Нещо лично

22

Един човек беше умрял. Това не беше кой знае каква новина, тъй като в Лондон живеят над осем милиона души, а смъртността в Обединеното кралство надхвърля девет на хиляда годишно. Което означава, че всеки божи ден близо двеста лондончани се представят пред Създателя. Умрели от старост, от свръхдоза, от дегенеративни заболявания, от десетки видове рак, катастрофи, пожари, самоубийства, инфаркти, тромбози и мозъчни удари. Беше си в рамките на нормалното.

Но не е толкова нормално да те прострелят в главата с мощна пушка.

Поехме обратно към Форт Браг с древното разнебитено бронко. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело ни очакваха в заседателната зала на втория етаж. Фактите изложи Шумейкър. На територията на Лондон действала голяма и добре организирана албанска банда начело с прочутия Карел Либор — много богат, много брутален и преуспяващ в бизнеса с дрога, жива плът и оръжие. И, подобно на повечето богати и преуспяващи главатари на банди, адски параноичен. Охранявала го цяла армия бодигардове, не тръгвал никъде без предварителна проверка и обезопасяване на маршрута. Бил плътно пазен дори по пътя от вратата на дома си до колата. Което все пак не го бе спасило от попадението на куршум 50-и калибър, изстрелян от разстояние близо хиляда метра.

Главата на Либор се пръснала и оплискала с кръв и мозък чакащия го блиндиран рейнджровър.

— Заключения? — подхвърли О’Дей.

Шумейкър се облегна назад, сякаш това изобщо не се отнасяше до него. Скаранджело погледна Кейси Найс, която само сви рамене.

— Кот и Карсън вече са в Лондон — казах аз. — Наемат местни структури, но не плащат с пари. Най-вероятно им е била предложена помощ срещу насрещна услуга — да елиминират конкурент.

О’Дей кимна.

— Конкурент, който е труден за елиминиране, особено на нивото на улицата. Но ако вдигнеш глава, ще видиш все повече и повече високи сгради. Куп възможности, включително и от хиляда метра. А за Кот хиляда метра са нищо. Все едно че стреля от упор.

— И за Карсън.

— А също и за Дацев — напомни ми той. — Карсън е само твое предположение, но сме длъжни да предвидим всички възможности.

— Нещо подобно се е случило и в Париж, нали?

— Според мен да — отново кимна О’Дей. — Но ние пропуснахме да съберем две и две, тъй като не е била използвана пушка. Около седмица преди стрелбата срещу президента в „Монмартър“ е бил заклан лидерът на някаква алжирска банда. Голяма риба. Сега, ако се обърнеш назад, няма да е трудно да отгатнеш, че от смъртта му най-вероятно са се облагодетелствали виетнамците.

— А в Лондон? — обади се Кейси Найс.

— Все още чакам окончателния доклад — отвърна О’Дей. — Засега са набелязани две групировки, които биха имали полза от това убийство — една сръбска в Западен Лондон и някаква старомодна английска банда в източните квартали. Според МИ5 Карел Либор е бил трън в задниците и на двете.

— Къде по-точно ще се проведе срещата на Г-8? — попитах аз.

— В Източен Лондон.

— Следователно, ако разглеждаме нещата локално, те ще се сдружат със старомодните английски гангстери.

— За какво по-точно? — попита Скаранджело.

— Като част от бартера — отговори Шумейкър. — Просто за да получат възможност да действат в района. Нещо като пътна такса или данък. Те от своя страна осигуряват логистика, квартира, скривалище, а накрая — в решителния ден, бойци и техни помагачи, които ще образуват предпазен кордон от разстояние. Като това, на което току-що станахме свидетели в Париж.

— Което ще усложни нещата за нас.

— Напротив, ще ги улесни — поклатих глава аз. — Вече няма да търсим двама души, а поне петдесет и двама. Наричат ги локална подкрепа, но аз ги приемам като издайнически трохи около трапезата.

— Между другото, ти се оказа прав за съседа на Кот — обади се О’Дей. — ФБР е намерило в дома му десет хиляди долара в брой. Но не в гардероба.

— А къде?

— В пералнята, изхвърлена на двора.

— Умно — казах. — Трябваше да я проверя. Кой му ги е дал?

— Не казва. А при нас мъченията при разпит не са на мода в момента.

— Уплашили са го здравата значи. Това може да се окаже важно.

— Тази сутрин французите са открили куршума, който е убил Хенкин. Силно деформиран от удара в стената, но химическият състав съвпада с пробите, които ти донесе от Арканзас. Възможно е дори да са от една и съща партида.

Кимнах.

— Което повдига въпроса за пътуването. Ако е летял с редовен полет, щяхме да разполагаме с някаква следа. Няма как да регистрира като багаж снайпер и кутия с патрони.

— Възможностите са две — обади се Шумейкър. — Товарен кораб от Мобайл или Галвестън или частен самолет практически от всякъде. На европейските частни летища митнически проверки не съществуват.

— Със сигурност е частен самолет — рече О’Дей. — Тази хора пилеят луди пари. Десет бона на някакъв беззъб селяк в Арканзас?! Това надхвърля всякакви тарифи. Онзи нещастник положително би се зарадвал и на две стотачки. От което следва, че разходите изобщо не ги интересуват. Те търсят лесни решения и разполагат с достатъчен бюджет, за да ги намерят.

— Но как са стигнали до Лондон днес? — попита Кейси Найс.

— Вероятно с влак — отвърна Скаранджело. — През тунела под Ламанша. Вярно, че в Париж има паспортна проверка, но иначе пътуването е бързо и лесно. От центъра на единия град до центъра на другия.

— А как са транспортирали пушките си?

— Може би в сакове за голф. Или за ски. Куп народ се качва във влаковете с нестандартен багаж.

— Откъде знаят кого да търсят в Лондон за местна подкрепа?

— Предварително проучване, предполагам. А може би и предварителни преговори.

— Утре сутринта ще знаем повече — обобщи О’Дей. — Тази вечер сте свободни. Ще се видим след закуска пак тук.

Слязох по стълбите и тръгнах към червената врата, но отново чух зад гърба си потракване на токчета. Обърнах се. Беше Джоун Скаранджело, която ме гледаше някак тревожно.

— Трябва да си поговорим — каза тя.

— За какво?

— За теб.

— Какво за мен?

— Не искам да стоим тук.

— А къде?

— В квартирата ти. Струва ми се неутрално място.

Заведох я в бараката и я поканих да седне. Както предишния път — аз на канапето, а тя на стола, леко извъртяни един към друг, за да се гледаме в очите.

— Хубава ли беше вечерята? — попита тя.

— Не беше лоша. А ти къде вечеря?

— Аз поспорих с генералите.

— За качеството на храната?

— Не, за твоята роля в Лондон.

— Какво за нея?

— Там няма да бъде като в Париж. Британците са различни — обичат сами да командват парада. Ще приемат съвети и информация, но това ще е всичко. Няма да ни позволят никакво пряко участие. Не и на своя територия. Длъжни сме да се съобразим с тях, защото са важни за нас по много причини.

— И?

— Искам да кажа, че трябва да отидеш там като наш таен сътрудник.

— Но О’Дей е против, защото като такъв няма да мога да направя каквото и да било.

Скаранджело кимна.

— Сега те иска там като частен гражданин, за когото ние не знаем. Така че, ако случайно те пипнат да душиш някой старец на тротоара, по никакъв начин няма да можем да ти помогнем.

— Ще внимавам.

— Говоря сериозно — каза тя. — Генерал О’Дей ти възлага операция, която е нелегална. Твоето присъствие там ще е незаконно. Гледа се с много лошо око на анонимен сътрудник на територия под юрисдикцията на съюзник. Ако прецакаш нещо, ще бъдеш третиран като обикновен престъпник, нищо повече. Всъщност още по-лошо. Посолството се занимава с обикновените престъпници, но никой няма да се занимава с теб. Напротив, ще побягнат в обратна посока, защото ние ще им наредим така.

— Ще внимавам — повторих аз.

— Запознах се с досието на Джон Кот.

— И?

— Свършил си много добра работа по време на разпитите.

— Благодаря.

— Подал си му въжето да се обеси. Той се е държал арогантно, защото не понася някой да го предизвиква.

— Така беше — кимнах аз.

— Но мисля, че и ти не си чист като сълза.

Това го оставих без коментар.

— Сега е моментът да кажеш, че не си прерязал ничие гърло — подхвърли тя.

— Щях, стига да можех.

— Мисля, че изпращането ти в Лондон под каквато и да била форма ще бъде много голям риск.

— В такъв случай не ме изпращайте.

— Искаш да кажеш, че ще отидеш на своя глава?

— Живеем в свободна страна.

— Мога да ти отнема паспорта.

— Той е тук, в джоба ми. Ела и го вземи.

— Мога да го анулирам от компютъра си. Ще те арестуват още на летището.

— Твоя воля — свих рамене аз. — Това няма да промени нищо, тъй като Кот рано или късно ще се прибере у дома. И тогава ще го пипна. Нищо не може да ме спре. Аз мога да се грижа за себе си, въпреки че не разполагам с дебел портфейл.

Тя не каза нищо.

— На вас ви е нужна най-добрата помощ, която може да получите — продължих аз. — Всичко друго би било нехайство.

— А ти си най-добрата помощ, така ли?

— Времето ще покаже. Все някой трябва да свърши тази работа. Този някой може да съм аз, а може и да не съм. Никой не е в състояние да надникне в бъдещето. Но моето досие е достатъчно солидно. Не виждам как може да навреди.

— Освен ако не бъдеш арестуван през първите пет минути — въздъхна тя. — Тогава ще бъдем изправени пред дипломатически скандал, а не само пред пробив в сигурността. Не знам дали мога да ти се доверя.

— В такъв случай ела с мен — предложих аз. — Ще можеш да следиш всяка моя стъпка. Ще можем да се съветваме — рамо до рамо, а не от два метра разстояние.

— Това е компромисът, който успях да постигна с О’Дей — кимна тя.

— Наистина ли?

— Но няма да бъда аз, а Кейси Найс. Анонимно. Нея никой не я познава. Още е на ниска позиция. А и сега не е от ЦРУ, а от Държавния департамент.

— Правила за действие?

— Ще изпълняваш всичко, което тя ти каже.

Скаранджело си тръгна, оставяйки след себе си едва доловим дъх на сапун и топла кожа. Аз изчаках една минута и също излязох. Качих се на втория етаж и заварих Шумейкър в кабинета му.

— Скаранджело ми каза за вашия вечерен разговор — рекох.

— Е, доволен ли си? — попита той.

— Направо ще се пръсна от радост.

— Погледни на нещата от добрата страна. Постоянно ще ти трябват обновени данни и всякаква друга информация. Ние ги изпращаме на Найс, а тя ти ги предава. Без нея ще бъдеш съвсем на тъмно.

— Изпълнявала ли е други мисии в чужбина?

— Не.

— Изпълнявала ли е изобщо някакви мисии?

— Не и такива.

— Мислиш ли, че идеята е добра?

— Тя е необходимият компромис, който ще те отведе там. Не си длъжен да я слушаш какво говори.

— Но трябва да се грижа за нея.

— Тя знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.

— Това си го казвал и преди.

— Сгреших ли?

Помислих си за нейния приятел Тони Луната, но си замълчах.

— Можеш да се откажеш, Ричър — добави Шумейкър. — С нищо не си ми длъжен. Давността отдавна е изтекла. Идеята да поемем по този път беше на О’Дей. Нарича я свое психологическо прозрение и е на мнение, че само тя има шансове да проработи.

— Сбъркал ли е?

— Тръгвай си, ако искаш — повтори той. — Стотици хора работят по този проблем. А британците го приемат изключително сериозно. Все пак става въпрос за среща на Г-8. Решаващият мач за всички в специалните служби. Затова са се захванали здраво. Няма да липсваш на никого. Какво може да направи сам човек?

— Това вече е твое прозрение, нали?

— Искам те там, разбира се. Искам всички да са там. И при необходимост да изградят жива стена, каквото и да им струва това. Защото, ако един американски снайперист превърне Г-8 в Г-4, ще си имаме кански проблеми.

— Гениално прозрение! Защото се очаква да съм патриот, нали? Това вече е откровена манипулация.

— Иди да говориш с О’Дей.

Така и направих. Подминах заседателната зала и влязох в кабинета след нея. О’Дей седеше зад бюрото си, облечен с черния блейзър и черния пуловер. Беше навел глава. Когато реши да ме погледне, вдигна само очи, сякаш вратът му се беше схванал.

— Това е най-тъпата идея, която съм чувал — отсякох аз.

— Но и най-добрият ти шанс да пипнеш Джон Кот — отвърна той. — Ще предам на госпожица Найс абсолютно всичко, с което разполагам. Зад теб ще бъде правителството с цялата си мощ. Ти трябва да сложиш точката. Докато тоя тип е на свобода, няма да спиш спокойно.

— Спя си много добре.

— В такъв случай се събуди. Всички сме чели досието ти. А онези листове на стената в спалнята на Кот? Знаем какво е изобразено на тях. Нашето момиче Найс е точно на годините на Доминик Кол, която е загинала, след като си я пратил да арестува някакъв маниак. Наръгал я е в гърдите.

— Да — въздъхнах аз. — Така пише там.

— Ти какво? Да не би да си суеверен? Рано или късно всеки става на двайсет и осем. Няма връзка. Няма да я пращаш да арестува никого, защото арести не се предвиждат. Искам те там. Искам единствено теб. Искам да приемеш нещата лично и да ми донесеш ушите им като доказателство за добре свършена работа.

— Защо аз? В тази акция са ангажирани стотици хора.

— Ако беше лесно, някой от тях щеше да свърши работа. Но няма да е лесно. Това е истината. Страх ме е, че може да ги изпуснем. Имам нужда от опора. Имам нужда от човек, на когото вярвам.

Поредното психологическо прозрение. Може би.