Нещо лично

51

Фенерчето отиде у Кейси Найс. Аз държах по един пистолет във всяка ръка, главно защото изпитвах временен недостиг на джобове. Бенет вървеше след нас, оглеждаше се наляво и надясно, а също така и назад, охранявайки фланговете и гърба ни. Найс включи фенерчето и лъчът му заподскача по пътеката. Пронизваше нощния въздух като ослепителен меч, след който пред очите ни се въртяха оранжеви кръгове.

Никаква следа от Джоуи. Поне в началото. Лъчът покриваше голяма част от широката около метър пътека, но той не беше там. Ако я беше намерил, сигурно щеше да тича по нея. Което нямаше да има нищо общо с тичането, тъй като единственият начин да я използва беше страничното придвижване, с едното рамо напред. А това би било не само неудобно, но и доста бавно бягство. Проверихме далечния край на пътеката, където бях останал да чакам Бенет. Нямаше го там. Проверихме и противоположния, но също без резултат.

Спряхме на място и напрегнахме слух. Нищо. Нито звук. Жълтеникавото сияние все още беше високо над града, но повечето от околните къщи бяха тъмни. Хората си лягаха, следвайки примера на децата си, които вече се унасяха. Много скоро щяхме да се окажем обградени от спящи хора. Тук-там се мяркаха синкавите отблясъци на работещи телевизори. Някои нощни птици гледаха филми, футболни мачове или документални сериали. Надявах се, че това занимание ще е просветляващо в образователен смисъл, тъй като във физическия нямаше никаква полза от него. Издирвахме гигант в непрогледен мрак.

И нямаше да стигнем доникъде, ако не се сетих да направя нещо, което трябваше да направя по-рано. Да се поставя на негово място, да мисля като него, а за миг и дори да се превърна в него. Как бих постъпил? Без оръжие, с елиминирана охрана и шофьор, който чака твърде далече, за да бъде повикан. И ако се придвижвах много бавно, тъй като бях принуден да се промъквам странично по пътеката. Не че беше нужно да тичам, нито пък се нуждаех от подкрепления. Съвсем спокойно бих се справил и сам. Защото вече бях Малкия Джоуи Грийн, все едно съм бил такъв цял живот.

Но ми липсваше публиката, която обичах да имам.

Особено в този момент. Моравата, на която се бяха провеждали първенствата по боулинг, пустееше. Навсякъде около нас хората спускаха пердетата и затваряха очи. Джоуи би могъл да си намери публика на едно-единствено място. Публика от един човек, но въпреки това пламенна и всеотдайна. Съюзник, а може би вече и приятел, колега професионалист. Поне в очите на Джоуи.

Джон Кот би могъл да го наблюдава през бинокъл за нощно виждане.

Или през инфрачервен мерник.

Направих знак на Кейси Найс да изгаси фенерчето, след което предпазливо заобиколихме бараката. Застанахме встрани от прозорците, което означаваше, че сме на един-два градуса от гледката, която получавахме благодарение на приборите за нощно виждане. Там, откъдето се виждаше цялата старателно подстригана морава. И скоро я видяхме отново, но този път с Малкия Джоуи в средата. Гигантът танцуваше сам-самичък под жълтеникавото сияние на града. Мяташе бедра, потропваше с крака, размахваше ръце и клатеше глава в такт с някакъв свой ритъм.

Веднага разбрах какво прави, как и защо го прави. Беше някакво животинско изкуство, родено от интелигентността на гризач. Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете. Не държеше оръжие, но все пак успяваше да отнеме нашето. Как стана това? Обградени от спящи хора. Танцуваше, за да попречи на прицела ни. Не можехме да си позволим да стреляме. Не и тук. Не че щяхме да пропуснем. Деветдесет и девет на сто нямаше да пропуснем. Ето един от философските въпроси, които обичат да обсъждат по вестниците. От какъв шанс се нуждае отговорната личност? Дори един точен изстрел можеше да е погрешен. Куршумът просто влиза и излиза. Може би в меката тъкан на врата, която няма как да го спре или забави. И следващото му попадение щеше да е в някоя спалня със сини или розови стени. Или пък просто щеше да рикошира в някоя кост под непредвидим ъгъл, ниско долу. Може би щеше да улучи само нощна птица, преди да е свършил мачът. Щеше да се стигне до продължения. А стрелецът нямаше да разбере какво се е случило.

Дали можех да произведа такъв изстрел? Да, по дяволите. Малкия Джоуи беше достатъчно голям. А трябваше ли да го произведа? С всичките спящи деца зад него, вляво и вдясно, скрити само зад тънки стъкла?

Оттеглихме се в сянката и облегнахме гърбове на стената на бараката. Да го оставим да потанцува още минута, помислих си аз. Това може би щеше да го измори. И да ни помогне.

Найс и Бенет заобиколиха моравата и се насочиха към далечния й край по някаква добре отъпкана пътека, посипана с чакъл. Като рефери, които тичат напред-назад. Може би ги наричаха съдии. Нямах представа за правилата на играта. Бенет отиде по-далече от Найс и разстоянието помежду им стана шест-седем метра. Вървяха под ъгъл, опитвайки се винаги да държат бараката зад гърба на Джоуи. Така че, ако се наложи да стрелят, куршумите им да бъдат спрени от дебелите шейсетгодишни дъски. Или в най-лошия случай поне забавени.

Лишен от предни джобове, аз се принудих да напъхам пистолетите си в задните. Стъпих на тревата и поех наляво, с оглед да държа телесата на Джоуи между себе си и къщата му в далечината. Къщата с многобройни удобни позиции за стрелба, зад многобройните уголемени с петдесет процента прозорци. Триста и петдесет метра. По-малко от секунда. Мачът щеше да свърши още преди да изрека „хиляда и едно“.

Продължих бавно напред. Към Джоуи. Той видя как се появявам под жълтеникавото сияние, а аз видях зъбите, белнали се при усмивката му. Започна да отстъпва назад, към далечния край на моравата. Отговаряше на всяка моя крачка с една своя. Водеше ме. Право срещу къщата си, която тъмнееше в далечината. Не беше глупав. След три крачки, направени заднешком, излезе от безопасната зона на Найс, а след четири — и от тази на Бенет. По-скоро усетих, отколкото видях как раменете им се прегърбват. Телефонът на Бенет издаде тих камбанен звън, маркирайки пристигнало съобщение. Дано да беше моята информация за панелите, която със сигурност щеше да съдържа интересни неща. Ако доживеех да я прочета.

Джоуи извърна глава да провери позицията си спрямо къщата, после спря. И поднови танца си. Подскоци вляво и вдясно, навеждания напред и встрани. Огромните му подметки оставяха дълбоки следи в перфектно подстриганата трева. Боулинг клубът щеше да се разгневи здравата. Дано да имаха застраховка. Или голям чувал семена за посев.

— Чуй ме, Джоуи — казах. — Трябва да проникна в къщата ти. Без теб. Едната възможност е да се съгласиш веднага.

— А другата? — попита той.

— Съветвам те да избереш първата.

— Домът е крепост за англичанина.

— Разбирам, Джоуи. Наистина разбирам. Но трябва да ме приемеш като викинг. Или като мародер, или просто като агресор, който се готви да щурмува крепостта ти. За теб ще е най-добре, ако избегнеш евентуалните наранявания.

— А ако ти бъдеш този, който ще получи наранявания?

— Разчитам на твоята помощ, Джоуи. Можеш да споделиш с мен къде точно е заел позиция Кот. И охраната му. Можеш да ме предупредиш и за други опасности. Килими и пътеки, върху които може да се подхлъзна, ниски мебели.

— Ти си мъртъв.

— Как така, Джоуи? Нима имаш пистолет?

Той не отговори.

— Според мен нямаш — добавих аз. — Или може би имаш още хора освен онези, които лежат в бараката в безсъзнание с потрошени кости?

Той не отговори.

— Аз не мисля така — добавих.

Той продължаваше да танцува, но вече не толкова енергично. Наляво-надясно. Аз копирах движенията му, продължавайки да го държа между себе си и къщата. Бях на две крачки от него. Което означаваше, че той е на една крачка от мен. Това беше обезпокоително, защото вече знаех колко е бърз. От действията му на паркинга зад супермаркета.

Дясната му ръка потъна в джоба на сакото. Голяма ръка, голям джоб. Извади мобилен телефон и го вдигна пред устата си.

— Набери Гари — каза и го приближи към ухото си като всеки нормален човек.

Пръстите му бяха прекалено дебели, за да може да набира. Телефонът му изпълняваше гласови команди. И вероятно ги изпълняваше добре, тъй като насреща вдигнаха.

— Гари, аз съм Джоуи. Обади ми се след десет минути, ясно? Ако не отговоря, напускате кораба. Всеки за себе си. Ясно?

Очевидно беше ясно, тъй като Джоуи изключи телефона и го прибра в джоба си. След което просто остана на място.

Майка ми имаше собствени правила за бой. Отглеждайки двама синове в различни бази на морската пехота по света, тя не бе имала шанс да изключи боя напълно, но все пак бе успяла да наложи някакви ограничения. Първото правило беше изцяло практично: Не се бий, когато си с нови дрехи. Което по ирония на съдбата в момента ми налагаше ограничения. Второто правило беше по-скоро в областта на морала и етиката. То гласеше: Никога не започвай боя пръв. А третото уточняваше, че започнеш ли, трябва да спечелиш.

Макар и още хлапе, аз имах своите възражения. Понякога трябва да удариш пръв, за да имаш шанс да спечелиш. От опит бях разбрал, че двете правила са несъвместими. Проблемът се превърна в семейна дискусия. Безкрайно дълга. Живеехме през шейсетте, а тя беше французойка. В крайна сметка стигнахме до заключението, че правилата наистина са несъвместими. Нещата май опряха до теста на Роршах. Какъв си ти? Човек на второто правило или човек на третото? Брат ми Джо определено клонеше към второто, а аз — към третото. Родителите ни подходиха по-различно към нас, за пръв път в живота ни. Още не правехме разлика между добро и зло, а те ни изпращаха противоречиви сигнали. Бяха достойни хора, но все пак служеха в морската пехота.

И така, аз бях по-близо до третото правило. Или по-скоро до втората му част — трябва да спечелиш. Тя ме устройваше. Дори и ако се наложеше да пренебрегна второто правило. Понякога човек трябва да започне пръв. Като сега например. Знаех го от опит: трябваше да ударя Джоуи пръв, преди да ме е ударил.

Но той неочаквано проговори:

— Аз съм момче от Ромфорд.

— Е, все някой трябва да бъде и такъв — кимнах аз.

— Ние държим на дадената дума. Трябва да минеш през мен, за да стигнеш до господин Кот.

— Като посещение при зъболекаря, а? Е, щом ми се налага, ще мина.

— Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен? — изгледа ме той.

— Вероятно.

— Не харесвам кой знае колко господин Кот.

— И аз — отвърнах.

— Но съм от Ромфорд и държа на думата си.

— И?

— Нека го направим интересно — подхвърли той и замълча за момент, сякаш да подбере най-кратките изрази. Потупа джоба на сакото си и попита: — Чу ли какво казах по телефона?

— Да.

— Тази нощ Гари е шеф на екипа, който охранява господин Кот. Ясно ти е какво му наредих. Ако вдигна, значи ти си извън играта и бизнесът ни продължава както досега. Защото съм от Ромфорд и държа на думата си. Не искам хората ми да се ровят в тази бъркотия, ако не съм тук, за да ги надзиравам. Така че, ако не отговоря на обаждането му, те моментално освобождават терена и господин Кот е на твое разположение.