Нещо лично

52

Зад думите на Джоуи прозираха някакви ученически опити да използва сократовския метод, включващи високи залози и въображаеми концепции за понятия като лоялност, чест и саможертва. А може би той просто обичаше да се бие, но не можеше да си намери противници, без да ги подкупва предварително. Но каквито и да бяха причините, аз престанах да им обръщам внимание, тъй като той отстъпи още една крачка назад и приклекна, сякаш очакваше да чуе стартовия гонг. И вероятно го чу преди мен, защото излетя от мрака като изстрелян с бомбен шут — два пъти по-бързо в сравнение с онова, което беше направил зад супермаркета. Лакътят му светкавично се стрелна надолу и в съзнанието ми се появиха фрагменти от собствената ми атака срещу оня тип от буса, когато бях постъпил по същия начин. Явно искаше да приключи с мен още в самото начало. Единственият начин да се справиш с внезапно връхлитащ лакът е да се извъртиш странично, да направиш крачка напред и да поемеш удара с месестата част на ръката си, малко под рамото. Направих го. Това винаги е болезнено, а понякога и парализиращо. И наистина беше така. Но в крайна сметка успяваш да се задържиш на краката си. Получи се.

Почти. Сто и петдесет килограма се оказаха една много сериозна маса, политнала срещу мен. Единствената спасителна реакция беше да се шмугна покрай него и да го накарам да се обърне. Което ме постави в позиция с гръб към къщата. Но ние с Кейси Найс бяхме предвидили този вариант и бяхме взели съответните мерки. За миг тя ме освети с фенерчето — само за две секунди, които, надявахме се, щяха да бъдат достатъчни за заслепяване на инфрачервения мерник. Допълнителен бонус беше фактът, че разсеяхме Джоуи, макар и само за миг. Но той беше достатъчен, за да му забия една лява кука в гърлото и десен прав в бъбрека. С цялата си сила и съсредоточеност. После отскочих назад, описвайки широк полукръг, благодарение на който Кот щеше да улучи Джоуи, а не мен, ако наистина решеше да стреля на сляпо. Освен това маневрата ми даде възможност да огледам щетите, които бях причинил.

Които не бяха големи. Нито особено окуражаващи. Сам по себе си ръстът не играе кой знае каква роля. Но трябва да се внимава с онези мъжища, които са толкова напомпани, че вече не чувстват болка. Благодарение на някаква химия. Телата не могат да им подадат сигнал за оттегляне. И тогава ръстът се превръща във важен фактор. Както в случая с Джоуи. Бях го ударил два пъти, при това съвсем не леко, но той остана на крака — жив, здрав и дори усмихнат. С все същите шестнайсет сантиметра над мен.

— Десет минути — рече той. — Това е всичко, с което разполагаш. А вече са дори по-малко.

Изрече тези думи с блаженство, като някакъв стар побойник с голи юмруци — човек от деветнайсети век, Бог знае как попаднал в двайсет и първия. Лондончанин, излязъл от филм по роман на Чарлс Дикенс. Млад на години, но вече стар, отдавна прочетен вестник. Трошач на крака и нищо повече. Междувременно малкият мозък ми нашепваше да продължавам с ударите в десния бъбрек. С надеждата, че телефонът му ще изпадне от джоба на сакото и Гари няма да получи нито положителен, нито отрицателен отговор. Нещо, което по-късно щеше да улесни нещата за Найс и Бенет.

Джоуи зае бойна поза и направи крачка напред. Стар побойник с голи юмруци, но не особено добър. Замахна с дясната си ръка за удар, който предусетих отдалече. Приклекнах като гимнастик по време на тренировка и юмрукът му изсвистя над главата ми. Инерцията го принуди да се извърти на една страна, а това означаваше, че ми предлага десния си бъбрек. Приех подаръка с още един къс десен прав, зареден с колосална сила. Удар, който би пречупил младо дърво или би убил муле. Може би нанасях такъв за втори или трети път в живота си. Противникът ми реагира с всички механични ефекти — тялото му отлетя назад от силата на удара, от гърлото му се чу сподавено пъшкане като следствие от шока в белите дробове. Залитна и кракът му видимо се вдърви.

Но не падна, скимтящ от болка, както очаквах. Нормален човек на негово място със сигурност щеше да изпадне в кома. С пламтящи вътрешни органи, с милиони ножове в гърба, с твърде малко въздух в гърдите, за да може да крещи. Но Джоуи изсумтя веднъж, възстанови равновесието си и отново зае бойна поза. Може би и хапчето ксанакс му беше помогнало. Отбелязах си да попитам Найс за въздействието му върху физиката.

След което смених тактиката и прибегнах до маневрена война. Ако не мога да го нокаутирам, значи трябва да го принудя да падне сам. Защото мачът щеше да приключи долу, на тревата. Нямаше друг начин. Знаех къде е безопасно за спящите деца. Започнах да танцувам около него. Отпред, отзад, отстрани. Със сигурност тромаво по общоприетите стандарти, но застанал срещу Джоуи, за пръв път в живота си изпитах чувството, че съм малкото пъргаво момче, което безнаказано напада, жили и отскача назад.

Тревата беше мека, а той — твърде тежък. На три пъти почти се препъна. Аз продължавах да поддържам високо темпо, главно заради Кот, но и под смътното влияние на теорията, според която по-едрият се уморява по-бързо. Продължихме да се въртим в кръг още известно време. В един момент, продължил половин секунда, краката му изостанаха от тялото и лакътят ми се стрелна към гърлото му, но той го парира със своя. Отскочихме назад и започнахме отново.

После смених тактиката още веднъж. Той нямаше да падне сам, а по-скоро щеше да потърси помощ. Която аз бях щастлив да му предложа. И ставах все по-щастлив. Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен? Скаранджело май щеше да се окаже права: Той не понася някой да го предизвиква. Права, но не съвсем. Защото никога не става въпрос за предизвикателството, а за противника срещу теб. Аз не харесвах Джоуи Грийн. Отчасти по основателни причини, като тийнейджърките от Латвия и Естония или човека с многобройни гърла за хранене, отчасти и поради древни, първични инстинкти. Защото срещу всяка година модерен живот стоят седемстотин години примитивизъм, който няма как да не остави следи. Но в настоящия момент малкият ми мозък държеше нещата изцяло в свои ръце. Моето племе те иска мъртъв. Защото си грозен и страхлив.

Подскачайки вляво и вдясно, рискувах с дистанцията и успях да достигна с петата си капачката на коляното му. Ударът се получи под същия ъгъл и разстояние, с които разбих вратата, но по-силен от всички ритници срещу врати, взети заедно. Може би неговите рецептори за болка бяха притъпени, но костите са физически величини, които имат своя точка на пречупване. Неговите не правеха изключение. Усетих пропукването през дебелата подметка на ботуша си. Капачката на коляното обаче не е носеща кост и той не падна. Вместо това направи крачка напред със здравия си крак и стовари юмрук в гърдите ми. Един гръмотевичен удар, нанесен толкова рязко и бързо, че не успях да го избегна. Проснах се на земята. Дробовете ми засвистяха и започнах да се давя. Опитах се да се претърколя и да застана на четири крака. Получи се. Изпълзях встрани, без да губя нито секунда още преди да ме беше пребил с ритници въпреки счупената капачка.

На този етап Джоуи се превърна в истинска фурия. Зърнал ме на земята, той се понесе напред. С леко накуцваща походка, но въпреки това бързо и целенасочено, с единствената мисъл да ме довърши, тук и веднага. Успях да скоча на крака и да се отместя от пътя му. После започнах отново, но тактиките ми бяха на изчерпване. Оставаха ми около шест минути. Продължавах да се движа, без да забравям нито за миг къщата в далечината. В един момент сложните маневри дадоха резултат и той се извъртя на една страна. Нанесох му още един светкавичен ритник в счупеното коляно, но с цената на нарушено равновесие. И веднага бях наказан с удар, нанесен с опакото на дланта. Може би просто бясна реакция, може би трезва преценка на позицията ми в този момент. Но каквато и да беше причината, той спечели рунда. Масивната му лапа се стовари върху челото ми. Изпитах чувството, че съм се блъснал с пълна скорост в бетонна стена.

Отлетях назад и се проснах по гръб, но предишните действия все пак ми спасиха живота. Той не успя да се обърне. Просто не знаеше как. Коляното му вече беше блокирано. Може би не изпитваше болка, но биомеханиката си има свои закони. Изпълзях метър назад, както си бях по гръб, и отново се надигнах. За секунда останах с длани на коленете. Дишах тежко и примигвах замаян. Бях му нанесъл цели пет жестоки удара — един ляв и два десни прави, плюс два ритника, но той все още беше на крака. Въпреки че вторият десен прав би трябвало да повали всяко човешко същество. А също така кон, горила или слон.

Имах проблем.

После си помислих за футболния мач, който гледаше онази нощна птица зад пердетата. Сведох очи към моравата. Гладка, плоска и равна, с влажна от нощната роса трева. Джоуи гледаше в обратна посока. Отстъпих крачка назад, засилих се и се плъзнах напред. Бедрото ми едва докосваше тревата, но пищялите ми влязоха в действие. Улучих го отзад в бедрото. Груб фаул във футбола. За жълт картон. А може би и за червен, ако се отчете зла умисъл. Която в моя случай присъстваше в изобилие. Спънах го в буквалния смисъл на думата. С бедра, глезени, пети. И той се вдигна във въздуха. За да се върне обратно. По гръб, с тежък тътен. Театрално падане на разглезена европейска футболна звезда.

После дойде ред на обратното сърфиране, до изправено положение, завъртане и лек разкрач. Измъкнах глока от задния си джоб и подскочих напред. Като хлапе, което с радостен вик скача в снежна пряспа. Но в моя случай радостта отсъстваше, а снежната пряспа беше шкембето на Джоуи. Завъртях глока по начин, който щеше да ми осигури максимално добро съприкосновение с целта. Получи се един перфектен триъгълник — лявото ми коляно, дясното ми коляно и дулото на глока, което потъна в слънчевия му сплит, подкрепено от всичките сто и десет килограма на собственото ми тяло, при това движещи се с мълниеносна скорост. Натиснах спусъка едва след като усетих, че стоманата е проникнала максимално навътре.

Бях привърженик на третото правило.

На лекция по патология биха дефинирали всичко това като фатална входна рана. Дулото беше плътно притиснато в корема му и, естествено, първото нещо, излетяло от него, беше куршумът. Пробивайки съвършено кръгла дупка с диаметър девет милиметра. Но съвършенството не беше траяло дълго, защото бе последвано от мощно изригване на газове, които бяха в състояние да се движат единствено напред, в дълбочината на дупката, прониквайки във вътрешността на тялото, която далеч не бе толкова твърда, колкото стоманеното дуло на пистолета. В резултат газовете светкавично се превърнаха в нажежен балон с размерите на баскетболна топка, който пръсна кожата в зоната на проникването и миг след като газовете намериха своя път навън, там зейна огромна рана с формата на петолъчка.

Първото предимство на тази операция беше, че го уби на място. От подобно разстояние, горе-долу в центъра на мишената, с много жизненоважни органи зад нея: сърце, бели дробове, всевъзможни артерии, гръбначен стълб. Второто предимство бяха чистото проникване и бързото излизане от другата страна. Което само по себе си би могло да убие известно количество земни червеи. А може би и ларвите на други паразити. Ако действително беше така, боулинг клубът би трябвало да ми благодари.

И накрая, третото предимство се съдържаше във факта, че огромният гръден кош на Джоуи беше изиграл ролята на заглушител. С размерите на нефтен варел. Който свърши много добра работа. Изстрелът прозвуча слабо и някак невинно. Но въпреки това Бенет избра предпазливостта.

— Чух го — обяви той, след като се изправи до мен.

— Разбира се, че си го чул — отвърнах. — Беше само на петнайсет метра от тук.

— След като аз съм го чул, значи са го чули и съседите.

После извади телефона си и набра само една дума.

— Какво е това? — попитах.

— Един от нашите. Ако някой позвъни в местния полицейски участък, той ще има грижата да обясни, че става въпрос за невинно пропукване на автомобилен ауспух.

— Можеш да го направиш още сега?

— Вече го направих.

— Преди колко време?

— Част от неудобствата бяха отстранени още в самото начало на процеса.

Замълчах.

После телефонът в джоба на Малкия Джоуи зазвъня.

Дълго и настойчиво.

Оставихме го да си звъни. Докато спря.

— Трябва да действаме — казах. — Трябва да сме сигурни, че Кот няма да избяга с пазачите си. За целта трябва да държим под око предната част на къщата. Но много по-отблизо.

— Правата линия е най-краткото разстояние между две точки — обади се Кейси Найс, а след това се обърна и пое по пътя на „вихрушката“, за която бе споменал Бенет.

Последвахме я, като заобиколихме едно наскоро повалено дърво и се насочихме към пролуката в оградата на съседа.