Нещо лично

16

Потеглихме със същия полицейски миниван, зад чийто волан седеше същият кисел шофьор. С нас дойде и тъмнокосата жена, понесла два от своите лаптопи. Както и един полицейски началник — ветеран с посивяла коса и поизносена синя униформа. Пътуването беше кратко и лесно, през цялото време по булевард „Сен Жермен“ от Седми към Шести арондисман, а след това и в лабиринта около улица „Бонапарт“, докато стигнахме до хубава стара сграда, безизразна и притихнала сред другите сгради от същия тип. Беше в стил боз-ар, с двойни порти за карети към улицата, портиерна и вътрешен двор, старинно каменно стълбище и чифт древни железни асансьори в двата края. Бях влизал в подобни сгради. Очаквах да подуша миризмата на прах, готвено и паркетин. Може би и да чуя подрънкването на далечно пиано, внезапен детски смях, а след това да се озова в някой голям занемарен апартамент с позлатени орнаменти по стените, черешово дърво на пода, ръчно тъкани килими „Обюсон“ и полирани мебели.

Шофьорът вдигна портиера, който отвори двойната порта. Паркирахме във вътрешния двор и се насочихме към стълбището вляво. Пет етажа по-нагоре, изкачени пеша, се озовахме пред затворена и заключена входна врата без каквито и да било предупредителни лепенки, полицейски ленти или прокурорски печати.

— Чий е този апартамент? — попитах аз.

— Собственичката е починала преди две години — поясни полицаят ветеран.

— Но все някой го притежава.

— Естествено. Но тя няма наследници и процедурата се е забавила.

— Как е влязъл стрелецът?

— Вероятно с ключ.

— А портиерът не е ли забелязал нищо?

Полицаят ветеран поклати глава.

— Нито пък съседите.

— Има ли камери на улиците?

— Не ни е известно.

— И никой не е видял оттеглянето му?

— Предполагам, че всички са гледали лудницата по телевизията.

Той извади голям наскоро правен ключ, пъхна го в ключалката и след известно стържене и въртене вратата се отвори. Влязохме във вестибюл с висок таван и продължихме напред по коридор с висок таван. Подът беше покрит с шахматно подредени бели и черни мраморни плочки, на места поизтъркани от хиляди подметки. Въздухът беше студен и неподвижен. Тук-там вратите бяха двукрили, всичките високи около три и половина метра, част от тях открехнати към зле осветени стаи. Полицаят ни въведе в салон за гости, преминаващ в просторна трапезария, дълга поне дванайсет метра. В средата й имаше огромна маса от тъмен махагон, частично покрита с бял чаршаф. Около нея бяха подредени столовете — по десет от всяка страна. Имаше и достойна за замък камина, стари огледала, мраморни бюстове и тъмни пейзажи в тежки позлатени рамки. Прозорците бяха три, високи от пода до тавана. И трите гледаха на запад. Огромната махагонова маса беше точно срещу средния от тях, а пред другите два имаше масички за сервиране с мраморни плотове. Класически старинен стил. Спокоен, симетричен, приятен за окото.

Терасата беше пред тези прозорци.

Минаваше по цялата дължина на стаята, широка около два и петдесет, с каменна мозайка и ниска балюстрада. Пред балюстрадата имаше каменни сандъчета със ситна пръст и останки от отдавна изсъхнал здравец. Имаше и две масички за кафе, всяка с по два железни стола. Бяха поставени край стените, разделящи прозорците.

В далечината отвъд балюстрадата се виждаха каменните стълби пред Дома на инвалидите. Странично. Едва-едва се различаваха от това разстояние.

— Как засякохте тази локация? — попита Бенет.

— Президентът е видял пламъка, излитащ от дулото — отвърна възрастният мъж. — Това ни даде общата посока. Останалото беше просто балистично пресмятане, което ни предложи четири потенциални локации — всичките в съседство с тази сграда. Три от тях бяха заети от обикновени семейства. Само този апартамент се оказа празен. С пресни следи по мозайката на терасата. Убедени сме сто процента, че именно това е мястото.

— Всичко е описано в презентацията — обади се тъмнокосата жена. — Трябваше да я погледнете.

Хенкин кимна. Донякъде извинително, донякъде нетърпеливо.

— Според вас откъде точно е стрелял? — попита той.

— Тръгнахме отзад напред, за да установим това — обади се жената. — Бронебойните куршуми имат изключително твърд връх, което ни позволи да установим точния ъгъл на попадението, включително и на молекулярно ниво. Изчислихме скоростта, която ни даде разстоянието, а след това пресметнахме наклона и получихме точната локация. Според нас е стреляно от средата на терасата, от седнало положение. Стойката на пушката е стъпвала в средното сандъче за цветя. В пръстта личаха отпечатъци от крачетата, а и по мозайката имаше скорошни следи.

Хенкин отново кимна.

— Да погледнем — предложи той.

Всички излязохме на терасата. Тук, на петия етаж, въздухът беше кристално чист, а гледката — възхитителна. Средното сандъче за цветя беше много солидно. Тежко, стабилно, по-скоро широко, отколкото високо, имитация на древногръцка реликва, огладено от времето и покрито с мъх. Много възможно беше да е точно то. Предвид факта, че мишената се е намирала по-ниско, среден на ръст стрелец спокойно би могъл да се прицели от седнало положение. Дулото на пушката е било пъхнато между две от каменните колонки на балюстрадата.

— Колко е висок Дацев? — попитах.

— Някъде около метър и седемдесет и пет — отвърна Хенкин.

Това си беше среден ръст.

— А Карсън? — обърнах се към Бенет аз.

— Метър и седемдесет и три — отвърна той.

Още един среден ръст. Кот също се вписваше в тази категория, защото беше метър и седемдесет. Поне преди шестнайсет години беше толкова висок.

Без да се притеснява за скъпата си връхна дреха, Хенкин седна зад сандъчето, кръстоса крака и затвори едното си око, сякаш се прицелваше.

— Имате ли снимки, направени от тук? — попита той. — Още преди да махнат катедрата и панелите?

— Разбира се, че имаме — отвърна тъмнокосата жена. — Ако бяхте изгледали презентацията, щяхте да ги видите.

— Съжалявам — каза Хенкин. — Случайно да ги носите?

— Нося ги — кимна жената, включи единия лаптоп и след кратък танц на пръстите по клавиатурата го сложи в сандъчето, точно срещу него. — Според нас това е сравнително точната картина, която се е виждала през оптиката.

Наведох се да погледна по-отблизо. Наистина беше така. Катедрата се намираше точно в центъра на екрана, в доста близък план, доста голяма. Блиндираното стъкло почти не се виждаше, но несъмнено беше там. Самата катедра изглеждаше тъжна и изоставена насред панически напуснатото местопрестъпление. Разбира се, по някое време се бяха погрижили да я разглобят и приберат в някой склад.

— Не виждам олющеното място — каза Хенкин.

Жената се пъхна между нас и аз подуших лек аромат на „Шанел“. Едно кликване с мишката и върху панела се появи червена точка. На петдесет сантиметра от левия му ръб и на седемдесет от горния.

— Колко е едър вашият президент? — попита Хенкин.

Ново кликване и на екрана се появи мъжка фигура.

Зад блиндираното стъкло, зад катедрата. Не беше президентът на Франция, но имаше неговите размери. Дубльор. Може би ченге, може би агент от тайните служби.

Червената точка се намираше на двайсет сантиметра вляво от гърлото му.

— Знаех си аз — промърмори Хенкин. — Щял е да пропусне. Вляво и малко ниско.

Той се изправи, изтупа елегантния си шлифер „Бърбъри“ и се облегна на перваза. Плъзна поглед по сивите парижки покриви в посока на Инвалидите. Бенет застана от лявата му страна, а аз — от дясната. Рамо до рамо. Видях булевард „Распай“, широките улици с дървета, парковете, хората и колите, които се движеха между солидните стари сгради с черни парапети от ковано желязо, покриви от сиви плочи и увиснали знамена, огромната някогашна болница за ветерани и върха на Айфеловата кула далече на хоризонта.

После се случиха три неща. В необратимо смъртоносен ритъм, бавно и отчетливо като тиктакането на стар стенен часовник. Едно, две, три. Първо блесна ярко пламъче в далечината. После знамената изведнъж заплющяха под внезапния порив на вятъра. И накрая главата на Хенкин се пръсна на сантиметри от рамото ми.