Мираж

23

Името му беше Аатиф. На пръв поглед не вдъхваше доверие. Нисък мъж с малко, но изявено шкембе, оредяла коса, няколко кафяви зъба, останали в устата му, уморени очи. Прецених, че трябва да е някъде на моя възраст, ала жертва на изнурителен живот. Колата му беше ситроен четири по четири, поне петнайсетгодишна, някога бяла, но сега изпоцапана и очукана, с две предни седалки и приличен багажник отзад. Веднага ми направи впечатление изключителната срамежливост на Аатиф. За разлика от Имелдин той не беше мълчаливец или дистанциран. Нито излъчваше хладната авторитетност на Идир. По-скоро се чувстваше неловко в присъствието на други хора. Невинна душа. При това плаха и несигурна.

Идир ме повика. Моментът беше доста странен и притеснителен. За кратко повдигнах бурката и видях как Аатиф трепна. Дали се дължеше на факта, че не беше очаквал западнячка (макар да нямаше как Идир да не му бе обяснил, че съм американка), или на още незаздравялото ми лице? Не ми стана ясно. Без да се замисля, протегнах му ръка за поздрав. Той изглеждаше ужасен, сякаш му бях разголила гръдта си. Усетих дланта му студена и потна, когато пое ръката ми.

Една положителна подробност: Аатиф говореше френски. Простичък френски като моя, но по-гладък от този на Идир. Щом се заприказвахме, стана ясно, че ще можем да се разбираме взаимно.

Идир обясни, че е запознал Аатиф с обстоятелствата, покрай които съм се озовала в оазиса. Човекът бе наясно също, че съм напълно ограбена, че нямам пари и документи, че ще се разплатя с него, като стигнем в Маракеш.

— Разбираш ли, че полицията ме търси? — попитах го.

Той кимна.

— Това притеснява ли те?

Той сви рамене.

— Ще дойда само ако си готов да поемеш риска. Не искам да те излагам на никаква опасност.

Отново сви рамене. После каза:

— Две хиляди дирхама до Маракеш. D’accord?

Видя ми се съвсем разумна цена с оглед на потенциалния риск за него.

— Устройва ме, но ще трябва да продам бижута в Маракеш, за да мога да ти платя. Обещавам, че ще ти се издължа.

Ново свиване на рамене и после:

— D’accord.

— Колко време ще ни отнеме пътуването до Маракеш?

Той помисли за момент.

— Три дни.

— Три дни! Но той е само на няколко часа път с кола от Варзазат, а Варзазат е някъде на седем часа оттук.

— Имам да събирам много стока по пътя, преди да ида на сука в Маракеш и да я предам на търговеца, който я изкупува. Ще спирам на много места, много хора разчитат на мен. Като вашите приятели тук.

— Но… ако ще сме три дни на път, къде ще спим? Аз нямам пари за хотели и храна.

— И аз нямам пари за хотели. Имам два спални чувала отзад. Ще спим до колата.

Никак не ми се хареса тази перспектива. Отправих красноречив поглед към Идир, като го попитах с очи мога ли да се доверя на този човек. Идир бързо ми кимна. Аатиф забеляза тази безмълвна комуникация помежду ни. Смотолеви, без да гледа към мен:

— Ще бъдете в пълна безопасност.

— Добре.

Идир и Имелдин прекараха следващите десет минути да товарят в ситроена килими, дантелени салфетки, покривчици, плетени кепета. Виждах как Идир преговаря с Аатиф, очевидно пълен с надежда, че той ще се върне с добра сума за тях. От начина, по който показваше джобовете си и твърде скромната градина, долових, че семейството изпитва спешна нужда от пари. Как ми се щеше да мога да бръкна в джоба си и да им дам пет хиляди дирхама още сега.

Обърнах се към Идир:

— Като стигнем в Маракеш и продам пръстена си, ще помоля Аатиф да ви донесе някакви пари.

Идир мигом размаха ръце.

— Прибрахме ви, защото имахте нужда от помощ — запротестира той. — Не е нужно да се отплащате.

— Нямам думи да ви благодаря…

Идир отново размаха ръце, после леко ми се поклони. Наима стоеше до него. Той докосна медальона със сребърната подкова около врата ѝ и повторно ми се поклони.

Аатиф хлопна вратата на багажника. Време беше. Титрит отново се разплака и ме държа притисната към себе си няколко секунди. Майка също се бореше със сълзите, твърдо решена да не плаче. Потупа рамото ми и стисна дясната си ръка в юмрук, който размаха одобрително, за да покаже, че е на моя страна за съпротивата ми срещу двамата нападатели. Наима погледна към баща си за разрешение, преди да дойде при мен. Коленичих. Тя ме целуна много деликатно по двете бузи. Любопитно, сега нямаше сълзи, нито онова чувство за надвиснала загуба, което бяхме споделили но женски в палатката, служила за мое убежище. Тук, пред баща си, дядо си и госта, тя съзнаваше, че трябва да бъде сдържана.

Сбогуването на Идир се изрази в кимване. Също и това на Имелдин.

— Готови ли сме? — попита Аатиф.

Беше мой ред да кимна. Секунди по-късно вече бях в колата. Трите жени се скупчиха край моя прозорец, а Аатиф затръшна вратата си, завъртя ключа в стартера и включи на скорост. Потеглихме с тласък. Очите ми срещнаха тези на Наима, която вдигна ръка и се опитваше да изглежда храбра. Разплаках се зад бурката. Дъщерята, която винаги съм искала. Дъщерята, която никога нямаше да имам. Възхитителното момиченце, което никога повече нямаше да видя.

Аатиф измина пътя до края на оазиса. Още веднъж погледнах назад към малкия участък що-годе плодородна земя сред огромния пясъчен вакуум. Целият им свят. За кратко време беше целият свят и за мен. А сега се налагаше да се справям с неприветливия свят отвъд него.

Колата мина с подскок под каменната арка, разделяща оазиса от пустинята. Аатиф издърпа лост и обясни:

— Четири по четири. Сега ще ни е нужно.

Поехме през пясъка, като следвахме дири от предишни автомобили. След минута протегнах врат и се опитах да зърна оазиса. Ала той бе изчезнал, бледата му стена бе станала невидима, сливаща се с безцветния хоризонт.

Купето на колата беше пълна скръб. Седалките бяха разкъсани, подът бе осеян с боклуци, предното стъкло бе покрито с пясък и мъртви мухи, пепелникът преливаше от угарки. Жегата беше убийствена. Смъкнах стъклото си. Оказа се сериозна грешка. Колата набираше скорост и навред хвърчеше пясък. Аатиф незабавно намали.

— Тук не е задължително да си с бурка — каза ми.

— Сигурен ли си?

— На мен не ми пречи. Особено след като нямам климатик. Ако искаш, свали и джелабата…

Посттравматичният ми стрес мигом ме настрои отбранително.

— Какво точно имаш предвид? — попитах.

Той се стъписа.

— Нищо обидно. Просто помислих, че ще ти е по-удобно с твоите дрехи.

— Къде бих могла да се преоблека тук?

Той спря колата, слезе, отиде отзад и извади торбата с изпраните ми дрехи, онези, с които бях намерена преди седмици. Донесе я до моята врата.

— Може да слезеш и да се преоблечеш зад колата. Аз ще се разходя да изпуша една цигара. Като си готова, повикай ме.

Изрече всичко това с тихия си равен тон.

— Благодаря ти — отвърнах и слязох.

Аатиф заобиколи колата и се отдалечи в пустинята да пуши. Облечен беше с широка риза и широк кафяв панталон, носеше сандали и прилепнало кепе на главата. Една минута го наблюдавах как върви напред, после спря и нито веднъж не се обърна да ме погледне. Бързо свалих джелабата и облекчението да се освободя от тежестта ѝ мигом се съчета с непосредственото излагане на наранената ми плът на сахарското слънце. За миг вече бях нахлузила ленения панталон и простичката бяла риза, които бях купила в Казабланка, после се провикнах, че съм облечена. Аатиф се обърна и бавно завървя към мен. В този момент ме обзе силна нервност. За пръв път, откакто се бях свестила насилена, пребита и полуумряла, се озовавах отново в ужасяващата шир на Сахара. Имах чувството, че е на път да ме погълне цяла, и се облегнах на вратата на джипа, заслепена от тежък пристъп на паника. В този момент приближаващият Аатиф разбра какво се случва и се затича към мен. Когато дойде задъхан и плувнал в пот, бях се вкопчила в дръжката на вратата, сякаш бе спасителен пояс в бурно море.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита ме той.

Кимнах.

— Може ли да хвана ръката ти?

Отново кимнах.

Той пое дланта ми, стиснала дръжката, а с другата си ръка подхвана десния ми лакът.

— Пусни се, моля те — каза. — Сега ще те настаня вътре.

Направих каквото искаше и само дето не се отпуснах безсилна върху него. Може да изглеждаше дребен и леко шишкав, но показа изненадваща сила, когато се наложи да откопчи пръстите ми от дръжката на вратата и да ме намести на предната седалка.

След като благополучно се озовах в колата, той отиде до багажника отзад и измъкна нещо. Върна се с бутилка вода, все още влажна, което ме накара да се зачудя дали нямаше някакво примитивно хладилниче отзад. Подаде ми я.

— Пий — поръча.

Изпих половин литър, преди да му я върна. Той отпи няколко глътки и отново ми я подаде.

— Трябва често да пиеш вода.

— Благодаря ти — промълвих. — Много ти благодаря. Прощавай, че ти се троснах така преди малко. Имах ужасно преживяване в пустинята.

— Знам. Идир ми каза. Ужасно. Много ми е мъчно за теб. Но…

Аатиф включи двигателя. Ситроенът оживя с окуражително ръмжене. Мъжът включи на скорост. Потеглихме. И той довърши изречението.

— … ще те откарам жива и здрава до Маракеш.

Облегнах се назад. Все още усещах неприятното вълнение. Аатиф запали цигара и не каза нищо в продължение на близо час, докато следвахме дирите от автомобилни гуми в пустинята, а слънцето започна да се снижава, като къпеше Сахара в сиянието на синия час. Колко ми се искаше да съм опиянена и възхитена от страховитата ѝ красота. Ала можех единствено да се съпротивлявам с всички сили да не пропадна в бездната на скорошните кошмари.

На Аатиф му правеше чест, че си мълча, докато си проправяхме път през пясъците. Само пушеше цигара след цигара и от време на време ме поглеждаше, колкото да се увери, че не рухвам отново. Благодарна му бях, че ми даде пространство някак да отбутам мрака в душата си… поне за час или два.

Тъкмо там е проблемът с такъв вид травма. Можеш да я отпъждаш с волята си, да си казваш, че някак ще се „справиш“ с нея. Ала скоро започваш да осъзнаваш, че влязла ли си веднъж в безпощадния ѝ контур, ще живееш с нея до края на живота си. На някакъв етап може да се помириш, да съжителстваш с ужаса, но раната си остава твоя завинаги. Светът ти е безвъзвратно променен заради онова, което те е сполетяло.

С подскачане излязохме от пясъка и стъпихме на павирано шосе. Като видях табела за Тата, потреперих.

— Не се тревожи — успокои ме Аатиф. — Няма да ходим там. Само че след малко ще спра, за да сложиш пак джелабата и бурката.

— Защо?

— Защото на два-три километра напред има полицейски пункт за проверка.

— Откъде знаеш?

— Минах покрай тях преди няколко часа.

Той намали. Бяхме на пуст участък от пътя, водещ към Варзазат. Аатиф спря и ми каза, че благодарение на падналия мрак мога да се преоблека, без да ме види някой. Ала ако по шосето се зададеше кола със запалени фарове…

— Ще бъда много бърза — обещах.

Излязох от автомобила, грабнах торбата си и след по-малко от минута бях нахлузила джелабата и бурката. Щом седнах вътре, зад нас се зададе кола и силните ѝ фарове ни осветиха.

— Добре се справи — похвали ме Аатиф, след като ни подминаха.

— А какво ще стане, ако полицаите поискат да видят документите ми? — попитах.

Той бръкна в жабката и извади мароканска лична карта на жена, приблизително на моята възраст — със сурова привлекателност, но с типичното разочарование, уловено в близкия план на всички подобни институционализирани снимки.

— Това жена ти ли е? — попитах.

— Сестра ми.

— Няма ли да ѝ трябва документът?

— Вече не. Тя почина.

— Била е толкова млада.

— Ракът не пита дали си стар, или млад.

Отново запали цигара.

— Ако полицията ни спре, ще им кажа, че си ми сестра.

— Ами ако започнат да ми задават въпроси?

— Няма, защото си зад бурка. Освен ако не ни заподозрат, че сме терористи, няма да те накарат да се разбудиш. Често минавам по тези пътища. Не мога да кажа, че познавам всички полицаи или че те познават мен…

— Но след като си тукашен…

— Живея в село, което е на много часове от Варзазат. Ако трябваше да пътуваме през моя край, не бих и сънувал да те представя за моя сестра. Нея всички я познаваха. Всички знаят, че е покойница. Но тук няма проблем.

— А ако все пак ме разпитват?

— Нищо не отговаряй. Ще им кажа, че си глухоняма.

Пет минути по-късно вече бяхме на контролния пункт. Двама униформени бяха спрели колата си така, че наполовина блокираше пътя. Поздравиха Аатиф и му поискаха документите. Той им подаде и двата. Единият от полицаите ме освети с фенерче. Държах очите си, едва видими през процепите на бурката, приковани в пътя напред и след миг лъчът угасна. Накараха Аатиф да слезе от колата. Чух го да отговаря на многото им въпроси, после отвори вратата на багажното отделение и им позволи да го претърсят. Огромният ми ужас растеше все повече. Ако отново ме осветяха, знаех си, че нямаше да издържа. И щях много бързо да се разкрия като жената, която цяло Мароко търсеше.

Но след малко Аатиф отново седна в колата, полицаят му пожела лека вечер и потеглихме.

След като запали поредната цигара, той издиша голям облак дим. Облекчението му бе осезаемо. Накрая каза:

— Първата проверка е зад гърба ни.