Мираж

26

Отне ни близо тринайсет часа да стигнем в Маракеш. Беше кошмарно пътуване. Когато след обира Аатиф седна зад волана, ръцете му трепереха. Разплака се. Хванах ръката му и я държах, докато се поуспокои. После запали цигара, включи на скорост и потегли. Друсахме се по неравния пясъчен път близо час. Изпитахме неимоверно облекчение, когато се добрахме до истинско асфалтирано шосе под нас. Още повече че не ни очакваше полицейска блокада. Когато се насочихме на север към Тазнахт, попитах Аатиф дали възнамерява да съобщи за обира в полицията.

— Така само ще си навлечем още неприятности. В Мароко няма много скитащи крадци, макар че винаги съм бил предупреждаван да избягвам по-странични пътища. Но ако съобщя в полицията за станалото, дори да заловят тези хора, какво ще стане после? Ще лежат година в затвора, а като излязат, ще ме погнат. Не си струва риска.

— Чувствам се виновна, че те принудих да тръгнеш по този път.

— Недей. Спал съм край това село няколко пъти и никога не съм имал неприятности. Просто нямахме късмет.

В Тазнахт обаче ни излезе късметът. Да, имаше полицейска блокада, но минахме през нея за минути. Ченгетата само погледнаха документите ни и празното багажно отделение, зададоха няколко въпроса и ни пуснаха да продължим.

Последва четири часа непрекъсната пустиня. Спряхме веднъж да сипем горивото от едната туба в резервоара. Пийнахме вода и изядохме малкото останал хляб. Приклекнах зад една изоставена къща да се облекча. И двамата бяхме разтревожени от факта, че нямаме никакви пари и се налагаше на всяка цена да стигнем до Маракеш тази вечер.

На пункта за проверка преди Варзазат, когато младият полицай ме заразпитва, Аатиф си изпя песента за умствения ми недъг. При все това полицаят продължи да се обръща към мен. Взирах се с празен поглед напред и си пожелавах разпитът да свърши. Полицаят взе да се нервира, докато Аатиф явно му обясни, че съм и глуха (на няколко пъти докосна ушите си). Онзи си остана със съмненията и повика по-възрастен полицай, обясни му ситуацията и посочи към бурката ми — очевидно настояваше да я сваля. Колегата му, мъж доста над петдесет години, отиде да поговори с Аатиф. Видно бе, че повярва на думите му, защото махна на колегата си да не ме закача и ни даде знак да продължим.

Когато се отдалечихме от контролния пункт, забелязах как Аатиф стисна кормилото в опит да отпъди нов пристъп на паника.

— Отървахме се на косъм — продумах.

Той кимна в знак на съгласие. Много пъти. После изрази надежда, че следващата проверка ще е чак на влизане в Маракеш.

Докато се движехме по Авеню Мохамед V във Варзазат, не спирах да оглеждам улиците с напразната надежда Пол да се материализира някъде. Междувременно на Аатиф до болка не му се искаше да е тук. Докато се движехме по главния булевард, погледът му беше сведен надолу. Колкото аз отчаяно исках да зърна съпруга си, толкова отчаяно той се надяваше да не види жената, разбила сърцето му и омъжила се за пекаря от Варзазат. Всички сме преследвани посвоему от любовните истории на миналото и настоящето ни.

— Пътят нататък е малко труден — обади се Аатиф. — Боиш ли се от високо?

Някъде около час по-късно определено се боях, тъй като се бяхме вдигнали на близо две хиляди метра височина, а се движехме по еднолентов виещ се път, опасващ ръба на планината Атлас.

На всеки стотина метра следваше остър завой, зад който дебнеха всевъзможни препятствия: идващ насреща камион, пастир със стадо от двайсетина кози, местен младеж с мотоциклет, който едва не налетя върху ни и докато се разминавахме на косъм, закрещя обиди към нас, след което с главоломна скорост се насочи към следващия опасен завой.

Но онова, което правеше прекосяването на планинския проход, наречен Тизи н’Тичка, още по-ужасяващо, бе фактът, че една малка грешка би ни запратила в пропастта. От пътническото място имах главозамайваща гледка към дълбока урва, която започваше на трийсетина сантиметра от десните ни гуми. Нямаше нито насип, нито предпазна мантинела, нищо, което да попречи на политането ни в пропастта.

— През зимата, като има сняг, е направо страшно — сподели Аатиф.

В разгара на лятото пак беше като пътуване с влакче на ужасите и всеки завой представляваше ново предизвикателство за шофьора или криеше опасност за потенциален сблъсък. Аатиф пушеше непрестанно през този етап от пътуването ни и в същото време си тананикаше със затворена уста. Когато тананикането се усили, внезапно се пренесох в спомените си към едно пътуване с баща ми, когато бях петнайсетгодишна и се местехме от Чикаго в Минеаполис. На междущатската магистрала попаднахме в силна снежна виелица. При все че видимостта беше нулева, татко продължаваше да кара със сто километра в час и през цялото време си тананикаше (и не друго, а „Изстреляй ме до луната“65), като не обръщаше внимание на молбите на майка ми да намали. Аатиф не шофираше опасно, тъкмо обратното, беше образец на благоразумие. Но ми призна, че макар да прекосявал два пъти в месеца този път, той винаги го изнервял.

— Тук става поне по една ужасна катастрофа седмично — каза ми.

— Но ние няма да сме трагедията от тази седмица.

— Иншаллах.

Имаше един страшен момент, когато при минаването ни през едно село седемгодишно момче претича през пътя подир топката си точно пред нас. Аатиф натисна рязко спирачките. Завъртяхме се опасно близо към ръба на пропастта, над която бе сгушено селцето. Изпищях и закрих очи с ръце, а Аатиф някак съумя да спре, преди предните ни колела да са излезли над урвата. Момчето избяга, уплашено, че едва не го бяхме прегазили и за малко да ни види как политаме към долината, лежаща на повече от триста метра надолу. Настана момент на ужасено мълчание. Аатиф стори онова, към което винаги прибягваше в мигове на стрес: стисна здраво волана за няколко секунди в опит да възвърне равновесието си. После запали цигара.

След няколко всмуквания изправи колата и отново потеглихме.

— Това за една бройка не стана фаталната катастрофа за седмицата — промълви.

Щом се снижихме, пътят стана по-нормален. Шеметната вертикалност и опасността от смъртна заплаха намаляха, когато навлязохме в по-равнинна територия. Стъмни се. Сипахме в резервоара горивото от последната туба и изядохме остатъците от хляба.

— Къде е този бижутер? — попитах.

— Първо трябва да идем при моя търговец в сука, защото той очаква доставка от мен и ще се разочарова да види колата ми празна. Но няма начин да не познава някого.

— При такава скорост в колко часа ще стигнем в Маракеш?

— Точно преди осем… стига да няма блокади на пътя.

Имаше една голяма в покрайнините на града и колоната от превозни средства се простираше на четвърт километър. Отне ни четиресет минути да се доберем до началото ѝ.

— Не търсят само теб — обясни Аатиф, преди да стигнем до полицаите. — Оглеждат за терористи.

Ала задръстването беше толкова голямо, че след като погледна бегло документите ни, полицаят ни махна да продължим.

Маракеш. Очаквах нещо митично. Не бях подготвена за модерно строителство. Нито за моловете с големи чуждестранни магазини. Нито за хотелите от прочути вериги. Нито за натовареното движение. Нито за хипертуристическата икономика. Паркирахме край прочутия сук — удивителен открит площад, на който змиеукротители плашеха посетителите със своите пепелянки. Беснееха маймуни. Една камила стърчеше унило, докато хора се качваха върху нея за снимка. Мъже досаждаха на всяка чужденка, движеща се сама. Гидове предлагаха ексклузивна обиколка на сука. Видях сънародник американец — малко под петдесетте, с изрядно облекло на бизнесмен, придружаван от съпругата си с панталон каки и синя памучна риза — да си изпуска нервите пред натрапник, който му преграждаше пътя и настойчиво го убеждаваше за нещо.

— Оставѝ ме на мира, мамка му! — викна.

Съпругата му ме стрелна враждебно, като минах край нея, изцяло забулена в моята джелаба и бурка — явно не одобряваше подобно облекло за жена.

Заобиколихме туристическите сергии, магазинчетата за килими, за изделия от дърворезба и кожа и влязохме в проход, където се редяха базар след базар. Тук имаше господа с костюми, възрастни мъже с безупречни джелаби; внушаващи респект фирми, търгуващи със злато, полъх на старо градско богатство, скрито от евтината меркантилна арена, предназначена за западните туристи.

Аатиф ме поведе към склад, където млад мъж — с черен потник, долнище от анцуг с етикета на „Армани“, тъмни очила „Версаче“ и много скъпи дрънкулки по китките, включително голям часовник „Брайтлинг“ — го поздрави с отсечено кимване. В едната си ръка държеше мобилен телефон, на масата пред него имаше калкулатор, пакет „Марлборо“ и запалка, която май бе от масивно злато. Изгледа ме подозрително, посочи към мен и попита Аатиф защо съм тук. Поне аз това реших, че каза, тъй като спътникът ми отново подхвана тъжната история на забуленото момиче — чувала я бях толкова пъти вече, че почти можех да я следя на арабски. После тонът му се промени, стана умолителен и аз се досетих (по жестовете и тъжния му глас), че описва обира и обяснява защо идваме с празни ръце. Мъжът запали цигара, като преднамерено и подчертано не предложи пакета на Аатиф, след което духна дим в лицето на приятеля ми. Възмутих се от неговата арогантност. Как смееше този дребосък да използва нищожната си власт, за да се перчи пред Аатиф? Откъде накъде борбата на един честен човек за оцеляване трябваше да бъде възприемана като признак на слабост? Можех да си представя какъв е подобен тип с жените, как ги третираше като презрени предмети и как може би (това вече бе пожелателна мисъл от моя страна) беше неспособен да ги задоволи. Как копнеех да смъкна бурката и да го нападна заради неговата жестокост. Ала знаех, че ще е катастрофален ход, затова стоях мълчаливо, докато той унижаваше Аатиф и накрая с небрежен жест, сякаш пъдеше муха, му нареди да напусне офиса му.

Аатиф изглеждаше съкрушен от такова отношение и пое обратно с наведена глава и сълзи в очите. Понечих да го последвам, но се обърнах и се вторачих директно в наглия тип. Той срещна обвинителния ми, изпълнен с презрение поглед през цепката на бурката. Извика ми нещо на арабски. Продължих да се взирам в него. Посочи ми вратата и ми нареди вероятно да изчезвам. Все така го гледах. Мъжът взе да се изнервя и загаси цигарата си с леко треперещи ръце, след което запали друга. Отново излая срещу мен да се махам, но в тона му вече личеше притеснение. Останах втренчена в него. Мъжът взе телефона си, отиде до другия край на помещението и се опита да насочи вниманието си към имейлите на екрана на компютъра. Продължавах да го фиксирам. Той се обърна към мен вече истински уплашен. Вдигнах ръка и насочих към него показалец като обвинително оръдие. Той стоеше, без да знае какво да направи. Накрая стори типичното за всички уж нахакани тормозители. Измъкна се през задна врата.

Излязох от офиса му и открих Аатиф навън със зачервени очи и запалена цигара.

— Какво ти каза той? — попитах го.

— Че според него съм бил глупак, щом съм се оставил да ме оберат, че съм го лишил от запланувана стока и хич не го интересувало дали съм щял да дойда след седмица с пълен багажник нова стока. Каза също, че ако съм искал да правя бизнес с него, трябвало да му платя пет хиляди дирхама като извинение.

— Не е нужно повече да правиш бизнес с него.

— Но той и баща му са моят контакт тук, в Маракеш, от цели пет години.

— Сигурна съм, че можеш да си намериш по-добър контакт — човек, който не се държи като разглезено хлапенце.

— Но той беше надежден.

— Бас ловя, че е оспорвал всеки дирхам.

— Не е добър човек, но…

— Никакво но. Ще поразпиташ тук и ще откриеш друг търговец, който на драго сърце ще приеме стоката на клиентите ти и ще се отнася с уважение към теб. А ти със сигурност заслужаваш такова.

Аатиф помисли над това за момент, после посочи към малко магазинче през уличката.

— Там има бижутерски магазин.

Беше неговият начин да смени темата.

Аатиф трябваше да ме придружи в магазина, тъй като се боях да сваля бурката, за да не привлека нежелано внимание. Мъжът вътре беше едър и безцеремонен. Аатиф му обясни какво искам да продам. Онзи протегна месеста лапа и аз му подадох двата пръстена. Той извади бижутерска лупа и им отдели може би десет секунди от вниманието си. После обяви на арабски цена, а Аатиф се наведе да ми я пошепне в ухото.

— Пет хиляди дирхама.

Протегнах ръка с отворена длан. Мъжът остави пръстените в нея. Тръгнахме си.

Съседното магазинче също беше бижутерско. Мъжът в него беше по-любезен. Беше около шейсетгодишен, с лъщящ кафяв костюм и също толкова кафяви зъби. Но и той ме взе за канарче. Когато Аатиф ми прошепна предложението му за десет хиляди дирхама (вероятно бе обяснил, че съм с ограничен слух), аз поклатих глава и той мигом вдигна на петнайсет. След повторно поклащане на глава заяви:

— Двайсет хиляди, окончателна цена.

Още веднъж протегнах ръката си за пръстените. Поставих си ги обратно, кимнах за довиждане и излязохме.

Започвах да се отчайвам, че ще трябва да продам бижутата си срещу абсурдно ниска цена. Но тогава видях малък и изискан магазин на ъгъла на алеята, на която стояхме сега. Табелата над вратата гласеше „Бижутерия Абу“. Чела бях някъде в проучванията ми преди пътуването, че в Мароко има малка еврейска общност. В магазина с пода му от мозаечни плочки, щанда от махагоново дърво и голямото масивно бюро, зад което добре облечен над шейсетгодишен мъж претегляше диаманти с малки везни, видях Звездата на Давид в керамична облицовка над входа. При влизането ми господинът се изправи. Костюмът му на тънко райе и с двуредно сако, както и изрядно изгладената синя риза и черната вратовръзка говореха за старата школа. Лицето му имаше добродушно бащинско изражение. На края на носа му бяха закрепени бифокални очила. Забелязах негови снимки като по-млад пред бижутерски магазин на Западна 48-а улица в Ню Йорк (стоеше под самата табела на улицата). Обърна се към мен на арабски. Реших да поема риск — потенциално огромен риск, но такъв, който можеше да ми спечели добра цена. Свалих си бурката. Видях, че е малко стъписан да зърне жена от Запада.

— От снимката съдя, че говорите английски — казах.

— Да, така е наистина, мадам.

Направи ми знак да седна. Аатиф остана прав в ъгъла, притеснен, задето се бях разбудила. Обърнах се към него и му казах, че ако желае да пуши навън, за мен не е проблем. Изглеждаше облекчен да го стори и преди да излезе, леко се поклони на бижутера. Тогава мъжът ми подаде визитката си: Ишмаел Абу.

— Значи, някога сте работили в Ню Йорк? — попитах.

— Живях там петнайсет години. Все още имам дял в нюйоркския си магазин и се отбивам веднъж годишно.

— Кое ви накара да се върнете в Мароко?

— Семейството — отвърна той и леко извъртя очи нагоре.

После се зае да ме изучава. Усетих какво следва.

— Простете, че питам, мадам, но не съм ли виждал някъде лицето ви?

Подбрах внимателно следващите си думи.

— Може и да сте… но има ли значение това?

Той помисли и каза:

— Може ли да ви предложа чай?

— Много мило, но предпочитам да пристъпим към деловия въпрос. Може ли да ви помоля да свалите щорите на прозореца си, докато обсъждаме предлаганата от мен сделка?

Усетих, че се поколеба, но също така реши, че си струвам риска. Видях го да поглежда към диамантения ми годежен пръстен и покритата с диаманти брачна халка на лявата ми ръка.

— Както желаете, мадам.

Изправи се, отиде до вратата и обърна табелата, очевадно да покаже, че магазинът е затворен. Спусна щорите на вратата и прозореца и в същото време светна няколко лампи. После отново се настани срещу мен.

— С какво мога да съм ви полезен, мадам?

Свалих двата пръстена и ги поставих пред него.

— Трябва да ги продам и ми е нужна добра цена. Съпругът ми ги купи за мен от „Тифани“.

— От магазина на Пето Авеню и 58-а улица — уточни той с усмивка.

— Именно. Годежният пръстен е платинен. Диамантът тежи 1,1 карата. Както виждам, имате компютър тук и можете да проверите цената на уебсайта на „Тифани“, което аз направих неотдавна, когато ги презастраховах. Продажната цена на годежния пръстен е тринайсет хиляди долара. Брачната халка е стил „Етоал“ от платина със седем инкрустирани диаманта с тегло 0,75 карата. Посочената цена е…

Той ме прекъсна.

— Бих казал четири хиляди долара на Източна 57-а улица.

— Впечатлена съм.

— Това ми е занаятът. Аз също съм впечатлен от познанията ви в тази област. И вие ли сте в бизнеса?

— Счетоводител съм.

Пауза. Събра върховете на пръстите си. После каза:

— Да, четох някъде за това.

И така, той знаеше точно коя съм, но все още бе готов да влезе в делови отношения с мен. Поне така се надявах.

— Може ли да проверя пръстените? — попита.

— Разбира се.

През следващите десет минути ги разглежда щателно през бижутерското си увеличително стъкло, претегли ги и двата на везните, отвори на компютъра си сайта на „Тифани“, после се извини, взе мобилния си телефон и в продължение на няколко минути води приглушен разговор. О, господи, вика ченгетата. Но сякаш прочел мислите ми, той ми се усмихна окуражително. След като приключи разговора, обясни, че се е наложило да говори със съдружника си, преди да направи предложение.

— Действително това са диаманти върху платина от „Тифани“. И точно както казахте, общата им продажна цена в Съединените щати е седемнайсет хиляди долара. Само че сме тук, в Маракеш, и няма никаква възможност да ви предложа близка до тази цена.

— Колко можете да предложите?

— Четирийсет и пет хиляди дирхама.

— Седемдесет хиляди.

— Невъзможно. Петдесет хиляди. Това са близо шест хиляди долара.

— Ако отида в някой от магазините на Западна Четиресета, ще получа поне дванайсет хиляди.

— Само че сте в Маракеш. Петдесет и две хиляди и петстотин.

— Знам, че ще продадете тези пръстени поне за сто хиляди дирхама през следващите няколко дни. Шейсет ѝ пет хиляди.

— Шейсет хиляди, последно предложение.

— Продадено — казах и протегнах длан за ръкостискане.

Господин Абу я пое и се поклони леко. Виждах, че поглежда часовника на другата ми китка.

— Това да не би да е „Ролекс Експлорър“ от специалната серия през 60-те години? — поинтересува се.

— От 1965 година е. Принадлежеше на покойния ми баща. Наскоро ми го оцениха за петнайсет хиляди долара.

— Може ли да го погледна, ако обичате? — помоли той.

Изхлузих го и му го подадох. Мъжът го заразглежда, после обясни, че трябва да свали капачето, за да провери механизма му. Извърши го умело и отново използва увеличителното си стъкло да огледа отвътре. Пак отиде до компютъра си, за да провери настоящата пазарна цена. Извини се и повторно проведе полугласен разговор по телефона. Когато приключи, ми каза:

— Най-многото, което мога да предложа, е петдесет хиляди дирхама.

— Осемдесет.

— Абсурд. Шейсет.

— Убедена съм, че имате богат клиент, който е чакал за такъв часовник и ще плати поне сто и трийсет хиляди.

— Шейсет и пет.

— Седемдесет хиляди — отсякох и добавих: — Това е финалната ми цена.

Беше негов ред да ми протегне ръка.

— Споразумяхме се, мадам. А сега настоявам да пием чай.

Кимнах в знак на съгласие. Той се изправи, отвори врата и каза нещо на някого отзад. Докато чакахме чая, се осведоми дали не ми е нужна помощ за нещо друго.

— Трябва да се добера до Казабланка, но без да бъда забелязана.

— Имате ли документи?

— Човекът, който ме докара, ми осигури чужда лична карта. И тъй като бях скрита зад бурка…

— Ясно. Но защо същият човек не ви откара до Каза?

— Защото не искам да го замесвам повече във всичко това.

Затропа с пръсти по плота, докато мислеше.

— Може би съм в състояние да ви помогна.

Чаят пристигна, донесен от прилежен на вид младеж, също облечен в двуреден костюм. Той също се постъписа леко, като видя западнячка в джелаба с бурка пред нея. Господин Абу му заговори на арабски. Обмениха няколко изречения, чаят бе налят и чашите — вдигнати.

— Пожелавам ви благополучно завръщане у дома — каза господин Абу. — Мога ли да попитам как възнамерявате да напуснете Мароко?

— Нужен ми е нов паспорт. Надали познавате някой, който специализира в такива дела?

Страшно много ми се искаше да избегна вземане-даване с Бен Хасан.

Господин Абу се усмихна съчувствено, но със съжаление.

— На драго сърце ще пратя помощника си Махмуд да ви придружи до Каза. Ще ви закара с един от моите мерцедеси, така че ще пътувате удобно до големия град. И ако цената от три хиляди дирхама ви се вижда разумна…

— Обзалагам се, че мога да хвана такси дотам за половината сума.

— Вярно, мадам. Но на задната седалка на моя мерцедес като изискана дама с шофьор ще прелетите през контролните пунктове, каквито ще има много през нощта. Докато с обикновено такси…

— Добре, става, три хиляди.

— Разбира се, ще трябва да говорим с вашия шофьор, за да проверим дали е готов да ви повери личната карта за още ден-два.

— Да, това ще е от съществено значение. Но преди да продължим, ще бъдете ли така добър да ми покажете онези сто и трийсет хиляди дирхама? Простете, че съм така директна по този въпрос, но…

— Не е нужно да се извинявате. Бизнесът си е бизнес. Пръстените и вашият „Ролекс“ остават тук, докато отида до сейфа си да донеса сумата.

Господин Абу се скри в задна стая, а Махмуд остана да наблюдава стоката, както и външната врата. Попитах го дали говори френски. Кимна в потвърждение.

— Колко е пътят оттук до Казабланка?

— В кой квартал искате да отидете?

— Нарича се „Готие“.

— Знам го, много е хубав. В този час на вечерта ще стигнем за два часа и половина. През повечето време ще се движим по магистрала.

Господин Абу се върна с няколко пачки банкноти още с банковите бандероли. Преброих ги внимателно, като ги разделих на две купчета и поставих едното в джоба на джелабата си. После го попитах дали ще възрази, ако използвам магазина му за момент, за да поговоря с Аатиф.

— Няма проблем — отвърна той. — Желаете ли да го повикаме вътре?

— Да.

— Аатиф е много хубаво име. Знаете ли какво означава на арабски?

Поклатих глава.

— Състрадателен.

Махмуд излезе навън и повика Аатиф. Господин Абу попита дали искаме да останем насаме, но Аатиф отказа с жест. Направих му знак да седне на стола до моя край бюрото. Той огледа сериозната купчина пари пред себе си.

— Това е за теб — казах.

Остана изумен.

— Не може да е така. Разбрахме се да те докарам до Маракеш за две хиляди дирхама.

— Да, а аз ти обещах дванайсет хиляди за откраднатата стока. Но реших също така, че заслужаваш премия. Затова ти давам общо сто хиляди дирхама.

Той се втренчи в мен.

— Но… защо?

— Защото, след като платиш на клиентите си, ще ти остане достатъчно заедно с твоите спестени пари да купиш къща и да се ожениш за Хафеза.

Мълчание. Аатиф скри лице в шепите си.

— Това е прекалено голяма добрина — промълви накрая.

— Както ти казах и преди, ти заслужаваш добрина.

— Но…

Господин Абу постави ръка на рамото на Аатиф и му прошепна нещо на арабски. Ненадейно Аатиф хвана двете ми ръце в своите и отрони:

— Най-после късмет и за мен.

А аз отвърнах:

— За мен също.

Обърнах се към господин Абу и заговорих на френски, защото исках и Аатиф да ме разбере:

— На Аатиф му е нужен нов търговец в Маракеш, който да продава носената от него стока от юг. Човекът, с когото е работил досега, е ужасен.

Господин Абу попита Аатиф за името на търговеца. Като го чу, направи гримаса.

— Зъл и глупав хлапак — отбеляза. — Ще бъдеш ли тук утре?

— Мога да остана — отговори Аатиф. — Миналата нощ почти не спахме, после пътувахме часове наред…

— Къде ще пренощуваш?

Аатиф вдигна рамене.

— Имаме малка стая за гости отзад. Простичка е, но е чиста. Добре дошъл си да останеш. За мен ще е чест да ми правиш компания за вечеря. На две минути от тук има добър ресторант. А утре сутринта ще те запозная с един-двама търговци. Ще го обсъдим на вечеря. Става ли?

На лицето на Аатиф се появи типичната му срамежлива усмивка.

— Става.

Попитах Аатиф дали мога да задържа личната карта на сестра му още няколко дни, но обещах да му я изпратя обратно по пощата, ако ми даде адреса си.

— Моля, задръж картата. Сестра ми би се радвала да знае, че самоличността ѝ е послужила за такава добра цел.

Погледнах към китката си и осъзнах, че часовникът ми вече го нямаше там. Последното, останало от баща ми. Едничкото ми наследство. Отиде си завинаги. Но като човек, на когото му бяха ясни превратностите на живота — „Разиграй картите, които са ти се паднали“, казваше ми често, — непременно би се съгласил, че парите от единствения му актив бяха отишли при точния човек.

— Девет и единайсет минути е — услужливо съобщи господин Абу.

Това означаваше, че щях да стигна в Казабланка в полунощ. Взех лист хартия от бюрото, написах имейл адреса си и го дадох на Аатиф.

— Ето как да се свържеш с мен — казах му. — Прати ми снимки от сватбата си.

Той се изправи, хвана двете ми ръце в своите и изрече:

— Аллах ибарек фийк уал’айайам ал-кадима.

Усмихнах се и повторих същото пожелание към него.

„Аллах да ти даде благословията си за бъдните ти дни.“

Десет минути по-късно отново бях под бурката и се движехме с висока скорост към Казабланка. Господин Абу настоя да ме изпрати до мерцедеса, който Махмуд щеше да шофира. Осведоми ме, че достолепното черно возило било модел от началото на осемдесетте години. Подадох листчето, на което Бен Хасан беше написал адреса си.

— Няма проблем — отвърна Махмуд, — имаме джипиес.

Господин Абу ми връчи визитката си, на гърба на която беше написал мобилния си телефон.

— Ако възникне какъвто и да е проблем, обадете ми се — заръча той. — Не мога да ви осигуря паспорт, но имам връзки, в случай че се появят трудности. Впрочем пътуването до Казабланка е от мен.

— Много великодушно от ваша страна.

— Приемете го като мицва — каза ми.

Мицва. Еврейската карма. Разсмях се.

— Не бях очаквала да чуя иврит в Маракеш.

— Животът ни поднася изненади.

— Да, вече съм наясно с това.

— А мицва винаги трябва да се награждава с мицва.

— Самата истина, но колко рядко се случва такова нещо.

Стиснах двете му ръце.

— Много ми беше приятно да правя бизнес с вас, мосю.

— И на мен с вас, мадам.

След тези думи той отвори вратата на мерцедеса и ме отпрати от живота си.

След петнайсет минути вече бяхме излезли от Маракеш и бяхме на магистралата, отвеждаща ни на север. Разбрали се бяхме, ако ни спре полиция или ни разпитват на контролен пункт, Махмуд да каже, че е шофьор на баща ми и че съм жена с умствени проблеми.

Но през двата часа и половина, които прекарах в колата му, не ни спряха нито веднъж. Седях отзад и се наслаждавах на хладината от климатика, изпаднала в тих унес. Имаше пункт за проверка в покрайнините на Каза, но полицаят само надникна в колата, видя шофьор с костюм и забулена жена на задната седалка и просто махна да продължим.

В полунощ спряхме пред жилищната сграда, където бе домът на Бен Хасан. Връчих на Махмуд две хиляди дирхама въпреки протестите му, че работодателят му е заръчал да не плащам, и го помолих да ме изчака долу един час.

— Ако не сляза до час, можеш да се връщаш в Маракеш. Но ако си ми нужен преди това…

— Ще чакам.

Истината бе, че без фалшивия паспорт, който се надявах да получа от Бен Хасан, щях да се озова в пълна безизходица. Но ако го нямаше у тях или ситуацията се объркаше, поне можех да убедя Махмуд да ме откара в Танжер. Там щях да търся каналджия, който да ме изведе нелегално от страната. Надеждата ми бе, че ако размахам десет хиляди дирхама пред Бен Хасан, той ще ме снабди с необходимото и дори до сутринта ще ме откара на север до ферибота за Испания.

Слязох от мерцедеса и се помотах пред входа, докато една млада двойка не излезе от сградата. Преди вратата да се хлопне зад тях, шмугнах се вътре и изкачих петте етажа стръмни стълби до апартамента на Бен Хасан. Натиснах звънеца. Никакъв отговор. Отново го натиснах. Пак нищо. После го държах натиснат близо минута.

Внезапно вратата се отвори. Бен Хасан се появи в кафтан, осеян с петна от пот, и с вид като че съм го вдигнала от леглото.

Изглеждаше объркан да види пред себе си жена с бурка. Открих лицето си. Изглеждаше шокиран, но бързо се прикри зад неутралната маска.

— И тъй… най-търсената жена в Мароко се отбива за здрасти.

Бутнах го настрани и влязох в апартамента с думите:

— Имам нужда от душ и паспорт.