Нещо лично

14

Прекосихме „Периферик“, околовръстната магистрала, която опасва огромния жив музей със зелени улици, импозантни сгради и красиви парапети от ковано желязо. Излязохме на улица „Фландър“ и продължихме между Северната и Източната гара. След поредица завои вляво и вдясно спряхме пред зелена врата на тясна уличка с табела „Монсини“. Прецених, че се намираме някъде по средата между Лувъра и Операта. На зелената врата беше изписано Pension Pelletier. С една дума, нещо средно между общежитие и скромен хотел. Подходящо за бюджета на полицейското управление.

— Очакват ви, мосю — обяви шофьорът.

Казах „мерси“, отворих вратата и стъпих на тротоара. Слънцето беше бледо, а въздухът не беше нито топъл, нито студен. Колата потегли. Временно пренебрегнах зелената врата и тръгнах обратно по уличката. Право пред мен се виждаше друга тясна улица, която се вливаше в „Монсини“ под остър ъгъл, така че се образуваха няколко квадратни метра допълнителна тротоарна площ. Подобно на всички такива микроскопични площадчета в Париж, и това беше колонизирано от някакво кафене, разположило масичките си под сгъваеми чадъри. И подобно на всички кафенета в този час на деня, това също беше на една трета пълно с клиенти, повечето абсолютно неподвижни зад вестниците си. Пред тях имаше празни чаши и чинийки с трохички от кроасани. Седнах на една свободна маса, пред която миг по-късно застана възрастен сервитьор с бяла риза, черна папийонка и дълга бяла престилка. Поръчах си голямо кафе, крок мадам, тоест препечен сандвич с шунка, сирене и пържено яйце отгоре, плюс два кроасана с черен шоколад.

Някакъв клиент през две маси от мен беше разгърнал широко вестника си. Това ми позволи да видя водещото заглавие, от което личеше, че паниката около опита за убийство на президента е преминала. Точно както беше прогнозирала Кейси Найс: утре това ще бъде вчерашна новина. Извършителят е задържан под стража, проблемът е решен, следователно светът може да диша спокойно. Намирах се твърде далече, за да прочета по-ситния шрифт, но бях убеден, че в материала става въпрос за самотен фанатик със странно северно-африканско име, аматьор, откачалка без никакви контакти. Тоест място за тревога няма. Това ще ни даде достатъчно време и пространство за действие.

Изядох закуската и изпих кафето и все поглеждах към дъното на уличката. От поривите на вятъра чадърът над масата ми внезапно се издуваше и после пак увисваше. Наоколо имаше много минувачи. Едни отиваха на работа или излизаха от близката пекарна с франзели в ръце, други разхождаха малки кученца, трети разнасяха поща или дребни пратки. Сервитьорът разчисти масата и ми донесе още кафе. После един друг черен ситроен се появи по уличката и спря пред зелената врата. Пътникът на задната седалка се забави за миг, очевидно за да изслуша репликата „Очакват ви, мосю“, после слезе и се изправи неподвижно на тротоара. Беше около петдесетгодишен, среден на ръст, гладко избръснат, с къса и старателно сресана прошарена коса. Носеше шалче около врата, бежов шлифер „Бърбъри“ и панталон от мека сива материя, вероятно от Савил Роу. Беше с излъскани до блясък английски обувки в кестенов цвят.

Това трябва да е руснакът, рекох си аз. Никой британски оперативен агент не би се облякъл по този начин, освен ако не се пробва за роля в някой филм с Джеймс Бонд. А за радост на апаратчиците съвременна Москва беше пълна с магазини за луксозни стоки. Колата му включи на заден и изчезна. Той остана миг-два пред зелената врата, а после също като мен й обърна гръб и се насочи към кафенето. Огледа клиентите бързо, но внимателно. Заключенията му очевидно бяха правилни, защото се насочи право към мен.

— Вие ли сте американецът?

Въпросът беше зададен на английски.

Кимнах и казах:

— Очаквах, че британецът ще се появи преди вас.

— Аз пък не — мрачно отвърна той. — Кой е луд да тръгне посред нощ като мен! — Протегна ми ръка и се представи: — Евгений Хенкин. Радвам се да ви видя, сър. Може да ме наричате Юджийн. Това е английският еквивалент на името ми. Или за по-кратко Джийн, ако ви харесва повече.

— Джак Ричър — отвърнах аз и стиснах ръката му.

Той се настани на стола вляво.

— Е, какво мислите за тая гадост?

Дикцията му беше добра, а акцентът неутрален. Нито английски, нито американски. По-скоро някакъв международен микс, който новият ми познат владееше перфектно.

— Мисля, че някой от нас има сериозен проблем — отвърнах. — Вие, аз или британецът.

— От ЦРУ ли сте?

— Бивш военен — казах аз. — Преди време арестувах нашия човек. А вие? ФСБ или СВР?

— СВР — отвърна той. Службата за външно разузнаване. Като ЦРУ, френското ГДВС или МИ6. — Но в общи линии всички сме КГБ — добави новият ми познат. — Старо вино в нови бутилки.

— Познавате ли Дацев?

— Може да се каже.

— Колко добре?

— Бях му водещ офицер.

— В КГБ? — вдигнах вежди аз. — Казаха ми, че е служил в съветската армия, а после и в руската.

— Формално, да. От там е получавал заплатата си. Когато изобщо я е получавал. Но човек, който стреля толкова добре? По-разумно е да се използва другаде.

— За какво по-точно?

— Да убива онези, които искахме да умрат.

— Но вече не?

— Обичате ли футбола? — попита Хенкин.

— Не особено — признах аз.

— Най-добрите играчи получават най-атрактивните оферти. Днес са бедняци в някое затънтено село, но утре могат да стана милионери в Барселона, Мадрид, Лондон или Манчестър.

— И Дацев е получил такава оферта?

— Твърдеше, че били не една и две. Ядоса ми се, че не му предлагам нещо близко до тях.

— А колко е добър?

— Невероятен е.

— Пада ли си по петдесети калибър?

— Зависи от случая. На тази дистанция — сигурно.

Замълчах.

— Но не мисля, че е той — добави Хенкин.

— Защо?

— Никога не би приел да участва в репетиция. В някакво пробно шоу. Той няма нужда да се доказва.

— А кой е според вас?

— Вашият човек. Той има какво да доказва. Лежал е в затвора цели петнайсет години.

Зазвъня телефон. Изчаках Хенкин да бръкне в джоба си, но той не помръдна. Едва тогава осъзнах, че звъненето идва от собствения ми джоб. Телефонът на Скаранджело. Измъкнах го и погледнах дисплея, върху който пишеше „блокиран номер“. Натиснах зеленото копче.

— Да?

Беше Скаранджело.

— Сам ли си? — попита тя.

— Не.

— Могат ли да ни чуят?

— Сигурно. Все пак са цели три правителства.

— Не и от този телефон — отсече тя. — Няма от какво да се притесняваш.

— Какво мога да направя за теб?

— Току-що ми се обади О’Дей. В момента изследват на хроматограф пробите, които донесе от Арканзас.

— И?

— Патроните не са същите. Не са бронебойни. За спортна стрелба са, дебалансирани.

— Произведени в Америка?

— За съжаление.

— Такива струват по шест долара парчето. О’Дей провери ли откъде идват парите?

— ФБР действа по въпроса. Но като цяло новината е добра, нали?

— Можеше да бъде и по-лоша — отвърнах аз, прекъснах разговора и прибрах телефона в джоба си.

— Кое нещо, произведено в Америка, струва шест долара? — попита Хенкин.

— Това ми звучи като началото на някакъв виц — промърморих аз.

— И какъв е краят му?

Не отговорих.

В това време възрастният сервитьор се приближи и Хенкин си поръча кафе и маслени кроасани с конфитюр от праскови. На добър френски, но отново с неутрален акцент. Изчака отдалечаването на сервитьора и попита:

— Как е генерал О’Дей?

— Познавате ли го?

— Не лично. Но знам всичко за него, защото го изучавахме. В буквалния смисъл на думата, в класната стая. Той беше модел за подражание в школата на КГБ.

— Не съм изненадан — рекох. — Добре е. Изобщо не е мръднал.

— Радвам се на завръщането му. Вероятно и вие.

— Че той напускал ли е?

Хенкин направи физиономия, която не означаваше нито да, нито не.

— Бяхме наясно, че звездата му залязва — добави той. — Периодите на относителна стабилност са смърт за един стар боен кон. Но когато се случи нещо като това, което ни е събрало тук, се сещат за него. И кризите си имат хубава страна.

После зад сновящите пешеходци изплува още един черен ситроен. Шофьор отпред, пътник отзад. Той също спря пред зелената врата, където се забави за миг. Очакват ви, мосю. Пътникът слезе. Як мъж, някъде между четирийсет и четирийсет и пет, леко загорял, с къса руса коса и безизразно квадратно лице. Беше облечен с джинси, пуловер и късо брезентово яке. С бежови ботуши от набук, може би пустинен модел на британската армия. Колата потегли. Мъжът погледна зелената врата само веднъж, после й обърна гръб и се озърна в двете посоки. След което се насочи право към нас.

— Ричър и Хенкин, нали?

— Добре сте информиран — отвърна Хенкин. — След като знаете дори имената ни…

— Правим каквото можем — отвърна с напевен уелски акцент мъжът и протегна ръка. — Приятно ми е, Бенет. Няма смисъл да питате за малкото ми име, защото е невъзможно да го произнесете.

— И все пак?

Той издаде някакви хриптящи звуци, като миньор с болни дробове.

— Добре, нека бъде Бенет — казах. — От МИ6 ли сте?

— Мога да бъда, стига да искате. Те ми платиха билета. Иначе съм доста подвижен, защото нещата са променливи.

— Познавате ли Карсън?

— Срещали сме се много пъти.

— Къде?

— Тук-там. Както вече споменах, доста съм подвижен.

— Мислите ли, че е той?

— Не.

— Защо?

— Защото французинът е останал жив. Според мен това е работа на вашия човек.

След тези думи Бенет се настани на стола вдясно от мен, с лице към Хенкин, който ми беше отляво. Възрастният сервитьор се появи с кроасаните на Хенкин. Бенет си поръча същите, а аз поисках още кафе. Старецът изглеждаше щастлив, тъй като сметката нарастваше. Надявах се, че някой от двамата има евро, тъй като аз нямах.

— Запознат ли сте с подготовката на срещата на Г-8? — попита Хенкин, наблюдавайки Бенет през масата.

Бенет кимна.

— Вземат се достатъчно предпазни мерки според общоприетите стандарти. Но ако Кот не бъде заловен, не съм сигурен дали е безопасно.

— Може и да не е Кот — обадих се аз. — Затова трябва да държим очите и ушите си отворени. В случая предубежденията са най-големият ни враг.

— Очите и ушите ми са толкова отворени, че мозъкът ми всеки момент ще изтече — отвърна Бенет. — Но въпреки това мисля, че не е Карсън. Може да се окаже Дацев…

— Ако е така, значи онази стрелба не е била репетиция и сега само си губим времето — отсече Хенкин. — Дацев е твърде арогантен, за да доказва качествата си пред когото и да било. Ако е стрелял той, значи е ставало дума за един удар и толкова. Не е улучил франсето заради здравината на предпазното стъкло. Значи пак си губим времето, защото следата отдавна е изстинала.

Сервитьорът се върна с кафето и закуската на Бенет, а пред мен сложи трета голяма чаша. Отсреща се появи миниван в цветовете на градската жандармерия, който спря пред зелената врата. От него слезе мъж със синя униформа и фуражка, който почука и зачака. Минута по-късно му отвори жена в домашно облекло и между тях се проведе кратък и объркан разговор. „Идвам за тримата чужденци“, каза вероятно жандармеристът, на което жената вероятно отговори: „Още не са се настанили“. Униформеният отстъпи крачка назад и се озърна в двете посоки. Бутна фуражката си към тила и се почеса по главата, след което ни огледа бавно като на забавен каданс. Благодари на жената и тръгна към кафенето. Видях как отхвърли колебанията дали сме, или не сме неговите хора и реши да се пробва директно. Изправи се пред масата ни и обяви на френски:

— Най-напред трябва да се отбием в участъка.

Грубоватият парижки говор на простолюдието — еквивалент на бруклинското наречие в Ню Йорк или на лондонското кокни. Но в него нямаше чар, защото изстреля думите намусено и през зъби, сякаш раменете му бяха притиснати от тежестта на несправедливия свят.

— Казва, че първо трябва идем в полицията — преведе Бенет.

— Разбрах — отвърна Хенкин.

Аз си замълчах.

В крайна сметка Хенкин плати за всички ни с чисто нови евробанкноти, които може би бяха истински, а може би не. Изправихме се едновременно, изтупахме дрехите си от трохите и последвахме ченгето към минивана. Слънцето вече беше доста по-високо в небето, синьо като яйце на дрозд. Топлината му бе загряла раменете ми, но поредният порив на вятъра я издуха. Скъпият шлифер на Хенкин се уви около коленете му, ала миг по-късно вятърът утихна и топлината ни придружи чак до дебелата сянка на уличката.

Качихме се в минивана. Бенет пръв, следван от Хенкин, и накрая моя милост. Обзе ме странна лекота. Почувствах се като войник на пост, който очаква края на дежурството си и в главата му се въртят съблазнителните картини на бар или клуб с хубави жени.