Мираж

15

Преместихме се в близък ресторант. И когато първата бутилка вино беше опразнена, Бен Хасан вече настояваше, че е новият ми най-добър приятел.

Само че в началото на вечерята далеч не излъчваше добродушие и приятелски чувства. Тъкмо обратното, показа ми заплашителното си лице.

— Когато Пол чу от мен, че Самира би могла да му проговори отново, ако ѝ помогне да купи апартамент за себе си и сина си, незабавната му реакция беше „Дай ѝ парите“. Изясних му, че ако намеренията му са сериозни и заеме от мен един милион дирхама, ще си понесе последствията, в случай че не покрива месечните си вноски.

— И какви са тези последствия?

— Неприятни.

— Надали си възнамерявал да пратиш някого в Бъфало да го ступа… или по-лошо?

— Ако се стигне дотам, то, естествено, има си начини и средства. Разполагам с контакти в тази част на света, на които бих могъл да разпоредя да се намесят от мое име. Срещу съответната цена, разбира се. Цена, която би била добавена към месечната вноска.

— В лихварските среди го наричат „парса“. Месечната парса. Или я плащаш, или в противен случай понасяш сериозна телесна повреда.

— Това сигурно си го прочела в някое криминале.

— В моя бизнес от време на време се появява клиент, допуснал грешката да вземе заем от бандит като теб.

Бен Хасан събра пръсти пред лицето си, сякаш създаваше своя собствена катедрала, в която се втренчи. Видях устните му да потрепват. Какво се мъчеше да прикрие — гняв, презрение? Бях ли пресякла критична граница? Ако мъжът ми бе подписал нещо полулегално и обвързващо, дали не беше избягал във Варзазат просто защото не можеше да си плати парсата и не ме бе оставил да разчиствам след него финансовите бъркотии както обикновено? Сумата от един милион дирхама беше главозамайваща. Не разполагах с такива пари в банкова сметка, камо ли в задния си джоб.

Бен Хасан спря да ме наблюдава през плетеницата от дебелите си като наденички пръсти. Отправи ми бащинска усмивка и каза:

— Няма нужда да стискаш чантата си, не се каня да ти я грабна. Знам, че все още ми нямаш доверие. Давам ти думата си, че не възнамерявам да ти навредя по никакъв начин.

— Но го кроиш за съпруга ми.

— Да се надяваме, че той ще измисли начин да спази малката ни уговорка.

— Знаеш, че не разполага с такива пари.

Бен Хасан покри ръката ми с длан и тя се скри под меката купчинка плът.

— Нека оставим обсъждането на тези неща за по-нататък…

И той настоя да поръча вечеря за двама ни. Сервитьорът мигом се появи до масата и се обърна към него почтително като към кръстник на мафията или паша. Предаде, че собственикът настоявал да го почерпи с бутилка от най-доброто „кюве“ на заведението и че готвачът приготвил агнешки тажин с консервирани лимони „специално за мосю Бен Хасан и прелестната му гостенка“.

Прииска ми се да попитам домакина си дали и тук му дължат пари и сякаш предугадил въпроса ми, той каза:

— Направих малка инвестиция в това заведение преди години и управата ми е извънредно признателна за помощта, която им предоставих в критичен момент.

— Виждам, че си много активен бизнесмен.

— Ласкаеш ме — подхвърли той. — Но аз не съм толкова интересна тема за разговор. Особено когато насреща ми седи прекрасна и интригуваща жена.

Накара ме да говоря за себе си и аз му поднесох съкратената версия за живота си, като спестих много подробности за баща ми, за първия ми брак, за отказа ми от журналистическа кариера и впускането ми в по-сигурните води на счетоводството. Ала Бен Хасан се оказа майстор на подтекста, сам си попълни липсващото и го използваше, така че да се почувствам още по-неловко. Беше безпощадно прозорлив в изводите си („Баща ти така и никога не се е установил.“) и ги извеждаше до психологически обобщения („Затова винаги са те привличали нестабилни и лекомислени мъже.“). Бързо влязох в тон с играта му. Вместо да се впускам в оправдания, започнах да го разпитвам за собственото му минало и научих, че баща му, французин, бил управител на лозя в района на Мекнес и се оженил за мароканка от буржоазно семейство от Рабат, ала напуснал нея и малкия им син, когато възникнала възможност да се върне в Бургундия. След това отказвал да вижда сина си, „изряза ме от живота си като гнусен цирей“. По-късно Бен Хасан учил търговия в Париж и нееднократно се опитвал да поддържа контакт с баща си. Сподели как „опитите ми да вляза в международните бизнес кръгове в Париж удариха на камък“ и как после „се върнах в Казабланка и започнах да създавам състояние тук“.

— Да не би да си се забъркал в някакви неприятности във Франция? — попитах, набрала дързост от невероятната храна и виното.

— Защо веднага реши, че дискриминацията, с която се сблъсках във Франция, се дължи на скандал? — троснато попита той.

— Няма ли много северноафриканци, които успешно се интегрират във френското общество?

— И все пак тя си остава страна на националисти. Не можех да заживея там.

— Но ти трябва да имаш френски паспорт, след като баща ти е французин. Кога за последно си бил там?

— Килограмите ме възпрепятстват да пътувам.

Пристигна втората бутилка. Келнерът я отвори, много церемониално постави две чаши и наля един пръст вино на Бен Хасан. Домакинът ми отново разигра голям театър за дегустацията, като взе да върти течността в чашата, да я души шумно, след което пое обилна глътка, разходи я из устата си, а после и в гърлото си като гаргара, преди да я глътне и да кимне в знак на одобрение. Сервитьорът наля в двете чаши и си тръгна. Веднага щом се отдалечи достатъчно, зададох въпроса, който исках да повдигна от няколко часа:

— Колко сериозна беше връзката на Пол с Файза?

Бен Хасан прекара няколко пъти пръста си по ръба на чашата с вино. Човекът просто обичаше да създава драматизъм, преди да съобщи нещо. Най-накрая заговори:

— Всичките бяхме част от бохемски кръг в Казабланка — писатели, поети, художници. Вярно, че бях учил търговия в Париж, но това бе, за да угодя на майка ми. Само че, както сигурно и ти си наясно, на майка си никога не можеш да угодиш. Ала и преди Париж, и след Париж, моята сфера беше абстракционизмът. Дори имах галерия в Казабланка, която продаваше мои творби. Дали ме приемаха като сериозен художник? Полусериозен. Но въобще не от мащаба на твоя съпруг. Колкото до Файза, тя преподаваше в местен колеж и се опитваше да напише Големия марокански феминистки роман, виждаше се като северноафриканската Симон дьо Бовоар. Честно казано, не притежаваше особен литературен талант. Но пък беше пленителна в онези години, преди разочарованието и цигарите да задействат токсичната си магия. Тогава Пол бе въплъщение на младия американски бохем, мечта на всяко момиче с артистични увлечения. Файза произхожда от добро семейство в Рабат. Баща ѝ работеше в Мароканската централна банка като икономист и не бяха от ревностните мюсюлмани. Но дори да си светски мюсюлманин — каквито са много от мароканците, — все пак си производно от едно консервативно общество, особено когато нещата опират до секс. Пол беше първият любовник на Файза. Бяха красива двойка. Тя искаше той да я отведе в Ню Йорк, да я направи своя съпруга и да я издържа, за да твори, докато в същото време той става прочут художник. Всички си имаме трески за дялане в интимните дела. У Файза това бе потребността ѝ да държи контрола на всяка цена. Два месеца след началото на връзката им вече започна да поставя изисквания, да критикува безредието на Пол, да спори с него едва ли не за всичко. Често той ми споделяше, че му идва в повече. Посъветвах го да ограничи щетите и да прекрати връзката. Но един-два пъти, когато бе предлагал на Файза да се разделят, тя избухвала в сълзи, сипела извинения и изявления от сорта „Ти си мъжът на живота ми“. Също така, както схванах, макар да нямала опит в секса, учела се бързо. А Пол, бидейки човек, който обича секса…

— Мислиш ли, че не го знам?

— Изказах се неуместно.

— Просто изтъкнах довод в свое оправдание.

— Харесвам жена, която може да се смее на себе си.

— И така… нека отгатна. Пол, типично за него, не е могъл да се справи с емоционалните ѝ изблици при опитите си да я напусне, а е бил твърде голям страхливец просто да си иде. Предвид, че тя го е карала да се усеща като някакъв бог на секса, доверил се е на нея за незначителни подробности като контрацептивите.

Бен Хасан се изкикоти като малко момченце, чуло нещо нецензурно.

— Ти си тази, която трябва да разправя историята — подхвърли той. — Да, Пол повярва на думата на Файза, че пие хапчета против забременяване. Затова, когато му изтърси: „Mon cheri, j’ai une grande nouvelle a t’annoncer. Je suis enceinte“52… Пол остана като гръмнат. Когато не разпери ръце да я прегърне, не обяви, че тя е любовта на живота му и че bien sur53, едно общо дете би било върховен израз на тяхната amour eterne54, тя започна да го тероризира с настоявания да се оженят. Тъй като той се поколеба, тя съобщи на семейството си. Баща ѝ цъфна с двамата ѝ твърде буйни братя в Училището за изящни изкуства, което е само на около километър оттук, и заплашиха да кастрират Пол, ако не се ожени за Файза. Такива ги надрънкаха пред директора на училището, че Пол беше незабавно освободен от работа, но нашият прогресивен директор го уведоми, че ще го възстанови на длъжността му, ако направи почтена жена от Файза. В продължение на двайсет и четири часа двамата братя държаха Пол буквално под домашен арест. После пристигнал баща им с Файза, един имам и адвокат. Файза ревнала с глас и заявила на Пол, че ще умре, ако той не се омъжи за нея. Той изпаднал в паника и ги пуснал да влязат. Бракосъчетанието, един вид под дулото на оръжие, се провело намясто. Пол изрекъл обета си, подписал правния документ и се опитал да целуне младоженката, но тя закрещяла обиди насреща му, изфучала навън с баща си и му казала, че ще се видят на другия ден, когато братята ѝ дойдели да му пренесат багажа в новия им дом в Рабат. Тъстът му обявил, че му е намерил работа там като учител по английски. Братята предупредили Пол, че ще са долу и ще пазят предната и задната врата, така че по никой начин да не успее да хукне към летището. Щом си тръгнали, Пол ми телефонира в състояние на пълна паника. Накарах му се, че е било лудост да се подчини на насилствената брачна церемония, но обещах да го измъкна от този кошмар. Това и сторих. Три часа по-късно му се обадих, поръчах му да вземе паспорта си и малка чанта с най-необходимото и точно в полунощ да се качи на покрива. Облякох джелаба с качулка. Не знаех дали Файза е предупредила братята си за дебелия художник, приятел на Пол, който може да му се притече на помощ, но не желаех да поемам никакви рискове. И тъй, в джелаба и скрито под качулката лице подкарах към неговия квартал. Живееше в район с толкова гъсто застрояване, че еднометровото разстояние между покривите можеше да се вземе с един скок. Но този скок трябваше да е много премерен, иначе човек падаше от десет етажа височина. Подкупих домакина на съседната сграда да ми осигури достъп до покрива. Струваше ми седемстотин дирхама, едно малко състояние по онова време, но току-що бях продал картина и знаех, че не измъкна ли Пол от страната, той ще пропилее бъдещето си с жена, която въпреки бохемските си претенции обещаваше да се превърне в истинска вещица. Братята на Файза не бяха глупави. Установих, че са наели човек да пази задния вход на сградата, където живееше Пол. Този заден вход бе разположен точно до къщата, на която той щеше да скочи. Тръгнах си оттам и се върнах отново петнайсет минути преди полунощ. Един от братята на Файза се беше разположил пред сградата на Пол. Когато влязох в съседния блок — все така облечен в джелаба и нахлупил ниско качулката ѝ — домакинът ме осведоми, че техният човек още пази на задния вход. Качих се горе на покрива. Дори и преди трийсет години изкачването на десет етажа беше истинско мъчение за мен. И ето го Пол на съседния покрив, втренчен ужасено в празното пространство между двете сгради, неспособен да прескочи и стърчащ намясто като закован. Наложи се да му дам сигнал с пламъка на запалка. Той все така не скачаше и си спомням, че му изсъсках: „Само един метър е. Ако не скочиш, обричаш се на цял живот брачно робство с жена, която ще стъпче таланта ти, твоята дарба. Стой на място и умри. Или скочѝ и живей“.

Естествено, той скочи и успя да изкълчи глезена си при приземяването, а това усложни нещата при слизане цели десет етажа. Но тъй или иначе, стигнахме долу. Преди да се покаже навън, Пол се преоблече в джелаба с качулка, която му бях донесъл. Излезе с куцукане през вратата, като се подпираше на мен, и минахме досами човека, оставен от братята да държи под око жадуващия бягство американски любовник на сестра им. Когато онзи видя, че Пол е пострадал, взе, че го подхвана от другата страна и му помогна да стигне до мястото, където бях паркирал пежото, моята тогавашна кола. На Пол му правеше чест, че въпреки ужасната болка си държа устата затворена. Качулката бе толкова надвиснала над лицето му и успяваше да скрие, че е от бялата раса. Мъжът ме попита защо Пол куца. Отвърнах му, че е глухоням и е бил нападнат от бандити. За наше щастие, онзи беше много глупав, но пък достатъчно добросърдечен да помогне на инвалид и въобще не се усъмни в абсурдната ми измишльотина. Дори ни пожела добър път, като потеглихме.

Знаех, че бащата на Файза има много връзки благодарение на поста си в Мароканската централна банка и най-вероятно ги беше задействал на летището, за да не допусне Пол да се качи на самолет за Щатите. Затова пътувахме шест часа с колата до Танжер — по онова време нямаше магистрали — и там го качих на ферибота за Малага. Дадох му достатъчно песети, за да иде на лекар за глезена си, да си плати една нощувка в хотел и билет за влака до Мадрид. И после… — Бен Хасан щракна с пръсти. — Хоп! Пол Люън изчезна от живота ми.

— Но когато се е върнал в Щатите, ти се обади, нали? — попитах.

Бен Хасан поклати глава.

— Не ти ли върна дълга?

Бен Хасан поклати глава.

— Какво стана, след като се роди бебето?

— Какво стана ли? Файза си понесе срама, че е самотна майка. В продължение на години не ѝ позволиха да преподава в колежа, едва свързваше двата края с частни уроци и дори с чистене на чужди апартаменти, тъй като семейството ѝ практически се отрече от нея.

— Сигурно се е опитала да се свърже с Пол.

— Че се опита, опита се. Но не успя. Ходиха с баща ѝ в американското посолство и настояваха да се вземат мерки за екстрадирането му в Мароко, където да се задоми с нея. Консулът им обясни, че най-многото, което могат да сторят, е да наемат американски адвокат, който да издири господин Люън, за да плаща издръжка за детето. Файза му пращаше писма със снимка на дъщеричката им, но той така и не наруши мълчанието си. Дори когато аз му писах след…

Той надигна чашата си с вино и я изпразни на един дъх, след което отново я напълни.

— След кое? — подсетих го.

Бен Хасан се поколеба, преди да отговори.

— Бащата на Файза побесня, като научи, че Пол е успял да се измъкне от сградата. Изля яростта си върху синовете си, а те на свой ред пребиха горкия дребосък, когото бяха оставили да пази задната врата. Така го осакатиха, че лежа в болница с месеци. После по нареждане на баща им подложили на мъчения домакина на съседната сграда и така узнали кой е помогнал на зетя им да се измъкне. Домакинът им казал моето име. Приклещиха ме, когато си тръгвах от Училището за изящни изкуства вечерта. Затътриха ме в една задна улица и после с чук премазаха всичките ми пръсти.

— Ти сериозно ли? — прошепнах изумена и останала без глас. — Наистина ли сториха това?

Той вдигна ръката си.

— Всеки пръст до един. Направиха ги на каша. Всичките кости бяха изпотрошени. Болката бе толкова непоносима, че съм припаднал. Часове по-късно ме открил уличен метач. За щастие, изтичал в училището и намерил двама мои колеги, които водеха вечерни курсове. Те позвънили в полицията, а после и двамата ме придружили в болницата. И слава богу, че били там, защото дежурният лекар бил толкова потресен от състоянието на пръстите ми, че искал да бъдат ампутирани. Колегите ми — и двамата художници — настояли да не прибързва с толкова драстична мярка. Но пръстите ми бяха до такава степен унищожени, че бях в гипс над година. Оказах се щастливец. Един ортопед хирург, французин, който решил, че му трябва смяна на обстановката, работеше на тригодишен договор в болницата в Казабланка. Прояви интерес към моя случай и ме убеди да се подложа на серия експериментални операции за реконструкция на костите. Бяха общо десет, последвани от три години физиотерапия. На онези жалки типове им отне две или три минути да ми съсипят ръцете, а бяха нужни трийсет и шест месеца мъчителни операции и възстановяване, за да мога отново да държа писалка.

Не знаех какво да кажа. Освен:

— Пол наясно ли беше с цената, която си платил, за да му помогнеш да избяга?

— Писах му. Поправка, продиктувах писмо до него, тъй като това беше около два месеца след нападението.

Обясних какво ме е сполетяло, след като го откарах до Танжер. Не му исках пари или компенсация. Желанието ми бе само да знае какво ми причиниха гадовете.

— И какво отговори Пол?

Бен Хасан посегна за виното си и аз едва сега забелязах какви усилия му струваше да обхване столчето на чашата и че всъщност големите му пръсти са по-скоро деформирани, отколкото месести.

Той отпи поредната дълга глътка. Виждах, че си налага да е спокоен и се мъчи да потисне гнева у себе си.

— Пол ми отговори… с мълчание. Дори когато му написах отново осем месеца след първото ми писмо, дори след като няколко от общите ни колеги се опитаха да се свържат с него по повод станалото, дори след като Файза, която, чест ѝ прави, се отрече от баща си и братята си след „инцидента“, се помъчи още веднъж да влезе във връзка с него и го умоляваше поне на мен да пише — той запази пълно мълчание.

— Бяха ли бащата и братята преследвани за престъплението си?

— Да, полицията ги арестува и тримата. Но таткото разполагаше с връзки. А на изслушването пред съдия двете момчета заявиха, че ме нападнали, след като съм се опитал да свалям единия от тях. Бяха осемдесетте години и те се възползваха от гоненията на гейовете, за да си подсигурят защита. Постигнаха извънсъдебно споразумение с мен за сто хиляди дирхама…

— Но това е едва малко над единайсет хиляди долара.

— Тогава беше достатъчна сума да си купиш апартамент. И аз точно това направих с парите. Същия апартамент, в който ще преспиш тази нощ.

— Ами ръцете ти?

— Френският хирург се оказа магьосник. Наистина реконструира костите и свърза някои от нервните окончания, за да имам някакво усещане в пръстите. Но не е кой знае колко. Дори и днес…

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади запалка. Щракна я и поднесе пламъка точно под лявото си кутре. Дори не трепна, когато пламъкът влезе в директен допир с плътта.

— Както виждаш, до голяма степен са останали безчувствени. Въобще не можех да държа четка дори след десетте операции и цялата физиотерапия… Накратко казано, кариерата ми на художник беше прекратена. Онези картини, които видя в апартамента ми… a la recherche du temps perdu55. Стара история.

— Направо не знам какво да кажа. Толкова е ужасно.

— Така си е, да. И все пак в китайската калиграфия символът за „криза“ има две значения — опасност и възможност. За мен след нападението се разкри възможност да стана… как да го нарека… посредник. Човек, който дърпа конците, дава бакшиши тук и там, върши чудеса с пътнически документи, урежда сметки.

Имаше въпрос, който исках да задам, но не се осмелявах. Бен Хасан сам го повдигна.

— Усещам, че искаш да знаеш какво стана с бащата на Файза и братята ѝ, след като ми купиха апартамента. Файза, както споменах, не пожела вече да има нищо общо с тях, а мен редовно ме посещаваше в болницата и водеше приятели, които да свършат грубия ремонт по апартамента. Не мога да кажа, че някога сме били приятели. Тя е от онзи тип огорчени и разочаровани жени. Така и не надмогна загубата на Пол, особено при положение че следващият мъж в живота ѝ беше борсов посредник и според мен не блестеше с ум, нищо че доста прилично играеше голф. Файза се опита да играе ролята на буржоазна съпруга на глупак, който печелеше добре. Когато Самира навлезе в юношеска възраст, бракът на майка ѝ вече напомняше лош филм на Джоан Крофорд56 — всички гейове, дори в Северна Африка, обожават Джоан Крофорд. И тогава финансистът изгуби всичко, включително дома, който наричаха свой. Самира живя няколко месеца в стаята ми за гости, после замина за кратко във Франция, но без резидентско разрешително не можа да си намери работа. Би могла да има американски паспорт по линия на баща си, но той така и не призна бащинство, не отговаряше на писмата ѝ с молба да се видят или поне да каже пред американските власти, че, да, тя е негова дъщеря, затова момичето срещаше големи административни трудности. Така че огорчението ѝ се трупаше.

Междувременно Файза успя да си развали отношенията с директора на колежа, където преподаваше. На един коктейл тук се запозна с мъж на име Хамсад, директор на филмовата студия във Варзазат. Само след няколко месеца вече живееше там, на ръба на Сахара. Мястото, макар и живописно, за мен винаги е било рецепта за отчаяние след седемдесет и два часа престой. Но с дъщеря ѝ вече се бяха отчуждили, поредният сравнително високопоставен мъж проявяваше желание да се грижи с нея, а и имаше възможност да постъпи на работа в езиково училище, така че тя замина за пустинята. Това беше преди пет години. Връзката им се разпадна след година и половина. Хамсад ѝ показа вратата. Знам, че още преподава в езиковия колеж. Оказа подкрепа на Самира, когато тя забременя, а любовникът ѝ се върна във Франция.

— Значи, историята се повтаря.

— Само че в този случай джентълменът, чието име е Филип, се държа разумно. Плаща еквивалента на петстотин евро месечна издръжка за детето и предложи да финансира отчасти покупката на апартамент.

— А съпругът ми плаща другата част.

— Както казах по-рано, когато Пол съвсем ненадейно се свърза с мен миналата есен — очевидно след малката си тайна хирургическа процедура, с която е отказал дете на новата си съпруга, — загубих ума и дума от смайване. Звучеше тъжен и виновен, задето е бил толкова лош баща на Самира и… как да се изразя? Видях възможност…

— За отмъщение?

— За разплата.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Няколко седмици комуникирахме с имейли и два пъти говорихме по телефона. Той звучеше все по-лабилен и извън релси. Особено след като беше писал два пъти на Самира и тя го бе уведомила чрез обратен имейл, че не желае да има абсолютно нищо общо с него, че не може просто ей така да се изтърси в живота ѝ след трийсет години и да си въобразява, че има шанс за някакви отношения. Тогава Пол ме попита директно дали може да направи нещо за дъщеря си. И в този момент в главата ми изникна план.

Умът ми препускаше. Като човек, прекарал много време в работата си да предвещава ходовете на злонамерени данъчни инспектори и някои непочтени клиенти, имах изострен нюх за хитри кроежи, нечестни сделки и засади.

— Решил си да му заложиш капан.

— Реших да дам на човека каквото искаше. На някакво екзистенциално ниво може да се интерпретира като онова, което мосю Пол подсъзнателно смяташе, че заслужава. Разплата за това, че беше изоставил дъщеря си и не предложи помощ или дори елементарно съчувствие на големия си приятел, чийто живот в някаква степен съсипа. Не на последно място поради своето нехайство и коравосърдечно пренебрежение. Уведомих го, че на дъщеря му ѝ трябват допълнително един милион дирхама, за да си купи апартамент, и че не може да си позволи ипотека в този размер.

— Това истината ли беше?

— Да го кажем така: тя не молеше за пари и любовникът ѝ беше дал достатъчно, че да направи депозит за малък двустаен апартамент в същия квартал.

— Ти подведе ли го да си мисли, че като ѝ плати практически половината апартамент, ще може да възстанови отношенията си с нея?

— Може би.

— Нека отгатна. Казал си му, че за да получи заема, трябва да дойде в Мароко, за да подпише документите и да ти плати първата вноска.

— Позна.

— След като той през целия ни престой тук не се отдели от мен, къде се видя с него?

— Накарах Омар да ме откара до Есувейра. Имахме много приятен обяд в заведението на Фуад, докато ти усъвършенстваше френския си и се разхождаше по брега, ако не ме лъже паметта. Той подписа документите и ми даде парите за първата вноска. Тъй като ми правиш впечатление на грамотна в юридическо отношение, позволих си да донеса договора за заем, съставен от местен нотариус, който бях уредил да се срещне с нас там.

Бръкна в джоба на сакото си и извади документ от три страници на френски и арабски. Прегледах го набързо, като обърнах на последната страница, където се мъдреше подписът на съпруга ми до печата на нотариуса, както и втори контролен подпис. На втора страница открих информацията, която ми беше нужна (и която можех да разбера на френски): условията на договора. Установих, че един милион дирхама трябва да бъдат изплатени обратно в период от десет години при годишна лихва 160 000 дирхама на месечни вноски от 13 333 дирхама — около 1500 долара или 18 000 годишно. Тъй като Пол печелеше 100 000 долара брутно възнаграждение от университета и най-много още 15 000 от продажби на свои творби, след плащането на данъците, социалната осигуровка и своя дял от ипотеката му оставаха към 40 000 да покрива разноските си по колата, да си плаща дела от сметките, мобилния телефон, таксата за фитнес клуба, да купува храна, да внася лептата си за едномесечната ваканция на крайбрежието на Мейн, където почивахме всяко лято. За тези далеч не екстравагантни разходи му отиваха по петстотин долара седмично и му оставаше много малко отгоре. Да се нагърби със заем, който щеше да му струва 1500 долара всеки месец, беше лудост.

Метнах документа обратно към Бен Хасан.

— Със сигурност си постигнал желаното отмъщение. И ще направиш нелоша печалба от този заем.

— Мадам, аз не съм „Сосиете Женерал“, нито „Чейз Манхатън Банк“. Аз съм бизнесмен и се наложи да извадя от ресурсите си, за да финансирам приятел.

— Сега знам защо Пол толкова настояваше да прекараме тези седмици в Мароко. Ти не би му дал пари, ако не е в страната, а така можеш да го впримчиш. Обзалагам се, не си съобщил на Самира, че е получила от баща си един милион дирхама.

— Тя подписа окончателно за апартамента едва миналата седмица и ще се премести в него след месец. Спокойно може да съм пропуснал да спомена, че Пол ѝ е помогнал…

Едва сдържаше усмивката си при тези думи.

— Глупости. Искал си да се появи на прага ѝ, а тя да му затръшне вратата в лицето.

— Може би. Но не забравяй, че той хукна към Казабланка само защото ти го хвана в онази малка лъжа.

— Тогава сигурно ти се е обадил в паника и те е помолил да подготвиш срещата му със Самира. Ти си му дал адреса ѝ, но не си я предупредил, че баща ѝ ще се появи, а си знаел каква ще бъде реакцията ѝ.

— Отмъщението е ястие, което е най-добре да се консумира студено.

— Как отмъсти на бащата на Файза и братята ѝ?

— Ще те оставя сама да откриеш. Но пак ти го казвам, мадам Робин, много съм впечатлен от теб. И съветът ми ще е прям: ограничи щетите си. Утре стани, иди на летището и остави мъжа си на съдбата, която му е писана.

— А ако Пол не ти плати месечната парса…?

Бен Хасан разплете пръсти и се вторачи в мен с поглед, който беше колкото леден, толкова и заплашителен.

— Какво ще се случи със скъпия ти съпруг, ако не изпълни ангажимента си към мен, с който е правно обвързан? Ще си доставя огромното удоволствие да гледам как Омар смазва с чук всичките му пръсти.