Нещо лично

1

Допреди осем дни животът ми течеше на приливи и отливи. В него имаше както хубави неща, така и не чак толкова хубави. В по-голямата си част беше монотонен. Дълги периоди на еднообразие и от време на време нещо по-вълнуващо. Като в армията. Чрез нея ме откриха. Човек може да напусне армията, но не и тя него. Не завинаги. Не изцяло.

Бяха започнали да ме издирват два дни след като някой беше стрелял по президента на Франция. Научих за покушението от вестниците. Опит за убийство с далекобойна пушка. В Париж. Нямах нищо общо с това. Тогава бях в Калифорния, на девет хиляди километра от френската столица, в компанията на момиче, с което се запознах в автобуса. То мечтаеше да стане актриса. Аз не. След четирийсет и осем часа в Ел Ей момичето пое по своя път, а аз по моя, в противоположната посока. Пак с автобус. Помотах се два дни в Сан Франциско, още три в Портланд, щата Орегон, и потеглих за Сиатъл. Така се озовах близо до базата „Форт Луис“, където слязоха две жени в униформа. След тях на седалката отсреща остана един брой на „Арми Таймс“ от предишния ден.

„Арми Таймс“ е странен вестник с дълга история. Основан малко преди Втората световна война, той продължава да излиза всяка седмица, пълен с вчерашни новини и досадни със своята назидателност материали.

Като заглавието, което се блещеше насреща ми: Нови правила! Промени в значките и пагоните! Плюс още четири изменения в униформите, които предстоят всеки момент! Според слуховете новините бяха вчерашни, защото ги преписвали от стари публикации на „Асошиейтед Прес“, но ако човек си направеше труда да чете между редовете, понякога можеше да долови много ироничен тон. От време на време уводните статии бяха смели. А некролозите — интересни.

Последните бяха единствената причина да се пресегна за вестника. Някой път се радваш, че еди-кой си е умрял. Друг път не. Но и в двата случая първо трябва да научиш за това. Което така и не стана, защото, преди да стигна до некролозите, попаднах на частните обяви. Обикновено ги пускат ветерани, които търсят други ветерани. Десетки еднакви обяви.

Включително и една с моето име.

Точно по средата на страницата в малко каре с получер шрифт пишеше:

Джак Ричър да се обади на Рик Шумейкър.

Това несъмнено беше работа на Том О’Дей. Факт, който ме накара да се почувствам малко кофти. Не че О’Дей не беше достатъчно умен. Със сигурност беше умен, след като се беше задържал на поста си толкова време. Адски дълго. Цяла вечност. Още преди двайсет години изглеждаше на сто. Висок, слаб, изпит, с вид на мъртвец. Вървеше така, сякаш ще рухне всеки момент, като счупена сгъваема стълба. Изобщо не приличаше на генерал. По-скоро на професор. Или на антрополог. Не можеше да му се отрече, че има абсолютно логична мисъл. Ричър стои под радара, което значи автобуси и влакове, чакални и закусвални. Случайно или не, това е естествената среда на мъжете и жените в униформа, а те купуват „Арми Таймс“ много повече и много по-постоянно, отколкото останалата преса. На тях може да се разчита, че ще го разпространят както птичките плодните семенца.

А пък той можеше да разчита, че аз ще посегна към някой изоставен брой. Рано или късно. Все някога. От любопитство. Човек може да напусне армията, но не и тя него. Не завинаги. Не изцяло. Предвид начина за осъществяване на връзка и предвид това, което знаеше и предполагаше за мен, О’Дей вероятно бе стигнал до заключението, че ако обявата се публикува в десет-дванайсет последователни броя, тя има реален шанс да стигне до адресата си.

Получи се от раз. Само ден след отпечатването на броя. Ето защо се почувствах малко кофти.

Защото бях предвидим.

Рик Шумейкър беше протеже на Том О’Дей. Вероятно вече негов заместник. Можех, разбира се, да не се обадя. Но аз бях задължен на Шумейкър. И този факт явно беше известен на О’Дей, щом бе споменал името му в обявата. Заради него трябваше да се обадя.

Наистина бях предвидим.

Когато слязох от автобуса, Сиатъл беше безоблачен.

И топъл. И пълен с адреналин, в смисъл че кафето се консумираше в невероятни количества. Затова ми допадна. Но и не ми допадна, в смисъл че във всяко заведение имаше безжичен интернет и беше пълно с мобилни устройства. Затова старомодните монетни автомати по уличните ъгли бяха изчезнали. Все пак успях да открия един, близо до рибния пазар. Застанах пред него и напълних гърдите си със соления дъх на морето. След което набрах един от безплатните номера на Пентагона.

От онези, които ги няма в телефонния указател и по тази причина трябва да се запомнят — нещо, което бях направил преди много години. Специален номер, само за спешни обаждания. Ами да, човек невинаги има в джоба си монета от четвърт долар.

Операторът вдигна и аз помолих да ме свърже с Шумейкър. След което започнаха да ме прехвърлят — някъде из сградата, из страната или може би в чужбина, но след поредица от прещраквания и продължителни паузи в слушалката най-после прозвуча гласът на Шумейкър.

— Да?

— Обажда се Джак Ричър.

— Къде си?

— Нямаш ли апаратура, която да отговори на този въпрос?

— Имам — отвърна той. — В Сиатъл си, близо до рибния пазар, и използваш монетен автомат. Но ние предпочитаме хората доброволно да ни предоставят тази информация. Установили сме, че така разговорът протича по-гладко. Защото те един вид съдействат и са ангажирани.

— С какво?

— С разговора.

— Ще си приказваме ли?

— Не съвсем. Какво виждаш пред себе си?

— Улица — отговорих аз, след като се огледах.

— Вляво?

— Сергии с риба.

— Вдясно?

— Светофар и едно кафене.

— Как се казва?

Съобщих му името.

— Иди там и чакай.

— Кого и колко?

— Трийсетина минути — отвърна той и затвори.

* * *

Никой не знае защо кафето е станало такъв огромен бизнес в Сиатъл. Може би защото е пристанище. Логично е кафето да се изпича близо до мястото, на което е разтоварено, а след това да се продава близо до мястото, където е било изпечено. Това привлича и други хора от бранша и се създава пазар — както в Детройт производителите на автомобили са се събрали на едно място. Може би водата е подходяща. Или надморската височина, температурата и влажността на въздуха. Все едно, но резултатът е кафенета на всяка крачка и четирицифрена годишна сума, похарчена от всеки пристрастен към кофеина. Кафенето до монетния автомат беше в типичния местен стил. Тъмнокафяви стени, декоративни тухлички и издраскани дървени маси. Изписано с тебешир меню пред входа с 90 процента напитки, нямащи нищо общо с кафето — млечни продукти с различна температура и вкус, към които ти предлагат странни овкусители с аромат на ядки и всевъзможни други замърсители. Аз си поръчах средно кафе в картонена чаша, черно и без захар, а не цяла кофа, както правеха мнозина. Взех си и лимонов кейк и седнах на масичка за двама с твърди дървени столове.

След пет минути от кейка нямаше и троха, а пет по-късно — нито капка от кафето. Човекът на Шумейкър се появи след осемнайсет минути. Значи беше от флота, защото двайсет и осем минути си е постижение, а една от най-важните бази на ВМС е точно до Сиатъл. Пък и колата му беше тъмносиня — базов модел, не особено привлекателна, но пък излъскана до блясък. Самият той беше по-близо до четирийсет, отколкото до двайсет, здрав, стегнат, с твърд поглед. Беше облечен с цивилни дрехи — син блейзър върху спортна фланелена риза и бежов памучен панталон. Блейзърът беше доста износен, а ризата и панталонът бяха преживели поне хиляда пранета. Подофицер, най-вероятно старши сержант. Почти сигурно от спецчастите, най-вероятно тюлен, участващ в някаква секретна операция, наблюдавана от Том О’Дей.

Той влезе и обхвана кафенето с един поглед. Сканиращ и безизразен. Сякаш разполагаше с една пета от секундата, за да различи приятел от враг и да открие огън. Очевидно не беше получил нищо повече от кратък устен инструктаж, базиращ се на физическите данни в овехтялото ми досие: метър и деветдесет и три, сто и десет килограма. Останалите посетители в кафенето бяха азиатци, повечето от тях дребни жени. Мъжът се насочи право към мен и попита:

— Майор Ричър?

— Вече не — отвърнах.

— Тогава господин Ричър?

— Да.

— Генерал Шумейкър ви моли да ме придружите, сър.

— Къде? — попитах.

— Съвсем наблизо.

— Колко звезди има вече?

— Не ви разбрах, сър.

— Питам за звездите върху пагоните на генерал Шумейкър.

— Една, сър. Бригаден генерал Шумейкър, сър.

— Кога?

— Какво кога, сър?

— Кога са го повишили в генерал?

— Преди две години.

— Това не ви ли се струва смайващо, както на мен?

Човекът забави отговора си само с частица от секундата.

— Нямам мнение, сър.

— А как е генерал О’Дей?

Ново забавяне, също така кратко.

— Не познавам човек на име О’Дей.

* * *

Синята кола беше шевролет импала с евтина тапицерия. Най-свежото нещо в нея беше полиращата паста. Мъжът със синия блейзър ме прекара през централните улици, излезе на междущатска магистрала 5 и пое на юг. По същия път, по който беше пристигнал автобусът ми. Отново минахме покрай летище „Боинг Фийлд“ и летище „Сий-Так“, а след това продължихме към Такома. Мъжът с блейзъра не обелваше дума. Аз също. Сякаш и двамата бяхме твърдо решени да спечелим облог за мълчание. Загледах се през прозореца. Всичко навън беше зелено. Хълмове, дървета, море.

Подминахме Такома и намалихме на мястото, където бяха слезли двете жени. Онези, които оставиха на седалката своя „Арми Таймс“. Напуснахме магистралата през същия изход. Пътните табели показваха, че пред нас няма нищо друго освен три малки градчета и една много голяма военна база. По всичко личеше, че отиваме във Форт Луис. Но се оказа, че не е така. Технически погледнато, отивахме там, но нямаше да се върнем обратно същия ден. Защото продължихме към някогашната военновъздушна база „Макорд“, която днес беше алуминиевата част от обединената база „Луис-Макорд“. Реформи. Политиците са готови на всичко, за да спестят някой и друг долар.

Очаквах някакви проверки на портала, охраняван съвместно от пехотата и ВВС, след като колата и шофьорът принадлежаха към флота, а аз бях никой. Липсваха само морските пехотинци и ООН. Но властта на О’Дей се оказа толкова голяма, че само намалихме скоростта. След това завихме наляво, после надясно, преминахме без проверки през още един портал и колата изскочи директно на пистата, задръстена от огромни транспортни самолети С-17. Приличахме на мишка сред вековна гора. Плъзнахме се под гигантско сиво крило и продължихме по асфалта към малък бял самолет, който беше встрани от другите. Корпоративна играчка. Бизнес джет. Лиър, Гълфстрийм или каквото там купуват богатите. Боята му блестеше на слънцето. По корпуса липсваха надписи, ако не се броеше номерът на опашката. Никакво име, никаква емблема. Само бяла боя. Двигателите му бръмчаха, а стълбата беше спусната.

Мъжът с блейзъра описа добре преценен полукръг и спря. Вратата ми се оказа на около метър от стълбата. Приех това като указание, измъкнах се навън и се изправих под слънцето. Пролетта беше дошла и времето беше приятно. Освободила се от присъствието ми, колата потегли. Един стюард надникна от малката овална уста на летателната машина. Носеше военна униформа.

— Заповядайте, сър — покани ме той.

Стъпалата се разклатиха леко под тежестта на тялото ми. Влязох вътре. Стюардът се оттегли надясно. Отляво беше пилотската кабина. От там надникна друг мъж в униформа.

— Добре дошли на борда, сър — поздрави ме той. — Днес екипажът ни се състои само от военни пилоти. Ще ви откараме там за нула време.

— Къде е това там? — попитах аз.

— Крайната ви дестинация — отвърна мъжът, отпусна се в креслото до втория пилот и двамата се заеха с обичайната проверка на уредите.

Последвах стюарда и се озовах в луксозен малък салон с кремава кожа и орехов фурнир. Бях единственият пътник. Заех първото кресло, попаднало пред очите ми. Стюардът прибра стълбата, затвори вратата и седна зад пилотите. Трийсет секунди по-късно вече бяхме във въздуха и бързо набирахме височина.