Мираж

21

Постепенно започвах да осъзнавам минутите, часовете, дните — когато бях будна. А това не беше много често, тъй като възстановяването ми включваше пиене на онзи билков бъркоч два пъти на ден, след което заспивах за девет часа.

Любопитното при тази отвара бе, че въпреки силата ѝ се будех с прочистено и ясно съзнание.

„С ясно съзнание“ звучи преувеличено в моя случай. Ударите по главата ми бяха довели до сериозно сътресение и увреждане на средното ухо. Едва доста по-късно си дадох сметка защо старицата, поела в ръце моето лечение, настояваше за угояването ми. Така даваше покой на мозъка ми, за да се възстанови.

Името ѝ беше Майка. Дъщеря ѝ — хубавата млада жена, която не се отделяше от мен, беше Титрит. А момиченцето, което ме бе зърнало и спаси живота ми, се казваше Наима.

Научих имената им в деня, когато Майка реши, че съм готова да спра лечението с осемнайсет часа сън. Преди това билковото лекарство ме оставяше будна за толкова кратко време, че можех да приема само най-основна информация. Ала една сутрин Майка не ми даде нова доза отвара и някъде към ранния следобед мъглата в главата ми се поразчисти. Посочих към себе си и ги осведомих, че името ми е Робин.

— А вашите имена?

Наима беше тази, която ме разбра мигом, посочи към баба си и майка си и ги назова, преди да ми съобщи своето име с бодро и звънливо гласче:

— Наима!

Баба ѝ обърна очи нагоре в гримаса, сякаш да посочи, че подобна дързост ще се толерира само още известен брой години. Когато вдигнах палец срещу Наима, тя имитира жеста, възхитена от него. Показа го на баба си и майка си, горда колко добре го прави. Титрит я насърчи с пляскане на ръце и смях, докато дъщеря ѝ наперено маршируваше в кръг, а Майка прекрати тази мила сценка, като ми показа, че трябва да вървя към нея, без някой да ми помага. За пръв път, откакто Наима ме намери в пустинята, ми бе позволено да пристъпя, без трите жени да ме подкрепят. Бях колеблива и се съмнявах, че ще мога да прекося разстоянието — а то не беше повече от два метра, — без да рухна. Отначало понечих да го направя бързо, но Майка предупредително вдигна ръце и показа, че ключът е бавната походка. Последвах съвета ѝ, като внимателно поставях единия крак пред другия, пробвах равновесието си и си давах сметка колко е крехко състоянието ми. Все пак успях да стигна до другия край на палатката, за което бях наградена с аплодисменти от Титрит и Наима и с отсечено кимване от Майка.

Палатката. В нея беше кушетката, на която бях прекарала толкова много време в сън. Подът беше пръстен. Имаше газова лампа. Две кофи: едната за миене, другата с питейна вода. Имаше две столчета, на които да сядат гости, и дюшек на пода. Това беше моят свят в продължение на седмица или десет дни, а може би и по-дълго.

След като прекосих разстоянието, трябваше да поседна на едно от столчетата, защото леко ми се зави свят. Майка докосна главата ми, поклати едната си длан, после вдигна двете си ръце нагоре. Изтълкувах жестовете ѝ така: Още не си съвсем добре. Заради травмата в главата равновесието ти е разклатено, затова ще я караме бавно. После ме накара да се изправя и нареди на Титрит и Наима да съблекат простата бяла нощница, която Титрит ми бе донесла преди няколко вечери и с която спях напоследък. Краката и бедрата ми още бяха омотани с бели парчета плат, напоени с масла, от които се разнасяше билков медицински мирис. Кървавата превръзка между краката ми беше сменяна ежедневно, но макар кървенето отдавна да бе спряло, Майка настойчиво мажеше два пъти дневно слабините ми и вагината навътре с мехлем, който полагаше съвсем невъзмутимо и делово.

Майка бе решила, че е настъпил моментът да огледам причинените ми поражения… или да проверя как върви заздравяването. Когато започнаха да свалят превръзките от краката ми, инстинктивно отвърнах очи. Докато преди бях искала единствено да видя колко зле е всичко, сега, като се връщах към някаква твърде изкривена норма, въобще нямах желание да видя колко съм обезобразена. Това щеше да повдигне въпроса за живота ми извън палатката — и дали изобщо бих могла да се върна към него. Или ако вредите бяха тежки, дали изобщо бих го поискала.

Майка, каквато си беше мъдра и проницателна, въздейства на страховете ми незабавно. Явно не беше човек, който си пада по заобикалките, затова, докато Титрит и Наима ме събличаха, изчезна за момент навън и се върна с огледало в ръка. Вече бях чисто гола и тя започна да сваля една по една превръзките около краката ми. Тъй като бях изоставена да умра полугола под слънцето, долната част на тялото ми беше останала незащитена в продължение на няколко часа. Същото се отнасяше и за лицето ми. Парчетата плат бяха махнати, но аз отказвах да погледна. Тогава възрастната жена внимателно, но решително наведе главата ми надолу.

По бедрата ми имаше дълги червени ивици, някои особено ярки, други — започващи да избледняват. От коленете надолу също имаше няколко сериозни петна от обгаряне. Но най-тревожното бяха гроздовете от белезникави и червени мехурчета, които бяха навсякъде, но най-вече концентрирани по дясното ми бедро.

— Какво е това? — попитах и ги посочих.

Майка подхвана насърчителна лекция и заобяснява (като почукваше бързо палец по средния си пръст, а после го стрелкаше към бедрото ми), че докато съм била в безсъзнание, съм била нападната от някакво насекомо. Дори се пробва с дума на френски:

— Des puces.

Бълхи. Пясъчни бълхи. Знаех за тях от многото пътеводители за Мароко, които бях изчела преди пътуването. Преобладаваха в пустинята. Появяваха се по изгрев-слънце и бяха безмилостни, щом им паднеше човешка или животинска плът. Гъстотата на ухапванията беше шокираща. Майка видя стъписването ми. Чрез обичайната старателна пантомима от жестове показа, че с времето ще се поскрият.

— Ами изгарянията? — попитах, като посочих дълбоките червени бразди, някои от които още с мехури. Майка направи движение надолу с длани, сякаш да каже „Ще намалеят“. После пипна рамото ми решително, но и утешително и изрече една дума:

— Шажа’а.

Показах с изражение, че не разбирам, а тя докосна сърцето ми, главата ми и с показалец изправи брадичката ми.

— Кураж? — попитах, като се постарах да го изговоря с френско произношение. Титрит моментално закима с глава и каза нещо, с което възрастната жена се съгласи. Размаха пръст пред лицето ми като строга майка игуменка и повтори думата отново:

— Шажа’а.

Наима започна да имитира баба си, като ми клатеше пръст насреща и повтаряше „Шажа’а, шажа’а, шажа’а“, и накара дори обикновено строгата Майка да се усмихне за кратко.

После старицата премести огледалото пред слабините ми, за да видя, че срамните ми устни бяха до голяма степен заздравели. Накара Титрит да донесе тенекиената кутийка с домашно приготвен мехлем, с който бе третирала разкъсаните ми вътрешности. После, като посочи, че трябва да се разкрача малко, натопи пръсти в мехлема и започна да го разнася в мен. Отново ме порази не само спокойният и делови маниер, с който правеше това, а и фактът, че малката Наима не бе отпратена по време на тази процедура с интимните ми части. Тъкмо обратното, беше се залепила за баба си и наблюдаваше с интерес. Начинът, по който тези жени третираха онова, което евфемистично наричаме „женски работи“, с утилитарно и лишено от излишен свян отношение, ми действаше едновременно изненадващо и благотворно в настоящото ми още крехко душевно състояние. Стори ми се мъдро и практично да включат малката във всичко това, със сигурност, без да я посветят в причините за състоянието ми. И ето че Наима следеше как баба ѝ ме обработваше внимателно и сръчно. Приех като положителен знак, че изпитвах само лек дискомфорт, а не побъркваща болка. Когато приключи с процедурата, Майка вдигна палец нагоре (тя също беше възприела жеста, който показах на Наима). После с движения на ръцете ми даде да разбера, че по нейно експертно мнение вътре всичко е заздравяло.

Дойде време да бъде разкрито онова, което ме ужасяваше най-силно: състоянието на лицето ми. Нали имаше една стара пословица, че било огледало на душата? Ако беше вярна, то душата ми бе още съсипана и покрита с белези. Когато Майка ми поднесе огледалото, забелязах, че дъщеря ѝ определено се почувства неловко, сякаш очакваше да рухна при първия поглед към последствията. Затворих очи, поех дълбоко дъх да си дам сила и ги отворих.

Първото, което забелязах, бяха червените петна от слънчево изгаряне по челото и бузите ми, както и съзвездия от ухапвания. През всичките часове, докато лицето ми бе останало заровено в пясъка, бълхите си бяха устроили пиршество. Отново Майка ми сигнализира, че с времето ще избледнеят. Същото се отнасяше и за мехурите по брадичката ми. Ала още по-силно бях шокирана от обезцветяващата се синина на лявата ми буза, простираща се нагоре към почернелия полукръг под окото ми. Лявото ми ухо беше леко деформирано от удара, нанесен ми от гадния дребосък — удар, който ме бе оставил с непрестанно звънтене в него. А устните ми бяха силно нацепени.

Свалих огледалото. Опитах се да потисна ридание. Бях обезобразен изрод. Видът на съсипаното ми лице върна в паметта ми чудовищната атака срещу мен и безумието ми да преследвам мъж, когото трябваше да изключа от съзнанието си още щом узнах за коварното му предателство.

Когато раменете ми се разтресоха, Титрит ме прегърна и ме остави да заровя лице на гърдите ѝ. Ала Майка не беше склонна да търпи такъв израз на самосъжаление. Буквално със сила ме откъсна от дъщеря си, размаха кокалест пръст насреща ми и на висок глас произнесе скорострелна и гневна лекция на непонятния език, който някак си все пак вече разбирах на този етап. Докато следях оживените ѝ жестове, в съзнанието ми се оформи централната идея на нейната проповед:

Да не си посмяла да се окайваш. Станалото — станало. Ти оцеля. Не си умряла. Ще можеш да ходиш. Ще можеш да имаш деца. Лицето ти ще заздравее. Също и краката ти. Може да останат белези, но няма да са обезобразяващи. Всички носим белези. Но сега дългът ти към теб самата е да се върнеш към живота си, когато се почувстваш готова. И никакво самосъжаление повече. Това не е позволено тук. Аз няма да го търпя, защото знам, че имаш сили да му се опълчиш. Ясно?

Избликът на Майка беше толкова категоричен (и шумен), че Наима се скри в полите на майка си. Стоях там с наведена глава, отпъждах с усилие сълзите и се чувствах като мъмрено дете, което съзнава, че всичко изречено от нея е смислено и логично, че нямах друг избор, освен да надживея ужаса.

Ала Майка даде също да се разбере, че все още не може да става и дума да пътувам. Вдигна десет пръста, после още четири, за да покаже, че ще помисли за заминаването ми след две седмици. Сега беше моментът да проведа с жестове разговора, който ме плашеше от известно време — обясних, че изнасилвачите ми също така са ме ограбили. Нямах пари, нищо. Майка сви рамене, сякаш да каже: Че за какво са ти пари тук. Ти си наша гостенка. Разиграх отговора си и в същото време го изрекох:

— Но аз се чувствам зле, че не мога да ви се отплатя за гостоприемството.

Майка мигом разбра какво ѝ казах и още по-категорично ми заяви (или поне аз така го разтълкувах):

Няма абсолютно никаква нужда да говорим за пари. Ти си ни гостенка. Ще се грижим за теб, докато оздравееш. Когато си добре, ще измислим начин да те върнем у дома.

Започнах да сипя благодарности. Тя вдигна длан, сякаш да каже: Добре дошла си… стига толкова вече. Нареди ми отново да легна, а на Титрит и Наима — да поставят отново студени компреси, масла и мехлеми върху раните и белезите ми.

През следващите десет дни започна да ме обзема яснота на много равнища. Все още ми даваха сънотворната отвара към осем вечерта. Макар вече да не ме упояваше два пъти дневно, Майка вдигна вечерната ми доза, така че да имам осигурени дванайсет часа сън. Както схванах, това беше универсалният ѝ лек за черепни травми. В голяма степен бях ограничена до малката ми палатка, а нямах нито четиво, нито хартия и писалка, за да запълвам будните часове, да не говорим за модерните занимания, с които имаме навик да се развличаме, като интернет, телевизия или дори най-простичко радио. През повечето време бях изолирана от живота в лагера. Така че бях оставена кажи-речи само на своите мисли и разсъждения. Когато мъглата от мозъчното сътресение започна да се повдига, когато отново станах подвижна и ужасният шок, в който живеех, започна да се трансформира във функционална безчувственост, оказах се сама по девет часа на ден, без да имам нищо за вършене, освен да се опитам да направя щателна инвентаризация на живота ми.

Майка, която бе поела в ръце задачата по възстановяването ми, настояваше също така да започна да се храня нормално, тъй като очевидно бях изгубила шокиращо много от теглото си от нападението насам. Същия ден пробвах бежовия панталон, който носех в деня на фаталната среща с двамата мъже и който Титрит беше изпрала. При пристигането си в Мароко тежах около шейсет килограма. Дори когато максимално стегнах връзките на панталона, той се свличаше от мен. През целия период на полукоматозно състояние карах на малки количества хляб, кускус и зеленчуци и в резултат на това бях изгубила толкова много килограми, че Титрит — която бе с доста широк ханш и очевидно обичаше да си похапва — настойчиво ми обясни с жестове, че трябва да бъда поугоена.

Жегата навън бе убийствена. В един момент вече можех сама да излизам до тоалетната. Канеха ме да сядам със семейството по време на хранене. Майка даде ясно да се разбере, че като тяхна гостенка съм длъжна да се съобразявам с обичаите им. Носенето на бурка извън палатката беше задължително и аз в никой случай не се канех да изразявам феминисткото си недоволство от подобна практика. Тези хора бяха спасили живота ми. Бяха ме прибрали. Грижили се бяха да оздравея. Не търсеха никаква отплата за огромната си добрина и великодушие към мен. Как можех да оспорвам молбата им да покривам лицето си, когато излизам навън?

Ала вътре ми бе позволено да ходя открита, както и на всички останали жени в това малко селце.

Както разбрах по някое време, намирах се сред бербери. Идир — съпругът на Титрит и баща на Наима — успя да ми обясни нещичко за берберите. Идир беше един от мъжете, върнали се заедно с Наима, за да ме спасят. Исках да я питам какво е правила сама в пустинята. Можех само да предполагам, че ѝ е позволено да скита из Сахара и че не бях видяла оазиса, скрит зад каменна стена, която, гледана от пустинята, се сливаше с прашния хоризонт. Човек не би и подозирал за малкия свят, съществуващ зад стената, ако не откриеше нея самата — а тя бе с такъв камуфлаж, че бе невъзможно да се забележи от разстояние. Идир беше малко по-възрастен от Титрит — силно набръчканото лице и лошите зъби го правеха да изглежда над петдесетгодишен, но може би просто суровият живот сред пясъчната пустиня значително състаряваше всички. По свежестта и безупречната кожа на Титрит съдех, че е най-много в началото на трийсетте. Идир не беше особено приказлив, но се оказа, че говори някакво подобие на френски, колкото да се разбираме. Обясни ми, че берберите не били племе, а народ; имало бербери в Алжир, Тунис и дори в Египет, но най-голямата им концентрация била тук, в Мароко, по-специално южно от Варзазат.

— Тук сте в наша земя — обясни. — Може официално да сме управлявани от Рабат, от краля, но приемаме тази територия за наше собствено кралство.

Другият мъж в лагера беше Имелдин. Той беше съпругът на Майка и също като жена си бе похабен и състарен от безмилостното сахарско слънце. Беше страстен пушач, винаги го виждах с цигара. В двете седмици, през които всяка вечер се хранех със семейството, той говореше много малко и често се чудех дали не ме смята за натрапница. Установих, че Идир върши по малко фермерска работа в оазиса — отглеждаше подправки и зеленчуци и веднъж месечно ги продаваха на пазара в Тата. Отглеждаха също и няколко кози за мляко. Жените имаха стан, на който тъчаха простички постелки с традиционни мотиви. Изработваха и малки дантелени плетива и прилепнали кепета като тези, носени от Идир и Имелдин.

— Много добре се справят — каза ми Идир на скромния си френски. — Всеки месец идва наш приятел Аатиф, кара камион до Маракеш. Взема всичко, което нашите жени са изработили, и го продава на търговец. Миналия месец се върна с две хиляди дирхама за нас. Повече пари не бяхме печелили. Истинско състояние!

Помислих си за своя съпруг, който харчеше еквивалента на двеста и трийсет долара за бутилка вино, без да му е по джоба. Или как бях извела потенциален корпоративен клиент на вечеря няколко седмици, преди да тръгнем за Мароко, и настоях да платя сметката от триста долара в най-добрия грил ресторант в Бъфало. А ето че две хиляди дирхама (в най-добрия случай) поддържаха петима души живи цял месец. По думите на Идир това беше почти двойна на обичайната им печалба. Видях как Титрит и Наима засияха, когато го каза, защото те заедно с Майка бяха трудовата сила зад стана.

Самият стан беше старовремски, разположен зад платно, опънато на четири кола, забити в земята. Отидох там една сутрин да видя жените по време на работа. Облечена в бурка и джелаба, бях все едно в сауна. Ала жените изглеждаха напълно равнодушни към убийствената жега. Докато гледах Майка как работи на стана, раздава нареждания, подшива с безукорна прецизност, не можех да се начудя как го постига с дългата дреха и строгата маска, която скриваше всичко освен очите и. Титрит предпочиташе по-леки материи в кремаво и белезникаво, но и нейните дрехи покриваха всеки сантиметър от тялото ѝ. Само на Наима — още твърде малка да носи бурка — ѝ се разминаваше с кърпа на главата и джелаба. Също като майка си и баба си тя изглеждаше неподатлива на потене, докато от мен се изливаше океан от пот всеки път, щом се покажех навън, скрита от света, като единственото видимо от анатомията ми бяха очите и дланите.

Когато предложих да им помогна на стана, Майка се зае да ме обучава на основни техники. Ала само след няколко минути ми призля от жегата и ми бе наредено да се прибера вътре.

Водата беше проблем тук. Установих, че в оазиса има малък кладенец и скъпоценната течност се вадеше със старовремска помпа от земята. Дажбите се разпределяха от Майка. Беше ми давана стара пластмасова еднолитрова бутилка по четири пъти на ден и трябваше да се задоволя с това количество. По тази причина не можех да прекарвам много време навън, преди да падне нощта. Два пъти на ден ми даваха голямо ведро с вода за миене. В палатката с тоалетната имаше кофа с вода и кърпа, с които да се почиствам.

Титрит обучаваше Наима у дома. Всеки следобед прекарваха по няколко часа да се занимават с четене, писане и смятане. Една сутрин Наима дойде в палатката ми силно развълнувана. Баща ѝ и дядо ѝ се бяха върнали от продажба на продукцията си на пазара и ѝ бяха донесли голяма книга. „Приключенията на Тентен“. На арабски. Тя ми показа лъскавите ѝ корици, малко наранени тук-там. На възрастта на Наима аз също бях чела комиксите на Ерже и се опитах да ѝ обясня, че знам всичко за премеждията на белгийския журналист Тентен и верния му бял териер Снежко. Накарах Наима да ми почете малко от текста. Тя се настани на коленете ми и започна да ми чете цялата книга, като си преправяше гласа съответно за Тентен, кучето му и много самомнителния капитан Хадок. Да държа Наима в скута си, да слушам прелестното ѝ напевно гласче и да я усещам как се гушка в мен, пробуди отново силния ми копнеж за дете. Също тъй силна бе тъгата ми, че е неосъществим.

Толкова погълната бях да слушам четенето на Наима, че не забелязах как Титрит е влязла в палатката и ни гледа усмихнато. Щом я зърнах, почувствах се малко смутена, помислих си, че може да не ѝ е приятно, задето дъщеря ѝ е в скута ми. Тя усети притеснението ми и направи жест, че няма проблем, дори каза нещо на Наима, с което явно я насърчи да продължи с четенето.

По-късно същия ден, когато се върна сама да смени превръзките ми, докосна годежния и венчалния пръстен на ръката ми и имитира прегръдка, а после докосна главата си. Беше нейният начин да зададе въпроса: Къде е съпругът ти? В отговор размахах длани навън, за да ѝ кажа: Няма го. Тя ме погледна с голямо съчувствие. После докосна корема ми и направи кръгово движение с ръка, обозначаващо бременност. Поклатих глава. И казах:

— Аз искам бебе. Но…

И без да разбира английски, думите ми ѝ станаха ясни. Отговорът ѝ беше:

— Иншаллах.

Да бъде волята на Аллах.

Дните минаваха бавно. Тъй като все още бях нестабилна и физически, и душевно, мудността на настоящото ми съществуване не ми пречеше. Освен че вечерях с цялото семейство, носеха ми закуска и обяд в палатката, а Майка и Титрит отделяха по цял час в обработване на раните ми. Център на деня ми стана времето от около час или повече, което прекарвах в късния следобед с Наима. След като сутринта беше работила с майка си и баба си на стана и после няколко часа бе учила с майка си, тя тичаше към палатката ми, за да поседи с мен. Още в началото Наима ми каза една дума, като сочеше към устата си:

— Английски.

В отговор изрекох също една дума и посочих към своята уста:

— Араби.

От Есувейра знаех, че това е думата за арабски.

Следващите няколко дни си преподавахме една на друга думи, изрази, цифри. Научих се да броя до десет на арабски. Наима овладя английските местоимения: аз, мен, ти, той, тя, то. Аз усвоих фрази като „Шукран мин фадосик“ („Благодаря за вечерята“), „Мин фир шреб“ („Пие ми се вода“), „Фин уан мфоук“ („Ти си мой приятел“). Наима беше възхитена, че успя да научи азбуката до М, а аз ѝ обещах, че ще добавяме по две букви на ден.

Когато часът ни свършваше, идваше Титрит, а Наима ме целуваше за довиждане и аз оставах сама за два часа до вечерята. Ще ми се да можех да кажа, че през многото часове през деня, когато бях насаме с мислите си, стигнах до някакъв извод за състоянието на живота ми, до решение да приложа на практика заръката на Майка и да вървя напред. В действителност често имах тежки пристъпи на паника. Мъчеше ме отчаяно чувство, че съм попаднала във водовъртеж. Мъчително изживявах наново всичко, случило се в пустинята. Варварският образ на нападателя ми, след като му оказах съпротива. Ужасът ми от онова, което бях принудена да извърша. Наистина ли бях убила човек? Стъписана бях да открия такава способност у себе си.

Знаех, че още съм в шок. Когато се замислях за света извън това място сред нищото, където бях доведена, знаех, че няма как да остана тук безкрайно дълго. Също така разбирах, че идеята за връщане към живота извън оазиса още беше неосъществима за мен.

Доволна бях, че дните преминават в бавен ритъм. Виждах също, че макар Идир да можеше да комуникира с мен на скромния си френски, се държеше на дистанция. Никога не направи и намек, че съм бреме за него и семейството му. Ала аз бях жена. С изключение на вечерното хранене бях държана вън от живота му и аз приех тази учтива изолация, също както приех бурката, когато излизах навън. Той говореше с мен малко по време на вечеря, но това често се дължеше на факта, че под тентата, където всички се хранехме, имаше малък телевизор с телена антена, който ловеше един марокански канал. В лагера нямаше електричество и телевизорът бе захранван от акумулаторна батерия, която зареждаха с кабели от малкия античен пикап, използван за извозване на продукцията им до пазара.

Една вечер, като влязох там за вечеря, заварих петчленното семейство скупчено пред телевизора да гледа вечерните новини. Внезапно на фона на ликторския глас се появи снимка. Снимка на жена от Запада. Тъй като предаването беше на арабски, а картината — далеч от идеална, отне ми един миг да осъзная, че показваха…

Но Наима ме изпревари. Проточи вратле към мен и посочи към екрана. После изрече едно от английските местоимения, на които я бях учила:

— Ти.