Мираж

27

Гореща вода от истински душ. Сапун и шампоан. Четка за зъби и паста. Голяма хавлиена кърпа. Легло с чисти чаршафи. А преди това — късна вечеря и няколко чаши вино, които ми дойдоха перфектно.

Елементарните удобства могат да бъдат невероятен лукс, когато си се лишавал от тях дълго време.

Колкото и нащрек да бях в присъствието на Бен Хасан, вече знаех, че той може да бъде и грижовен. Като ме видя съсипана и изтощена, вдигна Омар от леглото и го впрегна на работа. На път за банята ми бе подадена една от изпраните и изгладени леки памучни джелаби на Омар. Той беше много дребен, но пък аз бях изгубила много килограми, така че ми беше точно по мярка. Погрижи се дрехите, които носех със себе си, да бъдат пъхнати в пералнята. Щом излязох изпод душа (прекарала двайсет минути под благословената му струя), избърсах се и облякох чистата джелаба. Заварих сервирана за мен малка вечеря.

Виното ми дойде като балсам. Пастилата — пай с канела, хариса, бадеми и месо от гълъб — беше вкусна. Докато пътувах от Маракеш, бях решила, че стратегията ми с Бен Хасан щеше да е да не споменавам нищо за Пол и за цялата измамна схема с апартамента на Самира. Желанието ми сега беше да се сдобия с паспорт и да стигна до Танжер възможно най-бързо. Ала когато Бен Хасан предложи гореща вода, чисти дрехи, вечеря и легло за преспиване, изтощението ми взе връх. Докато се бършех в банята, огледах белезите по лицето и по краката си. Следите от побоя бяха почти изчезнали, ала усещах скулата си крехка на докосване, а с тъмните кръгове под очите ми приличах на някоя луда, страдаща от безсъние. Изгарянията от слънцето по лицето ми бяха още видими, но избледняваха, ала белезите по краката ми продължаваха да са все така натрапчиви. Знаех, че възможно най-скоро трябва да ида на лекар, за да ме прегледат за венерически болести и трайни вагинални увреждания. Вероятно имах нужда и от ядреномагнитен резонанс на главата и от лечение на лекото звънтене, което усещах. Дали беше спукал тъпанчето ми, когато ме удари с юмрук по лявото ухо, а после ме ритна в главата?

Питах се колко ли знае Бен Хасан за всичко това. След като ме бе нарекъл „най-търсената жена в Мароко“, очевидно бе наясно, че още ме издирват във връзка с изчезването на съпруга ми. Без съмнение беше видял и новинарския репортаж по телевизията с овъгления труп в пустинята.

Ала нямаше да споменавам нищо от това. Щях да приема леглото, храната му и чистите дрехи. Щях да преговарям за цената за паспорт и се надявах по обяд на другия ден вече да съм на път.

Така че си ядях пастилата, пиех си виното и оставих приказките на Бен Хасан.

— Признавам, съдейки по чутото за подвизите ти, била си твърде находчива — каза той. — Съжалявам за ужасните неща, които си понесла. Не съм лекар, но нетренираното ми око подсказва, че може да имаш някоя и друга счупена кост около лявата очна ябълка. И все пак нападателят ти си е получил заслуженото, нали? Тъй като не съм и полицай, няма да любопитствам как си успяла да го умъртвиш чрез запалване. Нито какво си правила с него в пустинята.

Отправих директен поглед към едрото му лице.

— Този младеж и съучастникът му ме грабнаха от улица в Тата, упоиха ме, откараха ме насред Сахара, след което бях изнасилена и оставена да умра.

— И ти нанесе ответен удар.

— Това не съм го казвала.

— Не си, разбира се. Нито пък съучастникът му го твърди.

— Значи е открит?

— Това сама ще си го установиш. Но тъй като допускам, че надеждата ти е утре да си извън страната…

— Можеш ли да го ускориш?

— Срещу съответната цена.

— И каква е цената ти?

— Да обсъдим това утре сутринта.

— Предпочитам да е сега. Трябва ми фалшив паспорт. Ти си единственият ми познат в Мароко, който може да ме снабди с такъв. Затова ето ме тук.

— И се възползваш от гостоприемството ми.

— Мога да си ида, господине.

— И къде ще се денеш? Пак ще навлечеш бурката ли? Много умно впрочем да се забулиш, за да преминеш през досадните контролни пунктове. А как преодоля проблема с документите?

— Намерих му решение.

— Не се съмнявам в това.

— Е, колко за фалшивия паспорт?

— Много сме делови тази вечер.

— Настоявам да чуя цената ти.

— Предполагам, че си била обрана до шушка.

— Така е. И не се каня да вземам заем от теб.

— Умна жена. Но след като нямаш пари подръка…

— Имам малко.

— И как успя да се сдобиеш с тях?

— Продадох каквито бижута имах в Маракеш.

Той демонстративно огледа лявата ми ръка.

— Виждам, че и последните остатъци от брака ти са изчезнали.

— Освен душевните белези.

— Трябва да си взела добра сума, при положение че колекционерския ти „Ролекс“ също го няма вече.

— Имах дългове за уреждане.

— А, да. Предположих, че някой ти е помагал да се изплъзваш на полицията. Сигурно ти е струвало скъпо.

— Всъщност може да се каже, че по-достоен човек от него не бях срещала.

— Радвам се за теб. Достойните мъже явно са рядкост в живота ти.

— Присъстващите не правят изключение — подхвърлих.

— И така… значи, съм прав в допускането си, че имаш малко пари.

— Каза ми, че стандартната ти цена за фалшив паспорт е десет хиляди дирхама.

— Казах ти също, че това е цената за приятели. Ако индивидът е проблематичен, да речем, издирван от полицията, цената се утроява. Боя се, че нужната сума в случая е трийсет и пет хиляди.

— Мога да ти платя двайсет хиляди и трябва да включват транспорт до Танжер. Вярвам, ще убедиш Омар да ме откара.

— Ще струва допълнителни пет хиляди дирхама.

— Само на няколко часа с кола е.

— Но помисли какъв риск крие.

— Мога да си сложа бурката и да използвам личната карта, която имам. Щом пристигнем на пристанището, ще се преоблека в моите дрехи и ще показвам паспорта, направен от теб.

— Охо, всичко си измислила вече. Много впечатляващо. Но пак съществува риск за мен и Омар. Само че ще демонстрирам добра воля и ще склоня на двайсет и пет хиляди дирхама за всичко.

Протегнах ръка.

— Споразумяхме се.

Той пое дланта ми с върховно неудобство. Отново усетих допира на топлата влажна маса плът.

— В колко часа мога да получа паспорта утре? — поинтересувах се.

— Тъй като вече е един и половина през нощта, ще трябва да спя до десет. Изработването на паспорта ще отнеме около час. Имам фотоапарат за снимката. Ще трябва да направя съответния печат за влизане в страната и да вкарам номера на документа в компютърната система на имиграционните власти. Тоест налага се да се свържа с мой сътрудник, който върши тези неща. Реших предвид доброто ти справяне с езика, че ще бъдеш французойка. Но дори на пристанището в Танжер имиграционните служители вече имат компютри. Сътрудникът ми ще се погрижи датата ти на влизане в страната да се появи на тях, когато сканират паспорта ти.

— Това ще ми струва ли допълнителни пари?

— Не, разбира се, всичко влиза в общата сума. Утре ще ти изберем име. Да не е твърде абсурдно. Ще преспим с тази мисъл.

— Добре. Наистина ми е нужен сън.

— Леглото ти те чака.

— Един последен въпрос. В мое отсъствие някой зървал ли е мъжа ми?

— Не и откакто си се опитала да го гониш във Варзазат.

— Ти пък откъде знаеш за това?

— Имам си моите източници.

— Например бившата му съпруга?

— Може би. И отлично знам, че отчаяно ти се иска да ме попиташ защо не съм дал на Самира парите, които Пол взе назаем за апартамента ѝ. А също дали съм се свързал с Пол да му кажа, че като помогне на дъщеря си и внука си за покупката на апартамент, може да се изкупи за отсъствието си от живота на Самира.

— Да съм давала някакви индикации, че ме е грижа за това?

— Източникът ми във Варзазат ме информира, че много си се ядосала по този повод. Истината е…

— Истината е, че общуването с теб е като преминаване през зала с огледала. Нищо никога не е реално. Така да бъде. Не ми е нужно да знам защо Самира не е получила парите. Нито дали си устроил всичко това, за да вкараш в капан съпруга ми, който понастоящем е в неизвестност. Оставям го на съвестта ти… ако имаш такава. Утре ще получиш от мен две хиляди и седемстотин долара за едночасова работа и пет часа пътуване до Танжер, в което дори няма да участваш. Така че бизнесът ни за тази вечер приключи. Благодаря ти за гостоприемството.

Последва много дълго мълчание, през което Бен Хасан се изправи и наля на двама ни бренди. Накрая заговори:

— Не съм докрай съгласен с характеристиката, която ми направи. Да, имам си моите хитрини и също така съм злопаметен за злините, които са ми причинени. Но освен това съм предан приятел. Тъкмо такъв бях на съпруга ти преди много години. И резултатът…

Той протегна напред двете си деформирани ръце.

— Всички си имаме своите начини да се справяме с неправдите и злочестините, които сме понесли, своите начини да изкараме поредния ден. Както и всички си имаме миговете на озлобление, пък дори и то да е напълно основателно както в неотдавнашния случай с твоя нападател. Щом бъдат притиснати до стената, някои от нас се предават на неизбежното. Докато други — като теб, като мен — мобилизират всички сили. Защото сме наясно, че в живота основната цел си е все същата, както когато сме населявали пещерите — оцеляване. Ти си от оцеляващите. Поздравявам те за това. Само не се опитвай да ме съдиш от позицията на нравствена извисеност. И ти си същата като мен. Убила си, за да останеш жива.

— Има разлика. Ти си убил като акт на отмъщение.

— Не, разликата е, че нямах твоята възможност да нанеса удара незабавно. Две смазани ръце не те улесняват за такова нещо. Но в крайна сметка нанесох удара, за да докажа, че никога повече няма да се дам на такива животни. И да осведомя за това малкото си обкръжение… не че някога съм признавал подобни актове. Не се налагаше. Всички знаеха. Знаеха също, че никога няма да могат да ми лепнат тези престъпления, защото се погрижих много хитро да не бъда хванат. Ала истинската поука, която околните извлякоха от ответния ми удар, беше: Вече е ясно, че той ще убива, за да остане жив.

Пет минути по-късно бях сама в дневната. Колкото и много аналитичната ми страна да искаше да срине изкривената логика на Бен Хасан в опита му да направи паралел между нас, друга част от мен просто си мислеше: Утре по това време ще съм в Испания. Бен Хасан няма повече да има влияние върху живота ми, освен ако не допусна да ме преследва неговата версия за морал. Ала съзнавах, че щях да бъда преследвана. От твърде много неща. Само че нямаше да се оставя отровните му аргументи да ми развалят първата нощ от седмици, в която щях да спя в истинско легло с нормални чаршафи.

Денят ми бе започнал преди съмване, когато чух, че бият и обират по тъмно приятеля ми Аатиф, и на съня не му бе нужно дълго, за да ме пребори.

Ето че се събудих, без да знам къде съм, с усещането, че много дълго време съм прекарала в безсъзнание. Станах и тръгнах по коридора, като минах покрай Бен Хасан в неговия „офис“.

— Виж ти, много ти е бил нужен този разкрасяващ сън — подхвърли той.

— Колко е часът?

— Остават няколко минути до пладне.

— О, боже мой…

— Няма страшно. Иди вземи душ. Ще поръчам на Омар да ти приготви закуска. Аз междувременно ще проведа няколко телефонни разговора и после се залавяме за работа.

— Ще има ли достатъчно време…?

— Да се погрижим за всичко и да те приготвим за път? Абсолютно. Върви сега. Колкото по-бързо се изкъпеш и облечеш…

Влязох в банята и открих със задоволство, че там беше оставен сешоар за мен, както и изпраните ми и изгладени дрехи. Бен Хасан беше опасен човек, но умееше да бъде безупречен домакин. Двайсет минути по-късно пиех отлично кафе и ядях двата си кроасана в кухнята на Бен Хасан. В този момент чух на вратата да се звъни. Омар отиде да отвори, а Бен Хасан влезе при мен.

— Добра ли е закуската?

Чух гласове в коридора.

— Посетители ли имаш? — попитах.

— Ние имаме посетители. Снощи, след като ти си легна, разсъждавах над малката ни сделка. Обмислих сложността на риска и факта, че някои клиенти са твърде опасни, че да ги поемаш. А ти си точно от тях. Промъкна се и друга мисъл — трябва да поддържам доволни своите приятели и контакти. Да ти помогна да избягаш от страната, със сигурност би ядосало някои от хората, които сега са в коридора и които желаят да разговарят с теб. Те са от службата по сигурността. Или както вие, американците, им казвате — федерални агенти.

— Мръсник такъв — просъсках.

— Няма да оспорвам това. Бъди благодарна поне, че те оставих да се изкъпеш и да хапнеш свястна храна, а и да си отспиш добре, преди да им се обадя.

После извика нещо на арабски. Секунди по-късно бях заобиколена от трима мъже с костюми и униформен полицай. Един от детективите ми заговори на френски, като ме накара да потвърдя името си. Казах му каквото искаше да чуе.

— Предпочитаме да не използваме белезници… — подхвана той.

— Няма да окажа съпротива.

— Много разумно от ваша страна, мадам.

С двама мъже отпред и двама зад мен бях изведена от апартамента. Бен Хасан настоя да ни придружи до външната врата.

— Непременно се обади за здрасти при следващото си отбиване в Казабланка — рече на изпроводяк. — И помни подтекста, който се крие зад това — оцеляването е всичко.

Поведоха ме надолу по стълбите и после ме вкараха в чакащия автомобил без обозначителни знаци, придружаван от две полицейски коли, чиито сирени виеха при пътуването ни с висока скорост през града. Никой от детективите с мен не каза нищо. Затворих очи. Защо ли съм изненадана, че свършва така?

Стъклата на колата бяха затъмнени и нямах никаква видимост накъде отиваме. След четвърт час видях през предното стъкло, че влизаме в комплекс с модерни сгради и после минаваме през тунел към подземен гараж. Щом стигнахме, всички излязоха от колите, преди да ми позволят да се покажа навън. Повтори се предишният модел: двама отпред и двама зад мен. Съпроводиха ме до врата, която се отвори, след като един от полицаите набра код. Вътре стените бяха боядисани в казионно зелено. Поведоха ме нагоре по стълби, а после по бетонен коридор, като накрая ме вкараха в стая, където имаше само метална маса, четири стола и огледало — без съмнение двустранно, позволяващо на онези от другата страна да наблюдават разпитите.

Полицаите ме оставиха в помещението и си излязоха, без да ми кажат нищо. Вратата се затръшна злокобно зад тях и чух отвън да щраква резе. „Къде си мислите, че ще хукна?“, прииска ми се да извикам. Вместо това седнах на един от столовете, скрих лице в шепи и си помислих: „Каквото и да става, настоявай за адвокат и отказвай да отговаряш на въпросите им“.

Тогава неочаквано чух резето да се дърпа и вратата се отвори. Вътре влезе западнячка, малко под четиресетгодишна, облечена в безукорен ленен костюм и изгладена бяла блуза, с кожено куфарче в лявата ръка. Приближи се към мен с протегната ръка.

— Радвам се най-после да се запознаем, Робин.

Поех предложената длан, като се мъчех да схвана коя може да е тази жена и какво прави в марокански полицейски участък.

— Алисън Конуей, помощник-консул в американското консулство тук, в Казабланка. Нямаме много време, тъй като инспектор Ал-Бадизи и преводачът ще дойдат съвсем скоро. Искам да обясня, преди да е пристигнал…

Ала тя не успя да довърши изречението, защото вратата се отвори и влезе мъж на около четиресет и пет години. Имаше гъста черна коса, добре поддържани мустаци и носеше светлокафяв костюм. Стисна ръката ми и ме осведоми, че е инспектор Ал-Бадизи. Със себе си носеше папка с документи, която остави на масата. Помолих за вода. Той извика на някого в коридора. Междувременно към нас се присъедини друга жена — близо петдесетгодишна, със строги черти, облечена в тъмен костюм и с прибрана в стегнат кок тъмна коса.

— Това е мадам Зар — представи я инспекторът. — Тя ще ми превежда днес.

— Но нали сега говорим на френски?

Помощник-консулът, която вече бе седнала до мен, постави ръка на рамото ми.

— Реших, че ще е по-добре в името на яснотата всичко обсъждано да се превежда, за да няма недоразумения.

— Какво става тук? — прошепнах ѝ на английски.

— Просто остави инспектора да говори — отвърна ми тя също шепнешком. — Всичко ще бъде обяснено.

Водата пристигна. Вратата се затвори. Инспекторът седна и отвори папката си, като извади няколко копия на един и същ документ. После вдигна очи и ме изгледа с официална строгост. Заговори, а преводачката правеше пауза на всеки няколко изречения, за да ми предава думите му на английски.

— Госпожо, от името на Негово Величество и правителството му искам да ви поднеса най-искрени извинения за изпитанията, на които сте били подложена. Работихме, както помощник-консул Конуей ще потвърди, в много тясна връзка с американското консулство в Казабланка за вашето издирване. Изпитваме неимоверно облекчение и задоволство, че сте тук жива и надявам се, относително здрава.

Не казах нищо. Само кимнах утвърдително на възпитаните му думи.

— Много съжалявам, че сега се налага да обсъдим събитията, разиграли се в сектор на Сахара на около четиресет и три километра от град Тата. Знаем какво се е случило там…

Падна ми пердето пред очите.

— Как може да знаете какво се е случило? Аз бях там. Станалото бе причинено на мен.

Помощник-консулът стисна здраво ръката ми. Затворих очи за миг, за да се овладея, после ги отворих и казах:

— Моля да ме извините, че ви прекъснах, инспекторе. Бяха много дълги няколко седмици.

— Не е нужно да се извинявате, госпожо. Тъкмо обратното, ние би трябвало да се извиним на вас предвид онова, което ви е минало през главата. Както казвах… наясно сме за случилото се в пустинята.

След това извади очевидно предварително подготвено изявление и започна да ми го чете. В него се предаваха „фактите“ по случая. Как съм търсила изчезналия си съпруг в Сахара и съм била упоена с хлороформ, когато съм напуснала хотела си, за да хвана ранния автобус за Варзазат. Двамата престъпници се казваха Абдулах Талиб и Имад Шуяб, на по двайсет и една години, от Маракеш, и двамата работещи на пътно-ремонтен обект в Тата. Бяха ме пребили и ограбили, а после — оставили в безсъзнание. Ала след това крадците се скарали помежду си по повод подялбата на парите и вещите, откраднати от мен. Двамата се сбили, при което Имад намушкал Абдулах с ножа си, после в паниката си подпалил трупа и се върнал в Тата. Когато се опитал да продаде лаптопа и паспорта ми дни по-късно в Маракеш, търговец уведомил полицията. Имад Шуяб признал всичко след ареста си и толкова бил засрамен от извършеното, че се обесил в затворническата си килия, където очаквал съдебното си дело.

Когато инспекторът стигна до тази част от повествованието, раменете ми се напрегнаха. Понечих да кажа нещо, но отново помощник-консул Конуей положи ръка върху рамото ми, като ми подсказваше, че мълчанието е най-добрият вариант. Веднага си дадох сметка какво ми четеше инспекторът: официалната версия на случилото се, като спестяваше на обществеността (в страна с толкова зависима от туризма икономика) неприятната истина, че западна туристка е била отвлечена, изнасилена и изоставена да умре под сахарското слънце. Можех само да се чудя дали, след като това „признание“ бе изтръгнато с бой от него, моят похитител наистина бе отнел сам живота си, или самоубийството му бе удобно уредено, за да се приключи случаят. Отчасти бях бясна, че изнасилването беше изключено от официалното изявление, но на рационалната ми страна (вечния балансьор на загуби и печалби) ѝ беше ясно какво всъщност правеха властите. Даваха ми изход, и то такъв, при който срещу мен нямаше да бъдат повдигнати съдебни обвинения, нито да бъде изискано разследване от семействата на нападателите ми (защото дори при самозащита убийството си е убийство и трябва да бъде разследвано). Нещата бяха оформени така, че случаят да бъде завинаги приключен.

Инспекторът продължи, като описа как берберско семейство ме е открило да лежа в безсъзнание в пустинята, съживило ме е и ми е помогнало да се върна в Казабланка. Отново се запитах дали знаеха имената на спасителите ми, или това е просто официална версия. Прекъснах го.

— Точно така се случи, господине. Дължа живота си на тези хора, които ме спасиха, и на човека, докарал ме тук.

Лицето на инспектора потрепна, сякаш изненадан от това разкритие. Тогава разбрах, че всъщност нищо не знаеха за Майка и семейството ѝ, нито за Аатиф и как точно съм се укрила зад бурката. Измислили си бяха частта с берберското семейство като обяснение за липсата ми в продължение на няколко седмици. Така че берберските ми приятели нямаше да бъдат притеснявани с нежелани посещения и разпити от службата за сигурност. Щяха да бъдат оставени на мира.

Помощник-консул Конуей ме стрелна с поглед, за да ми подскаже, че трябва да оставя инспектора да довърши.

— Доволен съм, че ви е била оказана помощ от наши граждани — заяви той. — И искам да ви уверя, че мъжете, които са ви нападнали, тези престъпници… това не сме ние.

— Повярвайте ми, господине, отлично знам, че е така — потвърдих.

— Подготвили сме официално изявление на английски, френски и арабски, а помощник-консул Конуей прегледа всичките три варианта, за да потвърди еднаквостта им. Сега бихме искали да ги подпишете… след като, естествено, се запознаете с тях. Ще ви бъдем признателни, ако позирате за снимка редом с мен. Тя ще бъде разпространена в медиите, за да покаже, че сте жива и здрава, тъй като и тук, и в чужбина възникна сериозна тревога по повод изчезването ви. Влязохме в контакт с хотела в Есувейра, където сте били отседнали със съпруга си. Всичките ви дрехи са опаковани и изпратени в Казабланка. Ще ви очакват в хотел „Мансур“. Това е отличен хотел и довечера ще бъдете наша гостенка в него. Просто оставяйте разписки за всичко, от което може да се нуждаете там. При ареста на Имад Шуяб иззехме от него паспорта ви. — Побутна го по масата към мен. — Установихме също, че сте имали резервация за преди няколко седмици за връщане в Ню Йорк с „Ройъл Еър Мароко“, която така и не сте използвали. Свързахме се с авиолиниите и те промениха резервацията без никакви такси за вас за полет утре по обяд. Ще ви уредим безплатен транспорт до летището.

И тъй, Бен Хасан вероятно се бе обадил на своя човек от полицията рано сутринта, докато още спях, за да съобщи, че съм в апартамента му, но беше предупредил да изчакат да стана и да се приготвя, преди да отидат да ме приберат. Междувременно се бяха свързали с помощник-консула и нещата бяха задействани, за да се приключи този случай по най-бързия начин и утре да напусна страната.

— Много любезно от ваша страна — казах. — Но все още стои един важен въпрос. Виждал ли е някой съпруга ми? Имате ли сведения за неговото местонахождение?

Инспекторът присви устни и извади друг документ.

— Във въпросния ден съпругът ви е напуснал рано сутринта хотел „Оазис“ и е бил видян да излиза от града. Местен туристически гид на име Идрис отивал на работа с джипа си и забелязал господин Люън да се отправя директно към пустинята. Спрял и го попитал дали може да му предложи помощ, тъй като той се движел към безлюден район без оазиси и не носел нито шапка, нито раница, нито манерка с вода. Съпругът ви отвърнал, че всичко е наред, и продължил в посока навътре към Сахара. Тогава е видян за последен път.

— В колко часа е било? — попитах.

— Гидът каза, че било около седем и половина сутринта.

— Но това е невъзможно — възразих. — Аз пристигнах във Варзазат в седем сутринта и видях съпруга си поне три пъти същата сутрин.

— Говорихте ли с него? — попита инспекторът.

— Не, винаги ми се изплъзваше. А жената от хотела каза, че се върнал за кратко в два часа следобед, преди да се отправи към автогарата, за да се качи на автобус за Тата. Последвах го. Видях го пред себе си. Изпуснах автобуса и взех следващия.

Инспекторът още по-плътно стисна устни, прехвърли няколко документа и ги огледа внимателно.

— Тук имам показанията на гида и на жената от хотела. Отново повтарям, тя каза, че съпругът ви е напуснал хотела в седем сутринта, а гидът потвърди, че е провел разговор с него в седем и трийсет. Всичко е тук.

— Но аз го видях.

— Ако сте го видели — рече инспекторът, — то защо тогава той не ви е отговорил?

— Избягваше ме. Но жената в хотела… Много добре си спомням разговора с нея, когато се върнах след посещението си при…

Млъкнах, преди да кажа нещо повече. Сторех ли го, щях да повдигна въпроси относно здравия си разум; въпроси, на които нямах желание да отговарям. Затворих очи. Видях Пол да бяга от мен по улиците на Варзазат. Ето я и сцената на хотелската рецепция, след като бях ходила при другата му съпруга. Ясмина ми каза, че съм го изпуснала за малко. Видът на развяната му побеляла коса, високата му фигура в далечината, когато тичах да го настигна, преди да се качи на автобуса. Всичко друго, случило ми се след това, беше толкова реално. Все още носех физически белези от нападението си. Открили бяха изгорелия труп. Отворих паспорта пред себе си и видях, че наистина е моят. Всичко бе осезаемо, реално. Изживяла бях тази история. Беше потвърдена и от други. Ала онези часове във Варзазат, когато Пол беше навсякъде и никъде… нали нямаше как това да е било привидение, халюцинация, мираж?

— Добре ли си, Робин? — попита ме помощник-консул Конуей и положи ръка върху рамото ми.

— Не.

Тя се наведе към мен и зашепна в ухото ми:

— Не мога да ти дам официално юридически съвет, тъй като нямам такива дипломатически правомощия. Но личната ми препоръка е да подпишеш изявлението. Накарах наш юрист и преводач да прочетат всичките три варианта. Съвпадат и ти дават възможност да напуснеш Мароко при изцяло приключен случай.

Значи и тя подозираше (или знаеше със сигурност), че обгорелият труп в пустинята не бе дело на съучастника, който по-късно бе извършил „самоубийство“ в ареста.

— Дай им каквото искат — продължи. — Постави подписа си върху изявлението, позирай пред фотографа за медиите, пренощувай в петзвездния хотел, където те настаняват, и се качи на полета за дома утре. Проявяват много разумно и съвестно отношение по въпроса. Съветвам те да откликнеш със същото.

Отново затворих очи. Пол беше там, правеше скици на балкона на стаята ни в Есувейра, усмихваше ми се прелъстително, когато му занесох чаша вино, казваше ми, че ме обича. Примигнах. Пол го нямаше. Отново примигнах. Ето го, бързаше по онази задна уличка във Варзазат, отдалечаваше се от мен, но все пак присъстваше осезаемо. Пак примигнах. Нищо. Празнота, огромна като Сахара.

Отворих очи. Инспекторът ме наблюдаваше загрижено.

— Имате ли нужда от време да си помислите, госпожо? — попита ме.

— Не — отговорих. — Искам да си отида у дома. Къде да подпиша?