Нещо лично

58

След по-малко от две минути се озовахме на задната седалка на тъмнозелен воксхол. Отпред беше двойката, която ни достави таблетите. И мъжът, и жената, все така спокойни и сдържани, но очевидно доволни от развоя на събитията. Много добри екипни играчи. Бенет остана в къщата на Джоуи и едва ли щяхме да го видим повече.

Хванахме магистралата за Източна Англия веднага след Чигуел. Беше обозначена като МИ. Пътувахме по посока на Кралската военновъздушна база, разположена край градчето Хонингтън. То пък беше близо до Тетфолд. Деветдесет минути, беше обещал Бенет, но според мен щяхме да стигнем по-бързо, тъй като жената караше с много висока скорост. Земята наоколо беше съвсем равна. В стратегическо отношение Великобритания е самолетоносач, закотвен завинаги край бреговете на Европа. С изобилие от места, които могат да се използват като палуби за излитане.

КВВБ „Хонингтън“ се оказа огромна. Очертанията й се губеха в мрака. Жената премина през портала и се насочи директно към пистата. Точно като тюлена в база „Макорд“, чиито услуги бяхме ползвали сякаш преди цяла вечност. Тя описа същия добре преценен полукръг и спря пред стълбичката на самолета. Слязохме, затръшнахме вратите и тъмнозеленият воксхол изчезна.

Самолетът много приличаше на гълфстрийма, който ни беше отпуснал О’Дей — къс, нахъсан, нетърпелив. С тази разлика, че беше боядисан в тъмносиньо, много лъскав и със светлосин корем под златистата линия на фюзелажа. Надписът над илюминаторите му гласеше Кралски военновъздушни сили. Мъжът, който се появи в овалната рамка на вратата, носеше униформа на КВВС.

— Сър, госпожо, заповядайте на борда — покани ни той.

Вътре нямаше нито кремава кожа, нито орехова ламперия. Тук кожата се оказа черна, а ламперията беше изработена от въглеродни влакна. Спортен стил. Строг, но впечатляващ. Напълно различен аромат. Като в бентли може би. Като в бентлито на Джоуи. Мъжът с униформата ни съобщи, че последният му пътник е бил член на кралското семейство. Херцогинята на Кеймбридж или нещо подобно. Което отново ме накара да се замисля за МИ6 и МИ5, или за това, което е някъде между тях. Двамата с Найс се настанихме от двете страни на пътеката, но с лице един към друг. Мъжът с униформата изчезна и минута по-късно вече бяхме във въздуха и бързо набирахме височина в посока запад, към Америка.

Поднесоха ни храна, след което униформеният стюард се оттегли дискретно в своята кабинка. Щом останахме сами, погледнах към Найс, която можех да докосна през пътеката, и казах:

— Благодаря ти.

— За нищо.

— Добре ли си?

— Питаш за Чарли Уайт? И да, и не.

— Наблегни на положителния отговор.

— Това и правя, повярвай ми — отвърна тя. — Колко гадно говореше за онова момиче! Чух го отдолу. Изпитвали са удоволствие да я изтезават.

— Плюс оръжията, наркотиците и заемите срещу безбожна лихва.

— Но ние не бива да играем едновременно ролята на съдии, заседатели и екзекутори.

— Защо не?

— Защото се предполага, че сме цивилизовани хора.

— Такива сме — отвърнах. — Даже много цивилизовани. Летим със самолета на херцогинята, а те не са управлявали света с кадифени ръкавици. Нито пък ние, когато ни е дошъл редът.

Тя не отговори.

— На всичкото отгоре ти доказа едно много важно нещо — добавих аз. — Че можеш да работиш в оперативна среда.

— Искаш да кажеш без хапчета, нали? Няма ли пак да ми предложиш да напусна?

— Няма. Ще ти кажа само едно голямо „благодаря“, защото ми спаси живота. Вземай всичките хапчета, за които се сетиш. Но бъди наясно защо го правиш. Проста логическа верига. Ти си неспокойна заради професионалните си умения и заради майка си. Но само една от тези причини е легитимна: вземаш хапчета, защото майка ти е болна. Това е добре. Вземай ги, докато имаш нужда от тях. Но не се съмнявай в уменията си. Те са нещо отделно. Ти си добра в работата си. Националната сигурност е в добри ръце. Което не може да се каже за майката.

— Няма да постъпя в армията — каза тя. — Ще си остана там, където съм.

— Правилно. Нещата вече са различни. Ти си наясно с всичко, което се случи. И вече направи крачка напред. По-трудно е да бъдеш предадена.

Продължавахме да летим, следвайки часовника, но в обратна посока. В два през нощта кацнахме на пистата на Поуп Фийлд. Описахме широк кръг и спряхме пред малката административна сграда с табела 47-а логистична дивизия, командир „Тактическа подкрепа“. Двигателите заглъхнаха. Мъжът с униформата отвори вратата на кабината и спусна стълбата.

— Сър, госпожо, надявам се, че вече познавате червената врата.

— Благодаря — кимнах аз и извадих дебелата пачка английски банкноти. Плячката от Ромфорд и Ийлинг.

Подадох я на униформения и добавих: — Направете си един купон в офицерската столова. Поканете и херцогинята.

След това се обърнах, спуснах се по стълбичката и последвах Найс към червената врата.

Тя се отвори още докато бяхме на два метра от нея. На прага се изправи Джоун Скаранджело с куфарче в ръка. Беше останала да ни изчака, макар че никога нямаше да го признае. Опитваше се да прилича на човек, който си тръгва след дълъг работен ден.

— Вземам си думите обратно — рече тя, докато спираше пред мен.

— Какви думи?

— Справихте се много добре. Получихме специална благодарност от правителството на Великобритания.

— За какво?

— За приноса ви, благодарение на който техните оперативни работници са постигнали много голям успех.

— Бенет?

— В официалния му доклад е подчертано, че не би се справил без теб.

— Колко дълго продължи нашият полет?

— Шест часа и петдесет минути.

— И за това време е успял да напише официален доклад?

— Той е британец.

— С какво по-точно не би се справил без мен?

— Отстранил е Кот от шахматната дъска в къщата на онзи гангстер, където е проникнал по твое предложение. Оттам и благодарността му. Бил е принуден да отстрани в движение и неколцина членове на бандата, включително две наистина големи имена. По тази причина имаме благодарността и на Скотланд Ярд. Общо погледнато, това означава, че петънцата във взаимоотношенията ни вече са изтрити и ни очаква период на блестящо сътрудничество. Нашите операции в Лондон ще бъдат по-добри от всякога.

— Той твърди, че ви подслушват.

— Знаем това — спокойно отвърна тя.

— Наистина ли го правят?

— Мислят си, че го правят.

— Какво искаш да кажеш?

— Изградихме нова система. В дълбока тайна. Скрита зад метеорологичните прогнози, изпращани от спътниците. Там разговаряме. Но старата система продължава да действа. Британците подслушват нея. А ние я пълним с всякакви боклуци.

Замълчах.

— Ние не управляваме света, като проявяваме глупост — добави тя.

След което се обърна и си тръгна. С хубавите си обувки и тъмен чорапогащник, с черния си костюм и леко поклащащо се куфарче. Гледах след нея, докато измина десетина метра. Не беше трудно, защото всичко действаше в добър синхрон — най-вече тъмният чорапогащник и полата. После фигурата й напусна последния кръг светлина и се разтопи в мрака. Чувах токчетата й още около минута, после Кейси Найс бутна червената врата и ние прекрачихме прага.

Бюфетът се оказа празен. Никакви сладкиши, никакво кафе. Всичко беше почистено в края на работния ден.

В очакване на новата доставка утре сутрин. Качихме се на втория етаж. Бързо и леко, благодарение на стандартната височина на стъпалата. Кабинетът на Шумейкър беше празен, но при О’Дей светеше.

Той беше зад бюрото си, облечен с вечния си черен пуловер под блейзъра. Облегнат на лакти, наведен над някакъв документ. Погледна ни, без да помръдва глава, и обяви:

— Ще изслушаме доклада ви утре сутринта.

Мълчахме и чакахме.

— Имам само един предварителен въпрос — добави след известно време той. — Защо се прибрахте с британски военен самолет? Нашият ви чакаше.

— А ние имаме ли право на един предварителен въпрос? — попитах аз.

— Стига да отговорите честно на моя — кимна той.

— Прибрахме се с полет на КВВС от любопитство. Искахме да видим как живеят в другата половина на света.

— И това е всичко?

— Искахме да накараме Бенет да се потруди за това, което получава.

Видях го как се отпуска.

— Въпросът ни е защо нито АНС, нито британското разузнаване не засякоха парите?

Видях го как отново се стяга.

Не получих отговор.

— Кот е живял цяла година под наем, имал е разноски — добавих. — Хонорарът за поръчката, самата пушка, хилядите бойни патрони, които е изразходвал с тренировъчна цел. Освен това съседът, частният самолет до Париж, разноските по онези виетнамци, двете банди в Лондон, плюс вероятен транспорт обратно до дома. Не са десетки милиони долари, но може би надвишават разходите по атентатите от Единайсети септември. От което заключавам, че компютрите на двете агенции със сигурност са засекли тези пари. А там работят умни хора. И мотивирани, защото знаят, че ще бъдат обвинени при всеки евентуален гаф. Защото всичко започва с пари. Въпросът ми е: защо те не са ги видели?

— Не знам.

— Защото изобщо не е имало парични трансфери.

— Трябва да е имало — поклати глава О’Дей. — Няма пари, няма операция.

— Точно така. Нямало е операция.

— Ти наред ли си? Нали сам я разследваше! И откри Кот на пет километра от мястото на атентата!

— Първият куршум е трябвало да пробие стъклото, а вторият да улучи мишената — отвърнах аз. — Но втори куршум не е имало.

— Защото стъклото не е било пробито.

— Това няма значение. Ти не мислиш като втория куршум. Пробиването или непробиването на стъклото е било бъдещо събитие. Гледали сте видеото от Париж. Колко време изтича между удара на куршума в стъклото и задействането на охраната на президента?

— Две секунди — отвърна О’Дей. — Бяха адски добри.

— А сега помислете за дистанцията. Хиляда и триста метра. Значи куршумът е във въздуха цели три секунди. Това означава, че няма време за проверка дали ще пробие стъклото. Какво би се случило при евентуално изчакване? Натискаш спусъка, чакаш три секунди и бум — стъклото е пробито. После натискаш спусъка още веднъж, изчакваш нови три секунди и куршумът пристига. Но дотогава президентът вече е под цяла купчина мъже от охраната. Тоест пропуснал си своя шанс. Единственият начин да улучиш мишената е да натиснеш спусъка за втори път без никакво забавяне — така, че вторият куршум да бъде във въздуха веднага след първия. И да достигне целта не повече от половин секунда след него. Казано по-просто, двата куршума летят един след друг. На практика са едновременно във въздуха малко повече от две секунди, преди първият да улучи стъклото. Тогава вторият прониква през току-що разлетелите се отломки и улучва президента още преди някой да успее да реагира.

О’Дей не каза нищо.

— И обратно — продължих аз. — Ако стъклото не се счупи, вторият куршум също ще се удари в него половин секунда по-късно. В този случай учените просто ще получат за изследване две драскотини, а не една.

О’Дей мълчеше.

— Втори куршум не е имало. И не е било замислено да има. Някой е изпратил Кот в Париж със задачата да произведе само един изстрел. Срещу блиндирани панели. Но това е лишено от смисъл. Стъклото или се чупи, или не. Но ако се счупи, куршумът със сигурност ще се сплеска или отклони и ползата от него ще бъде нулева. Тоест или изстрелваш два куршума, или нито един. Единствената причина да изстреляш само един е, че си знаел предварително, че стъклото ще издържи.

— Производителят? — вдигна глава О’Дей. — Като реклама?

— Предполагам, че наистина е било някакъв вид реклама — кимнах аз. — Но не непременно за производителя. Въпросът е кой друг би имал полза от нея? За да получим отговор, ще се наложи да прегледате бележките си и да проверите кой е дал идеята за тази демонстрация.

— Има ли значение?

— Да си представим човек, който ръководи някаква разузнавателна агенция и има нужда да издигне имиджа си. По една случайност знае, че новото стъкло върши страхотна работа. Това автоматично го поставя в центъра на събитията, при това безплатно. И тъй, Кот произвежда единичния си изстрел, стъклото издържа, а ти започваш безумната си кампания. И изведнъж се превръщаш в кучето водач на най-голямото полицейско преследване в света, а държавните ръководители ти целуват задника. Колко шефове на агенции биха стигнали толкова далече?

— Сериозно ли питаш? Всички. Но не всички ще посмеят. Може би само една шепа в световен мащаб.

— Да прибегнем до метода на изключването. Кой е в състояние да дава нелегално безотчетни пари на някаква персона нон грата като Кот, без това да направи впечатление на АНС или на британското разузнаване?

— Това не стеснява кръга, защото всеки може да го направи.

— Чий имидж отчаяно се нуждае от подобрение?

— По каква обективна мярка? Това не попада ли в категорията на личните критерии?

— Кой е знаел, че стъклото ще издържи?

— Всеки, който е присъствал на тестовете.

— Май наистина не стесняваме кръга, а? — въздъхнах аз.

— Не са много — съгласи се О’Дей.

— Кой е познавал Джон Кот?

— Може би е бил наблюдаван от доста радари — отвърна с известно закъснение О’Дей.

— От цели шестнайсет години?

Той не отговори.

— Колко шефове на агенции са все още на поста си след шестнайсет години?

Пак никакъв отговор.

— Кой шеф на агенция е все още на поста си след шестнайсет години, нуждае се от укрепване на авторитета си, знае, че стъклото ще издържи, и разполага с безотчетни средства, за да финансира Джон Кот?

О’Дей не каза нищо.

— Ако искаш, можем да го обсъдим точка по точка. Твоят авторитет е бил толкова нисък, че са те изпратили да присъстваш на техническите тестове на стъклото. Огромно унижение за великия О’Дей! Било е намек, разбира се. Искали са да се оттеглиш. Всички са го знаели, включително и Хенкин в Москва. За руското външно разузнаване ти си бил просто стар боен кон, който са зарязали на пасището. Но в замяна на това помниш миналото и знаеш много за него. Бил си наясно, че Кот скоро ще излезе на свобода. Следил си го. Може би е работил за теб преди шестнайсет години. А може би и ти като него си ми имал зъб. Затова си му направил предложение. Ако отскочи до Париж да изстреля един напълно безполезен куршум, ти рано или късно ще ме поднесеш на тепсия. Някъде на открито, в обхвата на пушката му.

О’Дей мълчеше.

— Аз съм бил единствената мишена — добавих. — Лично аз, а не Г-8, ЕС или Г-20. Те са били само камуфлаж.

— Глупости! — кресна О’Дей.

— За да поддържаш яростта му, ти си го захранвал само с лоша информация от личното ми досие — продължих аз. — И той влиза във форма. Което е било хубаво за местната икономика. Офисът на „Ксерокс“ в региона е имал добра година с хилядите копия на снимката ми. Накрая най-после го качваш на самолета. Той изпълнява поръчката, а ти пускаш в обращение идеята, че това е само репетиция. И се превръщаш в кучето водач. Предупреждаваш Кот да бъде в бойна готовност, защото вече си пуснал обявата във вестника. И бързо ме откриваш. Кот е много доволен от този факт. Изпращаш ме в Париж, защото си абсолютно сигурен, че ще се появя на онази тераса. А на всичкото отгоре и знаеш горе-долу кога. Обаждаш се предварително, организираш посещението на апартамента, утвърждаваш маршрута. Така Кот получава своята мишена, но не улучва.

— Глупости.

— По тази причина циркът се мести в Лондон. Телефонът ми е с джипиес и ти винаги знаеш къде съм. Целта ти е да отведеш Кот при мен. Непрекъснато разговаряш с него. Знаеш, че ще отидем да проверим Уолъс Корт. Госпожица Найс обаче не те предупреждава предварително. Изведнъж виждаш джипиеса ми на мястото, но не можеш да прехвърлиш навреме Кот. Закъсняло предупреждение, но както и да е. И утре е ден. Междувременно ти си владетелят на света. Политиците са в паника. Готови са да направят всичко за теб. Чувстват ти се задължени. Сега никой не те смята за непотребен. Не само тук, но и в целия свят. Дори лондонските ченгета те обичат. Вече не се говори за оставката ти. Дори да я подадеш, няма кой да я приеме. Защото си победител и в двете посоки. Ако Кот ме свитне, веднага ще го продадеш на Бенет. И ще се окажеш спасител на света, макар че той ще обере лаврите. Ако аз пипна Кот, ти ще обереш лаврите — спасил си света, като смело си рискувал с анонимен цивилен агент. И в двата случая ще бъдеш звезда. И отново ще влезеш в учебниците.

О’Дей не каза нищо.

— Лично си дал парите на съседа — добавих аз. — Как иначе щеше да знаеш, че му липсва един преден зъб?

Никакъв отговор.

— Но знае и някой друг. Аз знам. Кейси Найс — също. Това е причината да се приберем с полет на Кралските военновъздушни сили. Между другото, къде щеше да се приземи твоят самолет? Вероятно в „Гуантанамо“, а? Не се получи. Ние се прибрахме в Америка, свободни и чисти като сълза. Освен това знаем. Сигурен съм, че можеш да провалиш кариерата на госпожица Найс, но мен няма как да ме откриеш. Винаги ще бъда някъде наблизо. А ти ме познаваш добре, генерале. И отдавна. Прекрасно знаеш, че не прощавам и не забравям. Освен това няма да е нужно да направя кой знае какво. Един-два разговора ще бъдат достатъчни. Представяш ли си какво ще се случи, ако руското разузнаване разбере, че ти си убил Хенкин? Желанието им да ти връщат услуги бързо ще секне. И вероятно ще отвърнат на удара. Ще тръгнат слухове за бедния стар Том О’Дей, който е изпаднал в отчаяние и е измислил някаква безумна схема. Помисли си за всички новобранци, които ще се подхилкват. По целия свят, в цялата разузнавателна общност. Това е наследството, което те чака. И което е напълно възможно. Може би ще ти се наложи да живееш с него, може би не. Но не си и помисляй да го пренебрегваш. Сега сме само ти и аз, генерале. Няма как да има хепиенд.

Станах, сложих на бюрото му браунинга на Чарли Уайт и последвах Кейси Найс в коридора. Спуснахме се по стълбите, бутнахме червената врата и се озовахме под открито небе.

Кейси Найс ме закара с грозното бронко до спирката, откъдето можех да взема нощния автобус. На около пет километра от базата. През целия път мълчахме. Тя спря, но нямаше как да слезе, защото трябваше да натиска спирачката. По тази причина повторихме скованата прегръдка от Лондон. Помолих я да поздрави Шумейкър от мен, после се измъкнах от кабината и тръгнах към бетонната пейка. Кейси Найс ми помаха и потегли. Останах да гледам след нея, а когато раздрънканият пикап изчезна в мрака, легнах на пейката и се загледах в звездното небе. Останах така, докато не чух автобуса.

Ходил съм на много места, които не помня, но месец по-късно се озовах в Тексас, в един автобус, който минаваше съвсем близо до Форт Худ, а някакъв униформен остави на седалката последния брой на „Арми Таймс“. Физиономията на О’Дей беше на първа страница, а некрологът му — на една от вътрешните. Текстът изясняваше детайлите от предишни новини. Изстрелът бил инцидентен, докато той разглеждал непознат тип оръжие, пленено в Европа. Възможно било нещастието да бъде обяснено и с късния вечерен час. Слуховете за приземяването на самолет на британските Кралски военновъздушни сили минути преди инцидента не били верни. О’Дей щял да бъде награден посмъртно с още три медала. На негово име щял да бъде кръстен мост в Северна Каролина над рекичка, която е пресъхнала през по-голямата част от годината.