Нещо лично

35

Паркирахме на забранено място в една малка уличка, близо до гара „Падингтън“. Планът беше да заключим колата и да я зарежем. Районът беше изключително оживен, с голям избор на транспорт във всички посоки. Автобуси, таксита, две станции на метрото наблизо, плюс влакове. Пеша можехме да се насочим на юг към Хайд Парк или пък на север през квартала „Мейда Вейл“ към „Сейнт Джонс Уд“. Без съмнение щяхме да бъдем заснети многократно от охранителните камери, но щяха да им трябват стотици часове търпеливо проучване, за да разберат кои сме, откъде идваме, накъде отиваме и най-важното — защо.

Огледах се от глава до пети, за да проверя ставам ли за показ. Якето ми беше от тънка еластична материя, несъмнено много подходяща за разнообразните движения при игра на голф, но джобовете му издайнически увисваха от това, което имаше в тях. Ако бяха топки за голф, всичко щеше да бъде окей, но с един глок в тях нямаше как да бъде окей. Исках го в десния си джоб и той почти влезе. Почти заради едно друго нещо, което вече беше там.

Джиесемът на шефа на сервиза. За еднократна употреба, закупен от някоя дрогерия, почти идентичен с онези, които намерихме в жабката на ромфордските момчета. Подадох го на Кейси Найс.

— Виж дали ще намериш списъка с повикванията.

Тя заплъзга палеца си по дисплея и след миг обяви:

— Провел е трийсетсекунден разговор с някакъв местен мобилен номер. Три минути по-късно е получил обаждане от същия номер. Продължителност една минута. Друго няма.

Кимнах.

— По всяка вероятност са започнали да ни издирват някъде около полунощ, а всички лоши момчета в Лондон са били инструктирани рано сутринта. Оттук и обаждането на дребния шеф от сръбска страна, който е набрал ромфордските момчета и им е казал горе-долу следното: „Хей, онези, дето ги търсите, са при мен, заключени в офиса“. По всяка вероятност го е казал на някой от лейтенантите, който му е предложил да изчака, докато съобщи новината на Чарли Уайт. После Чарли Уайт му е звъннал лично и му е дал разпореждания.

— В рамките на една минута? — вдигна вежди Кейси Найс.

— Нуждаели са се само от адрес. Сигурен съм, че всички бентлита имат сателитна навигация. Дори пикапът ни в Арканзас беше с джипиес.

— Ясно.

— Но не чух да звъни телефон.

Найс отново влезе в менюто.

— Оставен е на вибрация — обяви миг по-късно тя.

— Значи това било.

— Не мислиш ли, че трябва да дам ромфордския номер на генерал О’Дей? Да го съобщи на МИ5, които да го проследят.

— Да проследят телефон за еднократна употреба, платен в брой в „Бутс“?

— Какво с „Бутс“?

— Една от аптечните им вериги, в която се продава какво ли не. Като нашата „Си Ви Ес“. Основана е в средата на деветнайсети век от някой си Джон Бут. Вероятно е приличал на викторианеца, който е построил зида около Уолъс Корт. Започнал с магазин за билки на едно място, което се нарича „Нотингам“. Доста на север от тук.

— МИ5 биха могли да засекат откъде се звъни.

— Само когато телефонът е включен. А той скоро няма да бъде. Ще го изхвърлят в мига, в който научат новините от Уърмуд Скръбс, защото ще разберат, че номерът им е попаднал в чужди ръце.

— Вероятно вече са разбрали.

— Да проверим — казах аз и взех телефона.

Разгледах бутоните и открих този за повторно набиране. Докоснах го с нокътя на палеца си, изчаках изписването на номера, натиснах зеления бутон и опрях апарата до ухото си.

Прозвуча сигналът за повикване. Типично британското двойно измъркване. По-настоятелно от приспивното американско мяукане. Зачаках. Три сигнала. После четири, пет и шест.

Насреща вдигнаха. Явно някой беше използвал шестте позвънявания, за да идентифицира номера, който се беше изписал на неговия дисплей. Това си пролича от начина, по който зададе въпроса си — предварително обмислен и изстрелян веднага.

— Какво става там, мамка му? — изръмжа мъжът с гърлен лондонски акцент. — Задминаха ни поне стотина боклуци!

Боклуци означаваше ченгета. Лондонски жаргон.

— Къде? — попитах аз.

— Паркирали сме на три преки от сервиза.

— Малкия Джоуи ли е? — подхвърлих.

— Кой се обажда?

— Човекът, който приспа твоите момчета. Снощи, в черния бус. Станах свидетел на малкото ти избухване.

— Къде си?

— Точно зад теб.

Чух как се раздвижва и добавих:

— Шегичка.

— Кой си ти?

— Бих казал съперник, Джоуи, но това означава да се продам доста евтино.

— Мъртъв си!

— Още не съм. Бъркаш ме с твоите момчета. Или със сърбите. Те понесоха известни загуби. Можеш да не се съмняваш.

— Казаха ми, че са те заключили.

— Нищо не е вечно.

— Какво искаш?

— Джон Кот — отвърнах. — И Уилям Карсън. Така или иначе ще ги пипна. Съветвам те да не заставаш на пътя ми, защото ще те смачкам.

— Нямаш идея! — изръмжа голямото момче.

— За какво?

— Нямаш идея в какво си се забъркал.

— Наистина ли? В момента се чувствам доста добре. Защото не съм човек, който губи хората си наляво-надясно. Това си ти, Джоуи. Не мислиш ли, че е време да проявиш здрав разум и точна преценка? Предай ми Кот и Карсън и ще те оставя на мира. Те вече изпълниха поръчката ти да ликвидират Либор и ти най-вероятно вече си получил парите си. За какво ти е да продължаваш?

— Никой не може да се подиграва с мен.

— Това изявление не е съвсем точно, нали? Аз вече ти се подиграх. И ще продължавам да го правя, докато не пуснеш Кот и Карсън. Изборът е твой, приятел.

— Мъртъв си.

— Вече го каза. Но тая работа не става само с пожелания.

Не получих отговор. Защото разговорът приключи. Телефонът замлъкна. Представих си трескавата дейност в лагера на Малкия Джоуи. Някой от подчинените му получава задача — да хвърли батерията в един контейнер, телефона в друг, а след това да натроши СИМ картата с нокти и да я пусне в трети. Еднократната употреба си е еднократна употреба. Аз от своя страна избърсах телефона в ризата си и го хвърлих на задната седалка.

— Ще те послуша ли? — попита Кейси Найс. — Ще се раздели ли с тях?

— Съмнявам се — отвърнах. — Той е свикнал да върши нещата както си е решил. Няма да отстъпи.

Пъхнах глока дълбоко в джоба си. Оказа се, че без конкуренция мястото му е напълно достатъчно. Найс повтори движенията ми. По-малък пищов, по-малък джоб. Чух как късото му дуло изтрака в шишенцето с хапчетата.

— Прехвърли хапчетата в другия джоб — посъветвах я аз. — Нали не искаш да изпаднат?

Тя се поколеба. Явно не искаше да вади шишенцето. Не и пред мен.

— Колко останаха? — попитах.

— Две.

— Сутринта си взела едно, така ли?

Тя кимна мълчаливо.

— А сега се нуждаеш от още едно?

Кимна още веднъж.

— Недей — казах.

— Защо?

— Защото само ти вредят. Ти нямаш причини да бъдеш тревожна. Справяш се много добре, държиш се естествено. Сутринта се представи великолепно. От заложната къща чак до острото парче стъкло.

Втората част от изречението май беше излишна. Видях как пръстите й неволно се свиват, сякаш стискат назъбения къс, увит в мръсния пуловер. Преживяваше го отново, а не й харесваше. Затвори очи, дишането й се учести. После избухна в плач. Напрежение, шок, ужас — всичко излезе навън. Започна да вие, цялото й тяло се разтресе. Мокрите й очи се отвориха и се завъртяха трескаво във всички посоки. Обърнах се към нея и успях да уловя тялото й, което се люшна към мен. Прегръдката ни беше приятелска, защото всеки остана на мястото си, извърнал се към другия от кръста нагоре. Тя зарови лице в рамото ми и сълзите й намокриха якето ми — точно на мястото, на което не много отдавна имаше следи от мозъка на Евгений Хенкин.

Дишането й постепенно започна да се успокоява.

— Съжалявам — приглушено промълвиха устните й, притиснати в плата.

— Няма за какво — казах.

— Убих човек.

— По-скоро спаси себе си. И мен. Приеми го така.

— Въпреки това беше човешко същество.

— Не е съвсем вярно — поклатих глава аз. — Ще ти разкажа една история, която съм чул от дядо си. След Първата световна война живеел в Париж и си вадел хляба с правене на дървени протези. Веднъж отишъл в Южна Франция. Седнал на тревата край някакво лозе да хапне. В ръката си държал джобно ножче, с което отварял орехи. Изведнъж видял голяма змия, която се стрелнала към него. Наистина бързо. Той замахнал с ножчето и го забил в главата й на педя от глезена си. Ти направи същото. Този човек беше змия. Или нещо още по-лошо. Змията не знае, че е змия. Нищо не може да направи. Но този тип е знаел много добре какво прави. Точно като мъжа вчера, който е направил възможно най-лошия избор, вместо да стане библиотекар или да набира средства за Африка.

Главата й потърка ръкава ми. Сякаш кимаше в знак на съгласие. А може би не. Може би просто искаше да избърше сълзите си.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре.

— Шумейкър каза, че си била наясно какво подписваш.

— На теория е точно така. Но когато трябва да го подкрепиш с конкретни действия, става по-различно.

— Всяко нещо си има първи път.

— Искаш да кажеш, че ще става по-лесно?

Замълчах за момент, после рекох:

— Зарежи хапчетата. Нямаш нужда. А дори и да имаш, постарай се да минеш без тях. Това е само началото. Трудностите предстоят.

— Не звучи много окуражаващо.

— Няма за какво да се тревожиш. Справяш се добре. И двамата се справяме добре. В крайна сметка ще победим.

Тя не отговори. Остана още известно време притисната в мен, после се отдръпна. Продължи да подсмърча и да бърше сълзите си в кожения ръкав на якето си.

— Няма ли да се върнем в хотела? Искам да се изкъпя.

— Ще си намерим друг хотел — заявих аз.

— Защо?

— Първо правило: сменяй местонахождението си всеки ден.

— Новата ми четка за зъби е там.

— Второ правило: постоянното място на четката за зъби е в джоба ти.

— Значи трябва да си купя друга.

— Аз също.

— Искам да си купя и дрехи.

— Не е проблем.

— Вече нямам и чанта.

— Чудо голямо. Аз никога не съм имал чанта. Всичко е въпрос на навик. Ще се преоблечеш още в магазина.

— Не е това. Просто се питах в какво ще държим патроните.

— В другия си джоб.

— Няма да влязат.

Беше права. Вече бях опитал. Половината кутия стърчеше навън. Макар че моят джоб беше по-голям от нейния.

— Това е Лондон все пак — казах аз. — Кой ще знае какво съдържат подобни кутии?

— Един на хиляда — кимна тя. — Но какво ще стане, ако по една случайност се окаже ченге? С бронежилетка и картечен пистолет в ръце, като онзи пред Уолъс Корт? Не можем да се разхождаме из града с кутии бойни патрони, които стърчат от джобовете ни.

— Добре — кимнах аз и започнах да се оглеждам. — Ще трябва да вземем някаква торбичка, но не виждам магазини наоколо.

— Отсреща има супермаркет — махна наляво тя. — Иди и купи нещо. Дъвка, бонбони…

— В супермаркетите торбичките са прозрачни — рекох. — Като онази, в която снощи донесе кока-колата.

Ще ни свършат толкова работа, колкото и джобовете.

— Имат и по-големи, които са непрозрачни.

— Но няма да ми дадат такава за дъвка или бонбони.

— Няма да ти дадат никаква. Тук торбичките се купуват. А това означава, че можеш да си избереш каквато пожелаеш.

— Значи плащат не само покупките си, но и торбичките?

— Прочетох го в някакво списание.

— Що за държава е това?

— Екологична. Купуваш си здрава торбичка и я използваш многократно.

Не отговорих. Просто слязох от колата и се насочих към ъгъла. Магазинът беше жалко подобие на супермаркет. Стоки от първа необходимост, готова храна, бира, безалкохолни. И торбички, точно както беше предположила Найс. Купища торбички в близост до касите. Взех една. Кафява. Точно толкова екологична, колкото всички останали. Сякаш изтъкана от еднооки гватемалки, използвали рециклирани кълчища. Върху нея беше изписано логото на веригата — бледо и малко размазано, вероятно отпечатано с някакви извлечени от зеленчуци бои. Най-вече от моркови. Гаранция, че надписите ще изчезнат още при първия дъжд. Но като торбичка беше окей. Квадратна, с въжени дръжки.

Не ми трябваха нито дъвка, нито бонбони. Затова попитах жената на касата мога ли да си купя само торбичката. Тя не отговори веднага. Погледна ме така, сякаш бях някакъв кретен, а след това плъзна торбичката по скенера, който издаде електронно пиукане.

— Две лири — обяви тя.

Което си беше добра цена, защото в някой бутик на Западното крайбрежие като нищо щяха да ми поискат петдесет долара. Платих с парите на ромфордските момчета, прибрах рестото в джоба си и тръгнах към мястото, на което бяхме паркирали шкодата.

Но тя не беше там.