Нещо лично

39

Останах още трийсетина минути на мястото, на което исках да бъда. В компанията на Кейси Найс. Наблюдавахме статичната картина през окулярите и се опитвахме да стигнем до някакво заключение. Изправен зад нас, Бенет изброяваше всичко, което бяха регистрирали до момента, и отговаряше на малкото въпроси, които му задавахме.

— По каква причина бихте атакували къщата? — попитах го аз.

— Освен пламък от дуло ли? — пожела да уточни той.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Ако някой от двамата бъде категорично разпознат.

— Което не сте постигнали, нали?

— Все още не — каза той.

Някои от прозорците светеха, както горе, така и долу. Зад полупрозрачните щори обаче не се мяркаха сенки и не се очертаваха фигури. Липсваше и синкавото сияние на включен телевизор. Вероятно обитаемата част на къщата се намираше отзад или встрани, но ние нямахме изглед към нея. Кухня или дневна, със спалните за гости над тях. Или самостоятелен апартамент, предоставен на тяхно разположение. Нещо като временно жилище, но с петдесет процента по-голямо от нормалните. Проектирано за настоящата цел, а може би за инвалидизирани родители гиганти след двайсетина години.

— Имате ли идея кога точно ще заемат позиция край Уолъс Корт? — попитах аз.

— Това е големият въпрос, нали?

— А какъв е големият отговор?

— Ще затворим подстъпите ден-два преди събитието. Но те със сигурност го очакват. Освен това са наясно, че ден-два означава три, а понякога дори четири. По мое лично мнение ще заемат позиция пет дни предварително.

— Това ще означава доста дълго чакане.

— Снайперистите обичат да чакат. За тях това е част от магията.

— А не могат ли да бъдат заловени, докато отиват натам?

— Ние бихме могли да ги заловим, но само ако сме наясно с деня, в който ще тръгнат. Можем да измислим някаква причина, за да ги спрем на пътя. Неработещи стоп-светлини или нещо подобно. Но не сме наясно кога ще е това. По тази причина ние бихме били принудени да спираме всяка кола, която излиза от двора на къщата. Най-малко седмица предварително, за да се подсигурим. Но след третия или четвъртия път Чарли Уайт ще започне да върти телефоните на хора, на които е правил услуги. Основно местни политици, които е купил, а също така и полицаи. Може би си струва, макар и само за забавлението. Защото ще се срещнем с пет-шест видни личности, които ще са готови да се закълнат, че да, старият Чарли може да е сводник, крадец и контрабандист на оръжие, но в никакъв случай терорист.

— Пак говориш в множествено число и в условно наклонение — отбелязах аз. — Какво означава „ние бихме могли“, „ние бихме били принудени“ и прочие? Кои сте тези „ние“?

— Нещата са доста променливи, но се полагат усилия от всички страни — отвърна Бенет.

— Какви усилия?

— За бързо и успешно приключване на операцията.

— Говориш като политиците.

— В момента те са готови на всичко. С един подпис са в състояние да премахнат всякакви пречки и да заобиколят закони и правила. Да отменят и анулират всичко от Магна Харта насам. Защото един такъв атентат на британска земя би имал катастрофални последици. И най-вече ще ни засрами.

— А защо не отменят срещата?

— Това ще бъде още по-срамно.

— Колко подходящи позиции установихте около Уолъс Корт? — попитах аз.

— Твоето премеждие в Париж ни накара да се замислим. Изстрелът беше произведен от почти километър и половина и щеше да е смъртоносно точен, ако не беше внезапният вятър. Затова с оглед видимостта към задната морава и верандата сме набелязали около шестстотин подходящи за стрелба позиции в радиус от километър и половина.

— Което означава, че ще трябва да претърсвате по сто и двайсет на ден, за да сте сигурни, че ще ги откриете — обади се Кейси Найс. — Можете ли да го направите?

— Абсолютно не — отвърна Бенет. — Освен това трябва да държим под око и магистрала Двайсет и пет. Тя е единственият път за доставка в последния момент. Представете си товарен бус без прозорци, който отбива на банкета, а във вътрешността му е монтирана платформа за стрелба. Малка дупка в страничната стена и мощни оптически мерници на пушките. Оттам със сигурност се вижда както задната веранда, така и цялата морава пред нея.

— Не можете ли да затворите магистралата? — попитах аз.

— Магистрала Двайсети пет? Абсурд! Би означавало да блокираме цяла Югоизточна Англия. Обсъждаме идеята да затворим най-крайната лента под претекст ремонт, но и това няма да е лесно. Тази магистрала има много особена динамика. Нещо като теорията на хаоса — една пеперуда размахва криле в Дартфорд и двеста души изпускат полетите си от летище „Хийтроу“, което се намира на цели шейсет километра от там.

Откъснах поглед от окулярите и се облегнах назад.

— Излиза, че трябва да ги заковем, преди да са напуснали къщата на Джоуи.

— Мисля, че това е най-доброто решение — кимна Бенет.

— А ти си убеден, че те ще останат тук още няколко дни?

— Не мога да бъда убеден, но предполагам, че е твърде вероятно. Желязото се кове, докато е горещо.

Чух как Кейси Найс си поема дъх.

— Не и тази вечер — казах.

— Защото е прекалено рано? — погледна ме Бенет.

— Направи го веднъж, но го направи добре.

— Тогава кога?

— Ще ти изпратим есемес. Вече ти имаме номера.

Бенет заключи вратата на боулинг клуба, върна ключа под камъка и тримата поехме по обратния път. Напуснахме площадката с черните камъчета и стъпихме на тясната пътека, покрита с чакъл. Не след дълго излязохме на пустите улици и се насочихме към кръчмата, зад която търпеливо ни чакаше воксхолът. Точно там, където го бяхме оставили, недокоснат и дори непритиснат от други автомобили.

— Накъде? — попита Бенет.

— Карай към някоя денонощна аптека — отвърнах.

— Защо?

— Искаме да си купим четки за зъби.

— А после?

— После в хотела.

— Знаех си, че американците са железни, когато работят.

— Ще ставаме много рано — казах. — Бъди готов, защото ще ни караш.

— Къде?

— До Уолъс Корт.

— Защо?

— Искам да стъпя на задната веранда.

— Ако ги заковем, преди да напуснат къщата, Уолъс Корт престава да има значение — рече Бенет.

— Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото. Ендшпилът може да се разиграе и в последните пет минути, преди да натиснат спусъците. Трябва да се запознаем с обстановката на място. Трябва да пресеем онези шестстотин възможни места за засада. Искам първите десет от тях. В най-лошия случай, първите петдесет.

— Улиците наоколо гъмжат от ромфордски момчета.

— Надявам се да е така. Искам да видят, че още съм тук и продължавам да ровя. Искам посланието да стигне до Кот, при това максимално бързо.

— Обратното не е ли по-добре? Би могъл да ги изненадаш.

— Изненадата е хубаво нещо — кимнах аз. — Но понякога е още по-хубаво да ги извадиш от равновесие.

— Едва ли някой може да ги извади от равновесие.

— Не се иска много, за да пропуснеш мишената от разстояние километър и половина. Два удара в минута повече. Той ме мрази, защото го пратих в затвора. Мрази и себе си, защото ми позволи да го пречупя. Тези неща със сигурност ще ускорят пулса му. Искам да знае, че идвам, тъй като това е единственият начин да оцелея достатъчно дълго, за да стигна до него.

Той ни остави на кръговата алея пред „Хилтън“. Изчака ни да слезем и потегли. А ние с Кейси Найс се разбрахме да се срещнем в прочутия ресторант на последния етаж за късна вечеря. След двайсет минути, защото знаех, че тя иска да си вземе душ. И аз направих същото. Влязохме почти едновременно. Тя изглеждаше добре, вероятно благодарение на своята решителност. И защото беше на двайсет и осем, все още пълна с енергия и издръжливост, плюс известно количество оптимизъм.

Получихме квадратна маса до прозореца с великолепна гледка към мигащите светлини на града, прорязани от черното петно на парка. Стъклото беше достатъчно огледално, за да виждаме всичко, което се случва в салона зад нас. Две в едно, панорама плюс сигурност. Наистина добра сделка. Поръчахме си питиета — бутилка минерална вода за нея, черно кафе за мен. Запалена свещ, кристал, далечни звуци на пиано.

— Много очарователно — възхити се тя. — Като на кино.

— Така е — съгласих се аз.

— Това е сцената, в която ще се опиташ да се отървеш от мен, нали?

— Защо да го правя?

— Защото става напечено.

— Подобна ситуация изисква поддържане на числеността, а не намаляването й.

— Но ти ще се тревожиш за мен. Ще виждаш Доминик Кол всеки път когато ме погледнеш. Което ще доведе до два удара в минута повече.

— А ако ти кажа, че няма да се тревожа за теб?

— Ще отвърна, че би трябвало. Единственият начин да прогониш подобно чувство е най-напред да прегазиш Малкия Джоуи. Който е труден за прегазване. Който обича грубия секс с новите си момичета. Ако те хванат, ще получиш куршум в главата. Ако хванат мен, ще се моля за куршум в главата.

— Да допуснем, че няма да хванат нито теб, нито мен. Това е по-вероятният изход. Не е нужно да прегазвам Малкия Джоуи. Той е голяма мишена. Толкова е огромен, че няма как да пропусна.

— С шофьор и още четирима бодигардове в ягуар, без които не мърда никъде?

— Ще изчезнат в мига, в който ги направим безработни. Няма да се бият безплатно.

— Наистина ли ме искаш там?

Не отговорих. „Ще ми позволиш ли да извърша ареста?“, беше попитала Доминик Кол. Страшно много съжалявах, че тогава не казах „Не!“. Сервитьорът се появи да ни вземе поръчката. Аз избрах телешки стек. Найс предпочете патица. Изчака отдалечаването на човека и отново попита:

— Наистина ли ме искаш там?

— Решението не е мое — отвърнах. — Джоун Скаранджело ме предупреди, че ти си шефът.

— Според мен стратегията е добра.

— Според мен също.

— Но изпълнението ще бъде сложно.

— Ще приема помощ от всеки, който ми я предложи.

— Представи си, че не беше посегнал за онзи вестник — подхвърли тя. — Къде щеше да бъдеш сега?

— В Сиатъл. Или на следващото място.

— И всичко това щеше да се случва без теб. Мислил ли си някога за такова развитие?

— Не. Защото взех вестника.

— А защо се обади? От любопитство?

— Не точно. Знаех, че О’Дей ще бъде замесен. А към неговата работа не проявявам любопитство.

— Тогава защо се обади?

— Бях задължен на Шумейкър за една услуга.

— Откога?

— Отпреди двайсетина години.

— Каква услуга?

— Помолих го да си държи устата затворена по един въпрос.

— Ще ми разкажеш ли?

— Ако беше само нещо лично, не.

— Но?

— Между онзи инцидент, за който го помолих да си замълчи, и тази мисия има връзка, струва ми се. В този смисъл имаш право да знаеш.

— Какво?

— Казано накратко, застрелях един тип, който се опитваше да избяга.

— Това лошо ли е?

— Опитът за бягство беше измислен за протокола. Беше си чиста екзекуция. Националната сигурност е доста коварна материя, където се държи преди всичко на обществения имидж. В някои случаи възмездието за предателите е публично, в други — не. Някои биват арестувани и изправени пред съда, други не. Някои губят живота си при трагични инциденти, най-често застреляни от бандити на улицата в опасен квартал.

— А генерал Шумейкър е научил за случая, така ли?

— Беше неволен свидетел.

— Противопоставили се?

— По принцип не. Прояви разбиране. Все пак беше във военното разузнаване. И в ЦРУ понякога действаха така. Тогава живеехме в прагматично време.

— А защо му дължиш услуга?

— Застрелях и приятеля на оня тип.

— Защо?

— Имах лошо предчувствие, което излезе вярно. В джоба му имаше пистолет, а домашният му адрес се оказа истинска съкровищница. Проверката установи, че е бил контактът на моя човек в някаква шпионска мрежа, от която са смукали здравата. Особено накрая. Извършени бяха куп арести, но анкетната комисия искаше да бъде сигурна, че съм видял пистолета, преди да стрелям. Някакво законово изискване. Истината е, че не видях нищо подобно, но Шумейкър не ме издаде.

— И сега ти ще водиш неговата битка — кимна тя. — Според мен отплатата за услугата е твърде голяма.

— При услугите е така. Като в мафиотските филми. Някакъв тип казва „един ден ще те потърся да ми върнеш услугата“. Толкова. Нямаш право на избор. В началото битката може и да е била на Шумейкър, но сега е моя. Защото О’Дей беше прав. Светът е голям, но аз не мога цял живот да се озъртам. По тази причина Кот получава право на втори мач.

— Искаш ли ме с теб?

— Само ако ти искаш. За морална подкрепа. Споменаването на онази услуга беше намек. Подсказаха ми сценария, към който трябва да се придържам. О’Дей има нужда от екзекутор. Не му трябват нито арести, нито процеси.

— Само за морална подкрепа?

— А ти какво искаш?

— Искам да съм част от операцията.

— Ти вече си част.

— Навлизаме обаче във фаза, за която не ми достигат умения.

— Какво им е на уменията ти?

— Аз съм слаб стрелец и нямам бойни умения.

— Ще се допълваме взаимно. Физическите качества нямат значение, защото играта ще спечели онзи, който мисли по-бързо. А теб те бива в това. С една дума, по-добре две глави, отколкото една.

Тя не отговори.

— Започваме в седем сутринта — добавих аз. — Затова се наспи.

Качихме се заедно в асансьора, но аз слязох пръв, тъй като моята стая беше два етажа над нейната. Чистачката беше минала през стаята ми, защото пердетата бяха спуснати. Дръпнах ги и се загледах в околните покриви. Най-близките сгради се намираха на стотина метра. Удобната средна дистанция за всеки гъстонаселен град. Удобен ъгъл, ясни очертания. Вдигнах очи и се опитах да си представя двойно по-голяма стрелкова дистанция, двеста метра. После повторих операцията още веднъж за четиристотин. Продължих да удвоявам, достигнах осемстотин, а накрая хиляда и шестстотин.

Очите ми бяха заковани в далечния хоризонт. Ако Ромфорд беше „Мейфеър“, със сигурност щеше да се наложи да претърсваме десет хиляди локации.

„Ще ми позволиш ли да извърша ареста?“, беше попитала Доминик Кол.

А аз бях казал: „Да“.

Като награда. Като признание, а може би и като комплимент. Като боен орден или заслужена привилегия. Сама беше свършила цялата работа. Всички идеи и пробиви бяха нейни. Оттам и наградата. Която беше крупна според жаргона на военните, тъй като и врагът насреща ни беше крупен. Не физически, доколкото си спомням. Години по-късно забих един шиш в мозъка му, но нямам спомени за едър мъж. Беше голям по-скоро с властта си.

С престижа и влиянието си. Наистина голям удар, особено за жена. В онези години признанието беше нещо важно. А Доминик Кол го заслужаваше. Тя свърши работата, тя даде идеите, тя направи пробивите. Беше много старателна и много умна.

Но това не я спаси.

Съблякох се и си легнах, но оставих пердетата дръпнати. Надявах се, че сиянието на града ще ме успокои, а изгревът ще ми помогне да се събудя.

В седем и една минута на следващата сутрин вече пътувахме към Уолъс Корт с колата на Бенет, която този път не беше анонимен син воксхол, а анонимен сребрист воксхол. Иначе бяха абсолютно еднакви. Като коли под наем. Движехме се по същия път, но по-бързо, тъй като сутрешният трафик беше по-интензивен в обратната посока. Към града. Час пик, но не за нас. Бенет изглеждаше уморен. Кейси Найс беше окей. Не разговаряхме. Нямаше какво да си кажем. За Бенет това очевидно беше губене на време. Можеше и така да се окаже. Но шансът да се получи нещо винаги съществува. Така че да не си казваш после: „Ако знаех това, което сега вече знам“. Често повтаряна фраза. Включително и от майка ми навремето. Постоянно я използваше и беше искрена. Но я изричаше така, сякаш правеше фонетични упражнения. Декламираше я като човек, който учи чужд език (нейният случай беше именно такъв). Цялото й внимание беше насочено към последните думи, за да докара низходящата интонация.

Сега вече знам. Като барабанни удари. Отчетливи и някак злокобни, като тимпаните в началото на мрачна симфония. От Шостакович може би.

Сега вече знам.

Двайсет минути след като пристигнахме, вече знаех.