Мираж

20

Горещината бе тази, която ме върна към живота. Но след това вече заплашваше да ме доубие.

Когато се върнах в помътено съзнание, болката бе раздираща. Главата ми беше зле пострадала, скулата — с фрактура, устата ми — разбита. В едното си ухо чувах силно звънтене и пулсирането в черепа ми бе непоносимо.

Бях припаднала по лице върху пясъка. Разбрах го, защото, щом най-сетне отворих очи, те се напълниха с пясък, от което скочих, а после за малко не се стоварих отново на земята от болката. Известно време останах така, със здраво стиснати очи, и си дадох сметка, че е горещо като в бойлерно помещение. Освен това бях без бельо. От кръста надолу усещах тялото си като опечено.

Опитах се да се изправя на крака, но не успях. Отпуснах се на колене, но пясъкът така пареше, че се принудих да стана с големи мъки. И тогава го видях — или онова, което беше останало от него. Още беше на колене. Целият овъглен. Повечето от чертите му бяха обгорели до неузнаваемост, но част от лицето му все още бе запазена.

Извърнах се. Изригнах отведнъж цялото съдържание на стомаха си и това усилие ме повали, ала отново горещият пясък ме принуди да се изправя.

Всичко ми се върна отведнъж до най-дребните подробности от мига, в който ме бяха сграбчили. Всичко, което ми бяха сторили. Всичко, което аз бях сторила — доказателството бе пред очите ми. И удара в лицето, и ритника в главата, от които бях потънала в пълен мрак до този момент.

След повръщането изпитах остра жажда, а и бях вече силно опърлена от лежането в безсъзнание под парещото слънце. Колко време бях останала просната тук? Инстинктивно погледнах китката си, като си мислех, че сигурно са ми взели часовника. Ала татковият „Ролекс“ още си беше там. Също и двата ми пръстена — годежният и венчалният. Часовникът ми каза, че е осем и двайсет и три часът сутринта, а стрелките се мержелееха пред погледа ми. Зрението ми явно бе пострадало от този финален ритник в главата. Силното слънце къпеше пейзажа в бяло. Когато се опитах да направя крачка напред, усетих стъпалото си омекнало. Втренчих се надолу в него и сериозно се разтревожих от замъгленото си зрение. Но можах да различа бежовия панталон пред себе си. Моят бежов панталон и бикините ми, смъкнати от малкия лайнар, преди да ме насили. Преди аз да го подпаля.

Нужно бе сериозно усилие да се наведа и да вдигна захвърлените дрехи. Да ги облека, беше истинско изтезание. Когато най-сетне се напъхах в тях и открих също и сандалите си, смъкнати от краката ми, забелязах точно до себе си следа от автомобилна гума. Продължаваше на метър-два напред, завърташе се в кръг и после…

Той беше заминал с пикала. След като ме ритна в главата, мръсникът явно бе скочил в него и бе отпрашил към зората. Оставил бе съучастника си да гори, а жертвата си — в безсъзнание върху пясъка, изложена на безмилостните природни сили, за да ѝ докарат смърт, пред която удушаването би било за предпочитане. Защото, докато гледах кръговата следа от гума в пясъка, видях…

Нищо.

Нищо освен пясък.

Простираше се в безкрайността. Сиво-бежов на цвят. Създаваше досущ лунен пейзаж с кратери и дюни. Безграничната пустота на обратната страна на луната.

И нищо, намекващо за човешко присъствие от никоя посока.

Нищо освен следата от гума. Бандитът беше изчезнал и отнесъл със себе си всичко, което ми даваше идентичност и възможност да се свържа с външния свят. Паспорта, кредитните ми карти, останалите ми пари в брой, резервацията ми за полетите, моя лаптоп. Задигнал ми беше и малкото резервни дрехи, включително шапка, под която да скрия главата си. Бях сама насред Сахара без нищо. Без вода, без защита от огненото кълбо горе. Без документи, сочещи коя съм.

Погледнах назад към почернелия труп на нападателя ми. Такава щеше да е и моята съдба. Нямаше да издържа повече от няколко часа тук. Щях да падна нейде, поразена от слънчев удар, дехидратация, бушуваща жажда. Щях да умра бавно. Ако някога бъдех намерена — а това надали щеше да се случи, тъй като ме бяха довели на място, където малцина се осмеляваха да идат, — тялото ми щеше да е дотолкова обгоряло от слънцето, че…

Не, не мислѝ това. Не бива да мислиш така. Трябва някак да откриеш помощ. Или кладенец с вода. Или…

Отново огледах хоризонта. Нищо. Нямаше дори точица в далечината, бележеща краен пост на цивилизацията. Нищо освен следите от автомобилни гуми.

Разбойникът беше направил обратен завой, за да се върне. Върви по следите и накрая ще…

Ще умреш. Защото си на много километри далеч от всякакво подобие на живот.

Втренчих се надолу към следите. Поех редом с тях с олюляване. Главата ми пулсираше, зрението ми бе замъглено, нуждата ми от вода — отчаяна. Чувствах как слънцето напича безмилостно темето ми.

Ала се насилвах да вървя, да се оставя следите да ме водят. Нямах избор. Да остана неподвижна, би означавало да приема смъртта.

Чувството за равновесие започваше да ме напуска. Може би бях вървяла четвърт час, като всяка крачка беше малка агония. Устата ми горчеше от вкуса на повърнато, слюнката ми прогресивно намаляваше, усещах как гърлото ми започва да се стяга. Така ли започваше смъртта от жажда? Хранопроводът ти бавно се свива от дехидратацията и накрая те задушава?

Моята смърт.

Усещах, че започвам да се препъвам.

Моята смърт.

Кой би забелязал кончината ми? Кого би го заболяло, че вече не ходя по планетата? Дали Пол — ако и той самият бе още жив — щеше да изпита някакво чувство на вина? А освен него кой? Няколко приятели и колеги може би щяха да се натъжат от липсата ми. И… четиресетгодишното ми присъствие на планетата щеше да бъде напълно заличено. Отпечатъкът ми върху живота щеше да е също тъй незначителен и нетраен като следите, оставяни от сандалите ми върху сахарския пясък.

Отново се препънах и паднах на едно коляно. Пясъкът го опари, но аз нямах сила да се надигна. Искаше ми се да помоля за небесна помощ, да се обърна към Бог да ме спаси. Но как можех да говоря на Всевишния, в чието съществуване все още се съмнявах? Как да извикам: Не ме изоставяй… покажи ми изход от тази пустош, от този ад.

И другото ми коляно потъна в пясъка. Опитах се да преглътна. Затворих очи. Главата ми беше пред пръскане. Това беше то. Краят на играта. Финалните моменти от жалкия ми незначителен живот. Отметнах глава назад, отворих отново очи и погледнах право към яркия обект, който щеше всеки миг да ме убие.

Да дойде Твоето Царство.

Слънцето ме прониза цяла.

Да бъде Твоята воля.

Килнах се напред. Отивах си от този свят.

Не ме посрещна бяла светлина. Нямаше междинна станция към небесата. Нямаше нищо. Само черен мрак. Останах там, докато…

Докато усетих ръка да ме докосва. И шепот на чужд за мен език. Шепотът стана по-силен, сякаш гласът сега беше право в ухото ми — Салаам, салаам… ес-хи, ес-хи…

Отворих едното си око. Виждах само мъгла.

— Ес-хи… ес-хи…

Опитах се да отворя уста, но тя беше като залепена. Нямах енергия, нито воля да сторя нищо, камо ли да реагирам на ръката, тресяща рамото ми, с все по-усилващо се гласче:

— Салаам, салаам… ес-хи, ес-хи…

Нейното гласче.

Онова, което успях да различа с едното си замъглено око, беше малка фигурка в роба с лице, закрито от развят шал, който скриваше всичко освен очите и устата ѝ. По звука на гласа, изрекъл тези думи, и липсата на сила в ръката, която се опитваше да ме свести, разбрах, че до мен е коленичило малко момиче.

Дали не беше междинна фигура, която да ме насочи към отвъдното?

Но защо ми говореше на арабски?

— Салаам, салаам… ес-хи, ес-хи…

Здравей, здравей.

Знаех какво означава „ес-хи“, защото една от чистачките в Есувейра го казваше, като се опитваше да вдигне вечно спящия на хотелската рецепция мъж.

Събудѝ се, събудѝ се.

Ала не можех да сторя нищо, освен да отворя донякъде едното си око. Искаше ми се пак да потъна в мрака.

Внезапно усетих течност до устните си.

Гласчето изрече напевно:

— Ма’а… ма’а… шреб.

Още течност до устните ми. Отворих широко уста и я оставих да сипва вътре.

— Ма’а… ма’…

Вода.

След няколко мига гърлото ми отново се отвори.

Вода.

Заедно с това дойде и осъзнаването, че още бях тук. Просната в Сахара. Жива, но едва. И все пак още тук. А в устата ми течеше вода. После гласчето изрече:

— Беллати… беллати.

Усетих да слага кърпа върху лицето ми.

И пак бях сама.

Отново ме обгърна тъма.

Докато не чух пак онова гласче. Придружено от други два гласа. На възрастни хора. Мъже. Викаха си един на друг. После на мен.

— Шреб… шреб.

Някой дръпна кърпата от лицето ми и повдигна главата ми, а друг започна да сипва вода в устата ми. Отначало се задавих и я повърнах. Мъжът, крепящ главата ми, ме хвана здраво, използва нещо да почисти устата ми и после внимателно притисна бутилката между устните ми. Този път успях да я задържа. И пих, пих, пих. В един момент отново взех да се давя. Мъжът отново ме почисти и ме накара да пия още. Нямаше да спре да ме налива с вода, докато не се увереше, че отново съм поне малко хидратирана. Нямам представа колко време е отнел този процес. Знам, че водата ми върна достатъчно съзнание, за да видя двама мъже със сурови, обветрени лица, заети да спасяват живота ми.

Чух онзи, който ми говореше, да изрича нареждания на висок глас. После бях повдигната и сложена върху дюшек. Отблизо идеше мирис на животински тор. После някой се качи до мен. Отворих едно око и видях седнало край дюшека момичето, което ме беше открило, да се усмихва срамежливо, преди отново да покрие лицето ми с кърпа. После хвана ръката ми и я задържа в своята. Усетих някакво движение пред нас, наклонената плоскост, върху която лежах, се изравни, чух плясък на камшик и рев на магаре, после отново припаднах, когато каруцата с мен се затътри бавно през пустинята.

Нямам представа колко дълго съм прекарала във всеобхватна тъма. Когато се събудих, бях на съвсем различно място. Щом отворих очи, видях свещи и два газови фенера да осветяват вътрешността на шатра. Самият факт, че отворих двете си очи, бе изненадващ. Също такова бе присъствието на старица — лицето ѝ бе като барелеф, имаше само четири или пет зъба. Взираше се в мен и щом я погледнах, възкликна:

— Аллаху акбар!

Опитах се да се надигна до седнало положение. Бях твърде слаба и не успях. Старицата ми заговори тихо и леко притисна главата ми към постелята. Появи се друга жена, много по-млада, хубава и усмихната.

— Хамдилли-ла!

Докосна лицето ми с пръсти. Трепнах. Дори лекият допир до бузата ми предизвика болка в безброй нервни окончания. Тя мигом придоби разкаян вид, особено след като старата ѝ извика да свърши нещо. Няколко мига по-късно по лицето ми леко бе разтъркано някакво олио. Едва сега осъзнах, че съм гола от кръста надолу. Бях просната на легло, подобно на ковчег, краката и хълбоците ми бяха покрити с разни кърпи, на слабините ми имаше бяла превръзка, по която личеше засъхнала кръв.

Щом видях кръвта, отново се озовах обратно в оня пикап, а насилникът ми ме разкъсваше с тласъците си.

Започнах да треперя. Младата жена веднага ме прегърна, зашепна ми на арабски, успокояваше ме, веднъж дори направи жест към окървавената превръзка и после избъбри нещо утешително и многословно, сякаш искаше да каже: Знам какво ти се е случило и е ужасно. Но ще се оправиш.

До нас се доближи старицата с чаша в ръка, пълна с нещо димящо и ароматно. Направи знак на младата жена да ме повдигне и после ме подкани да пия тази билкова горчиво-сладка отвара. Имаше мигновен сънотворен ефект. Само след секунди се пренесох другаде.

Когато се събудих, беше ден. Още се чувствах отчаяно слаба, замаяна от сътресение, с пищене в ушите, което не искаше да се махне. Изпитвах и неотложна нужда да се изпикая. Но щом понечих да седна в леглото, изгубих равновесие и паднах обратно по гръб. Тогава видях момичето, което ме намери, да се надига от дюшек в ъгъла на шатрата и забързано да се приближава към мен. Макар и съвсем сънена още, усмихна ми се широко. Успях да ѝ отвърна с немощна усмивка.

— Parlez-vous francais?62 — попитах я.

Тя поклати глава, после вдигна пръст, с което ми даваше знак да изчакам, и изтича навън. Чух я да вика на някого. След няколко минути се върна с много хубавата млада жена, която бях видяла… кога?… Вчера ли беше? Колко време беше минало, откакто бях паднала умираща в пустинята, до това място и този момент? Разбрах, че е същата жена едва когато си свали бурката.

— Салаам алейкум — каза ми.

Момиченцето стоеше до нея и се държеше за джелабата ѝ.

— Мема — промълви тя.

— Майка ти? — попитах. Последва озадачен поглед от двете. Опитах с по-фонетична дума: — Мама?

Това подейства. И двете се усмихнаха и закимаха.

Попитах жената дали говори френски. Тя като че се смути от въпроса ми и заклати глава.

— Няма проблем — промълвих и се опитах да се усмихна, но внезапно се усетих замаяна.

Жената поръча на дъщеря си да изтича отвън. Нуждата ми да уринирам вече бе неудържима. От уроците си по френски със Сорая си спомнях някоя и друга дума на арабски, която тя споменаваше, за да ми помогне да се справям по улиците на Есувейра. Научила ме бе на няколко фрази. Като например:

— Айнал хаммам?

Къде е тоалетната?

Фактът, че бях задала този въпрос на арабски, я накара да засияе. Отговори ми с поток от думи, от които не различих нито една. Но ми даде знак да почакам за момент, като се втурна към другия край на шатрата и се върна с дълга черна джелаба. Докато ми помагаше да я облека, дойде старицата и започна да раздава нареждания на младата жена, която ѝ обясни, че искам да ида до тоалетна (или поне чух думата „ал-хаммам“ в отговора ѝ).

Под ръководството на старицата ми навлякоха джелабата. Слабостта, която чувствах в легнало положение, се усили, когато се опитах да се надигна. Ала старата жена имаше ръце, яки като клещи. Изправи ме вертикално. Когато се опитах да видя състоянието на слабините и краката си, тя пъхна длан под брадичката ми и отмести погледа ми, докато младата жена и дъщеря ѝ сваляха всички бинтове и превръзки. През цялото време ме крепяха да остана права. Възрастната вдигна бурка пред мен и започна да ми обяснява с много жестикулиране, че трябва да я сложа, като посочи към пролуката на шатрата, с което ми даде да разбера, че ал-хаммам е навън. Кимнах в знак на съгласие. Двете жени нагласиха бурката около лицето ми. Почувствах се като кон с наочници. Цялото ми периферно зрение бе отнето и гледах света през тесен хоризонтален процеп. Усещах краката си изранени, а лицето си — някак не намясто. Вървенето се оказа трудна работа. Всичките три жени трябваше да ме подкрепят при първите ми плахи стъпки напред.

Щом се озовахме извън шатрата, горещината и ярката светлина ме накараха да затворя очи. От малкото, което видях, реших, че сме в някакъв лагер — няколко шатри, засенчени от дървета. Оазис ли беше това? Бурката ми пречеше да зърна каквото и да било встрани. Виждах само дървета тук-там, палатки, пясъка отвъд.

Жените ме поведоха към малка палатка. Момиченцето разтвори входа, а старата жена им поръча да изчакат. Влезе и почти веднага се върна, свряла огледало в гънките на джелабата си. Това привлече вниманието ми и изостри страха ми. Тя не искаше аз да се видя.

Когато посочих към огледалото, старицата строго размаха пръст насреща ми като майка срещу дете, уловено да гледа нещо забранено. После махна на жената и дъщеря ѝ да ме заведат вътре, като не преставаше да им реди инструкции.

Тоалетната беше кофа с ведро с вода, поставено наблизо. Момичето вдигна нагоре джелабата ми. Ала когато направих опит да огледам вредите, нанесени от слънцето по краката ми, майката повтори същата процедура като старицата. Постави ръка под брадичката ми, за да държи погледа ми нагоре.

Настаниха ме върху кофата и аз пуснах струята. Паренето, придружаващо уринирането, беше страховито. Младата жена стисна рамото ми, за да ме подкрепи в болката. Когато приключих, момиченцето отиде до ведрото, натопи кърпа във водата и ми я подаде. Докоснах се и изживях истинска агония. Майката забеляза това и отново стисна рамото ми, правеше жестове, с които ме насърчаваше да съм търпелива, да не се боя, да си дам време.

Върнаха ме в палатката. Старицата ми помогна да сваля бурката и джелабата. Когато останах гола, отново ме положиха на постелята ми, а малкото момиче старателно поддържаше погледа ми само нагоре, надвесено над мен и побутващо брадичката ми с показалец всеки път, щом отклонях очи. Усетих да мажат краката ми с олио; после натъркаха някакъв балсам на скулите ми и около очите. Подуших, че отново запарват странната билкова отвара — онази, която ме отвеждаше в дълбок сън. Пак ме упояваха. Старицата привдигна главата ми и доближи чашата до устните ми. Изпих парещата течност на няколко големи глътки. Секунди по-късно, докато тъмата ме обгръщаше, се запитах: Дали някога ще си тръгна оттук… и грижа ли ме е изобщо за това?