Мираж

25

Аатиф разсъждаваше трескаво. Ако поемехме на юг обратно към главния път при Фум Згид, щяхме да се озовем без изход, тъй като пътят на изток не беше с настилка. Той го знаеше, защото собственото му село М’хамид беше на петдесет километра по права линия оттук. Само че пустинният маршрут минаваше през коварни пясъчни дюни. Автомобилите затъваха в тях и при свирепо високите температури тази година не беше изключено да ни застигне ужасна смърт.

— Дори да имаше пряк път до М’хамид, би било много трудно да те заведа в моето село.

— Разбирам.

— Но пък ако тръгнем на запад към Фум Згид, пътят ще ни изведе много далеч в южна посока. Тогава ще трябва да се отправим на север през Агадир. А той е голям туристически град, пълен е с полиция.

Решението му беше следното: трябваше да приеме стока още от едно място — в малкото селце Асака, само на десетина километра оттук по тесен пустинен път. Там живеела негова клиентка, която възнамерявал да посети чак след две седмици, но тя винаги имала готови неща на разположение.

— Ще ѝ кажа, че ми се намира свободно място в багажника. Близо до къщата ѝ минава друг път. Ще пренощуваме там довечера.

— А полицията няма ли да дойде да ни потърси там?

— Френските туристи ще им кажат, че си била в кола с мароканец. Ако имаме късмет, няма да споменат Марката на колата. Но и да я съобщят, тук е пълно с такива. Ще трябва да носиш бурката непрекъснато. Само така ще успеем да се доберем до Маракеш. Ако потеглим утре рано сутринта, полицията от Тазнахт вероятно ще реши, че сме се отправили на юг. Пак може да се натъкнем на блокада, но надеждата ми е, че като видят жена в бурка, ще сме в състояние да ги заблудим.

Минах зад колата, отново надянах тежкото облекло и се забулих. После в спускащия се здрач поехме леко на север, преди да завием по пустинния път. За разлика от други черни пътища, по които бях пътувала, този тук беше коварен — неравна повърхност с много ями. Подскачахме по него със скорост, по-ниска от петнайсет километра в час, и напредвахме много бавно и мъчително. Пейзажът тук бе завръщане към абсолютната изолираност на оазиса, само дето го нямаше усещането за открита шир. Усещането бе по-скоро за приближаване на тупик, от който нямаше изход.

— Разбирам защо полицаите не биха пожелали да ни последват в тази посока — промърморих.

— Затова се налага да останем тук до изгрев.

Отне ни близо час да стигнем до селцето Асака, в което имаше само четири къщи. В онази, пред която спряхме, живееха петдесетинагодишен мъж с младата си съпруга и четири деца, всичките под шестгодишна възраст. Жената още беше хубава, но очевидно изнурена от тежкия живот. Кресна нещо на мъжа си, който седеше на столче и пушеше с тихо отчаяние. Кресна на децата си. Кресна и на Аатиф, като го смъмри по някакъв повод, сетне накара двете най-големи деца да качат в колата джелабите, които беше изработила. Когато мъжът ѝ предложи чай, Аатиф посочи към пътя и поднесе някакво извинение, че трябва скоро да сме на север.

Щом Асака остана зад гърба ни, Аатиф подкара колата по толкова тясна пътека, че пясъчните могилки, издигащи се от всяка страна, оставяха място да мине само едно превозно средство. Подскачахме още около четвърт час, докато стигнахме малко оширение, до което имаше помпа. Там спряхме и устроихме лагера си за нощуване. Аатиф каза, че след като багажникът е пълен със стока, можем да съкратим пътуването и да стигнем в Маракеш късно вечерта на другия ден, но само ако тръгнем преди съмване. Това ме устройваше. Колкото по-скоро стигнех в Маракеш, толкова по-скоро щях да продам бижутата си.

— Водата тук не е добра за пиене — предупреди ме Аатиф, като извади една от тубите от багажника на колата. Той вече беше толкова пълен със стока, че оставаше много малко място за резервните туби с гориво и вода, които той караше. Използва чистата вода да приготви чай и кускус.

Попитах го дали мога да се измия на помпата. Обясни ми, че не бива да хабим водата, тъй като е оскъдна в този район. А можело следващият, който дойде, отчаяно да се нуждае от нея.

Сложи кускуса да се вари и се отдалечи. Аз се съблякох и изпомпах малко вода. Първия път течността бе отвратително кафява. При второто дръпване — по-неутрална. Чак на третия път изглеждаше сравнително бистра. Нямах сапун, нито четка за зъби (не си бях мила зъбите от онази вечер в Тата), нито леген. И все пак усещането на водата по голата ми кожа ме поосвежи. С още влажно тяло облякох нощната си риза.

— Тази жена все мърмори, все е озлобена — каза ми Аатиф, докато ядяхме. — Моята Хафеза не е такава. Твърде добра е, за да се превърне във вечно сърдита съпруга.

Помислих си, че да се опитваш да отглеждаш четири деца насред пустош и в крайна бедност, би накарало всяка жена да се озлоби.

Вместо това казах:

— Радвам се, че си намерил симпатично момиче.

— Аз пък ще се зарадвам, когато мога да дам на баща ѝ каквото иска. В Америка имате ли зестра?

— Не, не точно. Но повярвай, стигне ли се до завършека на любовта, всичко опира до парите.

— Парите не са всичко — промълви той, — но без тях…

— Какво друго би искал освен къща за теб и Хафеза?

— Мобилен телефон. Много ще ми е полезен в работата. Имах такъв за известно време, но ми излизаше скъпо. После трябваше да започна да спестявам за къща и вече не можех да си позволя телефон. Бих искал и телевизор. Моят е петнайсетгодишен и картината е много лоша. Разбира се, Хафеза ще иска да обзаведе къщата.

Надеждата по лицето му бе толкова трогателна. Боях се за него, в случай че не намереше парите, нужни да спечели ръката на избраницата си. Не че щеше да рухне, а че щеше да се сблъска с ново разочарование.

Падна нощта. Разгънах спалния си чувал, но теренът до колата ми се стори твърде неравен. Затова казах на Аатиф, че ще се разположа зад малка дюна на няколко метра от автомобила. Пожелах му лека нощ и отидох да опъна постелята си. След като изгълтах вечерната си доза приспивателна отвара, приготвена от Аатиф, легнах между чаршафите, поставих мрежата срещу комари на главата си и се вгледах в звездите, като си мислех: „Утре ще бъда в голям град. Дали някога отново ще видя небе, тъй безкрайно и ясно като това?“.

Сънят дойде бързо. И тогава неочаквано чух гласове. Гневни, заплашителни гласове. Погледнах часовника си. Четири часът и дванайсет минути сутринта. Изпълзях от спалния си чувал и се промъкнах до ръба на малката пясъчна дюна. Като надникнах, зърнах четирима мъже — не можех да определя възрастта им, — които бяха заобиколили Аатиф. Двама от тях го държаха, а други двама изпразваха вана му от цялата стока. Аатиф започна да ги умолява и тогава единият го зашлеви силно през лицето. Сниших се зад дюната. Трескаво изрових дупка в пясъка, свалих двата си пръстена и часовника „Ролекс“ на баща ми и ги зарових в нея, а мястото белязах с камък, който напипах наблизо. После притихнах неподвижна, ужасена от онова, което предстоеше.

Още гласове и още молби от Аатиф. Чу се шум от удар и шофьорът ми вече плачеше. Затръшнаха се врати на автомобил, Аатиф простена умолително за последен път, заработи двигател и гуми проскърцаха по пясъка. Изчаках цели пет минути, за да се уверя, че онези мъже няма да се върнат. После изрових пръстените си и часовника и хукнах към спътника си. Заварих го да лежи на пясъка, стиснал корема си, и да плаче с глас.

— Крадци, крадци… взеха всичко.

Опитах се да го прегърна през рамо и да му помогна да стане, но той рязко се дръпна при докосването ми.

— Добре ли си? — попитах го.

— Удряха ми шамари, блъскаха ме с юмруци в корема, взеха всичко от колата. Дори откриха портфейла ми и прибраха от него четиристотин дирхама. Единствените пари, които имах…

Надигна се на колене, зарови лице в дланите си и отново заплака.

— Нямам си късмет и това е — хлипаше. — Животът е толкова тежък…

Поставих ръка върху рамото му.

— Жив си — казах му. — Винаги се намира изход.

— Изход? Какъв изход? Разорен съм.

— Не си разорен.

— Онези крадци ми взеха всичко. Цялата стока в колата отиде. Нямам пари, за да стигнем до Маракеш…

— Днес напълни резервоара. Също и двете туби, които държиш отзад. И тях ли отнесоха?

— Не знам.

Отидох до колата, като умолявах някаква върховна сила в яркоосветеното небе да ми позволи да заваря онези две пълни туби. Отворих със замах вратата на багажника. Бинго! Там бяха, заедно с двете пълни с вода туби.

— Имаме гориво — казах. — Две цели туби плюс почти пълен резервоар. Ще ни стигне ли до Маракеш?

Той кимна.

— Това е добра новина. Ето какъв е следващият ми въпрос — колко приблизително щяха да получат клиентите ти от всичката стока?

Той набързо направи сметките си наум.

— При най-добра възможна цена може би към осем хиляди дирхама.

— При положение че вземаш трийсет и пет процента от общата сума, значи, трябваше да ги продадеш за дванайсет хиляди дирхама.

Аатиф ме зяпна смаян.

— Как така си толкова добра с цифрите?

— Това ми е работата. Ако сега потеглим към Маракеш, за колко време ще стигнем?

— Може би за десет до дванайсет часа.

— Познаваш ли добър бижутер там?

— Познавам хора, които познават хора, които познават бижутери.

— Ето ти го изхода. Ще дадем на онези мръсници половин час да се изметат от района, после тръгваме. Ще нося бурката по целия път до Маракеш, за да нямаме проблем на пропускателните пунктове. Като стигнем в града, ще открием бижутер, който да ми даде цената, която искам. Ще ти платя двете хиляди дирхама, които ти дължа, както и дванайсет хиляди за откраднатата стока. За да може всичките ти клиенти, които разчитат на теб, да си получат парите. И ти ще си получиш своя дял.

— Не мога да приема това — заяви той.

— Ще го приемеш. Защото заради моята глупост, че свалих бурката и допуснах онези французи да ме видят, се озовахме на този път, където да те нападнат крадци. Затова нямаш избор, освен да приемеш парите ми. Разбрахме ли се по въпроса?

Той потисна ридание и изтри очи със загрубелите си длани.

— Не заслужавам такава добрина.

— Заслужаваш. Всички заслужаваме да бъдат добри с нас. А лошият късмет, мосю, може да се обърне.

Той се изправи и пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се поуспокои.

— Ментов чай? — попита накрая.

— Мисля, че ще ни дойде добре в този момент — отвърнах и усетих как адреналинът ми едва сега започва да спада след кошмарното събуждане и ужасяващата мисъл, че историята можеше да се повтори, ако не се бях закътала зад дюната. Полазиха ме студени тръпки и обгърнах тялото си с ръце. Аатиф видя този пристъп на нерви и стори нещо неочаквано. Положи длан на рамото ми.

— Хайде на чая — рече и се помъчи да се усмихне. — А после — към Маракеш.