Мираж

28

В четири сутринта се надигнах и седнах в леглото. Не можех да си спомня и едничка подробност от кошмара, който ме събуди така рязко. Усещах само потискащо и опасно присъствие. Неопределено. Обгръщаше ме отвсякъде.

Но ето че отворих очи и видях, че съм в натруфената с тапицирани мебели хотелска стая. Часове по-рано при настаняването ми тук се качих и заварих двата куфара, изпратени от Есувейра. Беше шок да видя дрехите си, смесени с тези на изчезналия ми съпруг. Който ги бе събирал, не бе отделил дамско от мъжко облекло. Отне ми около десет минути да преподредя дрехите си и да подредя нещата, които щяха да са ми нужни до полета на другия ден. Докато сгъвах дрехите на Пол, не изпитвах нито гняв, нито болка, само пълна вцепененост. Помощник-консул Конуей — тя настояваше да я наричам Алисън — ме придружи до хотела в полицейската кола без обозначителни знаци, поръчана за мен от инспектора, след като подписах официалното изявление и позирах за снимка с него. „Случаят приключен“ казваше тя на света. Изтръгнала бях едно обещание от полицията — снимката да не бъде предоставяна на медиите, докато не съм вече на път към Щатите на следващия ден. Нямах желание да се взират в мен на летището. Исках да съм у дома, когато бъде оповестено, че съм излязла благополучно от пустошта.

— Много добре се справи там — похвали ме Алисън, като стигнахме в хотела. От управата ни предложиха чай, докато стаята бъде приготвена. — Искаха да приключат всичко това бързо и без усложнения. Доволни са, че им съдейства.

— Какво друго бих могла да направя?

— След преживяване като твоето… повечето хора биха показали признаци на посттравматично душевно разстройство. Много съм впечатлена, че не рухна пред инспектора и се владееше така добре.

— Разполагах с няколко седмици, за да се справя с най-лошото. И ще те помоля за услуга.

Обясних ѝ за семейството от пустинята, което ме бе прибрало, и дадох бегло описание на оазиса, който наричаха свой дом. Връчих ѝ останалите ми двайсет и осем хиляди дирхама и я попитах може ли да сътвори малко чудо и да уреди те да получат парите.

— Нищо не обещавам — отвърна ми, — но ще се опитам.

— Не искам властите да бъдат намесвани, те са малко подозрително настроени към правителството.

— Бербери ли са?

Кимнах.

— Откриването им ще е интересно предизвикателство.

— Може ли да те питам нещо направо?

— Разбира се.

— Полицията провела ли е издирване в пустинята близо до мястото, където съпругът ми е видян за последен път?

— Да, само че засега нищо не са открили.

Знаех, че под „нищо“ трябваше да разбирам, че не е имало труп, обгорен от слънцето и оглозган от диви животни.

— А този гид, който е видял Пол, описал ли го е подробно?

— Четох рапорта от службата по сигурност във Варзазат. Дава описание на мъж от бялата раса, към два метра висок, слаб, с дълга прошарена коса и няколкодневна брада. Прилича ли на съпруга ти?

Затворих очи и отново видях Пол с коса, падаща по раменете му върху бялата риза, докато бързаше за автобуса във Варзазат, и как при молбите ми да спре само ускоряваше крачка.

— Да, прилича на него.

— Разбира се, би могло да има друг бял мъж на тази възраст, с подобна фигура и коса, тръгнал към пустинята в този ден. Затова направих справка с колегите си от всички западни консулства и посолства тук. Няма изчезнал човек с такова описание.

Тя подбра много внимателно следващите си думи.

— Все още ли поддържаш твърдението си, че си го видяла по улиците на Варзазат по-късно този ден, няколко часа след предполагаемото му изчезване?

— Видях, каквото видях. Ала дали това, което някой от нас вижда някога, е истината? Или е онова, което искаме да видим?

Тя помисли над думите ми за момент.

— Повярвай ми, знам какво говоря, защото изгубих сестра си преди пет години при автомобилна катастрофа, в която аз бях пътникът — след като вече си преодолял първоначалната травма, тогава мъката изскача изневиделица и те сграбчва за гърлото. Не се изненадвай, ако сега, когато вече си вън от опасност, нещата станат малко трудни за известно време.

В четири часа сутринта „трудностите“ започнаха. Изпитах усещането, че тъмна сила в стаята настъпваше към мен. Не можех да определя кой или какво е. Станах и започнах да крача из помещението. Преди да се усетя какво правя, облякох се набързо, отправих се надолу с куфара, съдържащ всички дрехи на мъжа ми, и ги дадох на един около четиресетгодишен бездомник, легнал долу на тротоара. Просто сложих куфара пред него и му подадох петстотин от общо хилядата дирхама, които си оставих за бакшиши и непредвидени разходи. Очите му се разшириха при тази сума.

— Защо на мен? — попита.

— А защо не на теб?

Когато се върнах в стаята, приготвих си много гореща вана и лежах в нея близо час. Беше дълго киснене, по време на което започнах да плача и карах така до изнемога. След което се изсуших и се насилих отново да легна в леглото с надежда сънят да дойде. Ала вече бях много разбудена и нервна. Затова включих лаптопа си и видях, че Мортън беше отговорил на имейла, който му пратих след пристигането ми в хотела, за да го осведомя, че съм жива и твърдо кацам на другия ден в Бъфало (вече днес). Споменах също, че Пол е изчезнал и се предполага, че е мъртъв. Отговорът на Мортън беше напълно делови:

Типично за Мортън да прояви ултрапрагматизъм в труден момент.

Останалата част от деня премина в някаква странна мъгла. Полицейска кола без обозначителни знаци ме взе от хотела в девет и половина, както бе предварително уговорено. На летището двама полицаи, натоварени да ме качат на самолета, ме чекираха и преведоха през специално гише. Посрещна ни представител на авиолиниите и ни придружи до частна зала. Полицаите останаха с мен, докато дойде повикването за самолета, след което ме съпроводиха до гейта и ме наблюдаваха как се качих. Искаха да са сигурни, че напускам страната.

Осем часа по-късно бях пред имиграционен служител на летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Очаквах да ме бомбардират с въпроси, но изглежда, статусът ми на „изчезнала“ не беше попълнен срещу името ми на уебсайта на Вътрешна сигурност (или американското консулство в Казабланка вече бе уредило да бъде заличен). Служителят огледа паспорта ми и ме попита колко дълго съм отсъствала от страната. Когато му отговорих, осведоми се:

— Само в Мароко ли бяхте?

— Да, само в Мароко.

— Работихте ли?

— Не, пътувах.

— Сигурно е било голямо приключение.

След кратка пауза отвърнах:

— Да, голямо.

Най-накрая пристигнах в Бъфало и Мортън ме чакаше. Дари ме с бащинска прегръдка и заяви, че съм изглеждала много по-добре, отколкото очаквал.

Типично за него не ме притисна да научи подробности. На път към къщата ми ме информира, че в „Бъфало Сън“ препечатали репортаж за това, че съм била открита жива и здрава в Мароко. Показа ми изрезката, включваща официалната снимка как се ръкуваме с инспектор Ал-Бадизи, на която имах вид на зашеметена от граната. Мортън каза, че в офиса получили няколко обаждания за интервюта от бивши колеги в „Сън“.

— Позволих си волността да им кажа, че искаш да бъдеш оставена на мира — допълни той.

— Правилно си постъпил.

Онази първа нощ у дома не можах да понеса вида на останките от живота ни с Пол, пръснати из прашната и тъмна къща. Сънят ми убягваше. На следващата сутрин се обадих на управител на хотел в центъра, на когото бях помогнала със счетоводството му. Попитах го дали може да ми предложи добра цена за малък апартамент за срок от няколко седмици. Обади ми се трийсет минути по-късно и ми съобщи много прилична цифра. Преместих се там още същия следобед. След това се обадих на личната ми лекарка, която ми поръча незабавно да отида при нея. Доктор Харт беше мой доктор от десет години. Беше стегната и разумна жена, малко под шейсетте; проницателна и директна, но и способна на съчувствие. Видях как прецени наум състоянието на лицето ми, когато влязох в кабинета ѝ. Попитах я дали е запозната от пресата с премеждията ми.

— Разбира се, макар да не се посочваха много подробности, само че със съпруга ви сте изчезнали. А днес прочетох във вестника, че са ви открили.

Разказах на доктор Харт за безсънието си и за потискащата тъма, владееща съзнанието ми през последните нощи. Бях откровена с нея относно измамата на Пол и как индиректно бях узнала за нея. Споделих също за отвличането и изнасилването. Премълчах си за своята реакция срещу атаката. Това беше тайна, която не можех да споделя с никого. Не само защото мароканските власти удобно бяха изключили този момент от официалната версия, а и защото една споделена тайна (дори с най-доверени приятели или професионалисти) вече не е тайна. Помощник-консул Конуей — на която истината очевидно бе известна — ми даде съвет на сбогуване.

— Извън протокола на твое място бих подбирала много внимателно на кого разказвам за случилото се в пустинята. Мароканците те улесниха с редактираната си официална версия на събитията, която ти подписа.

Най-разумно би било да запазиш мълчание за всичко извън нея.

Съгласих се с логиката ѝ. Ала при срещата ми с доктор Харт — само четиресет и осем часа след въпросния разговор — в главата ми един след друг като експлозии избухваха спомени за насилственото проникване в мен, за отвъртането на капачката на тубата с бензин. А най-жив бе онзи, в който като на забавен каданс грабнах запалката от ръката на съучастника и я метнах към напоеното с бензин тяло. И как — вече можех да си го призная — ме завладя бясно злорадство, докато го гледах да се гърчи и пищи в агония, обхванат от пламъци.

Бен Хасан може и да беше истинска черна дупка по отношение на морал, ала по характерния за него начин докосна открит нерв с думите си: „Не се опитвай да ме съдиш от позицията на нравствена извисеност. И ти си същата като мен. Убила си, за да останеш жива“.

Осъзнаването на всичко това никак не бе утешително. Преследваше ме денем и нощем. Особено нощем. По цяла нощ.

Доктор Харт прояви огромно съчувствие по повод тайната вазектомия на Пол, защото преди месеци бяхме разговаряли надълго и нашироко как със съпруга ми правим опити за бебе.

— Дори не мога да си представя какъв шок и опустошение сте изпитали, като сте узнали за постъпката му. И ето че това разкритие е довело до неговия срив и изчезване, а то от своя страна ви е накарало да го преследвате из Мароко, докато накрая се е стигнало до изнасилването в пустинята… Може да не е много професионално да го кажа, но не ми става много мъчно за съпруга ви, задето го е застигнала такава съдба. Виновна ли се чувствате за всичко това?

— Да, и вината се утежнява от безсъние и пристъпи на паника, а също и от страх, че може да съм заразена с венерическа болест.

През следващата седмица преминах през куп изследвания. Извадих късмет на няколко фронта. В организма ми не маршируваха паразити. Не страдах от болести, предавани по полов път. Гинекологичният преглед показа почти пълно възстановяване от вътрешната травма. Нямах спукано тъпанче, но бях претърпяла сътресение на ушния канал, което щеше да отшуми след още няколко седмици. Компютърната томография не установи поражения на лявата ми скула. Нямах и опасната „зигоматична фрактура“ на очната ябълка (както я назова специалистът), макар все още под лявото ми око да стоеше леко тъмен кръг.

— С времето ще избледнее — увери ме той.

Дерматологът, при когото отидох след това, беше на мнение, че белезите по лицето ми почти напълно ще изчезнат, но по краката ми беше възможно да останат следи от пораженията.

Когато приятелката ми Рут пристигна със самолета в Бъфало уикенда след връщането ми, я настаних на дивана в дневната в хотелския ми апартамент. Разказах ѝ за всичко случило се в Мароко, като пропуснах само онази възлова подробност. Тя ме слушаше ококорена и ужасена, смаяна от невероятното ми спасяване и оцеляване. Когато ѝ споменах, че сега имам проблем със съня, тя каза:

— Вече си обратно в страната на фарма-психологията. И имаш нужда да спиш. Накарай лекаря ти да ти предпише хапчета. Ако позволиш да го кажа, не е зле да обмислиш посещения при някой, който да ти помогне…

— За какво? Да започна в някаква степен да приемам случилото се? Да му тегля чертата? Знам, че разговорът с психоаналитик сигурно ще помогне. Просто…

Не исках да завършвам изречението. Защото щях да кажа: „Няма как да седна в кабинета на психоаналитик и да пропусна да спомена, че изгорих насилника си жив, а мигове преди съучастникът му да ме ритне в главата, изживях плашещото усещане за триумф, че съм отмъстила“. Нямах желание да споделям тази си тайна с никого. Беше силно притеснителен компонент от личността ми и бях решена, че ще остане завинаги скрит.

Приех предложението на доктор Харт за антидепресант, който действаше и като сънотворно. Тя ме предупреди, че може да мине седмица, преди да усетя ефекта. Всъщност ми отне десет дни, през които ме преследваше непрестанна потиснатост, изразяваща се в мрачни предчувствия. В съзнанието ми изникваха проблясъци от тежки спомени, които сериозно ме разтърсваха.

Накрая сънят дойде.

Доктор Харт ме приемаше един път седмично, за да провери как се справям особено по отношение на съня и депресията, в която често изпадах. На няколко пъти предложи посещения при психоаналитик.

— Ако имахте силен зъбобол, със сигурност бихте се консултирали със зъболекар — изтъкваше тя. — Защо не пробвате един-два сеанса с мой познат терапевт, който специализира с пациенти, преживели психологическа травма?

Исках да отсека: „Прекратете тази тема на мига!“. Вместо това тактично я отклоних:

— Нека се справя с това по мой си начин.

Хвърлих се в работа. По дванайсет-тринайсет часа на ден. Решимостта да функционирам и да се справям, да се движа напред, ми помогна да си осигуря голям корпоративен клиент само месец след връщането ми — верига магазини за железария в северната част на щата. След шест седмици в хотела се прибрах у дома. Но минаха още десет дни, преди най-сетне да вляза в ателието на Пол. На работната му маса беше пликът, който бях изпратила до офиса си от Казабланка и който Мортън беше взел със себе си на летището при посрещането ми. След толкова седмици го отворих и се втренчих в скицника, който беше оставил при Фуад. Насилих се да разлистя страниците, да разгледам скиците на видяното през неговите очи в Есувейра, „la vie marocaine“66.

Когато ги зърнах, върху мен отново се стовариха с цялата им тежест загубата, предателството, вината, ужасът от изчезването му, кошмарът от преживелиците ми, фактът, че съм сама в къщата ни. Изпитвах толкова много угризения, опитвах се да отпъждам гнева и тъгата. Предадох се и плаках близо половин час, когато натрупаната скръб бликна неудържимо.

Щом най-накрая сълзите ми утихнаха, отидох в банята, наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. В този момент ми стана ясно, че физическите и духовните рани щяха да си останат завинаги и задачата ми беше с времето да се приспособя към мъките, причинявани от тях.

Час по-късно, с чаша вино в ръка, влязох в интернет и открих бунгало под наем в планината Адирондак на брега на езерото Ъпър Саранак. Беше свободно от следващия ден, а собственикът (с когото си побъбрих по интернет) живееше в близкото селище Лейк Пласид и ме увери, че може да уреди почистването и приготвянето му за моето пристигане до вечерта. Предупреди ме, че няма безжичен интернет и че покритието за мобилни телефони е спорадично.

— Устройва ме — отвърнах му и се споразумяхме за цената на едномесечен наем.

Когато приключихме с договорките, стегнах пътна чанта с дрехи и друга с десетина книги, които имах у дома и през годините си бях обещавала да прочета. Последната ми работа, преди да си легна, беше да пратя имейл на Мортън.

Отговорът му пристигна секунди по-късно.

Че се скрих, скрих се. Бунгалото беше простичко, чисто, идилично. И изолирано. Намираше се в края на шосе с настилка от макадам и наоколо нямаше никакви съседи. Най-близкото село — до което отивах с колата два пъти седмично за провизии — беше на петнайсет километра. Спях. Четях. Готвех. Слушах класическа музика и джаз по радиото. Цял месец не погледнах компютър, нито докоснах мобилния си телефон. Само на крачки от бунгалото имаше тясна пътека покрай брега на езерото. Всеки ден извървявах тричасовото разстояние. И мислех. За онази скованост и ограниченост, която преди Мароко ме бе карала да гледам на живота като на гигантски счетоводен баланс и да бъда обсебена от неутрализиране на колонката с разходите. За вечното ми желание да сложа нещата в ред. За това как прекрасният ми и влудяващ баща бе хвърлил сянка върху толкова много неща. Как аз, свръхрационалната и организираната, избирах мъже, които вярвах, че мога да спася от импулса им за самоунищожение — нещо, което не бях успяла да постигна с татко.

Търсенето на любов — особено когато то е възпрепятствано от родител — може да доведе до какви ли не двусмислени умозаключения. Не се ли бях движила през живота с очакването, че ще ме предадат? И защо, когато опираше до сериозно обвързване, каквото е бракът, бях избирала индивиди, за които инстинктивно знаех, че няма да са способни да ми дадат стабилността, от която бях лишена и като дете?

„Животът може да се промени с едно хвърляне на зара“, беше една от любимите пословици на баща ми. Не спираше да се надява, че накрая зарът ще се обърне в негова полза. Моят живот изцяло се преобърна в Сахара. Прати ме във възможно най-тъмните кътчета, до самите граници на издръжливостта. Но аз сторих именно това — издържах. Никой никога нямаше да узнае, че съм убила, за да живея. Тайната завинаги щеше да си остане у мен. Заедно с новооткритото разбиране, че можеш да оцелееш след всичко, ако си избрал оцеляването. Единственият начин да продължиш напред след голяма болка е да упражняваш сила на духа.

И тъй, през седмиците край езерото успях бавно и постепенно да намаля въздействието на мрачното присъствие, надвиснало над мен, откакто в Казабланка опасността бе останала зад гърба ми. Не тропаше непрестанно на вратата на съзнанието ми, както бе правило така злостно през първите месеци след завръщането ми. А това на свой ред ми даде пространство да размисля над най-показателния и парлив от всички въпроси: Какво искаш?

И започнах да си формулирам отговор.

Когато накрая се върнах в Бъфало, сред многобройните очакващи имейли един истински ме възхити. Беше от Аатиф. Написан на простичък френски, той пристигна с прикрепена снимка.

На снимката Аатиф беше с дребничка млада жена, която изглеждаше открита и решителна. И двамата бяха в официално мюсюлманско облекло, застанали пред простичка схлупена едноетажна къща: бетонна, боядисана в прелестния нюанс на аквамарин, толкова типичен за мароканската палитра. Видях, че на простора отстрани вече виси пране.

Незабавно изпратих отговор:

Натиснах бутона за изпращане и още веднъж се полюбувах на радостната двойка, при което неволно изпитах чувство за самота, че съм в солов полет, но с все още присъстващ фантом в съседната стая.

Имаше и имейл от помощник-консул Конуей в Казабланка. Както беше обещала, държеше ме в течение за продължаващото издирване на съпруга ми. Съобщи ми, че мароканската армия неотдавна провела военно учение в пустинята в близост до мястото, където Пол бе видян за последен път. Като част от маневрите обходили целия район, но не открили труп.

Също така със съжаление ме информира, че не е успяла да открие Идир и семейството му. Ала сега вече имах начин да осъществя контакт с тях и веднага ѝ пратих данните на Аатиф, като ѝ обясних, че той познава семейството и може да я ориентира за местоположението им. После написах втори имейл на Аатиф, с който го уведомявах, че вероятно ще го потърси жена от американското консулство в Казабланка, която се опитва да се свърже със спасителите ми, за да им предаде известна сума пари, и че ще му бъда безкрайно благодарна, ако я насочи към тях.

Седмиците минаваха и неочаквано получих нов имейл от Алисън. След няколко опита да се свърже с Аатиф, той най-сетне ѝ бе отговорил. Казал ѝ, че след десет дни има път до оазиса и може да даде парите на Идир и семейството. Сумата била пратена с препоръчана поща до неговия адрес и Алисън имала потвърждение от мароканските пощи, че е получена и за нея има подпис.

Около месец по-късно получих имейл с един ред от Аатиф:

Имаше прикрепена снимка на Майка, Титрит и Наима — последната се смееше и махаше срещу обектива, а Майка, както винаги, бе с каменно лице. Мъжете очевидно отсъстваха. Принтирах снимката и я поставих редом с тази на Аатиф и съпругата му на стената до компютъра ми. Сега те бяха единственото ми семейство.

Изтекоха шест месеца от завръщането ми у дома и се подложих на повторен тест за СПИН. Отрицателен. Доктор Харт дублира и някои от изследванията за болести, предавани по полов път: нямах такива.

— Напълно чиста сте — съобщи ми тя.

До някаква степен това беше така. Обезцветяването около лявото ми око вече беше в миналото. Белезите по лицето се забелязваха само при много внимателно вглеждане. Но вратата към кабинета на Пол у дома все така си оставаше затворена. Постепенно къщата изгуби притихналата си злокобност, но още имаше моменти, когато усещах присъствие в нея.

Решимостта ми да преодолея най-тежката фаза на посттравматичния стрес се беше отплатила дотолкова, че вече не бях зависима от медикаменти. При единствения китайски билкар в Бъфало открих много ефикасен чай, който ми помагаше да спя. Отначало, след като бях спряла предписаните лекарства, имаше моменти на тежка регресия и по пет дни подред пълно безсъние. Но накрая билките подействаха. Можех да работя. Можех да спя. Седмици по-късно в едно утро, запомнящо се със студената си яснота, отидох в клиника за безплодие към Щатския университет за психологическа оценка. Минах през интервю и серия от тестове, траещи близо час. „Приеми го като финансов одит“, казвах си. За голяма моя изненада получих положителна характеристика. Няколко дни след това се върнах за серия от изследвания, за да бъде удостоверено дали сега, когато бях на четиресет и една години, можех да износя плод през пълния период на бременност. Отново отговорът бе положителен, макар лекарят в клиниката, с когото разговарях впоследствие, да ме информира, че на моята възраст рисковете от спонтанен аборт и други съпътстващи проблеми са значително по-високи. Уведоми ме също така, че след като избера донор, може да се наложат поне от три до пет опита, преди да забременея.

Донорът. Прекарах две седмици да преглеждам някъде към хиляда възможности на файл с подробности за семейство и образование, професия, хобита и интереси. Беше малко сюрреалистично да задълбаваш в личните профили на всички тези мъже, които бяха мастурбирали в стерилизирана епруветка и сега бяха потенциални бащи на нероденото ми, но много желано дете.

Накрая стесних селекцията до четирима кандидати и пратих сканирани данните за тях до Рут в Бруклин. Изборът ѝ беше същият като моя: трийсет и три годишният Майкъл П. Имаше диплома за виеше образование и докторска степен от Университета в Чикаго. Писател с публикувани произведения. Спортист. Интересите му включваха класическа музика, кино, шахмат.

— Това с шахмата малко ме притеснява — каза ми Рут. — Маниаците на тема шах обикновено са разни невротици.

— Знам, че е абсурдно да избираш потенциален баща, както се избира храна в китайски ресторант. Ястие от колонка А, друго от колонка Б.

— И ако забременееш, вадиш късметче от курабийка.

— Ако забременея, ще е цяло чудо.

— Вече преживя едно чудо миналата година. Излезе жива от Сахара.

— И защо боговете да ми се усмихнат отново?

Ала го сториха — при третия опит.

Това е едно дълбоко самотно изживяване — да разтвориш крака на гинекологичния стол и да видиш как сестрата се приближава към теб с епруветка, пълна със спермата на избрания донор. Самотно и типично за модерните времена. Не е нужно да създаваш връзка; да се обикаляте и разузнавате един друг в началото, да се колебаете дали да прекосите границата към секс; да се чудите има ли шанс за нещо обещаващо; да решите дали да се задомите заедно (или не); да направите избора да се възпроизведете (или не). Никога нямаше да съществува спомен за интимно съвкупление, довело до това зачеване. Ала не чувствах у себе си и следа от съмнение, че съм взела правилното решение с подобен подход. В миналото ми имаше прекалено много емоционални отломки. Твърде силно ме притесняваше обвързване с някого в този момент. Може би след време настройката ми щеше да се промени и нямаше да съм толкова затворена за подобна възможност. Но засега…

При първото изкуствено оплождане не се получи. Четири седмици по-късно се явих за втори рунд. Когато цикълът ми дойде след две седмици, изпитах тежко разочарование и отчаяние. Ала със свойствената ми упоритост се върнах за трети рунд.

И този път… бинго.

Цикълът ми закъсня с един ден и си купих тест за бременност. Същата вечер у дома се взирах в химически третираната лентичка… и я гледах как постепенно става синя.

Ето го и него: доказателството, че съм бременна. Но нали си бях ориентирана към повторни проверки и баланси, направих си следващ тест пет дни по-късно. Отново се появи синьо и тогава се обадих на доктор Харт. След седмица тя ми даде официалното потвърждение и ме прегърна в края на консултацията.

През първите три месеца от бременността ми не казах на никого освен на Рут. Четях всичко, до което се докопах, свързано с грижите за бебето и детето. Изминаха дванайсетте седмици и вече бях извън опасната зона за спонтанен аборт. Реших, че е време да осведомя Мортън и служителите си, че очаквам дете и че след раждането възнамерявам да си взема отпуск. Защото за пръв път в живота си вече нямаше да летя соло.

Ала трябваше да отложа съобщението с няколко дни, защото внезапно ми изникна спешна работа в Ню Йорк. Работа, свързана с изчезналия ми, смятан за мъртъв съпруг. Една седмица преди това Джаспър Пърни, собственикът на галерията, която излагаше работите му, се свърза с мен да ми каже, че научил от интернет за изчезването на Пол, и да се извини, че не ми се е обадил по-рано.

— Няма да ви поднасям дежурното извинение, че съм бил прекалено зает — каза той. — Беше некрасиво от моя страна и знайте, че искрено съжалявам, че не ви позвъних преди месеци. Но причината да ви потърся сега е, че имам интересна новина.

Новината беше, че един от клиентите на Джаспър — богат корейски индустриалец — при посещение в Манхатън се отбил в галерията и видял една от ранните рисунки на Пол — морски пейзаж от Мейн, засенчен от огромен облак. Страшно я харесал.

— Попита ме колко ще ѝ искам и като казах двайсет хиляди, съгласи се на мига. Така че, поздравления, ще получите петдесет процента от печалбата. — Сякаш прочел мислите ми, добави: — Или поне наследственият фонд на Пол ще ги получи. Но работата е там, че този господин е запален колекционер. След като се върнал в Сеул, показал картината на неколцина от колегите си, склонни да харчат големи суми. В момента има пазар за произведения на Пол Люън. Затова въпросът ми към вас е…

Беше мой ред да го прекъсна. Казах му за скицника с последните творби на Пол, който той бе оставил преди изчезването си и който съдържаше трийсетина графики, абсолютно невероятни по мое мнение.

— Дали може да ми го изпратите с бърза поща? — попита той.

Направих го още същия следобед.

Преди той да се свърже с мен трийсет и шест часа по-късно, с Мортън вече бяхме задействали плана, замислен няколко месеца по-рано, за разпореждане с възможни постъпления от работи на Пол: създаване на тръст на негово име, който щеше да се прехвърли към мен седем години след изчезването му, щом съпругът ми вече можеше да бъде юридически обявен за мъртъв. Когато Мортън излезе с това предложение, очаквахме през годините да се натрупат няколко хиляди долара за останалите работи на Пол. Но сега…

Джаспър ми се обади на следващата сутрин и не криеше вълнението си.

— Давате ми истинско съкровище. Уникална композиция, абсолютна увереност на рисунъка, невероятна плътност на детайла, зашеметяващ контраст между реализъм и абстракция. А и ако мога да го кажа, трагичната му съдба ще възбуди интереса на пресата и обществеността към изложбата на тези негови последни работи, която планираме да организираме, а съответно ще е отлична база за продаване. Мисля, че това ще е истински триумф, което, естествено, ще вдигне цената на всяка от рисунките.

— Имате ли някаква представа каква би могла да е тази цена?

— На този етап ще бъда въздържан и ще кажа, че възбудим ли веднъж интереса на пресата и колекционерите, ще можем да получим… вероятно по четиресет хиляди на рисунка.

Затаих дъх. Петдесет рисунки по четиресет хиляди едната… два милиона. Половината за тръста на името на Пол Люън.

— Много впечатляващо — промълвих.

— Дали няма още останали от Пол неща?

— Трябва да има към шейсет до седемдесет творби в ателието му горе.

— Може ли веднага да ги опаковате и да ни ги изпратите? Ако ви предложа самолетен билет, хотелска стая и отлична вечеря, дали бихте желали да се видим през следващата седмица?

Бях извадила айфона си и вече си преглеждах календара.

Когато във вторник следобед отидох да се срещна с Джаспър, вече бях ангажирала манхатънски адвокат, специализиращ в сделки с произведения на изкуството. Мортън, напълно посветен в заформящия се екшън, намери много опитен юрист по основаване на наследствени фондове, който стигна до умело правно решение фондовете от продажбите на работите на Пол да бъдат достъпни за мен. Ако, както се очакваше, получех два милиона и половина нетен приход, освен че щях да основа попечителски тръст за бъдещото си дете и може би да сменя къщата си, имах намерение да уважа желанието на Пол да купи апартамент за дъщеря си в Казабланка. Само че този път щях да заобиколя Бен Хасан.

Но приказките са лесна работа. А тези за бъдещи парични постъпления — още по-лесна. Така че нямаше да правя или обещавам нищо, преди рисунките да започнеха да се продават. Хрумна ми една мисъл, докато таксито, пратено да ме вземе от летище „Ла Гуардия“, излезе от тунела Мидтаун и се отправи към центъра на Манхатън: Пол Люън щеше посмъртно да бъде открит като голям американски художник, за какъвто аз винаги го бях смятала. Имаше невероятен талант. Но му липсваше талантът да притежава талант и бе въплъщение на отколешната истина: сами сме си най-големите пречки в живота.

Настанена бях в суперстилен бутиков хотел, разположен по диагонал на галерията на Джаспър. Стаята бе истински паметник на минималистичния шик. Очакваше ме бутилка шампанско, която щях да отнеса като подарък на Рут, тъй като за момента алкохолът бе напълно извън сметките ми.

Огледах стаята и градския пейзаж, разкриващ се от огромните ѝ прозорци. Мислех си как трябваше той да е тук, да се радва на факта, че след десетилетия работа, през които не бе получил полагащия му се финансов успех и признание от критиката, нещата най-после се обръщаха в негова полза. Вратите на славата се отваряха пред него и фанфарен звън оповестяваше влизането му в нейния дом, за който той толкова силно копнееше.

Ала вместо да е тук с мен, бе нейде в необятната пустош на Сахара. В зовящата го безкрайност, към която бе избягал. Акт на изчезване, от който нямаше връщане.

Примигнах, усетила сълзи в очите си. Отидох в банята и наплисках лицето си, поставих си отново грим, грабнах коженото си яке и се отправих към изискания и моден квартал „Мийтпакинг Дистрикт“. Излязох на тротоара и само на метри пред мен на отсрещния ъгъл беше галерията на Джаспър. Изчаках светофарът да се смени. И точно тогава го видях. От другата страна на улицата. Облечен в бяла риза, широк памучен панталон, спускаща се по раменете побеляла коса. Ахнах. Казах си: „Това не е реално. Не може да е той“. Отново примигнах. Няколко пъти. И още по-напрегнато втренчих поглед в мъжа, стоящ на тротоара точно насреща ми. Малко под шейсетгодишен, висок метър и деветдесет и три, слаб, с дълъг френски молив в едната ръка и скицник в другата. Без да се замисля, извиках името му:

— Пол!

Той се обърна и погледна право към мен. Усмихна се. Беше така щастлив да ме види.

Изневиделица се появи такси и застана точно помежду ни, като блокира видимостта ми за миг или два. Когато отмина, Пол го нямаше вече.

Стоях и оглеждах всичките четири ъгъла в непосредствена близост. Нито следа от него. Втурнах се през улицата с мисълта, че може да е влязъл в магазин или жилищна сграда. Но наоколо нямаше никакви входове, където можеше да е изчезнал. Втурнах се обратно към хотела с мисълта, че може да е пресякъл, докато не съм гледала, после пак хукнах диагонално по улицата с надеждата, че можеше да ме е изпреварил към галерията на Джаспър.

Изтичах право натам. На рецепцията имаше жена с модерни очила и високомерно излъчване.

— Влезе ли някой току-що? — попитах я.

Тя ме огледа хладно.

— Не, освен ако не е бил призрак — отвърна.

— Идвам да се видя с Джаспър.

— О, нима? — подхвърли, като явно не ми повярва.

Но щом ѝ казах името си, поведението ѝ рязко се промени. Демонстрира подчертан респект, смесен с нервност, и ми каза да почакам вътре.

— Връщам се след миг.

Изтичах навън, убедена, че стъпя ли на тротоара, ще го зърна пред себе си. Усмихнат. Радостен да ме види. Щастлив да се отдаде на хубавите новини за него, за нас.

Ала на улицата, гъмжаща от излезлите привечер хора, Пол го нямаше. Огледах на изток, на запад, на север, на юг. Само преди минута той беше точно пред мен. А сега? Обратно в безкрайността.

Не беше делириум. Привидение. Мираж. Той беше там. Бях го видяла с широко отворените си очи.

Но кога ли очите ни действително са напълно отворени?