Нещо лично

42

Картите на района биха били чудесни, в случай че имахме намерение да положим канализационна тръба или оптически кабел. На тях бяха отбелязани куп подземни съоръжения — както под тротоарите, така и под уличната настилка. Ако снимахме филм, със сигурност щяхме да открием аварийна шахта с широчината на раменете ми под кухнята на Джоуи, в която щях да се промъкна през изхода й на две преки от къщата. Разбира се, щях да стигна до там само след като устоя на внезапната гръмотевична буря, заплашваща да ме удави. Всичко по правилата на трилъра. Но се оказа, че няма никаква шахта, никакъв таен тунел. Нямаше нищо по-широко от дебелината на китката ми. Тръби за газ, телефонни и електрически кабели, водопровод и канализация. Самата къща беше маркирана като голям празен правоъгълник, без никакви вътрешни детайли. Къща на един нормален гражданин, който с признателност ползва описаните по-горе достижения на цивилизацията.

Архитектурните планове, съхранявани в районния кадастър, бяха свити до минимум, но Найс погали с пръсти дисплея, увеличи размерите и така получихме възможност да разгледаме всички детайли. С чувството, че се движим ние, а схемите върху дисплея остават статични. Така се разходихме из цялата къща — стая по стая, нагоре и надолу по стълбите. Чертежът беше покрит с указания, изписани с почерка на архитекта. Който беше еднакъв с почерка на всички архитекти. Може би имаха часове по писане в архитектурните факултети. Но човекът беше упоменал съвсем прости неща, свързани със структурните детайли. Дърво, метал, тухла, мазилка, стъкло. Полезна информация. Почти всеки елемент от къщата беше правен по поръчка. Което беше разбираемо. Ако се нуждаете от врата с широчина 90 см, ще отидете в магазина. За широчина метър и двайсет ще се обърнете към някой от възрастните дърводелци, които все още държат работилници. Но 50-процентното увеличение на нормалните размери положително бе увеличило десетократно цената на поръчката.

Къщата беше само на две нива. Без обитаеми тавани, без сутерен. На горния етаж имаше спални и бани, както и напълно отделен апартамент за гости със свои спални и бани, плюс хол. На долния етаж имаше кухня и трапезария, с още много стаи, наименовани различно — дневна, салон, библиотека, килер, кабинет, офис. На пръв поглед планът изглеждаше уютен и дори интимен, но само ако не бъдеха взети предвид размерите. Килерите и нишите бяха по-големи от обикновените дневни. И вероятно два пъти по-високи. Като музейни зали нощем. Не огромни, но и не с човешки мащаби. Зле осветени и кънтящи.

— Виждаш ли начин за проникване? — попита Кейси Найс.

— Нямаме бронирани коли — отвърнах аз. — Следователно сме принудени да се ограничим с вратите и прозорците.

— Които положително са вързани към алармена инсталация.

— Би било излишно. Не им трябват камбани на покрива, за да разберат, че сме вътре.

— Къде по-точно? В една къща с четирима охранители и двама убийци от световна класа? Които, взети заедно, ни превъзхождат три пъти? В сграда, която е много по-лесна за отбрана, отколкото за нападение?

— Ще кажа, че това е добро обобщение, ако приема въпросите за риторични.

— Колко време е нужно за изграждането на такъв гигантски субуфер?

— Когато взех пазарската торбичка, трябваше да купя и няколко запалки.

— Не, сериозно ти говоря — поклати глава тя. — Карах стаж във Форт Бенинг. Там ни учеха, че такива неща се обмислят максимално подробно.

— Кой ви каза това?

— Инструкторите.

— Те са хора, доживели да станат инструктори само защото са импровизирали на всяка крачка от пътя. И най-добре знаят, че плановете са безполезни.

— Но ние трябва да имаме план, Ричър!

— Дай да погледнем въздушните снимки — рекох аз.

В едно отношение въздушните снимки се оказаха смайващи: бяха абсолютно ясни, с цветни изображения с висока резолюция, независимо дали са били направени от спътник на стотици километри над земята, безшумен безпилотен самолет някъде достатъчно нависоко, за да не бъде забелязан, или от хеликоптер, увиснал на триста метра от съответния обект. Във всяко друго отношение бяха безполезни, тъй като не показваха нищо повече от онова, което вече бяхме видели през приборите за нощно виждане. Същото нищо, но под друг ъгъл.

На обяснителната бележка пишеше, че къщата не е била в специалния фокус на направените от хеликоптер снимки. Въпросният специален фокус бил насочен към един коктейл в градината, а снимките били приложени за най-обща справка. На тях имаше само трима мъже с чаши в ръце, но по една случайност къщата беше хваната отлично. Виждаха се и четирите стени, при това съвсем ясно. Врати и прозорци, със съответните слаби и силни места. Силните бяха значително повече. Сградата изобщо не беше лесна мишена, дори преди да сме помислили какво и кой се крие във вътрешността й.

— Разполагаме с достатъчно време, все ще ни хрумне нещо — казах аз. — Така или иначе, най-напред трябва да неутрализираме Джоуи.

— Надявам се, че поне за това имаш някакъв план — подхвърли тя.

— Това, което направих предишния път, свърши добра работа. Представи си, че бяхме останали на онзи паркинг зад супермаркета. Някъде в сенките. Нямаше как да не улучим.

— Пак ли?!

— Не непременно. Приемам всякакви алтернативни предложения.

— Възможно ли е номерът да проработи втори път?

— Добър въпрос. Може би не с човек на онова ниско ниво. Джоуи може да надуши клопката. Нужен ни е някой, на когото е длъжен да направи реверанс. Човек, от когото не може да стои на дистанция.

— Например?

— Бих казал, че фаворитът ми е старият Чарли Уайт. Но предполагам, че той е взел допълнителни предпазни мерки, и затова трябва да избираме между Томи Милър и Били Томпсън. Това може да предизвика вътрешни разногласия. Да се скарат кой ще наследи дела на убития. Много е възможно останалите трима да се появят на сцената едновременно, за да се дебнат един друг. Което ще бъде нашият шанс да оставим сериозен вакуум в ръководството на бандата.

— Джоуи трябва да бъде приоритет.

— Ще бъде. Но ако след отстраняването му останат удобни мишени, трябва да сме подготвени за съответната реакция.

— Ще съгласувам този план с генерал О’Дей.

— Действай. Но преди това изпрати есемес на Бенет да го попиташ с каква охрана разполагат Милър и Томпсън. Като на Джоуи ли е или по-засилена, или по-слаба? Обясни му защо се интересуваме.

Тя извади телефона си и пръстите й затанцуваха по клавишите. Чу се сигналът за изпратено съобщение, един доста комичен звук — сякаш някакъв анимационен герой се хлъзга по бананова кора. Без да направи пауза, Кейси Найс продължи да набира. Това трябва да беше информацията за О’Дей. Пълна и подробна. Такова беше въздействието на О’Дей върху хората. Отново си помислих за блиндираните панели и попитах:

— Докладва ли на О’Дей за сутрешната ни разходка до Уолъс Корт?

— Току-що я включих, като начален параграф.

— Не, имам предвид дали си го уведомила предварително, че ще ходим там.

Движението на пръстите й се забави, но не спря. Тя отговори, докато съсредоточено натискаше клавишите.

— Не. Предварително не. Изобщо не бях сигурна, че ще се върнем там. Защото не виждах причини да го правим. В крайна сметка реших, че един ретроспективен доклад ще свърши по-добра работа.

— Добре — кимнах аз.

Видях как отново увеличи скоростта си. В един момент престана да пише, изчете текста и го изпрати. Със същия сигнал, наподобяващ хлъзгане по бананова кора.

— Имаме ли адресите на Милър и Томпсън? — попитах.

— Нямаше ги в справката.

— В такъв случай изпрати още един есемес на Бенет. Сигурен съм, че той ги има.

Следващия час мина в размяна на съобщения с Бенет и О’Дей, задаване на въпроси и получаване на отговори. Трупахме нужната ни база данни. Оказа се, че Милър и Томпсън също живеят в Чигуел, на четири преки един от друг и на четири преки от Джоуи. Не по оперативни причини. Просто всеки жител на Ромфорд, успял да се позамогне, се преместваше в Чигуел. Охраната им не се различаваше по нищо от тази на Джоуи, поне на хартия — шофьор и четирима бодигардове. Милър се придвижвал с последен модел черен рейнджровър, както и Томпсън. Неговият също бил черен, но тъй нареченият модел „Спорт“. Смятаха ги за не по-лоши от бентлито. Трима лейтенанти, третирани по един и същ начин. Поне на хартия. Бенет добави, че охраната на двамата е второ качество, докато Малкия Джоуи е подбрал каймака на боклуците. Отчасти защото сега той въртеше бизнеса, отчасти защото Милър и Томпсън се бяха превърнали в бюрократи. Още жизнени, но вече извън екшъна. Все едно беше кого ще изберем — и двамата щяха да са лесни мишени.

— В сравнение с другите, да. Всичко е относително — промърмори Кейси Найс.

— Ще ни трябва кола — казах аз.

— Генерал Шумейкър ни даде кредитни карти, можем да вземем под наем.

— Не става, много писане е.

— Може би господин Бенет ще ни даде някоя назаем.

— О, те са със сателитно наблюдение, сигурен съм. Ще го е страх от съдебно преследване.

— Тогава как?

— Ще откраднем някоя, но като втори избор. Най-добрият вариант е да намерим още един-двама редници и да им вземем буса. Така ще спечелим поне няколко минути с Милър и Томпсън, които няма да се усетят веднага. Защото ще изглеждаме точно като техните хора, поне в началото.

— Значи две нападения?

— След които ще ни останат още две — кимнах аз. — Първо патрулиращата двойка, след това Милър или Томпсън и накрая Малкия Джоуи Грийн плюс онези, които се крият в къщата му.

— Тоест ще трябва да оцелеем четири пъти поред. Колко вероятно е това?

— Ще е като на финалите за Световната купа. Голяма въпросителна, но всяка година някой печели.

— Става въпрос за осемнайсет души.

— Двайсет. Забравяш шофьорите. Един на Милър или Томпсън, още един на Джоуи. Добрата новина е, че няма да са двайсет, събрани наведнъж. Максимум по шестима, когато стигнем до босовете. Всеки с по един шофьор и четирима бодигардове.

— Част от които ще са каймакът на боклуците, заобиколили гиганта.

— Ще се целим над главите им.

— Струва ми се чиста лудост.

— Защото не си сигурна какво да очакваш. Е, аз те питам: „какво?“.

Тя се замисли за миг, после отговори. Имаше страхотна памет.

— Ти твърдиш, че никой не е сигурен какво да очаква. И от двете страни. Това е добре, защото ще спечели онзи, който мисли най-бързо. Така и трябва да бъде.

— Правилно — кимнах аз. — Ще се случат странни неща, които непрекъснато ще се променят и в един момент може да загубим почва под краката си. Но ако продължаваме да мислим бързо, всичко ще е окей.

— Сигурен ли си?

— Всичко е относително, както сама каза преди малко. Главното е да мислим по-бързо от Джоуи Грийн. Историята показва, че модерните човеци са надживели неандерталците.

— Какво имаш предвид с тези „странни неща“, които предстоят да се случат?

— Че нищо няма да се развие според очакванията ни.

— Прозвуча доста по-конкретно. Спестяваш ли ми нещо?

Не отговорих.

Бенет пак ни дойде на крака и вдигна залозите. Обади се по телефона в стаята на Найс. Поиска да се срещнем в ресторанта и обеща да черпи един обяд. Найс угаси таблета, като заключи полуполезните снимки с нашата двойна парола. Качихме се с асансьора. Открихме го на една маса до прозореца, вече поръчал напитките ни — бутилирана вода за Найс и черно кафе за мен. В този момент разбрах, че ще ни поиска някоя наистина голяма услуга.

И той го направи.

Подкомисията по поведенческа психология се събрала отново, за да обсъди получения сутринта негов доклад. И съвсем логично удължила времето за обсъждане, мислейки за себе си. Започнало се от същото предчувствие, което имах и аз, че ще настанат вътрешни боричкания. Изразили мнението, че ако Милър или Томпсън бъдат извадени от строя, преразпределението на приходите — една неизвестна до този момент величина — ще доведе до 15–20 процента намаление на чистата печалба на ромфордските момчета, а съответната сума ще чака да бъде усвоена от нови играчи. Което би било интересно.

Но не толкова интересно, колкото при по-високи залози, което несъмнено ще бъде още по-едиповско. Какво ще стане, ако първата ни атака е насочена към самия Чарли Уайт? Това би означавало да се отреже главата на октопода, а не само някое от пипалата му. И със сигурност би изкарало тримата му лейтенанти на сцената. Дори и да не успея да ги елиминирам наведнъж, те ще се погрижат един за друг, тъй като войната за наследството ще бъде неизбежна. Две стари и мъдри глави срещу един млад узурпатор в битка за цялата баница. Старите глави са наясно с бизнеса, а младият узурпатор е гигант. Схватката ще е доста ожесточена. За известно време всички ще забравят, че старият Чарли плаща ежеседмично на своите ченгета и адвокати. Може би ще има, поне за кратко, луфт в плащането на подкупи, по време на който да бъдат извършени арести и повдигнати обвинения.

И тъй, какво ни е мнението?

— Докъде стигна с моята информация за блиндираните панели? — попитах.

— Пътува — отвърна Бенет.

— И кога ще пристигне?

— Колко спешно ти трябва?

— Моментално щом я получиш. А искам да я получиш бързо.

Той кимна.

— Какво ще правим с Чарли Уайт?

— Ние ли?

— Добре де, ти.

— Къде живее?

— Все още в Ромфорд. Там, където е роден и израснал. Въобразява си, че е автентичен човек от народа.

— В еднофамилна къща? — попита Найс.

— Какво означава това? — попитах.

— Че не е близнак, а самостоятелна — прояви се като преводач Найс.

— Естествено — кимна Бенет. — Къща с нормални размери, но с ограда като тази на Джоуи. Наречи я зид или както ти харесва. Комбинация от тухли и ковано желязо. Издигната е да го пази от благодарния пролетариат.

— Охрана?

— Шестима гардове и шофьор.

— Каймакът на боклука, а?

— Приблизително.

— Често ли излиза?

— Планира да го направи тази вечер.

— Къде отива?

— Да се срещне със сърбите и да им поднесе съболезнованията си.

— Сега той ли трябва да прави реверанси?

— Естествено. Има общ бизнес с тях, а те са претърпели загуби. Същото се е случило снощи, но в обратна посока. Заради онзи, когото си фраснал в гърлото.

— Я кажи дали подкомисията по поведенческа психология няма да се събере до час, за да поиска от нас да елиминираме и сърбите?

— Няма нищо по-хубаво от това, но все пак трябва да бъдем реалисти. Не е нужно да ликвидираш всички накуп.

— Изобщо не сме се разбирали за подобно нещо — отвърнах аз.

— Комисията помоли да ти предам, че има вероятност да сме подценили качествата на охранителите, които пазят Милър и Томпсън. Били по-добри, отколкото ги мислехме. Което означавало, че ликвидирането на Уайт няма да бъде голяма крачка напред.

— Прави ли са?

— Не. Крачката ще е огромна.

— Но те трябва да се правят на психолози.

— Пробваме всичко, което ще помогне.

— Ще помогне предварителната информация. Надничал си в досиетата ни, а?

— Значи си схванал намека с паролите — подсмихна се Бенет. — О’Дей ни ги предостави.

— Защо?

— Защото ги поискахме.

— Преди години положително би ви пратил по дяволите.

— Той вече не е това, което беше. Усеща, че звездата му залязва.

— Хенкин ми каза същото в Париж.

— Ще ви помогнем, ако искате. Четирима от охраната на Чарли явно ще се придвижват в отделна кола. Можем да я задържим — да инсценираме пътна блокада или нещо подобно. Така срещу вас ще се окажат само двама, плюс шофьора и самия Чарли.

— Единият отпред до шофьора, а вторият отзад, при Чарли?

— Такава е схемата.

— Каква е колата?

— Ролс-ройс.

— Черна?

— Разбира се.

— Бронирана като рейнджровъра на Карел Либор?

— Само задните врати и прозорци. В случай, че някой опре пистолет в стъклото. Предполагам, че тази екстра се нарича противоатентатна защита. За клиенти, чиито врагове се придвижват пеша.

— А другата кола ще бъде ягуар, така ли?

— Имат десетки такива.

Замълчах.

— Полицейските блокади са скъпи — добави Бенет. — Не само финансово. Има риск, съдебна отговорност. Представяш ли си някоя бременна жена да не може да стигне до болницата? Или някой старец да получи инфаркт от прекомерно вълнение? Ще ни се задават въпроси. Можем да оправдаем подобна тактика само със значителен пробив.

Дойде мой ред да се усмихна.

— Не сте управлявали света с кадифени ръкавици, а? Искаш да кажеш, че ако ние поемем Чарли Уайт, вие ще неутрализирате придружаваща кола. Но не и ако атакуваме Томи Милър или Били Томпсън. Тоест имаме избор да се справим с двама от охранителите на Чарли срещу четирима на другите двама. Чарли ще бъде по-добрият избор, но не и два пъти по-добър. Следователно сме изправени пред стимул. Предложен и препоръчан от подкомисията за поведенческа психология. Прав ли съм?

— Ние сме тук, за да си помагаме взаимно. Така трябва да бъде.

— Кога ще си получа информацията за блиндираните стъкла?

— Само минута след като я получа.

— Което ще се случи кога?

— Много скоро.

— По кое време ще се състои съболезнователната визита на стария Чарли?

— Късно. Слънцето трябва да е залязло. Това изискване е свързано с етнически ритуали, които те спазват. Сдобихме се с някои детайли, включително с най-вероятния му маршрут. Мислим, че намерихме подходящо място да се справим с придружаващата кола. Ще ви изпратя всичко, с което разполагаме, на друг таблет.

После си тръгна.

— Това ли е едно от странните неща, които каза, че ще се случат? — попита Кейси Найс.

— Не, дотук всичко беше предвидимо.