Нещо лично

49

— Кот е единственият, който е в неизвестност до този момент — добави Бенет. — Възможностите са две и те очевидно изпадат в паника. Защото трябва да избират. Или ти бъркаш и двата изстрела могат да бъдат произведени от един човек, или те бъркат и ще се окаже, че на света има повече гениални снайперисти, отколкото познават.

— Накъде клонят? — попитах.

— Сигурен съм, че много им се иска да хвърлят вината върху теб, но едновременно с това съзнават, че трябва да мислят рационално. Истината е, че не знаят какво да правят.

— Включително и онази психологическа подкомисия?

— Да.

— Първата опция — отсякох без колебание аз. — Кот действа самостоятелно.

— Какво те кара да мислиш така?

— Един беззъб селянин в Арканзас.

— Признаваш, че си сбъркал?

— Признавам, че бях подведен.

— От какво?

— Вече няма значение, защото то не променя това, което ни предстои да направим.

— Което е?

— Да изкараме Малкия Джоуи от дома му.

— Как?

— Ще преговаряме с него. Лице в лице поради важността на сделката.

— Каква е сделката?

— Ще му продадем Чарли.

— Ще му искаш откуп ли?

— Не — поклатих глава аз. — Ще си е обикновена продажба. Засега се знае само едно: Чарли е бил отвлечен от неизвестни лица. Това ни дава възможност да го продадем под масата на Джоуи, който несъмнено ще изтръгне от него онази информация, която му трябва. Перфектна сделка, сключена на място. Джоуи вече знае номерата на сметките и паролите, знае къде са заровени труповете. Това автоматично го превръща в новия бос.

— Дали ще се съгласи?

— Ти шегуваш ли се?

— Искам да кажа, ще проумее ли логиката?

— Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете. Ще дотича с изплезен език — тоест ще постъпи така, както искаме.

— Защо не се учуди, като разбра за Карсън?

— Вече имах предчувствие, че не е тук.

— Защо?

— Джоуи е удвоил охраната си, не я е утроил. През цялото време в къщата е имало само два души: Джоуи и Кот.

— А защо не Джоуи и Карсън?

— Онзи куршум в Париж е бил изстрелян от Кот. Доказа го химическият анализ. Довери ми се, става въпрос само за Кот и за никой друг.

— Не, става въпрос и за срещата на Г-8.

— И за това трябва да ми се довериш. Г-8 са в безопасност.

— Няма как да са в безопасност, преди да го пипнем. Той е последният.

— Г-8 никога не са били мишена.

— Тогава кой? Или какво?

— Трябва ми информацията за блиндираните панели.

— Ще я получиш. Кой е мишената?

— Някой или нещо, които не отменят това, което ни предстои да направим.

— Нищо не ни предстои да направим. Те все още обсъждат.

— Кои по-точно?

— Комисиите.

— Джон Кот се намира в дома на Малкия Джоуи. Това е всичко, което им трябва да знаят. Предай им го от мое име.

— Те ще отвърнат, че доверието в теб е накърнено.

— В такъв случай ще постъпя така, както ме съветваше да правя майка ми, когато съм ядосан. Ще броя до три.

— Какво означава това?

— Можеш ли да броиш до три?

— Разбира се, че мога.

— Покажи ми.

— Едно, две, три.

— Направи го така, сякаш отброяваш секунди.

— Една секунда, две секунди, три секунди.

— Така ли ги отброявате в Уелс?

— Така го правят навсякъде.

— Не навсякъде — поклатих глава аз. — Ние казваме „хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три“.

— Звучи като тиктакане на часовник. На голям старинен часовник с махало.

— Това е хубаво.

— Кое?

— Че Кот се намира в къщата на Малкия Джоуи.

Бенет се сепна леко, след което погледна към ъгъла на бараката.

— Налага се да разберем от господин Уайт доколко са верни тези ужасни слухове — рече той.

Старият Чарли неволно потръпна. Нямаше съмнение, че от време на време ромфордските момчета задаваха въпроси на хора, които не са склонни да отговарят. Нямаше съмнение, че същите тези хора бяха принуждавани да говорят чрез методи, които варираха от брутални до фатални. А той нямаше причини да се надява, че един правителствен агент ще бъде по-милостив от тях.

Бенет се приближи към него и дълго го гледа. После извади от джоба си автоматичен нож и натисна бутона. Острието изскочи с рязко изщракване. Истинска антика — от онези, които бяха забранени толкова отдавна, че се намираха доста трудно. Палецът му опря в дръжката, а острието легна върху разперените му пръсти. Той протегна ръка и прекара ножа на милиметър от бузата на Уайт. Сякаш беше бръснар, който се готви да го обръсне на сухо.

Чарли се дръпна назад. Толкова рязко, че главата му хлопна в дървената стена на бараката.

— Това ще влезе ли в протокола? — обади се Кейси Найс.

— Не се безпокой — отвърна Бенет.

Върхът на ножа му отлепи крайчеца на тиксото, с което бях запечатал устата на Чарли. Повдигна го нагоре с нокът. Пак използва ножа да отлепи около три-четири милиметра от лентата и я повдигна с нокът. Отлепяше малки късчета и продължаваше нататък. Накрая хвана с два пръста разлепената част и дръпна тиксото от устните му. Нито много бързо, нито прекалено бавно. Като медицинска сестра, която сменя превръзка. Чарли се закашля и извърна глава, за да избърше устни в рамото си.

— Кой гостува на Джоуи? — попита Бенет.

— Не знам — отвърна Чарли.

Отвореният нож все още беше в ръката на Бенет. Ръцете на Чарли бяха стегнати зад гърба, а място за отстъпление нямаше, тъй като главата му опираше в стената и той вече не можеше да я движи.

— Ти продаваш оръжие на гангстерите от цялата страна — рече Бенет. — Търгуваш с хероин и кокаин. Даваш заем от петдесет лири на хора, които трябва да нахранят децата си, а когато не ти върнат сто, просто им чупиш краката. Довеждаш момичета от Латвия и Естония, превръщаш ги в проститутки, а след като се изхабят, ги прехвърляш на Джоуи. Сам можеш да пресметнеш какви са шансовете някой да се загрижи за това, което предстои да ти се случи. По десетцифрената скала.

Чарли мълчеше.

— Искам отговор, господин Уайт — добави с равен глас Бенет. — За да се разберем поне за десетцифрената скала. На нея десет означава почти сигурен шанс някой да ти помогне, а единицата — почти никакъв. Избери си едно число.

Чарли мълчеше.

— Разбрах — кимна Бенет. — Не можеш да откриеш верния отговор. Защото въпросът е подвеждащ. Числата не стигат достатъчно ниско. Тоест никой в целия свят не дава пет пари за теб. Никой. Дори няма да знаят какво ще ти се случи. Утре можеш да се окажеш в Сирия или в Египет, а дори и в „Гуантанамо“. В днешно време правим нещата по друг начин. Твоята организация дава подслон на снайперист, който планира да застреля британския министър-председател и американския президент. А това те превръща в новия Бин Ладен. Или най-малкото в новия Халид Шейх Мохамед.

— Глупости! — изръмжа Чарли Уайт.

— Кое по-точно е глупост?

— Всичко. Никога не бих поръчал убийството на министър-председателя.

— Защо?

— Защото съм гласувал за него.

— Кой е у Джоуи?

— Не го знам кой е.

— Но признаваш, че някой все пак му е на гости?

— Никога не съм го виждал.

— Я си помисли — настойчиво го погледна Бенет. — Той убива Карел Либор по твоя поръчка, с което ти осигурява купища пари. В замяна ти му осигуряваш двайсет и четири часов подслон и охрана. И въпреки всичко твърдиш, че никога не си разговарял очи в очи с него?

Чарли не отговори.

— Според мен сте разговаряли надълго и нашироко — добави Бенет. — Мисля, че си наясно с всеки детайл от новата му поръчка и знаеш кой е мишената.

— Искам да се свържа с адвоката си — рече Чарли Уайт.

— Коя част от „Гуантанамо“ не ти е ясна? — попита Бенет.

Чарли не отговори.

— Дай да мислим хипотетично — предложи Бенет. — Засега. Ако един хипотетичен човек в твоята хипотетична ситуация е забъркан в подобно нещо, няма ли да поиска да се запознае с всички детайли?

— Разбира се, че ще поиска. Хипотетично.

— Включително и за мишената?

— Разбира се, че и за мишената.

— Защо?

— Защото тя трябва да бъде приемлива.

— Кой не би бил мишена в никакъв случай?

— Жените и децата. И кралското семейство.

— А министър-председателят?

— Това би било голям риск. Хипотетично, разбира се. Според мен подобни хора никога не са били замесвани в този вид политика.

— Само боклуците свитвате, така ли?

— Хипотетично, да.

— Следователно ти знаеш кой е мишената. Защото си я одобрил.

Това остана без отговор.

— Ето един от философските въпроси, които обичат да обсъждат по вестниците — добави Бенет. — Да предположим, че трябва да откриеш тиктакаща бомба преди изгрев слънце. Колко далече би стигнал в юридическо и морално отношение?

Мълчание.

— Кой е мишената, господин Уайт?

Чарли не отговори. Очите му се местеха от Бенет към мен и обратно. С нещо като молба в тях. Сякаш се готвеше да предложи различен отговор на всеки от нас.

— Да спрем дотук, Бенет — обадих се аз. — Това няма отношение към нещата, които предстои да свършим.

Бенет се обърна към мен, после погледна Чарли и Найс. След кратко колебание сви рамене и отстъпи крачка назад, заемайки предишното си място до прозореца. В следващия миг разбитата врата се отвори с оглушителен трясък и в бараката се втурнаха двама мъже с пистолети в ръце. Изпълнено с шестима души наведнъж, малкото помещение внезапно стана тясно и задушно. А после стана още по-лошо. През прага пристъпи крак с размерите на стогодишен дънер, леко присвит в коляното. Последваха го масивно рамо, приведен гръб и сгушена в раменете глава, която се намираше на безопасно разстояние от горния праг, над който беше надписът Боулинг клуб. След което пред нас се изправи Малкия Джоуи. В средата на бараката, в целия си ръст от два метра и девет сантиметра. Главата и раменете му почти опираха в тавана.