем.

— И бащата на Хафеза е непреклонен?

— Докато не се нанесем в къщата, не може да бъде моя съпруга.

— Твърде сурово условие от негова страна.

— Щеше ми се да мога да спечеля пари по-бързо.

Като си стоя в селото, поправям велосипеди, това ми е втори занаят. Но с него печеля по триста-четиристотин дирхама на месец.

Четиресет хиляди дирхама — близо пет хиляди долара. Това означаваше, че самата къща струва към дванайсет хиляди и четиристотин долара. По-малко от скромна кола при нас. Сумата, стояща между Аатиф и мечтата му за съпруга и деца.

— Никога ли не си бил женен? — попитах.

Той поклати глава.

— Това ме изненадва.

— Защо?

— Ти си прекрасен и достоен мъж, рядко се срещат такива.

Реакцията му на думите ми бе трогателна смесица от смущение и гордост.

— Не бива да казваш такива неща.

— А защо не?

— Ще взема да се главозамая — отвърна усмихнат.

Запали цигара. Усмивката му бързо се стопи.

— Преди десет години предложих брак на друга жена от моето село — подхвана. — Амина. Тя прие. Един ден дойде човек от Варзазат. Пекар на име Абдул. Притежаваше три пекарни там. Срещна Амина. Седмица по-късно се върна, посети баща ѝ и предложи брак. То се знае, бащата се съгласи. Защото онзи беше богат, а аз нямах никакви пари.

— Разбирам защо за теб е толкова важно да намериш тези четиресет хиляди.

— Никога няма да ги имам. Баща ѝ ми даде срок една година, не повече.

— И от банката няма да ти отпуснат по-голям заем?

— Мой братовчед работи в банката в Загора и само затова биха ми дали заем. Но изкарвам толкова малко…

От изражението на Аатиф разбирах, че му се иска да прекрати темата; явно беше непривично за него дори да говори за това, още по-малко с жена.

Спряхме в село, наречено Мелимна, където една старица натовари в колата няколко десетки бели ленени покривки и салфетки. За пръв път от седмици можах да ползвам истинска тоалетна с вода. Имахме допълнителни спирки във Фум Згид и Алугум — малки, оградени от пясък села с по няколко магазина и кафенета и много мъже, стари и млади, мотаещи се безцелно по улиците. На всяка спирка Аатиф бе посрещан много сърдечно и беше ясно, че жените, чиито изделия той откарваше на пазара, му се доверяваха като на честен посредник. И отново личеше интересът към спътничката му — онази, която изпиваше по много вода зад бурката си. Във всяко селище го умолявах да уговори по два литра допълнително, тъй като се чувствах сериозно обезводнена в това тежко облекло. Аатиф убедително обясняваше присъствието ми — разправяше на всички как имам дефект по рождение, който ме е оставил няма и слабоумна.

Когато излязохме от Алугум на пясъчен страничен път, беше късен следобед и вече не издържах задухата под строгите ислямски дрехи.

— Сигурно сега не е толкова опасно да ги сваля за малко.

Аатиф обмисли това за кратко.

— Ще стигнем в Тазнахт по тъмно. Той е град, не село. Знам едно място в покрайнините му, където можем да преспим. А дотогава… този път не е много оживен, защото няма настилка. Полицията рядко разполага пунктове за проверка тук. Така че, ако се налага да се преоблечеш…

Спря и се отдалечи за поредната цигара, докато аз свалих бурката и джелабата и облякох отново ленения панталон и ризата, които, макар и покрити с петна пот от вчера, усетих като освобождение.

Когато се качихме в колата, той имаше въпрос към мен.

— По свой избор ли нямаш деца?

Помълчах, преди да обясня проблемите с първия и втория си съпруг. Убедена бях, че Аатиф ще ме възприеме като повредена стока, след като двама мъже не бяха искали да имат деца от мен. Ала онова, което каза, ме изненада и обезоръжи.

— Значи, не си имала късмет с мъже.

— Или може би изборът ми на мъже…

— … е бил недостоен за теб.

Тъкмо се канех да му благодаря за милото му изказване, когато ненадейно се раздаде шум от приближаващ отзад мотоциклет. Аатиф мигом се напрегна. Аз също.

— Спри — просъсках му с мисълта да изскоча и да се скрия зад колата, докато мотоциклетът отмине.

— Късно е — процеди той през зъби и в този момент моторът се изравни с нас, докато ни изпреварваше. На него имаше мъж и жена, малко над двайсетгодишни, с дънки и спортни ризи, и двамата от бялата раса. Жената ни се усмихна пътьом. Ала като ме видя, смушка спътника си и му заговори възбудено.

— Ускори — казах на Аатиф.

Но беше късно за това. Моторът спря точно пред нас, младежите слязоха от него и свалиха каските си. И двамата изглеждаха в чудесна физическа форма. Махнаха ни да спрем. Аатиф ме погледна, като се чудеше как да постъпи.

— Аз ще се оправям с тях — казах му.

Той намали и изключи двигателя. Слязох от колата. Двойката се приближи към мен.

— Parlez-vous francais?64 — попита младият мъж с произношение, от което стана ясно, че е французин.

Кимнах.

— Добре ли сте? — поинтересува се жената.

— Да, напълно. Защо?

— Не сте ли американката, която всички търсят?

— Навред виждаме снимката ви.

Трябваше да взема решение на мига — да отрека и да събудя подозренията им или…

— Да, това съм аз. Този човек ме кара към най-близкия полицейски участък, за да успокоя всички, че съм налице.

— Какво ви се случи?

— Дълга история.

— Може да дойдем с вас.

— Много мило от ваша страна, но няма нужда.

Виждах как оглеждат Аатиф и преценяват дали е опасен и дали не ме държи насилствено.

— Ще ми е по-спокойно, ако ви придружим до Тазнахт — каза мъжът.

— Отново благодаря за великодушното предложение. Ала ви уверявам, че не съм изложена на абсолютно никакъв риск. Тъкмо обратното, този човек ме измъкна от голяма опасност.

Те се спогледаха. Усещах, че имат съмнения по повод душевното ми състояние, особено след като полагах такива усилия да не изглеждам нервна.

— Може аз да говоря с шофьора ви, ако желаете — настоя мъжът.

Време беше да се сложи край на това.

— Признателна съм ви за добрината. Но…

— Ще се съгласите ли да се срещнем в полицейския участък на Тазнахт?

Проклети да бяха тези добри самаряни. И аз да бях проклета, задето свалих бурката. Трябваше да мисля бързо.

— Вижте какво. Сигурна съм, че има кафене на главната улица в града. Да се срещнем там след час и ще се уверите, че съм съвсем добре.

— Трябва да ги проследим — пошушна му жената тихо, като забележката явно не бе предназначена да я чуя.

— След трийсет минути трябва да позвъня в Париж. Ще идем в полицейския участък, ще им кажем, че сме я видели на път за Тазнахт и ще оставим нещата в техни ръце.

— Да, кажете им — намесих се. — Но аз бездруго ще се видя с тях веднага щом вляза в града…

Двамата отново се спогледаха и насочиха очи към Аатиф.

— Добре — каза мъжът накрая. — Ще се видим в Тазнахт.

— В кафенето на главната улица — повторих, като се надявах, че има такова. — Ще пием по бира.

Мъжът пак погледна часовника си. Явно имаше разговор за уговорен час. Оставиха ме с неохота, върнаха се при мотоциклета си и отпътуваха към хоризонта.

Веднага щом изчезнаха от поглед, се втурнах към колата и се качих. Аатиф се досети, че разговорът с французите не е минал по най-добрия начин.

— Трябва да се махнем от този път — казах. — Веднага!