Нещо лично

48

Бяхме взели мерки да избегнем електронното проследяване, но сега британците настояваха да излезем на светло и да им докладваме къде сме. Кейси Найс заяви:

— Мисля, че трябва да го направим.

Не казах нищо.

— Непрекъснато го молиш да ти даде данни за панелите — рече тя. — Явно вече разполага с тях и ти трябва да чуеш какво ще ти каже. Може би е важно. Всъщност трябва да е важно. Виж думите, които използва.

— Може би финтира — отвърнах. — Може би е бесен, че не действахме според плана. Той ръководи операцията и от него очакват да знае къде сме. Вероятно приема всичко това като предизвикателство.

— Той е наш съюзник. Виж какво е написал. Ще те лъже ли така безочливо?

— Те не са управлявали света с кадифени ръкавици.

— Твоя работа — сви рамене тя.

Пръстът ми лежеше върху бутона за изключване, но не го натисна. После промених решението си и връчих телефона на Найс. Нейните пръсти бяха по-пъргави. И по-малки.

— Предай му да дойде тук — казах аз.

Не бях сигурен колко време ще се бави Бенет в гигантското кръстовище, западно от Лондон, но той вероятно беше усетил доста рано, че нещата няма да се развият по план. Може би вече си беше вдигнал такъмите, за да се прибере у дома. Което означаваше, че ще бъде в Чигуел най-рано след двайсет минути. И най-късно след четирийсет, ако бе останал да види горчивия финал. Нямаше как да разбера кое от двете ще се случи.

Имаше един-единствен начин човек да стигне пеша до боулинг клуба — по широката едва метър пътека. Без съмнение съществуваха и други пътеки и пътечки през съседните парцели, по които минаваха косачките и другата техника за поддръжка на тревата. Ако се намесеха спецчастите, щяха да пристигнат с хеликоптери и да кацнат на самата морава, но ако Бенет дойдеше сам, щеше да използва тази пътека.

Чарли Уайт продължаваше да ни наблюдава. Все още не беше сигурен за какво става въпрос. През повечето време се навъртах край прозорците, но без прибор за нощно виждане не можех да забележа кой знае какво. Само тъмно пространство с нарядко стърчащи дървета и далечното сияние на улицата на Джоуи, намираща се на около триста и петдесет метра по-нататък. Едва виждах силуета на къщата му, въпреки внушителните й размери. Найс седеше на издута брезентова торба, пъхнала ръце в джобовете на якето си. Едната от тях със сигурност стискаше ръкохватката на глока, а другата — шишенцето с последното хапче. Може би. Прииска ми се да подхвърля нещо от сорта на: Това не е най-подходящата нощ да откажеш ксанакса, но се въздържах, тъй като знаех, че предпочита да приемам проблемите й сериозно. А може би изобщо не мислеше за хапчетата и нямаше смисъл да й напомням за тях. Може би просто си топлеше ръцете. Ставаше все по-студено. Денят беше много приятен, но след като слънцето бе залязло, температурата беше паднала.

Петнайсет минути по-късно излязох навън и затворих след себе си разбитата врата. Прекосих поляната и спрях в най-далечния й край, откъдето се виждаха и началото на пътеката, и боулинг клубът. Това беше най-доброто, което можех да направя. Не ми се искаше да тръгвам по самата пътека. Не ми се искаше да бъда и на улицата. Исках да имаме път за отстъпление в случай на нужда. Най-добрите ни шансове несъмнено бяха да тръгнем напряко през градините и дворовете, които ни заобикаляха. Без дори да помислим да използваме улиците и пътища, които бяха пълни с опасности.

Освен това исках да бъда и малко проактивен. Ако Найс беше принудена да стреля, тя най-вероятно щеше да го направи от предната част на бараката. Което ме задължаваше да открия огън под ъгъл от деветдесет градуса. Елементарна триангулация. По много и основателни причини. Не можех да кажа, че виждам кой знае колко добре. Явно ръководството на боулинг клуба беше гласувало против каквото и да било външно осветление. Част от околните къщи светеха, а небето беше озарено от уличните лампи и неоновите надписи. Градът се отразяваше в ниско надвисналите облаци с жълтеникаво сияние, но всичко извън тези източници на светлина тънеше в непрогледен мрак. Задната част на мозъка ми напомни, че Бенет е среден на ръст, което означаваше, че центърът на тежестта на тялото му ще се намира на около деветдесет сантиметра зад пламъка на изстрела му.

Стоях на място и чаках.

Останах на студа още седем минути, които, прибавени към първоначалните петнайсет, правеха двайсет и две, преди да чуя стъпките му. Това доказваше предположението ми, че той е напуснал рано и в момента чака някъде близо до центъра на събитията. Долових стъпките му в началото на пътеката. Мек шепнещ звук, усилен и променен от успоредните дъсчени огради. Когато приближи, чух и тихото поскърцване на подметките му по чакъла, накъсано от неравномерното туп-туп, получаващо се, когато човек залита в плитките неравности на терена и нещо в ръката му неволно докосва дъските. Носи нещо кожено, казах си аз, съдейки по звука.

Той излезе на поляната и спря. Лицето му белееше, малко петно в мрака. Друго не се виждаше. Не виждах и ръцете му.

Продължих да чакам.

После той проговори. С нормалния си напевен глас, сякаш бяхме в затворено помещение, на два метра един от друг.

— Ричър? Предполагам, че си на деветдесет градуса вляво или вдясно от мен. Имам фенерче, но няма да го насоча към теб. Ще осветя себе си, а после ще насоча лъча към пътеката, за да се увериш, че съм сам.

Не казах нищо.

Фенерчето светна. Първоначално насочено към земята, а след това и нагоре, към тялото и лицето му. Бързо, сякаш се беше подпалил и обливаше тялото си с пяна. Беше облечен с обичайните си дрехи и носеше куфарче. После вдигна фенерчето над главата си и го наведе надолу, като розетката за душ.

— Добре, вярвам ти — проговорих аз.

Той се извърна в посоката на гласа ми, все още осветен от розетката. След това насочи фенерчето в краката си и тръгна към вратата. Последвах го вътре. Фенерчето тихо изтрака по пода. Беше го закрепил така, че лъчът да сочи тавана и да освети цялата стая. Бенет хвърли тежък продължителен поглед към Чарли Уайт, а след това се обърна към мен.

— Какво стана с приборите? — попитах го аз.

— Наредих да ги приберат.

— Защо?

— Забрави ли, че не бяха само бинокли, а и видеокамери? Върни се назад в историята и се запитай кой го отнася по-леко — човекът на записа или човекът, който не е на записа, защото няма никакъв запис.

— Значи сте ни търсили?

— Тук сме, за да си помагаме взаимно.

— Благодаря.

— Очаквах някакъв екшън тази вечер.

— Получи ли информацията, която ти исках?

— Получих някаква информация — отвърна след кратка пауза той.

— Но не моята?

— Донякъде. Мисля, че имаш право да я научиш, защото много от идеите бяха твои.

— Кои идеи?

— Погрешните.

Бенет приклекна и отвори капака на куфарчето. Вътре имаше една черно-бяла снимка, която той извади, вдигна я на светлината, а след това ни я подаде. На мен и Найс едновременно, като на участници в някаква церемония. Тя я хвана от единия край, а аз — от другия. Не беше снимка на фотографска хартия, а на обикновен лист. Вероятно изпратена като прикачен файл и принтирана в някой офис.

На нея имаше мъртвец в легло. Изглежда, беше в някаква чуждестранна болница. Вероятно на топло място, съдейки по керамичните плочки на пода. Леглото беше тясна желязна кушетка с добре опънат чаршаф и светло одеяло без щампи на заведението. Свидетелство за висок професионализъм на сестринския персонал. Или пък специално подготвен фон за пред обектива. Защото това несъмнено бе снимка за някаква документация, направена от човек, застанал зад леглото. Най-вероятно той беше професионален фотограф с опит в заснемането на местопрестъпления. В долния десен ъгъл бяха отбелязани датата и часът. В зависимост от часовата зона, в която се намираше болницата, тази снимка беше или доста скорошна, или съвсем скорошна.

Мъжът в леглото със сигурност не беше умрял спокойно. На челото му имаше огнестрелна рана. Кожата беше разкъсана, но самата рана не беше нито входна, нито изходна. Беше по-скоро дълбоко одраскване. Странично попадение, което разкъсва плътта, но само се плъзга по костта, без да я пробие. Може би рикошет поради лош късмет.

Раната изобщо не беше прясна. Буквално я помирисвах, въпреки че беше на хартия. Виждал съм много такива рани. Тази беше някъде между дванайсет- и двайсетдневна. И не беше зараснала. Дори не беше започнала да зараства. Изглежда, бе инфектирана още в началото и бе довела до всеобщо възпаление. Човекът вероятно се беше борил, доколкото са му стигнали силите. С конвулсии, изпотяване, треска и загуба на тегло. Постепенно се беше превръщал в кожа и кости — бледа кожа и изхвръкнали кости, — за да стигне накрая до тази снимка, направена от някакъв отегчен държавен служител. Почивай в мир, където и да се намираш. Беше невъзможно да си представя как е изглеждал този мъж три седмици по-рано. Освен че е бил от бялата раса и с нормално оформен череп.

— Е, и? — подхвърлих аз.

— Това е един от снайперистите в оставка, които държим под око — обясни Бенет.

— И?

— Наели са го за изпълнение на задача чак във Венецуела. Но нещата се объркали. Знаеш как е — всеки предава всекиго. Нашето момче влиза в престрелка с полицията и успява да се измъкне, но е ранен в главата. Не може да се погрижи за раната, защото бяга. Намира убежище в някакъв кокошарник и прави опит да оцелее. Храни се със сурови яйца, пие вода само нощем от някакъв маркуч. Но инфекцията става все по-сериозна. Някаква жена го открива в делириум, качва го в пикапа си и го кара в болницата. Но на този етап кръвта му вече наподобява токсични отпадъци. На следващия ден умира. Няма документи, името му е неизвестно. Местните решават, че прилича на чужденец, и пускат отпечатъците му в системата на Интерпол.

— И?

— Този човек е Уилям Карсън.