Нещо лично

6

Малко по-късно Скаранджело си тръгна и остави след себе си едва доловим аромат на парфюм. Изкъпах се и си легнах. О’Дей имаше навика да започва деня със заседание, на което планирах да присъствам непосредствено след закуска. Само че не намерих закуската. Бледата светлина на утрото ми помогна да се ориентирам: бяхме забити в един от най-далечните краища на Поуп Фийлд. Прецених, че съм поне на километър и половина от най-близката столова. А може би и на много повече. Бяха ми наложили ограничения в придвижването, а да се разхождаш из Форт Браг без разрешение не е най-умното нещо на света. Не и при създалите се обстоятелства. Всъщност при никакви обстоятелства.

Така че пак тръгнах обратно към червената врата. Открих Кейси Найс в една стая с маса, отрупана с най-различни кифли и понички, разпределени в големи чинии. До тях имаше картонени кутии с кафе. Не военно, а от „Дънкин Донътс“. Частен кетъринг. Реформи. Всичко, което може да спести някой долар.

— Добре ли спа? — попита Кейси Найс.

— По-добре, отколкото в някоя хралупа.

— Често ли ти се случва да спиш в хралупа? — полюбопитства тя.

— Говорех образно.

— Значи си се наспал?

— Абсолютно.

— Снощи посети ли те някой?

— Да, Джоун Скаранджело.

— Добре.

— Коя е тя всъщност?

— Заместник на заместник-директора на отдел „Операции“.

Звучеше като второстепенна позиция, но не беше. На езика на ЦРУ съкращението ЗЗДОО означава принадлежност към един много тесен кръг на върха. Тя беше един от най-осведомените хора на планетата. Обичайното й работно място би трябвало да е някой кабинет в Лангли, поне осем пъти по-голям от моя контейнер, със затрупано от телефони бюро.

— Май наистина приемат нещата на сериозно, а? — подхвърлих.

— Не мислиш ли, че трябва?

Не отговорих, тъй като в стаята се появи самата Скаранджело. Тя поздрави с кимване, а след това си взе един мъфин и чаша кафе. После се обърна и излезе. Аз си взех две кифли, една празна чаша и цяла кутия кафе. Прецених, че мога да я поставя в края на заседателната маса, за да си доливам. Като алкохолик на бара.

Сутрешното заседание се проведе в стая на втория етаж, съседна на кабинета на О’Дей. Нищо особено. Четири квадратни маси, събрани в средата. Осем стола около тях, въпреки че присъстваха само пет души. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело вече бяха заели местата си. Кейси Найс седна до Скаранджело, а аз избрах средния от трите свободни стола. Сложих до себе си картонената кутия с кафе и отхапах от първата кифла.

Пръв взе думата Шумейкър. Пак беше с бойната си униформа с по една звезда на пагоните. Това не ме изненада за разлика от встъпителния му анализ — логичен и стегнат, напълно оправдаващ звездите на раменете му.

— Правителството на Полша е на път да обяви предсрочни избори. Вероятно и Гърция ще направи същото. На пръв поглед това прилича на демокрация в действие, но ако вникнем по-дълбоко в Конституцията на ЕС, ще открием клауза, според която държавните глави на страните членки имат право да отлагат срещи на върха, в случай че в две или повече от тях се провеждат избори. Казано с други думи, хукнали са към гората. Срещата на ЕС няма да се състои. Това ни позволява да се прехвърлим на тази на Г-8, която е след три седмици. Достатъчно време имаме за идентифициране на мишената.

Поех си въздух и понечих да кажа нещо, но дългата ръка на О’Дей се стрелна към мен с дланта напред. Сякаш се мъчеше да укроти кучето си.

— Знам, искаш да ни предупредиш, че това е твърде общо предположение и че мишената може да е всеки — рече той. — Но нас не ни интересува дали ще ударят друг. Стига да не е държавен глава, ще танцуваме от радост. Дотогава обаче ще приемаме, че заплахата за световните лидери е факт.

— Щях да попитам кои са в Г-8 — успях да кажа аз.

Страшно тъп въпрос, ако съдя по начина, по който всички около масата се размърдаха нервно и извърнаха очи встрани.

— Ние, Канада, Великобритания, Франция, Германия, Италия, Япония и Русия — изреди страните Кейси Найс.

— Това не са осемте най-развити икономики в света — поклатих глава аз.

— Някога са били — обади се Джоун Скаранджело. — Някои неща са непроменими.

— Ако планираното нападение е на лична или националистическа основа, мишената може да бъде всеки от тях — невъзмутимо добавих аз. — Но ако става въпрос за мащабна терористична атака, тя едва ли ще бъде срещу италианския държавен глава въпреки дълбоко ми уважение към страната му. В смисъл, на кого ще направи впечатление подобен акт? Те и без това се сменят на всеки три седмици. Нито пък ще е президентът на Канада. Няма да го познаете, дори да го срещнете в кварталния магазин. Същото се отнася за Франция и за Обединеното кралство. Някакво фукливо конте пада по очи, но какво от това? Светът едва ли ще се дестабилизира. Виж, ако се случи на Германия, това би било проблем.

— Най-голямата икономика в Европа — кимна Скаранджело. — Финансово стабилна и с нова психика, която решително зависи от това политиците им да не бъдат застрелвани. Защото ще започнат да ровят и не се знае докъде ще стигнат, тъй като дъното в Германия е не само каменисто, но и много дълбоко.

— Значи оставаме ние, Русия и Германия. Задачата се улеснява — трябва просто да държим трите момчета под похлупак, без чист въздух. Другите петима могат да се разхождат. Но тия тримата да изпратят своите вицета за официалните снимки. Да не стане някой гаф, че каквито сме намахани, ще вземем да изпратим и двамата.

— Това е План Б, който вече е утвърден — кимна О’Дей. — План А е да открием Кот. С надеждата, че Лондон, Москва и Тел Авив също ще открият своите хора.

— Знаем ли нещо за тях?

— Знаем всичко. Британецът е бивш командос от САС на име Карсън. Докато е носил униформа, е убил над петдесет души в различни точки на света. Един от тях от разстояние две хиляди метра, което никой няма да признае, въпреки че е надлежно документирано. Руснакът се казва Дацев. Първият му инструктор е участвал в защитата на Сталинград. Много сериозна школа. Името на израелеца е Розан. Бил най-добрият с берета петдесети калибър, когото ИОС са виждали. А щом израелските военни го казват, това вече говори много.

— Всичките ми се струват по-добри от Кот — отбелязах аз.

— Не. Добри са точно колкото него. Хиляда и триста метра са играчка за Кот. Пълна рутина. Разбира се, преди да го арестуваш.

— Казваш го така, сякаш не е трябвало да го правя.

— Истината е, че той е бил далеч по-ценен за нас от нещастника, на когото е видял сметката.

— Къде ще се проведе срещата на Г-8? — смених темата аз.

— В Лондон — отвърна О’Дей. — По-точно в околностите му. В някакъв правителствен комплекс или стар замък. Нещо такова.

— Има ли ров около него?

— Не съм сигурен.

— Може би трябва да изкопаят.

— Идеята е да не се стига толкова далече.

— Във всеки случай аз не мога да ви помогна в Англия. Паспортът ми е изтекъл.

— По този въпрос можеш да се обърнеш към Държавния департамент — уморено отвърна О’Дей и погледна към Кейси Найс.

Тя отново бръкна под сакото си, както за доклада от посолството. Извади тънка синя книжка, която плъзна по масата. Беше топла, както онзи лист.

Паспорт с моето име и снимка. Издаден вчера със срок на валидност десет години.