Нещо лично

47

Ролс-ройсът беше точно такъв, какъвто го описват. Абсолютно безшумен. Возеше невероятно меко. Задната седалка беше като кресло в офицерски клуб — дълбока, широка и удобна. Чарли Уайт до мен продължаваше да е със закопчан колан. Тялото му беше обърнато напред, но главата му беше извита, защото ме наблюдаваше. Малък кичур коса не беше на мястото си. Отблизо носът му приличаше по-скоро на авокадо, отколкото на картоф. Типичен гангстерски бос — могъщ, властен, самоуверен.

— Въоръжен ли си, Чарли? — попитах.

— Знаеш ли, че току-що подписа смъртната си присъда, момче? — отвърна с въпрос той. — Моля те, кажи ми, че знаеш. Никой не прави това, което току-що направи ти.

— Но?

— Няма „но“.

— Винаги има нещо, Чарли — казах аз.

— Имаш ли представа какви неприятности си навличаш?

— Толкова големи, че за да ги огранича, да те гръмна и да изчезна, докато все още е възможно?

— Можеш да го направиш — каза той. — Но можеш и да отложиш екзекуцията си достатъчно дълго, за да изчезнеш от града. Точно това ти предлагам. Ще го направя само веднъж и ще приема само първия ти отговор. Затова си слагай шапката за мислене, човече. Представи си какво ще последва, колко трудно ще ти бъде и колко много по-трудно ще става през остатъка от живота ти.

— А какво ще поискаш насреща?

— Да се махнете от колата ми.

— Грешен отговор, Чарли. Не ми отговори на въпроса дали си въоръжен.

— Тръгнал съм на помен, човече. Разбира се, че не съм въоръжен.

— На това му се казва реверанс, нали?

— Какво?

— Имаш ли мобилен телефон в джоба си?

— Да ти приличам на някой, който сам си набира телефона?

— Ако трябва да бъдем точни, ти беше тръгнал на помен. Но сега отиваш на друго място. Ще се наложи да стегна китките ти с тиксо. Няма как да го избегнем. За мен ще бъде по-добре да ти сложа лепенка и на устата, но честно казано, се безпокоя доколко можеш да дишаш през този нос.

— От какво по-точно се безпокоиш?

— Да не се задушиш, ако ти сложа лепенка на устата.

— Нищо ми няма на носа.

— Хубаво е да го знам. Значи всичко е наред.

— Какво си намислил?

— Не се тревожи. Ти си само косвена жертва.

— На какво? Имам право да знам.

— Не, господин Уайт — обади се от предната седалка Кейси Найс. — Нямате право. Всъщност нямате никакви права, защото законодателството не е на ваша страна. Партньорът ви Джоузеф Грийн укрива хора, които навсякъде по света биха нарекли терористи.

— Не знам нищо за никакви хора, укривани от Джоуи.

— Той има гости.

— Предполагам, че са негови приятели.

— Вие сте отговорен за постъпките му — каза Найс.

— Джоуи не е направил нищо.

— Но ще направи — намесих се аз, докато Найс намаляваше скоростта, за да завие в посока Чигуел.

Минахме покрай кръчмата, която помнехме и двамата. После направихме всичко възможно да повторим маршрута, който бяхме изминали пеша и който подхождаше на луксозната лимузина повече, отколкото Ромфорд. В крайна сметка успяхме да се доберем до дъсчената ограда, в която малко преди да започне следващото заграждение, зееше голяма пролука. Найс отби и спря, а аз накарах Чарли Уайт да свали предпазния колан и да се обърне с гръб към мен. След което се заех да го опаковам с тиксото — китки, лакти, уста. После се приведох покрай него, отворих вратата, избутах го навън и му заповядах да поеме към началото на алеята.

Найс измести колата на стотина метра по-нататък и я паркира на равно разстояние от пет лъскави къщи, откъдето дупката в оградата не се виждаше. После изтича обратно, бързо, но някак напрегнато, като стъпваше на върха на пръстите си. Настигна ни и ни задмина, повеждайки колоната. Побутнах стария Чарли да я последва и той се подчини. Сумтеше силно, може би от възмущение или от липса на тренинг, но трябваше да призная, че не беше излъгал за състоянието на носа си.

Стигнахме до посипаното с черни камъчета място. Първо Найс, която се оглеждаше във всички посоки, после Чарли, който се препъваше в най-хубавия си панталон, и накрая аз. Проверявах обстановката отзад, встрани и отпред, където беше дървената барака с табела Боулинг клуб над вратата. Найс клекна да отмести камъка, после бавно се изправи.

— Ключа го няма — обяви тя.

Чарли Уайт стоеше до нея и дишаше тежко.

Аз не казах нищо.

— Сигурна съм, че беше под този камък.

— Дали не са върнали стария патрон на бравата? — попитах.

— Защо да го правят?

Не отговорих. Дървена барака, построена, преди да съм бил роден. Дърводелецът, който я е сковал, е покойник от петдесетина години, беше казал Бенет. Вероятно добър майстор, но принуден да работи с лоши следвоенни материали. А и оттогава сигурно бяха минали шейсет и няколко лета и още толкова зими. Което означаваше, че бараката е здрава, но не чак толкова. Направих три големи крачки и забих подметката си в ключалката. После успях да хвана вратата, която отскочи на пантите си.

Приборите за наблюдение ги нямаше.

И високите табуретки зад тях бяха изчезнали, стойките — също. Гледката зад прозорците не се нарушаваше от нищо.

— Това не е ли едно от странните неща, които предрече, че ще се случат? — попита Кейси Найс.

— Не. Според мен е още по-странно от тях. Но, както каза нашият човек, трябва да се задоволяваме с това, което получаваме.

Бутнах Чарли Уайт напред и му казах да седне в ъгъла, зает от някаква торба с принадлежности за боулинг. После извадих телефона си и вкарах номера на Бенет, който бях запомнил след вчерашния му есемес.

Държим Чарли Уайт, написах аз. После си представих компютрите, които бръмчаха из цялото графство Глостършър, и побързах да изключа телефона.

— Ще стане ли? — попита Найс.

— Нямам представа. Но съм сигурен, че ще се случи нещо.

Чарли Уайт ни наблюдаваше. Очите му бяха на второ място като отличителен белег, но бяха изразителни и се местеха бързо между мен и Найс. А може би между двете интерпретации на собственото му положение. Аз би трябвало да съм в центъра на първата от тях — някакъв едър американски гангстер, решил да мери сили с тежката категория и достатъчно глупав да си повярва. Което означава, че гарантирано ще съм покойник скоро, а той; Чарли, гарантирано ще оцелее. Беше само въпрос на време. Ще се наложи да се примири с неудобствата, но крайният резултат не подлежи на съмнение. Той беше жетон с твърде висока стойност, за да бъде хвърлен на вятъра. А за едно момче от Ромфорд неудобствата не означават нищо. Защото е виждало и много по-лоши неща.

Втората възможна интерпретация обаче беше свързана с Кейси Найс. Млада, кипяща от енергия, с акцент, придобит в Илинойс, Йейл и Лангли, със звънтящ ясен говор, който най-вероятно се дължеше на детството във ферма, сред повече от едно кучета. Тя беше типичен продукт на модерния свят, който беше различим дори в Лондон. Без никакви съмнения федерален агент. В такъв случай подмятанията за „косвени жертви“ може би бяха сериозни — това беше друг начин да се каже, че пешките винаги се жертват първи. Самият Чарли Уайт никога не би нарекъл себе си пешка, но понякога се случваше така, че дори офицери и топове биваха жертвани. А царете в тази игра бяха правителствата с всичките им трибуквени централи, агенции и специални части, повечето от тях в страната на момичето. Какво друго би могла да бъде тя? Участваше в широкомащабна операция, която едва ли се ограничаваше само с Лондон и Чарли — един факт, който анулираше гаранциите му за оцеляване. Защото пешката не е жетон с висока стойност.

Всъщност Чарли Уайт не знаеше какво да мисли.

— Провери — каза Найс. — Бенет би трябвало вече да е отговорил.

Отново включих телефона, изчаках го да потърси и намери сигнал, след което ми предостави всичко, което междувременно бях пропуснал. Беше есемес от Бенет, който гласеше: КЪДЕ СИ НОВА СПЕШНА ИНФОРМАЦИЯ ПОВТАРЯМ МНОГО СПЕШНА ИНФОРМАЦИЯ ТРЯБВА НЕЗАБАВНО ДА Я ОБСЪДИМ.

Нито пунктуация, нито нищо.