Нещо лично

34

Първият лежеше почти по гръб с трийсетсантиметров къс стъкло в окото. Мъртъв отвсякъде. Личеше му по отпуснатите форми на тялото. Това не може да се сбърка. Животът го беше напуснал съвсем наскоро. Нямаше много кръв. Само една тясна вече засъхнала вадичка, която се проточваше по бузата му като тлъст червен червей. Плюс известно количество гъста и прозрачна течност, явно изтекла от очната му ябълка.

Скимтеше вторият. Онзи, когото бях халосал със стола. Лежеше на пода пред вратата. Косата му беше подгизнала от кръв, а под главата му се беше образувала доста голяма локва. Очите му бяха затворени. Едва ли щеше да стане, за да ни създава проблеми. Не и скоро.

Кейси Найс се беше облегнала на бюрото. Изражението й издаваше нещо средно между вълнение и решителност. Изпълнявала ли е други мисии в чужбина?, бях попитал Шумейкър. И изобщо някакви мисии?

Е, сега вече отговорът беше „да“.

— Добре ли си? — попитах.

Кейси Найс кимна.

— Свършила си добра работа.

Тя не каза нищо.

— Трябва да претърсим това място — добавих.

— По-скоро трябва да повикаме линейка — поклати глава тя.

— Ще повикаме, но след като претърсим всичко наоколо. Трябват ни пистолети. Нали за тях дойдохме?

— Тук няма да намерим пистолети. Всичко беше постановка.

— С колко сигурни места като това разполагат тези хора? Според мен си държат оръжията тук. Последният наистина се разтревожи, когато го попитах за тях.

— Нямаме време.

Отново си представих бентлито на Малкия Джоуи, което се бори с трафика. Червени светофари, задръствания. А може би не.

— Ще бъдем бързи — обещах й.

Започнахме с джобовете на шефа. Ако имаше ключ, щяхме да разберем какъв тип ключалка да търсим и къде можем да я намерим. Един ключ за сейф изглежда различно от ключ за врата, който от своя страна е различен от ключа за чекмедже или шкафче. И така нататък. Но се оказа, че нашият човек притежава само ключ за кола. Мръсен и излъскан от употреба, закачен за стара кожена плочка с полуизтрит надпис Таксита „Ийлинг“ на фона на литнало златисто листо. Може би някой от очуканите седани в сервиза беше негов. Имаше и пари в брой, които прибавих към нашето съкровище. Боен трофей все пак. И мобилен телефон, който прибрах в джоба си. Нищо друго, което да представлява интерес.

Вече бяхме претърсили офиса, така че се прехвърлихме в същинския сервиз. Тоалетната в далечния край предлагаше базисно оборудване и няколко трилиона бактерии. В нея нямаше нищо друго освен заразни болести. Нито подвижни панели, нито скривалища в стените, нито замаскирани капаци на пода.

Останалата част от сервиза представляваше просторно открито пространство, натъпкано с коли и боклуци, които ние вече познавахме. Пълен хаос и подозрително отсъствие на скришни места. Никакви ниши в стените, никакви гардероби, никакви метални каси, никакви заключени шкафчета.

Дупките на струпаните на купчини гуми също бяха празни.

— Тук няма пистолети — повтори Кейси Найс. — Това е автомобилен сервиз. Всичко е на открито.

Не отговорих.

— Трябва да тръгваме — добави тя.

Отново си помислих за Малкия Джоуи в бентлито. Вероятно вече бе прекосил центъра и летеше по широкия булевард, водещ на запад.

— Трябва да тръгваме — повтори Найс.

В бентлито.

— Чакай малко — казах.

— Защо?

Никакви метални каси, никакви заключени шкафчета.

И тогава ми светна.

— Шефът на сервиза едва ли кара някакво раздрънкано такси — отвърнах аз. — Защо му е да го прави? Карел Либор е имал рейнджровър, а и ромфордските момчета очевидно си падат по скъпи марки. Защо сърбите да остават по-назад? Едва ли искат да изглеждат като бедни роднини.

— Е, и?

— Защо тоя тип ще държи у себе си ключ на бракма?

— Защото тук поправят бракми. Това им е работата. Или поне официалното им прикритие.

— Не е работа на шефа да държи ключовете — поклатих глава аз и тръгнах обратно към офиса.

Извадих ключа от джоба на мъртвеца и го вдигнах пред очите си. Метален ствол и пластмасова глава. Много далече от заоблените автоключове с чип на новите модерни коли. Без батерия, без вградена аларма. Просто обикновен ключ.

Огледах се и се заех за работа. Започнах с прашния седан в ъгъла — онзи със спадналите гуми и липсващата предна броня. Защо една кола за поправка ще стои в сервиза, докато й спаднат гумите? Подобно нещо е много далече от нормалната бизнес практика. Колата трябва да е на пътя, за да оправдава вложените в нея пари. Ако не подлежи на ремонт, би трябвало да я закарат в някоя автоморга. Сервизът трябва да си покрива разходите, а тук всеки квадратен метър носи печалба.

Спрях поглед на багажника. Приличаше на голяма метална каса, при това заключена. Насред сервиза пред очите на всички.

Пробвах ключа.

Не стана.

— Трябва да тръгваме, Ричър — отново подхвърли Кейси Найс.

Пробвах следващата кола, а после и тази до нея. Ключът не ставаше. Пробвах дори шкодата, с която бяхме дошли, макар да знаех, че е безсмислено. И наистина беше. Продължих да се местя от кола на кола. Ключът не отвори нито една от тях.

— Времето ни изтича — обади се Кейси Найс.

Огледах се за последен път и се отказах.

— Окей.

Върнах се в офиса и клекнах до мъжа, който лежеше на прага. Беше престанал да скимти, но все още беше жив. Трябва да е от онези с бетонните черепи, помисли си аз. Ключът на шкодата беше в джоба му. Подхвърлих го на Найс.

— Запали колата, а аз ще вдигна ролетката.

Въпросното съоръжение се задвижваше от бутон с размерите на длан, монтиран върху разпределителна кутия, която на свой ред беше свързана с макарата на дълго тънко метално въже. Натиснах бутона с цялата си сила. Електромоторът забръмча, въжето се опъна и ролетката започна да се вдига. Дневната светлина нахлу в тъмното хале. Постепенно освети пода и продължи към отсрещната стена. Видях Кейси Найс зад волана на шкодата. Главата й беше сведена към арматурното табло. После от ауспуха излетя облак черен дим и моторът заработи.

Видях още един бутон върху разпределителна кутия. После втори и трети, свързани с подемниците. Хидравлични механизми, които се движат нагоре-надолу. Всички подемници бяха празни, с изключение на един. Върху него имаше кола с мръсночерен под, вдигната на максимална височина. Напълно безлична, тотално незабележима. Какво ченге съм, господи, казах си.

Направих знак на Найс да почака и натиснах бутона. Разнесе се стържещ звук и подемникът започна да се спуска. Съвсем бавно. Подмина линията на погледа ми и продължи надолу. Колата беше стар сандък, покрит с прах. С изпуснати гуми. Подемникът забави ход и спря, колата се разклати и застина на място. Стърженето престана. Почти едновременно с ролетката, която достигна горната си крайна точка и също утихна. Тишината се нарушаваше само от тежкото боботене на дизеловия мотор, работещ на празен ход.

Пристъпих към багажника на старата бракма, който беше по-малко прашен от останалите части. По капака около ключалката имаше многобройни отпечатъци от пръсти, комбинирани със следи от цели длани, които се виждаха по-нагоре. Явно колата бе вдигана и спускана стотици пъти след последното отваряне на вратите. Ключът стана.

Капакът отскочи нагоре с помощта на шумна пружина.

Колата беше седан с нормални размери и доста голям багажник, който с лекота можеше да побере няколко куфара, два-три сака за голф или още куп неща, които човек би желал да транспортира. И беше пълен догоре. Но не с куфари или сакове за голф.

Беше пълен с пистолети и кутии с муниции. Пистолетите бяха глок, на пръв поглед чисто нови, увити в найлонови опаковки и старателно подредени един върху друг. Повечето от класическия модел 17, някои от модификацията 17L с по-дълги цеви и няколко от модел 19 с къси цеви. Всичките 9-милиметрови, с кутии патрони тип „Парабелум“ по сто броя, грижливо подредени отстрани.

Кейси Найс слезе от шкодата, дойде да погледне и кимна.

— Нашият Шерлок Холмс.

— Деветнайсет ще бъде най-подходящ за дланта ти — рекох. — Нали нямаш проблеми с късата цев?

— Нямам, разбира се — отвърна с известно закъснение тя.

Разопаковах един модел 19 за нея и един класически 17 за мен. Заредих ги от една кутия с патрони и прибрах други две, запечатани. Оставихме подемника в долно положение и се качихме в шкодата, отново с Найс зад волана. Направихме маневра на заден и се насочихме към изхода.

— Почакай малко — рекох.

Тя натисна спирачката и купето спря точно в обхвата на слънчевите лъчи пред портала.

— Къде сме? — попитах.

— В Уърмуд Скръбс — отвърна тя.

— С какво може да се сравнява?

— Може би с Южен Бронкс.

— В английски вариант. Където не всеки ден се стреля.

— Вероятно.

— А когато се стреля, те все още викат ченгетата. Които се появяват с отряд за бързо реагиране.

— Вероятно.

— Но аз никога не се доверявам на оръжие, което не съм изпробвал.

— Какво?

— Трябва да тестваме пистолетите.

— Къде?

— Ако го направим тук, ченгетата ще се появят едновременно с линейки за нуждаещите се от спешна помощ, а след това ще съберат купища улики срещу тази сръбска банда, която им се е натресла на главите. В широкия смисъл това може да мине и като акция в полза на обществото.

— Да не си полудял?

— Ще гърмим по колите. Винаги съм мечтал да го направя. Изстрелваме по два патрона, после се измитаме оттук.

Това и направихме. Смъкнахме страничните стъкла, навряхме рамене в процепите, прицелихме се назад и изстреляхме четири добре насочени куршума, които пронизаха четири предни стъкла и ги пръснаха. Потеглихме още преди да е заглъхнало ехото на последния гърмеж. Движехме се бавно и спокойно, като всяка нормална кола. Просто поредното такси, поръчано по правилния начин.

Излязохме на магистралата от запад и поехме към центъра на града. Не бяхме изминали и километър от нея, когато се разминахме с малък, но бърз кортеж, начело с голямо черно бентли, следвано от четири черни ягуара и малък черен бус отзад.