Нещо лично

4

Джон Кот беше син на чешки имигранти, избягали от комунистическия режим и установили се в Арканзас. Слаб и жилав като момче, родено зад Желязната завеса, той не се отличавал много от местните хилави хлапета и израснал като един от тях. Ако не били името му и високите скули, спокойно можел да мине за дете от семейство със стогодишна арканзаска история. На шестнайсет вече улучвал катеричките по далечни дървета, които повечето хора дори не можели да видят. На седемнайсет убил родителите си — поне местният шериф смятал така. Твърди доказателства липсвали, но подозренията били големи. Година по-късно това не попречило на офицера, който набирал доброволци за армията, да го приеме в нейните редици.

Притежавал изключително спокойствие и търпение, нещо нетипично за слаб и жилав човек. Можел да понижи пулса си до трийсет и няколко удара в минута и да лежи неподвижно с часове. И притежавал свръхчовешко зрение. Иначе казано, бил роден за снайперист. Армията нямала съмнения по въпроса. Изпратили го да завърши няколко спецшколи, след което директно го назначили в „Делта“. Там, благодарение на своята воля и непреклонна решителност, той доразвил таланта си и се превърнал в истинска звезда в сенчестия свят на тайните операции.

Но колкото и да е необичайно за боец от спецчастите, между служебната и цивилната нагласа в главата му имало пробойна. За да улучиш човек от хиляда и триста метра, се изисква нещо повече от талант и атлетични умения. Нужно е разрешение от най-дълбоката част на мозъка, съхраняваща фундаменталните задръжки, които могат да се задействат или да заспят. Нужно е стрелецът да си вярва дълбоко и да си каже: Всичко е наред. Насреща е врагът. Ти си по-добър от него. Ти си най-добрият на света. Всеки, който дръзне да те предизвика, трябва да умре. Повечето момчета имат предпазен бушон. Но не и Кот.

Запознах се с него три седмици след като откриха мъжки труп с прерязано гърло в храсталаците зад един отдалечен бар в Колумбия. Този мъж беше сержант от американската армия, рейнджър. Барът беше нещо като сборен пункт на бойците от една спецчаст на подчинение на ЦРУ. Те прекарваха там свободното си време, след като излезеха от джунглата, където застрелваха членове на наркокартели. Това много стесняваше кръга на заподозрените, които се оказаха ужасно неразговорливи. По онова време служех в 99-а част на Военната полиция, откъдето ми възложиха задачата. Единствено защото убитият беше боец от американската армия. Ако беше местен човек, Пентагонът положително щеше да си спести самолетния билет.

Бойците мълчаха относно случая, но иначе бяха разговорливи. Знаех кои са били в бара по онова време и ги разпитах един по един. Не ми казаха кой знае какво, но от всеки научавах по нещичко. Един вършил това, друг — онова. Този си тръгнал в единайсет, а онзи — чак след полунощ. Вторият седял на масата на първия, който не пиел бира, а ром. И така нататък… Успях да сглобя общата картина и да разположа всеки в нея.

Но това не се отнасяше за Кот. Сякаш беше дупка във въздуха.

Никой не спомена нищо за него. Нито къде е седял, нито какво е правил, нито с кого е разговарял. Беше напълно подминат. Това можеше да се дължи на редица причини, една от които може би — но само може би — бе, че никой от неговата част не желаеше нито да го топи, нито да го прикрива. Своеобразна етика. Или липса на въображение. Но и в двата случая разумен избор. Измислиците винаги водят до някакво разкритие. По-добре е да си мълчиш. По този начин един, да речем, разгорещен спор с убития се превръща… в нищо. Просто е дупка във въздуха.

Случаят беше сложен, съдържаше много догадки, почти никакви доказателства, заподозреният беше звезда при изпълнение на тайните операции и тъй нататък. Но въпреки всичко армията му обърна внимание и това й прави чест. И с основание каза, че без самопризнания сме безсилни.

Позволиха ми да го разпитам.

Най-важното при разпита е да чуваш отговорите на въпросите си. Слушах Кот доста време, преди да стигна до заключението, че в дебелата глава на този човек се крие изключителна арогантност. Той не се съобразяваше с нищо. Който ви предизвиква, трябва да умре е само един тъп девиз на бойното поле, а не начин на съществуване.

Но цял живот съм се сблъсквал с хора като него. Самият аз съм продукт на такива хора. Искат да ти разкажат философията си. Искат не само да я разбереш, но и да я одобриш. Окей, приемат, че са нарушили някакъв глупав закон или временно правило, но те са много по-важни, нали така?

Оставих го да говори дълго. В един момент се съгласих с него, с което практически го накарах да признае, че част от думите му са предназначени за убития. Подхлъзнах го и той полетя стремглаво надолу. Вече нямаше спиране. Или, ако ще прибягваме до метафори, разпали се като огън, в който бях налял масло.

Два часа по-късно Кот подписа дългите и подробни признания. Оказа се, че убитият го нарекъл „педал“ по време на майтапчийски разговор, който постепенно излязъл от контрол. Как да преглътне такава обида? Някои неща са непростими, нали така?

Беше му предложена сделка с прокуратурата. Вероятно поради факта, че беше звезда и участваше в секретни мисии. Призна се за виновен и го осъдиха само на петнайсет години. За убийство втора степен. Лично аз нямах нищо против. Не се стигна до военен съд и ми се отвори цяла свободна седмица. Прекарах я на Фиджи, където срещнах една австралийка. Още си спомням за нея. Нямах причини да се оплаквам.

— Не бива да правим необмислени заключения — предупреди ме О’Дей. — Няма доказателства, че след затвора този човек изобщо се е докосвал до оръжие.

— Но той е в списъка, нали?

— Няма как да не бъде.

— Каква е вероятността да е той?

— Едно към четири, разбира се.

— Но вие се обзалагате, че е той.

— Не съм казал такова нещо. Просто изтъквам факта, че шансовете да се окаже той са едно към четири.

— Кои са останалите в списъка?

— Руснак, израелец и англичанин.

— Кот все пак е лежал в затвора цели петнайсет години — отбелязах аз.

О’Дей кимна.

— Да започнем с въпроса как му се е отразило това.

Още един забележителен въпрос. Как могат да се отразят петнайсет години затвор на един снайперист? Точната стрелба зависи от много и различни неща. Едно от тях е контролът върху мускулите. Точната стрелба изисква те да бъдат меки и едновременно с това твърди. Достатъчно меки, за да елиминират едва доловимото треперене, и достатъчно твърди, за да овладеят един мощен откат. Същото се отнася и за общото физическо състояние. То е важно, защото се изискват понижен пулс и забавено дишане.

— Зрението — обявих в крайна сметка аз.

— Защото? — внимателно ме погледна О’Дей.

— През тези петнайсет години той е гледал само неща, които са в непосредствена близост до него. Най-вече стени. Включително и на спортната площадка в двора. Очите му не са се фокусирали на далечно разстояние от времето, когато още е бил млад.

Това ми звучеше добре. Харесах картинката, която изплува в представите ми: Кот е омекнал и дори вече трепери. Носи очила и е приведен. Смалил се е, въпреки че по начало беше дребен.

После О’Дей започна да ми чете доклада, придружаващ заповедта за освобождаването му от затвора.

Корените на Кот бяха в Чехословакия или Арканзас, а може би и на двете места, но през целия си петнайсетгодишен престой в затвора бе живял като някакъв източен мъдрец. Занимавал се с йога и медитация. Тренирал по малко, веднъж на ден, колкото да поддържа елементарна сила и гъвкавост. По-голямата част от времето си прекарвал абсолютно неподвижен, едва дишащ и с безизразен поглед, сякаш фиксирал нещо на хиляда метра. Казвал, че трябва да упражнява този поглед.

— Поразпитах наоколо — каза О’Дей. — Най-вече момичетата, които работят тук. Според тях този вид йога, който Кот е избрал, цели постигането на пълна неподвижност и спокойствие. Уж съхнеш и се смаляваш, но в един момент — прас! — отново си в страхотна форма. Същото важи и за медитацията. Изпразваш съзнанието си. Виждаш само предстоящия успех.

— Искате да кажете, че е напуснал затвора по-добър, отколкото е влязъл?

— Трудил се е упорито в продължение на петнайсет години. Доколкото са му позволявали условията. А пушката в крайна сметка е само един метален инструмент, нали? Успехът зависи единствено от състоянието на тялото и духа.

— Но ако е той, как се е добрал до Париж? Откъде се е сдобил с паспорт?

— Ако поръчителят е някоя групировка с много пари, паспортът изобщо не е бил проблем.

— За последен път го видях, когато подписа признанията си — казах аз. — Преди повече от шестнайсет години. Не знам как бих могъл да ви помогна сега.

— Трябва да изчистим нещата.

— А аз как да участвам в чистенето?

— Веднъж вече си го спипал — отвърна О’Дей. — Ако се наложи, ще го спипаш и втори път.