Нещо лично

12

Вече не бяхме в еднакво положение, защото израелците бяха открили своя човек. Господин Розан бил на почивка. На Червено море. Пропуснали заминаването му. Но сега той си бил вкъщи. Проверили версията му. От доста барове и ресторанти я потвърдили. Имаше желязно алиби. Розан не беше ходил в Париж. Отпадаше от списъка.

— Това прави задачата ни още по-спешна — обяви О’Дей.

Освен по сутрешните той си падаше и по следобедните заседания. Отново бяхме в стаята на втория етаж със събраните в средата маси. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело бяха там преди нас. Ние с Кейси Найс се появихме веднага след кацането. Ушите ни още пищяха от реактивните двигатели. Докладвахме какво сме открили в Арканзас, предадохме прахта и песъчинките — вече в пликче за веществени доказателства, а не в шишенце от хапчета. Шумейкър беше разочарован, че никой не ни е засякъл. Беше се надявал, че номерът със стръвта ще проработи. След което О’Дей обяви, че вниманието на Кот към моята особа е напълно разбираемо.

— Искам да знам как ми е намерил досието — казах аз.

— Вероятно с помощта на приятел в администрацията — отвърна той. — Става въпрос за рутинна папка в един рутинен склад за архиви в Мисури.

— Той няма приятели в администрацията. Нямаше такива дори в отряда си. Никой от тях не излъга, за да го прикрие.

— В такъв случай просто я е купил.

— С какво? Току-що е излязъл от „Левънуърт“. След което отива в задния си двор и си купува поне хиляда патрона петдесети калибър. Те струват по пет долара парчето. Дори в Арканзас. Откъде е имал толкова пари?

— Ще проверим.

— Как? Не сте подготвени за подобно нещо. Стига с тия глупости за националната сигурност. Нужно е полицейско разследване. Той има тренировъчно стрелбище, дълго хиляда и триста метра, и купища патрони за ефективна стрелба на такова разстояние. Случайно съвпадение ли е това? Или онази парижка тераса е била избрана преди много време? За нея ли е тренирал? Ако да, това означава заговор отпреди година. Трябва ни информация. Като за начало, кой е собственик на апартамента в Париж?

— За полицай ли се кандидатираш?

— Нали бях стръв?

— Можеш да бъдеш и двете.

— Никога за нищо не се кандидатирам. Основно правило на боеца.

— А може би трябва. Няма да ти е спокойно след това, което си видял.

— На този свят има поне още една дузина хора, които ми имат зъб. Защо трябва да ми пука? Никой от тях не може да ме открие.

— Но ние те открихме.

— Това е различно. Нима допускаш, че бих отговорил на обява, пусната от Кот?

— Значи ще го оставиш на свобода?

Отново добрият стар Сократ.

— Има си органи, които следят спазва ли условията на пробацията.

— Ти си в отлична форма за годините си, Ричър — рече с лека въздишка той. — Без съмнение това се дължи на начина на живот, който си избрал и който ти дава добри възможности да тренираш. Най-вече ходене, предполагам. Специалистите твърдят, че то е много полезно. Част от привлекателността на същия този живот, нали? Безкрайни пътища, слънчеви дни, далечни хоризонти. Нищо общо с градския шум и блъсканица, с наркоманите на всяка крачка. Ти обичаш ходенето. Радваш се на свободата.

— Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.

— Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.

Джоун Скаранджело впи поглед в мен, сякаш ме предизвикваше да възразя.

— Особено снайперист, който е толкова откачен, че петнайсет години тренира йога, а после те рисува на стената на спалнята си — добави О’Дей.

Не отговорих.

— За полицейско разследване ли настояваш? — попита той.

— Оставил е пикапа си вкъщи. Значи е имал друг транспорт. Не е било такси, защото в къщата му няма телефон, а мобилните нямат покритие. Било е уговорено предварително, като всичко останало. А това означава хора, които са идвали и са си отивали по онзи път в продължение на месеци. Все някой трябва да е забелязал нещо.

— Но съседът не е.

— Каза така, защото му е било платено. И са го инструктирали.

— Мислиш ли?

Кимнах.

— Нямаше как да не признае, че познава Кот. Обратното би било твърде странно дори за Арканзас. Но са го предупредили да не обелва нито дума за пристигащите и заминаващите. Смени темата в момента, в който го попитах дали не е забелязал наоколо чужденци. Започна да обижда морските пехотинци и да прави гадни намеци на госпожица Найс.

О’Дей се обърна към Кейси Найс и попита:

— Наистина ли?

— Успях да се справя — отвърна тя.

— Какво по-точно каза за морските пехотинци?

— Фукливи търсачи на слава с лъскави лодки.

— Във флота ли е служил?

— Не, във ВВС.

О’Дей кимна разбиращо и отново се обърна към мен.

— Заключения?

— Съседът крие цяла торба пари в гардероба си.

— Небелязани.

— Може би. Но знае кой му ги е дал. Друга част от тези пари са влезли в касата на някой магазин за боеприпаси. Собственикът със сигурност помни на кого е продал хиляда патрона петдесети калибър. Това си е сериозна поръчка.

— Може да е пазарувал от различни търговци.

— Точно така. И да е използвал различни хора за покупките. Колкото повече хора са участвали, толкова повече следи ще оставят. Полетите от и за Литъл Рок и Тексаркана, фирмите за коли под наем, местните бензиностанции, може би глобите за превишена скорост и забранено паркиране, видеозаписите на мобилните полицейски камери, местните ресторанти и мотели… Всички тези неща и места трябва да бъдат проверени. Плюс какво знае съседът.

О’Дей започна да отваря и затваря уста, сякаш репетираше различни отговори. Но в крайна сметка се задоволи с едно „окей“.

— ФБР ще свърши тази работа.

— Нали уж ставаше въпрос за секретен проект?

— Разделяй и владей! — обяви О’Дей. — Ще им раздадем по една малка порция. Важното е да нямат поглед върху общата картина.

— В такъв случай препоръчвам да започнат веднага.

— Няма как да стане преди утре — отвърна той и си отбеляза нещо на лист хартия. — Засега руснаците не са стигнали доникъде. Другарят Дацев се е изпарил яко дим. Британците подозират, че тяхното момче Карсън пътува с наскоро издаден фалшив паспорт. По тази причина търсят хора с нови паспорти, които са ходили до Париж в посочения отрязък от време. С влак, самолет, автомобил или кораб. Списъкът им съдържа почти хиляда имена.

— Къде е бил засечен за последен път Карсън?

— В дома си преди месец. При рутинен обход на патрул от Специалния отдел.

— А Дацев?

— Същата работа, но в Москва, пак преди месец. Разликата е, че никой от тях не е бил проследен до стрелбище с обхват от хиляда и триста метра. Имам лошото предчувствие, че облакът надвисва над нашите глави.

— Карсън и Дацев може да са тренирали в чужбина. На тях не им е било нужно толкова време, колкото на Кот. Той е трябвало да наваксва. Може би на даден етап са ги събрали заедно. На нещо като кастинг преди парижката репетиция. И може би най-добре представилият се е получил поръчката.

— И още куп „може би“ — въздъхна О’Дей.

— Имаме ли снимки?

Той отвори червената папка пред себе си и извади четири снимки анфас, всичките цветни. Побутна встрани едната от тях. Къдрокос мъж със силен загар и простодушна усмивка. Явно Розан, израелецът, който вече беше извън подозрение. О’Дей плъзна към мен останалите три снимки. Първата беше на около петдесетгодишен мъж с бръсната глава, безизразно лице и леко дръпнати тъмни очи. Вероятно имаше малко монголска кръв във вените.

— Фьодор Дацев — обяви О’Дей. — Петдесет и две годишен, роден в Сибир.

Следващата снимка беше на човек, който на ранна възраст трябва да е бил доста светъл, но чието лице днес беше загоряло и обветрено. Къса кестенява коса, бдителен поглед, счупен нос и лека усмивка, която би могла да мине както за иронична, така и за заплашителна.

— Уилям Карсън — каза О’Дей. — Роден в Лондон, на четирийсет и осем години.

Последният беше Джон Кот. С възрастта някои хора наедряват и подпухват — като Шумейкър например. За разлика от него Кот се беше смалил и бе останал само мускули и жили. Чешките му скули бяха още по-изхвръкнали, а тънките му стиснати устни бяха като равна черта на лицето му. Единствено очите му изглеждаха по-големи. Те се взираха гневно в мен.

— Снимката е правена при излизането му от затвора — поясни О’Дей. — Най-скорошната, с която разполагаме.

Доста противно трио. Сложих снимките една върху друга и ги плъзнах обратно.

— Докъде стигнаха британците със своя ров? — попитах.

— Няма да отцепват района в радиус от километър и половина — отвърна Скаранджело. — Знаете колко гъстонаселена е Англия. Все едно да евакуират Манхатън. Просто няма как да се случи.

— Добре, а сега какво?

— Заминаваш за Париж — обяви О’Дей.

— Кога?

— Още сега.

— Като стръв или като ченге?

— И двете. Но за нас най-важното е да огледаш местопрестъплението. И да потърсиш някакви пропуски.

— Защо ще ми показват каквото и да било? Аз съм никой.

— Името ти ще бъде достатъчно. Вече проведох разговори. Ще ти покажат всичко, което биха показали и на мен. Такава е властта на О’Дей. Особено сега.

Не казах нищо.

— Доколкото ми е известно, ти говориш френски, нали?

— Да.

— А руски?

— Защо?

— Британците и руснаците също изпращат свои хора. Ще се срещнеш с тях. Измъкни каквото можеш, но не им давай никаква информация.

— Сигурно и те ще получат същите инструкции.

— Ще се нуждаем и от присъствието на ЦРУ — добави О’Дей и Кейси Найс се наведе напред в стола си.

— Аз ще отида — каза Джоун Скаранджело.