Нещо лично

33

Забих пръсти в меката тапицерия на едно от креслата, вдигнах го пред лицето си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, направих две големи крачки и го хвърлих срещу прозореца с масивните крачета напред. Стъклото се пръсна с гръмотевичен трясък, креслото отскочи от централната рамка, стовари се върху бюрото, а оттам падна на пода, преобърнато на една страна. Шум, шум, шум.

Кейси Найс застана до прозореца, а аз грабнах стола зад бюрото и застанах встрани от вратата.

— Няма смисъл да скачаме през прозореца — бях й казал аз. — Проходът не води никъде. Важното е да подмамим онези четиримата тук.

И те дойдоха. Такава е човешката природа. Какво друго да направят, когато чуят внезапен и силен трясък, явно от станал на сол прозорец? Ще нахлуят в стаята, ще се озърнат, ще изтичат до счупеното стъкло и ще погледнат през дупката. Наляво, после надясно. Или обратното.

Ключалката изщрака, вратата отскочи на пантите си. Пръв се появи главният — онзи, който водеше преговорите. Аз го стиснах за врата с дясната ръка, а след това му нанесох силен удар в гърба, предназначен да ускори движението му към Найс, която чакаше до прозореца.

— Мога да се справя с номер две, три и четири — бях я предупредил аз. — Но номер едно е твой. Избираш най-острото парче стъкло, увиваш ръка в стария пуловер и го забиваш в окото му.

Искрено се надявах, че ще изпълни точно инструкциите ми, но не гледах, защото в този момент насочвах крака на стола към главата на втория. За да го забия в нея, а не да го фрасна по темето. Нищо общо с препирните в каубойските кръчми от старите уестърни. Мушкането е по-страшно, защото е като юмручен удар, нанесен с цялата тежест на тялото, но концентриран във върха на дървения крак — в пет квадратни сантиметра. Масата по скоростта на квадрат, като в бейзбола, като във всичко. Минималната ми цел беше спукан череп, максималната — мигновена мозъчна смърт. Разчитах парченце от костта да се забие в сивото му вещество. И вероятно се получи точно това. Казвам вероятно, защото в момента не можех да бъда сигурен. Аутопсията щеше да покаже. Но и в двата случая — убит или само зашеметен — мъжът рухна на пода като чувал с картофи. Оказа се, че е нашият шофьор на шкодата. Захвърлих стола и се стрелнах напред, за да се заема с останалите двама.

— Двама срещу един не е никакъв проблем — бях пояснил аз. — Не се безпокой за мен. Просто се погрижи за твоя човек. Ако парчето стъкло не свърши работа, тресни го с ръба на чекмеджето в основата на носа. Многократно, с цялата си сила, докато престане да мърда.

Третият рязко забави движението си напред, зърнал със собствените си очи участта на първите двама. Четвъртият се блъсна в него, но клоунадата свърши дотук. Изненадата беше отминала, а те не бяха идиоти. Бързо смениха посоката, за да се прегрупират. Никой от тях не държеше пистолет. Това означаваше един сериозен риск по-малко. В Лондон пищовите не се използват рутинно, а само в специални случаи. Мисълта за ножове ме тревожеше доста повече, защото не ги обичам. Вероятно за разлика от лондончаните. Но тези двамата нямаха и ножове. Или все още не ги бяха извадили. Нямаше как да знам какво държат по джобовете си.

Автосервизът беше с размерите на баскетболно игрище, по което бяха разпръснати различни инструменти и маркучи. Тук-там се виждаха автомобили за ремонт и крикове за тях. Осветлението все още беше изцяло електрическо, тъй като ролетката си оставаше спусната. Двамата пред мен се разделиха на шест-седем метра един от друг, след това спряха и се обърнаха. Третият се наведе наляво и вдигна някаква щанга. Четвъртият се наведе надясно и грабна голям френски ключ от близката работна маса. Третият се оказа единият от двамата, които се бяха появили от офиса. Четвъртият беше онзи, който спусна ролетката. Направиха по една крачка напред в пълен синхрон. Стъпваха леко, само на върха на пръстите си, с разперени ръце и празни, но решителни погледи, заковани в лицето ми. Бях виждал и по-лоши. Труден живот, заложен в гените стремеж към конфликт, може би и малко военна служба или пък партизански опит. Но при всички случаи притежаваха куража и мускулите на хора като Чарли Уайт и Карел Либор. Въртяха нелегален бизнес в столицата на чужда държава. Едва ли щяха да припаднат, ако извикам бум.

Виждах в съзнанието си как бентлито на Малкия Джоуи си пробива път в трафика, но бях сигурен, че разполагаме с достатъчно време. А и нямаше смисъл да се бърза. Винаги е по-добре, когато те идват при теб. Защото се ангажират. Защото разкриват намеренията си, а това означава, че разкриват и слабостите си.

Останахме неподвижни цяла минута, което в случая беше много време. Образувахме мълчалив и непроменим триъгълник. Напрегнати, леко поклащащи се от крак на крак, техните очи заковани в мен, моите — някъде между двамата. Разчитах само на периферното си зрение, тъй като бях зает да опознавам територията, да изчислявам ъглите и да чертая евентуалните маршрути. Шкодата, с която бяхме пристигнали, се намираше вляво от мен. До нея имаше някаква кола на крик, изключително мръсна отдолу. А в ъгъла, след една празна клетка, се виждаше прашен седан с изпуснати гуми и липсваща предна броня. Стената беше покрита с големи рафтове, върху които имаше мазни кашони с употребявани части, стари и нови гуми, машина за баланс на предници, фунии за автомобилно масло, варели със стари парцали и накрая една тъжна купчина ръждиви гърнета, чакащи да бъдат изхвърлени.

Положението зад гърба ми беше горе-долу същото, но там беше и офисът, от който долетя неочаквано скимтене. Не успях да определя дали го издава мъж или жена, но не се обърнах.

Четвъртият се раздвижи. Френският ключ в ръката му беше кукла — петдесетина сантиметра плътна стомана с петсантиметрови челюсти. Предназначен за работа върху по-големи и по-яки компоненти. Например носещи пружини, каквото и да означава това. Не знаех кой знае колко за автомобилите. Някои думи бях чувал, но без да разбирам значението им. Мъжът държеше френския ключ като чук. В един момент го вдигна над главата си и направи крачка напред. Това беше миг на разсейване, от който можеше да се възползва другият, за да връхлети върху мен, но той не го направи. Може би не бяха тренирали екипна работа. Предпочитаха да я вършат всеки за себе си — нещо, което ме устройваше. Двама срещу един не е проблем, но никой не обича да прави повече усилия от необходимото.

Четвъртият пристъпи напред. Френският ключ продължаваше да е вдигнат над главата му като чук. На свой ред и аз пристъпих напред. Защото подсъзнанието ми настояваше да знам какво има зад мен. Което би трябвало да е току-що напуснатото от тялото ми празно пространство. И защото крачка напред винаги е по-добра от крачка назад. Тя разстройва противника, макар и малко. Той имаше френски ключ, който държеше като чук над главата си. Освен това напредваше. Защо аз не отстъпвах, по дяволите?

Ела още малко по-близо и ще разбереш, приятелче, рекох си аз.

Той продължаваше да напредва. В очите му открих лека нерешителност. Съвсем лека. Партньорът му също се раздвижи, макар и само с крачка. Време за шоу. Наблюдавах мъжа с френския ключ. Най-вече бедрата и кръста му в очакване на първия сигнал за предстоящите действия. И видях каквото ми трябва. Краката му леко се свиха, лакътят му се вдигна още сантиметър-два. Намеренията му бяха ясни като бял ден — готвеше се да връхлети върху мен с вдигнат високо над главата ключ и да го стовари рязко надолу като томахавка върху темето ми. Точността не беше кой знае какъв проблем, тъй като продължаваше да има мишена с широчина близо метър — лявото ми рамо, главата ми, дясното рамо. Разбира се, на този етап и една счупена ключица го устройваше.

Атакувах пръв. Направих голяма крачка напред и малко встрани — като боксьор, който се готви да довърши безпомощния си опонент. Самоувереността му се стопи за част от секундата. Това пролича от начина, по който реагира. Замахът му беше офанзивен, но изпълнен с дефанзивна паника. С леко превит гръб и още по-високо вдигнат лакът, изпълнен от желанието да нанесе още по-съкрушителен удар. Именно това се оказа слабостта му. Тежките и тъпи инструменти се нуждаят от широк замах, което обаче е едно изцяло пропиляно движение. В критичния момент оръжието му се насочи в грешна посока.

Опрях лявата си длан във вътрешната част на лакътя му и рязко натиснах, използвайки собствената му инерция, за да усиля замаха. Ръката му се вдигна вертикално нагоре, тежкият ключ се люшна назад, сякаш за да го удари по задника. Но миг преди да се случи това, дясната ми ръка се стрелна зад гърба му, сграбчи ключа и го изтръгна от хватката му с рязко завъртане. Това не беше пропиляно движение. Отнемането на ключа се сля със собствения ми светкавичен замах. Фраснах го странично в челюстта, точно под скулата, с което сигурно изкъртих горните му кътници, ако имаше такива. Ударът беше толкова силен, че мозъкът му положително стана на желе в черепната кухина. Той падна странично като отсечено дърво. Върху дясното си рамо. Чух как въздухът напуска гърдите му със свистене само миг преди дясното му слепоочие да се удари в пода. По това време аз вече преценявах действията на партньора му. Бях почти сигурен, че няма да предприеме единствения ход, който можеше да го спаси. И той наистина не го предприе.

Вместо да хвърли щангата по мен, панически се вкопчи в нея точно като приятеля си, а след това отстъпи крачка назад и замахна.

Тук мачът свърши. Един срещу един, той срещу мен. Наместих френския ключ в дланта си, после го насочих хоризонтално в гърдите му като сабя. С него ръката ми стана повече от метър и половина. Дори да изровите най-големия дългуч сред бабуините или орангутаните в джунглата, ръцете му със сигурност щяха да са по-къси от моята.

— Къде са Кот и Карсън? — попитах го аз.

Мъжът не отговори.

— Двамата, които се крият при „Момчетата от Ромфорд“ — опитах се да му помогна аз. — Къде са?

Той продължи да мълчи.

Блъснах го в гърдите с ръба на френския ключ. С едно-единствено светкавично движение. Разтворените челюсти явно бяха остри, защото той хлъцна и отстъпи крачка назад. Аз пък направих една напред и повторих:

— Къде са?

Беше ясно, че той няма представа за какво говоря. Очите му бяха съвършено празни. Без опит да скрият каквото и да било. Вероятно сътрудничеството между двете организации бе доста ограничено, а важната информация — разделена на отделни части.

— Къде са пистолетите? — смених темата аз.

Той не отговори. Но този път очите му показаха, че крие нещо. В комбинация с решителност. Знаеше, но нямаше да ми каже.

Зад гърба ми отново прозвуча скимтене, последвано от напрегнатия глас на Кейси Найс:

— Ричър, побързай!

Подчиних се. Но преди това замахнах още веднъж към човека пред мен, а той вдигна щангата да отклони удара. Екна силен звън. Посегнах отново, но той пак блокира удара, насочил цялото си внимание върху взаимните ни движения, главно от кръста нагоре. Точно това ми трябваше. То означаваше възможност за крачка напред от моя страна, комбинирана със силен ритник в слабините, този път нанесен, без да преодолява никакви препятствия.

Беше хубав ритник. Маса плюс скорост. Като при бейзбола. Като при всичко останало. Противникът ми изпусна щангата, сгъна се на две, падна на колене и започна да повръща. С увиснала глава, на крачка от мен. Това ми даде предостатъчно време, за да си избера мястото. Ключът се стовари странично върху слепоочието му. Ударът беше сериозен, но не смъртоносен. Нещо като онези, които тенисистите използват за загрявка. Мъжът се люшна встрани и остана да лежи на пода.

Обърнах се и забързах към офиса, за да видя как се е справила Кейси Найс.