Мираж

3

Имиграционната зала в Казабланка. Контролиран хаос. Строяват стотиците новопристигнали в две отделни опашки: една за немароканци, друга — за останалата част от човечеството. Като че всяка историческа епоха — от Средновековието до съвременната ни хиперсвързана реалност на киберсвета — имаше своето представителство тук. Виждаха се бизнесмени с костюми и елегантни жени, поне половината от които с италианското си облекло и черни айфони бяха от Северна Африка. Имаше и от онзи тип пътници с раници на гърба в гръндж стил, двайсет и няколко годишни, с вид на леко дрогирани, които поглеждаха костюмарите с ирония. Пред мен стоеше мършав мъж с прашно кафяво сако, със зъби, почернели от цигарите, хванал в дясната си ръка пътнически документ, издаден от Мавритания.

— Коя е столицата на Мавритания? — попитах Пол.

Без да се забави нито миг, той отвърна:

— Нуакшот.

— Боже, какви неща знаеш — учудих се.

— Тази опашка е безумие. Когато идвах за последно преди трийсет и три години, нямаше компютърно чекиране и светът не беше толкова параноичен като сега.

— Дзен, дзен, дзен — изрекох и погалих лицето на мъжа си.

— Това е летището на Казабланка, не някакъв будистки приют.

Засмях се. Но той стоеше там, пристъпващ от крак на крак в непрестанен танц на нетърпение и тревожност.

— Да си вървим у дома — каза внезапно.

— Не го мислиш.

— Мисля го.

Мълчание. Усетих, че се напрягам.

— Как ще си идем у дома? — попитах.

— Ще хванем следващия самолет.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. Всичко това е сбъркано.

— Заради дългата опашка?

— Защото инстинктът ми диктува да се върна у дома.

— Въпреки че тъкмо твоят „инстинкт“ ти подсказа да дойдем тук?

— Ето че си ми ядосана.

— Ако искаш да се върнем у дома, ще се върнем.

— Ще ме смяташ за загубеняк, ако го направя.

— Никога не те смятам за загубеняк, любими.

— Но аз си знам, че съм в графата на пасивите.

Пасиви. Тъкмо тази дума се блъскаше в главата ми, когато открих преди няколко седмици размера на дълговете му, макар месеци преди това да ми беше обещал, че ще ограничи разходите си. Една петъчна вечер, около шест часа, на вратата ни се почука. На предната ни веранда стоеше човек от агенция за събиране на дългове и искаше да говори с Пол Люън. Обясних, че мъжът ми е във фитнеса.

— А, значи, вие сте госпожа Люън? Тогава сигурно знаете за шестте хиляди и четиристотин долара, които съпругът ви дължи на Дружеството на винарите.

Онемях. Кога беше купил всичкото това вино и защо не бях видяла нищо от него в къщата? Мъжът обясни, че от дружеството пратили към десет писма с настояване за „разговор“ относно неизплатената сума, натрупала се в продължение от две години. Търпението им свършило. Ако сметката не бъдела уредена незабавно, щял да последва съдебен иск, който можел да включва конфискация на къщата ни.

Вместо да вляза вътре да си взема чековата книжка (както вече бях правила при няколко предишни случая), просто казах:

— Съпругът ми е във фитнеса на Манор Стрийт, на около пет минути оттук с кола. Питайте за него на рецепцията, познават го. И…

— Но вие бихте могли да уредите въпроса веднага.

— Бих могла, но няма да го сторя. Говорете директно със съпруга ми.

Повторих адреса на спортния клуб, извиних се и затворих вратата. Щом човекът от агенцията потегли с колата си, отидох в спалнята, прибрах малко багаж в сак и се обадих в Бруклин на старата ми съквартирантка от колежа Рут Ричардсън. Попитах я дали мога да използвам разтегателното ѝ канапе за няколко дни. После оставих на Пол бележка: „Дългът за виното трябва да е платен, докато се върна във вторник вечер“. Качих се в колата си и шофирах седем часа в посока югоизток до града, за който открай време си бях обещала, че един ден ще нарека свой. Държах мобилния си телефон изключен и прекарах следващите четири дни в старание да не досаждам на Рут с моя коктейл от гняв, вина и тъга. Рут, преподавателка по английска литература в Бруклин Колидж, разведена, без деца, разочарована на любовния фронт, невероятно забавна и свръхначетена („Висшето изкуство е оправданието на Бог за мъжете“, отбелязваше често), както винаги се държа като страхотна приятелка. Вдъхна ми решимост, когато казах, че може би трябва да се обадя на Пол и да видя в какво състояние е.

— Последния път, когато се оказа затънал в дългове, ти какво направи? — попита ме.

— Бръкнах в пенсионния си фонд и платих десет бона, за да го отърва от неприятности.

— И какво ти обеща той в замяна?

— Знаеш много добре. Призна, че страда от патологична мания, когато опира до харчене, и обеща да се ограничава.

— Мания, която подкопава брака ви. Толкова е тъжно. Особено защото всъщност харесвам Пол.

— Аз пък го обичам лудо въпреки този негов много лош навик. Още може да ме разсмива. Толкова е умен и винаги обзет от интелектуално любопитство. А и той продължа да ме смята за секси… или поне така повтаря постоянно.

— Продължавате ли с опитите за дете?

— Разбира се.

Когато срещнах Пол три години по-рано, бях на трийсет и седем. Шест месеца, след като бяхме признали любовта си един на друг и обсъждахме прекрасните перспективи за общо бъдеще, аз деликатно повдигнах въпроса, че не бих искала да мина през живота, без да съм станала майка, и че навлизам във фазата „сега или никога“. Съзнавах, че внасям напрежение във връзката ни с този стремеж „да се изпревари часовникът“, и казах на Пол, че напълно ще го разбера, ако според него е прибързано. Отговорът му ме стъписа.

— Когато си срещнал любовта на живота си, естествено, че ще искаш да имаш дете с нея.

Да, Пол беше голям романтик. Такъв романтик, че скоро след това ми направи предложение за брак, макар да му бях казала, че след като вече ми е минало през главата, не горя от желание да повторя. Но пък бях толкова замаяна от чудото да открия любовта на моята възраст, и то в лицето на толкова талантлив и оригинален човек, и то в Бъфало, че казах „да“. Но той уточни как, макар да бил наясно, че часовникът тиктака, сме имали нужда да поживеем заедно известно време, преди да станем родители. Съгласих се с молбата му и до миналата есен останах на хапчета против забременяване. След това сериозно започнахме с „опитите“ (що за странна дума?) за бебе. Хвърлихме се е много енергия в задачата — макар че сексът от самото начало бе аспект от брака ни, в който всичко вървеше гладко. Не ни беше нужно да се мотивираме, за да правим любов всяка нощ.

— Ако не мога да забременея естествено, има и други възможности — казах му шест месеца по-късно, след като нищо не се случи.

— Ще забременееш.

— Звучиш много уверено.

— Ще се случи.

Този разговор се състоя десет дни, преди човекът от агенцията за събиране на дългове да се появи на прага ни. Когато се отправих е колата на юг към Бруклин с изключен телефон, острата ми тъга по Пол беше съпровождана с осъзнаването, че той е последният ми шанс да имам дете. И тази мисъл…

Рут сипа още вино в чашата ми и аз отпих дълга глътка.

— Той не е последният ти шанс.

— Искам дете от Пол.

— Звучи категорично.

Приятелството винаги е сложно уравнение — особено приятелство, в което отрано е постигнато споразумение истината да не бъде захаросвана.

— Не искам да съм самотна майка — казах. — Ако мога да го убедя да приеме, че има известни отговорности…

— Пол е имал проблеми е парите и преди теб. Въпреки че ти се опита да организираш личните му финанси, той отказва да играе разумно. На петдесет и осем години няма да преживее внезапно просветление и да се преобрази. Той е, какъвто е. И това повдига въпроса: в състояние ли си да понесеш постоянните му прояви на безразсъдство?

По целия път към къщи ме чоплеше този въпрос. Както казват, животът е велик учител. Но само ако сме истински готови да се отърсим от своите самозаблуди и илюзии.

Любовта обаче винаги замъглява зрението. А живот без любов е малко като балансите и отчетите, в които се взирам всеки ден: твърде конкретни и строго логични. Любовта ми към Пол бе толкова обвързана с безразсъдството му, колкото и с неговия талант, интелект, пламенното му желание към мен.

Прибрах се малко след шест вечерта в къщата, която бяхме купили заедно — в готически стил и датираща от деветнайсети век. Колата му беше паркирана отпред. Когато влязох, бях смаяна от реда, изместил хаоса. През последните седмици Пол третираше дома ни като удобно място за складиране на непотребни вещи. Ала за дните, когато отсъствах, не само беше освободил къщата от боклуците си, ами прозорците светеха, по дървените повърхности нямаше и прашинка, всичко бе лъснато. В няколко вази имаше свежи цветя и подуших аромат на някакъв вид паста от фурната.

Когато входната врата се затръшна зад мен, Пол се появи от кухнята с малко глуповата физиономия. Не му беше по силите да ме погледне в очите. Но щом все пак отправи взор към мен, зърнах тъгата и страха му.

— Мирише вкусно — отбелязах.

— Приготвих го за теб, за нас. — Отново избягваше погледа ми. — Добре дошла у дома.

— Да, върнах се. Но…

Той вдигна ръка насреща ми.

— Продадох всичкото вино.

— Ясно.

— Открих един човек тук, в града. Крупен колекционер. Предложи ми шест хиляди долара за моята изба.

— Имаш изба?

Той кимна, приличаше на малко момче, хванато в голяма лъжа.

— Къде? — попитах.

— Нали знаеш онази барака зад гаража, дето никога не я използваме?

Бараката беше нещо, подобно на противобомбено убежище с две метални врати, лежащи върху земята. Когато преговаряхме за купуването на къщата, естествено, ни я отвориха и вътре се разкри влажна пещера, облицована само донякъде. Тъй като в къщата имаше мазе, след като я взехме, просто поставихме катинар върху двете врати и оставихме пространството празно.

Поне така си бях мислила аз.

— Откога трупаш тази колекция от вина? — Опитвах се да звуча спокойно.

— От известно време.

Той се приближи до мен и ме прегърна.

— Съжалявам — промълви.

— Не ми трябват извинения. Просто не искам пак да се повтори онази финансова бъркотия.

— А аз не искам да те изгубя.

— Ами недей тогава. Защото имам желание да си до мен.

Прави му чест, че отново стана усърден след инцидента с виното, като прекарваше цялото си време извън преподавателските си задължения над нова поредица от литографии. За пръв път от началото на брака ни се залавяше сериозно с творческа работа. Макар че собственикът на галерията му в Ню Йорк беше ентусиазиран, общата атмосфера на пазара и липсата на прозорливост у Пол в последно време доведе до значително понижение в цените, за които можеше да претендира. Все пак успя да намери купувач. Пол бе разочарован от договорената цена, ала донякъде и окуражен от факта, че по отношение на изкуството „още има хляб в него“, както се изрази. След като изплати повечето от дължимите суми по кредитни карти, гой ме заведе на вечеря в най-изискания (като за Бъфало) френски ресторант и ми съобщи, че галеристът открил клиент, проявяващ интерес към нова поредица.

— Купувачът е готов да плати петдесет процента аванс, така че до две-три седмици очаквам още десет бона. Какво е една бутилка „Полиак“ на фона на такава перспектива?

Не съм чак такава любителка на виното. Но пък… защо да не го отпразнуваме? Особено след като Пол вече успешно изплащаше дълговете си. Когато същата вечер се прибрахме у дома, той запали свещи в спалнята ни, пусна компактдиск с „Един ден моят принц ще дойде“ на Майлс Дейвис и прави любов с мен яростно и чувствено, както само той го умееше.

Първият ми съпруг Доналд винаги бе имал проблем с интимността. Беше извънредно умен и изтъкан от тревоги човек. Представител на разследващата журналистика от старата школа, той покриваше в „Бъфало Сън“ регионалната политика и бе широко признат за най-добрия специалист по общинската корупция в щата. Току-що бях получила бакалавърската си степен от Университета на Минесота, изкарала бях кратък стаж във вестник в Мадисън, Уисконсин, и приех с възторг новата си работа в отдела за местни новини на „Сън“. Доналд беше напълно отдаден на Бъфало. Бях толкова впечатлена от този метър и шейсет и седем мъж вихрушка, че и аз станах отдадена на Бъфало. Обаче сексът — когато изобщо го имаше — беше в най-добрия случай формален, а в най-лошия пълен провал.

— Не ме бива по тая част, никога не ме е бивало — прошепна ми той първата нощ, когато спахме заедно и бе имал „проблеми с представянето“, да го кажа възпитано. Уверих го, че на всички мъже се случва от време на време, че не е кой знае какво, че постепенно нещата ще се получат. Истината е, че дори когато успяваше да осъществи акта, никога не бе удовлетворяващо. Непрекъснато беше притеснен и напрегнат, в плен на страхове, че е неадекватен, и никакви насърчения не можеха да премахнат вкоренените му комплекси. Но аз предпочетох да затворя очи пред факта, че за Доналд спалнята ни се превръщаше в същински кръст, на който той се разпваше сам. В края на първата година от брака ни вече правехме любов (ако изобщо можеше да се нарече така) само два пъти в месеца. Предложих му да потърси помощта на психолог. Той се съгласи, а после отказа да отиде. И при все че си оставаше един прекрасен събеседник, тази съществена част от семейния ни живот затъна в траен упадък.

Аз продължавах да убеждавам себе си, че с повече обич и подкрепа проблемите му на интимния фронт ще изчезнат, бракът ни ще укрепне и…

Невероятно, нали, как се самозалъгваме, че всичко ще е наред с отношения, за които тайничко знаем, че са обречени.

Краят на брака ми с Доналд настъпи една вечер, когато той се върна късно от нюзрума, изпил осем уискита в повече, и ме информира:

— Истината е, че дори да ида на психолог или при лекаря си и да го помоля да ми предпише нещо, всички сини хапченца на света няма да заглушат отвращението, което неизменно изпитвам от близостта ти.

Стиснах здраво очи, помъчих се да си внуша, че не е изрекъл онова, което изрече. Но когато ги отворих, видях на лицето на Доналд странна лека усмивка. Това, че той тихичко се наслаждаваше на оскърблението и объркването, които лумнаха в съзнанието ми, ме отведе към следващата неприятна истина: той го каза, защото знаеше, че веднъж изговорено на глас, ще ни отведе там, откъдето връщане назад няма.

— Сега вече наистина можеш да ме мразиш — прошепна той накрая.

— Само те съжалявам, Доналд.

На следващата сутрин поисках среща с главния редактор. Казах му, че ако вестникът още предлага възможност за изплащане на обезщетение на доброволно напуснали служители поради вълната от съкращения, аз бих желала да предприема тази стъпка.

Десет дни по-късно — с едногодишна заплата в банката — се качих на колата си и отпътувах за Монреал.

Бях решила да науча френски и да заживея в град, реещ се на границата между европейското светоусещане и това на Новия свят. А там беше и евтино. Открих апартаментче в безусловно френското обкръжение на квартал „Льо Плато“ и започнах да посещавам всекидневни курсове по френски в Университета на Монреал, където залягах здраво над усвояването на този сложен и заплетен език. Постигнах голям напредък в говорните умения благодарение на интимната ми връзка с мъж на име Тиери, който държеше магазин за грамофонни плочи на старо на улица „Сен Дени“ и междувременно се опитваше да напише своя голям роман в квебекски стил. Притежаваше чар и прилично самочувствие в секса — особено след Доналд, — но тези му качества бяха помрачени от откровения му мързел.

След година успях да подновя студентската си виза. Докато жънех постижения с френския, започнах да кроя планове евентуално да се преместя в Париж, да си уредя престоя там и да се преоткрия професионално като…

Точно там беше дилемата. С какво щях да се занимавам в живота си занапред? Записах си час за прием във френското консулство в Монреал и се озовах срещу дребничка чиновничка, която ме обезкуражи дори да си помислям за работа в Париж без европейски паспорт или съпруг французин. Канадската виза ми даваше право да работя по време на учението ми в университета. Намерих си временна длъжност като административен сътрудник в двуезична счетоводна фирма и постепенно бях очарована от света на цифрите. Знаех, че като се преквалифицирам в експерт-счетоводител, отново ще се озова в света на чуждите истории, който си бях обещала да избягвам, когато се отказах от журналистиката. Въпреки това след осемнайсет месеца в Квебек реших отново да прекося границата към Америка и да постъпя на курс по счетоводство в Бъфало. Ясно ми беше защо тичам обратно натам. Бъфало беше сигурно място за мен. Безспорно единственото към онзи момент в живота ми, където бях пуснала корени. При положение че вече не работех във вестника, шансовете да се натъкна на Доналд бяха почти несъществуващи. И все пак изпитвах дълбока остатъчна тъга по повод приключването на брака ни, съчетана с мисълта, че трябваше да мога да го променя. Също както нуждата ми да сторя нещо практично или сериозно с живота ми беше едно по-широко отражение на всичките ми не докрай осъзнати чувства към татко. В Бъфало имах добри приятели и много контакти, така че имаше реална перспектива да създам своя собствена малка счетоводна фирма и да привлека достатъчно хора като потенциални клиенти.

Просто за да докажа, че съм отговорна млада жена, си намерих работа в местна счетоводна фирма, докато карах двегодишния курс по счетоводство. Това ми позволи с останалите пари от обезщетението да платя половината от цената на хубав апартамент в стара къща във викториански стил (в Бъфало животът е толкова евтин). Успях дори да направя ремонт на кухнята и банята, както и да се обзаведа с простички мебели на старо. Когато вече официално станах експерт-счетоводител, седем клиенти дойдоха при мен още в първия ден от отварянето на фирмата ми.

А две години по-късно в офиса ми влезе Пол.

„Чудя се… дали всичко това не е грешка?“ Това бяха думите му, когато кацнахме в Мароко. Пътуването беше негова идея, изненада за мен, която ми сервира само две седмици, след като беше изплатил значителна част от дълговете си и се бе заклел да се откаже от неконтролируемото харчене. Прибрах се у дома от курса си по йога и заварих Пол да действа в кухнята, изпълнена с ароматите на Северна Африка. Приближих се до печката, целунах го и казах:

— Я да отгатна. Тажин?

— Наблюдателността ти е поразителна.

— Не тъй поразителна като твоите кулинарни умения.

— Скромността ти е трогателна, но не отговаря на фактите.

Както винаги агнешкият тажин на Пол беше великолепен. Приготвил го бе с консервирани лимони и сини сливи, рецепта, научена от него през много съдържателните две години, които бе прекарал в Мароко като по-млад.

Било е в началото на осемдесетте; току-що бил завършил школата по дизайн „Парсънс“ в Ню Йорк, опитвал се да пробие като художник в тогавашния все още хедонистичен свят на Алфабет Сити в Ист Вилидж и решил, че му е нужна радикална промяна на обстановката. Чрез службата за професионално ориентиране към „Парсънс“ научил, че художествено училище в Казабланка търси преподавател по рисуване със заплата три хиляди долара годишно при двугодишен договор, плюс осигурен малък апартамент в близост до учебното заведение.

— Казаха ми, че било вероятно най-доброто художествено училище в Мароко, макар че това не значело кой знае какво. И все пак щеше да ми даде шанса да поживея на екзотично място, да избягам от света на работното време, да попътувам и да създам значително количество свои собствени творби под палещото слънце на Северна Африка.

Така че Пол напуснал работата си, взел претъпкания нощен полет до Казабланка и от пръв поглед намразил всичко там. Нищо не напомняло легендарния митичен град от филма, изглеждал грозен, разпилян и пълен с бетонни сгради. Художественото училище се оказало второразредно, учителският състав — покварен, учениците — почти всички лишени от талант.

— Почти нямах приятели в началото с изключение на френско-марокански художник на име Ромен Бен Хасан, който бе твърде талантлив абстрактен експресионист, предвид, че беше на път да се превърне в алкохолик. Но именно Ромен ми намери учител по френски и ме принуди да говоря с него на езика, използван от всички наоколо. Пак Ромен бе този, който ме убеди да престана да се самосъжалявам и ме въведе в социалния си кръг от местни и чуждестранни художници. И отново той ме тласкаше да работя над свои произведения.

Пол си намерил среда. Общувал с художници — мароканци и чужденци — и прекарвал свободното си време с тях. Имал един или двама ученици, които смятал за обещаващи. И най-вече работел усилено над удивително портфолио от литографии и графики с теми от квартала му в Казабланка. Макар че от училището искали да го задържат, той използвал портфолиото си, което нарекъл „Белият град“, за да си осигури галерия в Ню Йорк.

По време на триседмична ваканция между сроковете в училището се отправил на юг към ограден с крепостни стени морски град на име Есувейра.

— Беше като да се върнеш в средните векове и да попаднеш в съвършената художническа колония.

Есувейра бе една от редовните теми, които Пол вкарваше в разговор. Как си намерил фантастично евтин и очарователно долнопробен хотел със страхотен балкон с изглед към Атлантическия океан и древните крепостни стени на този странен и примамващ град, където Орсън Уелс бе снимал своята филмова версия на „Отело“, а „Джими Хендрикс изпушил твърде много трева, докато разпускал на мароканското атлантическо крайбрежие“. Пол прекарал седмиците си там в работа по втора колекция от графики — „В лабиринта“, — изобразяващи криволичещите улички на Есувейра. Джаспър Пирни, неговият търговски агент/собственик на галерия в Манхатън, успял да продаде трийсет от литографиите му.

— С парите, които спечелих от тях, можех да си платя още две години престой в Есувейра, толкова евтино бе тогава. Но какво сторих аз? Клонът на Държавния университет на Ню Йорк в Бъфало имаше вакантно място за преподавател в Катедрата по визуални изкуства. При това познавах декана на катедрата, беше ми рецензент. И тъй, можех да стана асистент с възможност да заема редовно преподавателско място след шест години, ако продължавах да излагам литографиите и графиките си. Ала още докато стягах багажа си в Есувейра и пратих телеграма на декана, че приемам поста, а после съобщих в художественото училище в Казабланка, че няма повече да преподавам там, знаех, че ще съжалявам за това си решение.

Спомням си отчетливо как тъкмо в този момент поставих длан върху ръката му — първият интимен жест помежду ни. Странно как посегнах да утеша този човек именно когато ми призна как е влязъл в коловоза. Може би защото аз също се усещах в плен в коловоза и защото той беше творец с бохемска жилка, който би могъл да ме изтръгне от присъщата ми предпазливост, от потребността ми да правя списъци насън и да поддържам добър баланс в сметките. Тогава той се наведе и ме целуна, преплете пръсти с моите и каза: „Ти си прекрасна“. Онази вечер за пръв път спахме заедно. След тъжните ми преживелици с Доналд ми подейства като откровение и опиянение да бъда с толкова сексуално уверен мъж, изкусно даряващ ме с наслада.

Сготви ми агнешки тажин втората вечер, когато спахме заедно. Сготви ми агнешки тажин и преди шест седмици, за да отпразнуваме изплащането на дълговете му. Същата вечер пусна малка изненадваща бомба в живота ми.

— Какво ще кажеш това лято да прекараме един месец в Есувейра? — попита ме.

Първата ми мисъл беше, че вече сме платили петстотин долара депозит за бунгало край Попъм Бийч в Мейн. Отгатнал колебанията ми, Пол каза:

— Пак може да отидем за двете седмици в Попъм. Направих резервация за отпътуването ни от Мароко няколко дни преди началото на летуването ни в Мейн.

— Нима наистина си купил два билета за нас до Мароко?

— Исках да те изненадам.

— О, няма спор, че успя. Но можеше поне да ме попиташ дали съм свободна.

— Ако те бях попитал, щеше да си намериш извинение да откажеш.

Уви, по този въпрос беше прав.

— Помисли ли изобщо, че имам бизнес и клиенти? И как ще можем да си позволим това пътуване до Мароко?

— Джаспър е продал още четири литографии миналата седмица.

— Това изобщо не ми го каза.

— Естеството на изненадата изисква нещата да се държат в тайна.

Вече бях заинтригувана. С изключение на престоя ми в Монреал и едно пътуване до Ванкувър (което трудно минава за чуждестранна дестинация) нямах опит в света извън американските граници. А ето че съпругът ми предлагаше да ме отведе в Северна Африка. Всъщност резервите ми по отношение на финансовото ни състояние бяха съпроводени от страх. Страхът от непознатото. От това, че ще се озовем в мюсюлманска страна — при всички приказки на Пол колко модерна била, — която според всичко прочетено от мен си оставаше заключена в миналото на тази част от континента.

— Лесно можем да живеем един месец в Есувейра с две хиляди долара — увери ме той.

— Твърде дълго ще отсъствам.

— Обещай на персонала си добра премия, ако удържат форта за шест седмици.

— А клиентите ми какво ще кажат по въпроса?

— Кой се консултира със счетоводител между средата на юли и Празника на труда?

Имаше право. Това бе най-ненатовареният ми период. Но все пак шест седмици да ме няма… Изглеждаше ми страшно дълго време… макар да ми беше ясно, че като цяло не беше нищо и че Мортън (деловодителят ми) и Кати (секретарката ми) ще се справят чудесно и без мен. Един от най-трудните уроци за усвояване за всеки, вманиачен да държи нещата под контрол, е, че светът си функционира съвсем гладко и без него.

— Ще трябва да го обмисля.

— Не — отсече Пол и хвана ръката ми. — Ще кажеш „да“ още сега. Защото знаеш, че ще е удивително преживяване, което ще те извади от рутината и ще ти покаже свят, който си виждала само във въображението си. А на мен ще позволи да работя над ново портфолио. Джаспър ме увери, че ще успее да го продаде най-малко за петнайсет хиляди долара. Ето ти един мощен финансов стимул. Най-вече ще ни се отрази добре. Нужно ни е да се откъснем от живота тук, да намерим малко време за себе си далеч от рутинното всекидневие.

Мароко. Мъжът ми щеше да ме води в Мароко. В Есувейра. Как можех да не преодолея задръжките си и да не капитулирам пред идеята за северноафриканска идилия в ограден със средновековни стени град на брега на Атлантическия океан? Истинска фантазия. А не са ли корените на всички фантазии в една голяма надежда: да се озовеш, макар и за кратко, на по-добро място от сегашното ти?

Така че казах „да“.

Имиграционната опашка се местеше с по няколко сантиметра напред неумолимо бавно. Беше минал почти час от кацането ни и чак сега стигнахме до будката. Полицаят енергично разпитваше мъжа от Мавритания и двамата водеха разпалена дискусия на висок глас; полицаят вдигна телефона да се обади на някого, появиха се двама цивилни негови колеги (саката им бяха издути от оръжието под мишниците) и отведоха вече ядосания и уплашен човек в някаква странична стая за разпити. Като отклоних поглед от тази малка драма към съпруга си, видях, че той наблюдава случващото се с ужас.

— Дали ще ме пуснат да вляза в страната? — прошепна.

— Че защо не?

— А, няма причина.

Но видимо беше притеснен. Точно в този момент униформеният от будката ни извика да се приближим, протегнал ръка за паспортите и летищните ни карти. Докато ги сканираше и се взираше в екрана на компютъра, виждах как Пол с всички сили се опитва да прикрие нервността си. Хванах ръката му и я стиснах в опит да го успокоя.

— Колко дълго ще останете? — попита полицаят на завален английски.

— Четири седмици — отвърна Пол.

— Тук ли работите?

— Съвсем не, на почивка сме.

Поредният поглед към екрана. После щателна инспекция на всички страници на паспортите ни, по време на която усетих, че Пол се напряга още повече. И тогава — щрак, щрак — служителят удари печатите и бутна към нас документите ни.

— Добре дошли — каза ни.

И ние прекрачихме напред в Мароко.

— Ето, видя ли, пуснаха ни — подхвърлих с широка усмивка. — Защо беше тази нервност?

— От глупост.

Ала когато тръгна напред с количката, натоварена с багаж, го улових да шепне на себе си.

— Идиот.