Нещо лично

23

На другата сутрин се срещнах с Кейси Найс. Вече й бяха казали и тя цялата сияеше. Разясни ми процедурите.

— Ще следят всяка наша стъпка с помощта на джипиес в телефоните ни. Аз ще получавам навременна информация чрез гласови съобщения, есемеси и имейли. Личните ни номера са вкарани предварително, плюс тези на генерал О’Дей и генерал Шумейкър. За извънредни ситуации. Всички разговори ще бъдат непроследими.

— Обясниха ли ти правилата за действие?

— Да.

— Кой ти ги обясни?

— Всички.

— Поотделно или заедно?

— Поотделно.

— Едни и същи неща ли ти казаха?

— Не.

— Чии заповеди ще изпълняваш?

— На генерал О’Дей — отвърна тя.

Шумейкър ни снабди с практическите неща. Зарядни за телефоните, кредитни карти, доста британски лири в брой, хотелски резервации, самолетни билети от Атланта до „Хийтроу“ на авиокомпания „Делта“. До Джорджия щяхме да стигнем с частния самолет, но оттам нататък трябваше да ползваме редовните линии. Като обикновените граждани.

После отново се събрахме в заседателната зала, тъй като О’Дей току-що бе получил сведения, които искаше да ни предаде. Ставаше дума за две неща. Първото беше снимка — кадър от видеонаблюдението на парижката Северна гара. Регистрираното време в долния ъгъл показваше, че е заснет пет минути след разстрела на Хенкин. Фокусът беше лош и кадърът беше леко размазан, но все пак приличен. На него се виждаше мъжка фигура. Стегнат и жилав човек с добре очертани мускули, среден на ръст. Беше обърнат странично към камерата, потънал в навалицата. Но скулите го издаваха. Беше Джон Кот. Гледаше надолу, стиснал устни. Езикът на тялото и изражението на лицето му ми подсказаха, че се чувства притеснен от шума и блъсканицата. Което беше разбираемо. Петнайсет години в „Левънуърт“, плюс още една в пущинаците на Арканзас. А Северната гара беше един от най-оживените железопътни възли в света. Със съвършено различно от обичайното за него темпо.

— Това е перонът, от който потегля „Юростар“ — поясни О’Дей. — Влакът за Лондон е тръгнал десет минути по-късно. Приемаме, че той се е качил на него.

— А защо Карсън не го придружава? — попита Кейси Найс.

— Вероятно пътуват поотделно, защото така е по-безопасно. Не биха рискували да ги заковат заедно при лош късмет.

После О’Дей извади от папката пред себе си внушителен куп листове.

— Това е анализът на МИ5 за гангстерските банди в Лондон — обяви той. — Те са убедени, че става въпрос за местните момчета, англичаните. Улиците в близост до мишената са под техен контрол. Изместват хората на Либор светкавично. И то преди новината за ликвидирането на албанския главатар да стигне до тях по конвенционалните канали. Защото са имали информация, че това ще се случи. Тоест, защото сами са го организирали.

Генералът прочете четири имена — на лидера и на тримата му най-доверени лейтенанти. Уайт, Милър, Томпсън и Грийн. Прозвуча като някаква адвокатска кантора. Изреди и още трийсетина човека от тъй наречения „вътрешен кръг“, които се задействали при всяка необходимост от наемници, нетърпеливи да докажат колко много ги бива. Бандата открай време била известна като „Момчетата от Ромфорд“, защото базата им се намирала в лондонско предградие с това име — в източния край, северно от Темза и в близост до околовръстната магистрала. Повечето от тези гангстери били бели местни момчета. Занимавали се основно с дрога, проституция и оръжие — също като бандата на Либор. Плюс рекет и лихварство като черешка на тортата. О’Дей не ни предложи зловещи истории за жестоки убийства, ужасяващи наказания и садистични мъчения. Каза, че с течение на времето многобройните им жертви сякаш са се изпарили и никой не ги е виждал повече.

Кейси Найс отиде да си събере багажа, а аз си взех още един душ, облякох се и пъхнах четката за зъби в джоба си. Срещнахме се в гълфстрийма. Тя беше с дрехите, които носеше в Арканзас.

— Генерал О’Дей ми каза, че имаш известни съмнения — каза тя.

Не отговорих.

— Имам предвид работата ти с мен.

Отново не казах нищо.

— Случилото се с Доминик Кол не е било по твоя вина.

— О’Дей ти е показал досието ми? — попитах аз.

— Вече го бях прочела от стената в спалнята на Кот. Грешката не е била твоя. Нямало е начин да знаеш.

Замълчах.

— Аз няма да арестувам никого — добави тя. — Ще остана в ариергарда. Това няма как да се повтори.

— Съгласен съм — кимнах. — Тези неща са по-скоро изключение, отколкото правило.

— Може би всичко ще приключи още преди да стигнем там. Британците са се задействали здраво.

— Сигурен съм, че е така.

— Ще разполагаме с техните данни минута след като ги получи О’Дей. Всичко ще бъде наред.

— Сега ти ми звучиш неуверена.

— Не съм много сигурна какво да очаквам.

— Аз също — рекох. — Никой никога не е сигурен. А това е добре, защото означава, че който мисли най-бързо, той ще спечели. Към това трябва да се стремиш.

— Не може и двамата да сме еднакво бързи.

— Права си. Може да остана на второ място. Което означава, че някой ще се опита да ме гръмне. Затова е по-добре да стоиш на два метра от мен.

— Ами ако аз остана на второ място и започнат да стрелят по мен?

— Същата работа. Разстоянието остава два метра. Рисковано е, но изгледите да успея ще са по-големи.

Международното летище на Атланта беше толкова огромно, че се наложи да хванем такси от зоната за частни полети до пътническите терминали.

Кейси Найс се чекира на нещо, което приличаше на банкомат, а аз се отправих към гишето. Един бегъл поглед към новия ми паспорт беше достатъчен, за да се сдобия със старомодна бордна карта. В графата „класа“ пишеше „луксозна икономична“, което ми се видя оксиморон. Найс каза, че това значело допълнително пространство за краката. Разясни ми сложния алгоритъм, по който правителството всъщност пестяло парите на данъкоплатците, макар тези места да били по-скъпи. Отначало всички пътували в обикновената икономична класа, докато не им се наложело да престанат да го правят. Единственото обяснение за „икономичния лукс“ беше, че очакваха от нас да се заловим за работа още с кацането. Но пък това ни осигури повече място за краката. Което не се оказа достатъчно.

Преминахме през металдетектора боси, разсъблечени и с опразнени джобове. После тръгнахме през нещо, което приличаше на мол. Там си купих кафе, а тя плодов сок. Пътуваше с куфарче на колелца, преметнала на рамо нещо средно между дамска чанта и пазарска торба. Така приличаше много повече на обикновен пасажер, отколкото аз. Изчакахме известно време на металните пейки и накрая влязохме в самолета — след като всички с обикновено пространство за краката се бяха качили. Нашите седалки бяха като техните, а по-широкото място отпред щеше да свърши работа на нея, но не и на мен. Е, ако здраво притиснех опашната си кост към облегалката, сигурно можех да разгъна колене на малко повече от деветдесет градуса. Но нищо повече.

Пилотът обяви, че полетът ще продължи шест часа и четирийсет минути.

Два часа по-късно, след като ни нахрани и напои, обслужващият персонал усили отоплението. За да ни приспи с тайната мисъл, че така ще ги оставим на мира. Чух това с ушите си при размяната на няколко реплики между тях. Само че не му казваха „приспиване“, а „успиване“. За мен беше без значение, тъй като бях спал и в по-неудобно положение. Възглавничката за глава на облегалката имаше малки подвижни крилца, между които нагласих главата си, сякаш бяха стереослушалки. После затворих очи.

— Вземам хапчетата, когато съм изнервена — каза Кейси Найс.

Отворих очи.

— Помагат ли?

— Да.

— Колко ти останаха?

— Пет.

— Снощи по време на вечерята бяха седем.

— Броил си ги?

— Неточно, просто ги забелязах — жълти и малки. Седем.

— Едното взех снощи, а второто — тази сутрин.

— Защото си била нервна?

— Да.

— По каква причина?

— Обобщавах брифингите.

— Сега нервна ли си?

— Не.

— Благодарение на хапчето от сутринта?

— О, въздействието му мина. Но се чувствам добре.

— Това е хубаво — кимнах. — Защото още сме в лесната част.

— Знам.

— А докторът на Тони Луната не се ли безпокои, че състоянието му не се подобрява?

— Някои хора вземат такива хапчета години наред, а други — цял живот.

— И с теб ли ще стане така?

— Не знам.

— Какво друго те изнервя?

Тя помълча известно време.

— Залозите, предполагам. Единствено те. Адски са високи. Не можем да позволим това да се случи отново, нали?

— Кое?

— Единайсети септември.

— Ти на каква възраст беше?

— В пубертета.

— Тогава ли реши да постъпиш в ЦРУ?

— Мечтаех си за нещо голямо. Но инициативата не беше моя. Привлякоха ме веднага след като завърших.

— Къде си учила?

— В Йейл.

Така си и знаех. Йейл беше малко или много забавачницата на ЦРУ. Както Кеймбридж е забавачницата на МИ6. На терорист, който си търси мишени, му стига да се порови в списъка с випускниците на тези два университета. Или да взриви бомба на среща на състуденти.

— Трябва да си била доста умна, за да те приемат в Йейл.

Тя не отговори.

— И си работлива, нали? — добавих.

— Давам всичко от себе си.

— А внимаваш ли, отваряш ли си очите на четири?

— Винаги.

— Освен това си платила двайсет и два долара за моторизиран транспорт.

— Това пък какво общо има?

— То означава, че си малко нестандартна — последното от четирите изисквания, за да си добра в професията си. А ти ги покриваш. Това е, което ни трябва: умни хора, които работят упорито, обръщат внимание на всичко и имат нестандартно мислене.

— Имали сме такива и на десети септември.

— Не, нямахме, наистина нямахме. Както не сме имали армия през четирийсет и първа. Имали сме изостанали хора, които са действали старомодно. Но сме напреднали много бързо. Точно както ти сега. Единайсети септември няма да се повтори.

— Не можеш да го кажеш.

— Току-що го казах.

— Няма как да знаеш.

— Не е нещо, за което си струва да гълташ хапчета. Просто работи добре, обръщай внимание на детайлите и продължавай да мислиш. Това е всичко, което можеш да направиш. И не само ти, разбира се. Има още хиляди като теб, точно толкова добри, точно толкова упорити в работата си, точно толкова внимателни.

— И въпреки това можем да се провалим.

— Отпусни се — казах. — Поне за две седмици. Това нещо не е Единайсети септември. Скаранджело чертае най-мрачните сценарии, но представи си, че греши? Може пък убийството на някой политик да накара половината му сънародници да скачат от радост. Да изкупят бирата и знаменцата. Това би могло да е само от полза за икономиката им.

— Би могло. Но продължавам да мисля, че заместничката на заместника изразява мнението на мнозинството.

— Така ли наричаш Скаранджело?

— Това й е длъжността.

— Дали пистолетът ти те чака в хотела? — подхвърлих.

— Какъв хотел?

— В който ще отседнем. Или ще си го вземеш от друго място?

— Няма пистолет. Аз съм на неофициална мисия — тоест правителството не може да ме въоръжи. Теб също.

— Тогава какво ще правим?

— Стандартната процедура е да се въоръжим на място — отвърна тя. — Просто трябва да се поогледаме.

Врътнах глава наляво и после надясно, за да избутам настрани крилата на облегалката за глава.

— Мисля, че няма да е трудно — казах аз, — защото ромфордските момчета сигурно вече са влезли в ролята на охрана на Карсън и Кот. Рано или късно ще се сблъскаме с хората от външния кордон, от крайната окръжност на паяжината. Те със сигурност са въоръжени, така че просто ще си набавим оръжие от тях.

— Това е възможност, която трябва да се обсъди. Генерал Шумейкър е на мнение, че контактът с външния им кордон по принцип е добра тактика. Според него той трябва да бъде осъществен под предлог, че търсим дрога или някаква услуга, предлагана от тях. Пробием ли първия кордон, ще засечем координатите на втория и така ще стигнем до центъра. Тоест до Кот и Карсън.

— Ще ти задам един въпрос, на който искам честен отговор — казах аз.

— Зависи от въпроса.

— Колко още анонимни агенти командирова правителството ни?

— Петима.

— А колко са британците под прикритие?

— Тринайсет, доколкото знам.

— А останалите шест страни?

— По двама от всяка. С изключение на Русия, която изпраща седем, колкото и ние.

— Кога ще пристигнат?

— Вероятно преди нас. Ние малко ще закъснеем за купона.

— А в каква степен са ангажирани ромфордските момчета?

— В смисъл?

— Колко е голям бизнесът им? Големи доставчици ли са, търгуват ли на едро, имат ли собствена дилърската мрежа?

— Нямам представа.

— Но все пак не е много дребен, нали? А да се занимаваш с дрога, проститутки и оръжие значи постоянно да търгуваш. В търговията винаги се появява по някое ново лице, което предлага по-добра цена, без значение от коя страна. Тоест те донякъде са свикнали да работят с непознати. Така че, ако се появи някой с гангстерски вид, който предлага сделка, те едва ли ще се замислят. Може би и при втория няма да им светне. Но ти току-що изброи трийсет и седем човека, които вероятно ще имат същите идеи като Рик Шумейкър. Е, след третия или четвъртия онези ще почнат да стрелят на месо. Това означава, че ние не бива да действаме така. Ще направим нещо друго.

— Какво?

— Ще ти обясня по-късно — рекох.

Засега не бях измислил нищо, а на нея й бяха останали само пет хапчета.