Нещо лично

27

Насочихме се към задната част на буса, паркиран пред хотела. Не беше по-голям от джип, но имаше стъкла само на предните врати. Беше боядисан изцяло в черно, без никакви надписи, доколкото можех да видя. И беше изключително чист, с излъскана като огледало каросерия. Също като колата на тюлена в Сиатъл. Но този бус повдигаше куп въпроси. Кой използва черни микробуси, поддържани в безупречно състояние? Отговорите бяха два: фирмите за коли под наем и силите на реда. Фирмите за коли обаче не предлагат такива превозни средства. Миниванове може би, но пътнически, с нормално остъкляване.

Но какво знаех аз? Това все пак беше Лондон. Може би в момента течеше някаква екологична революция, включваща внезапен ентусиазъм за чисти автомобили. Която след шест месеца ще завладее и Америка. Като бийтълсманията преди години. Но всички коли наоколо бяха порядъчно мръсни.

— Ченгета ли са? — попита Кейси Найс.

— Скоро ще разберем — отвърнах.

Прекосихме платното и продължихме към буса. Когато го наближихме, предните му врати се отвориха. Едновременно, бързо и плавно. От него слязоха двама мъже. Този, който беше откъм тротоара, бавно се обърна, а партньорът му тръгна да заобикаля предницата. Все така плавно, но с различна скорост.

И двамата бяха облечени с черни костюми под черни шлифери. И двамата бяха бели. Или по-скоро розови, ако трябва да бъдем точни. С изпръхнали устни като в студен зимен ден. Бяха по-ниски от мен, но не по-леки.

С едри лапи и широки плещи.

Препречиха ни пътя.

— Да ви помогна с нещо? — подхвърлих като беззъбия в Арканзас.

Отговори ми мъжът, който беше слязъл от по-близката врата.

— Ще бръкна в джоба си много бавно и ще ви покажа служебни документи, издадени от правителството — каза той. — Ясно ли е?

Това би могло да бъде онзи стар, но ефикасен номер.

Докато гледаме как ръката му бавно потъва в джоба и още по-бавно излиза, другият можеше да прави каквото си пожелае. Включително да сглоби току-що купен „Хеклер и Кох“ от фабрично запечатаната кутия с части.

Но ако смятаха, че им трябва оръжие, щяха да слязат от буса с насочени пистолети.

— Ясно — отвърнах.

Мъжът измести поглед към Кейси Найс.

— Госпожице?

— Да видим — каза тя.

Той бръкна в джоба си бавно, както беше заявил, и измъкна кожен калъф за документи. Черен, стар и доста протъркан. Отвори го с палец и показалец. Две найлонови джобчета, едно срещу друго, леко пожълтели. В първото имаше снимка на значка на лондонската полиция. Оригиналът сигурно бе лъскав и много внушителен, но на хартия не изглеждаше нищо особено. Второто джобче съдържаше служебна карта.

Калъфът спря на трийсетина сантиметра от лицата ни.

Палецът покриваше снимката.

— Снимката не се вижда от пръста ви — отбелязах аз.

— Извинявам се — рече мъжът.

Палецът се отмести.

На снимката беше той.

Над главата му пишеше лондонска ПОЛИЦИЯ. С достатъчно големи букви.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Какви? — попитах.

— Качете се в колата.

— А вие къде ще седнете?

Полицаят забави отговора си само секунда.

— Моля, качете се отзад.

— Мразя да съм на тъмно — казах.

— Откъм кабината има решетка и е достатъчно светло.

— Добре.

Това го изненада малко. Отново пропусна един такт. После кимна и направи крачка напред. Партньорът му също. Ние пък отстъпихме крачка назад, слязохме от тротоара и любезно зачакахме.

Мъжът, който беше заобиколил предницата, застана пред дясната странична врата. Натисна дръжката и дръпна. Упражнението беше повторено и с лявата врата. Двете врати зейнаха под ъгъл от деветдесет градуса и останаха така. Товарният отсек беше абсолютно празен, абсолютно безличен и чист като външните части. Боядисан в черно метал, пастиран и излъскан до блясък. Страничните панели бяха подсилени с допълнителни железни греди, а подът беше оребрен. Обещаната решетка се издигаше от пода до тавана.

От вътрешната страна на вратите нямаше дръжки.

Мъжът обърна гръб на лявата врата и се оказа лице в лице с мен. Аз прехвърлих тежестта си на единия крак, извъртях се и забих лакът в основата на носа му. Смазващ удар, като с бухалка. Коленете му се подгънаха, главата му отскочи назад и издрънча при сблъсъка си с вратата. Не видях какво се случи с него след това, тъй като вече се завъртах в обратната посока. Отместих Кейси Найс от пътя си и същият ми лакът се стрелна към другия мъж. Беше едър и здрав, но не го биваше в ръкопашния бой. Може би се беше отпуснал, разчитайки само на външен вид и репутация. Сигурно не беше влизал в схватка от години. За да се справи с връхлитащия ми лакът, трябваше да се, наведе към мен и да поеме удара с месестата горна част на ръката си. Това винаги е болезнено, а понякога и сковаващо, но е единственият начин да останеш на крака. Но моят човек направи обратното. Абсолютно погрешен избор. Изпъна гръб и отстъпи крачка назад с високо вдигната брадичка, надявайки се да избегне удара. Това нямаше как да стане. Лакътят го улучи право в гърлото, абсолютно хоризонтално. Като железен прът, летящ с петдесет километра в час. Скоростта има значение. А човешкото гърло е пълно с всякакъв вид уязвими хрущяли и костици. Усетих как лакътят ми смаза много от тях. В следващия миг се завъртях към другия, но той нямаше въпроси към мен. Седеше на земята, подпрян на отворената врата, а кръвта шуртеше от счупения му нос. Беше излязъл от строя. Забравих за него и отново насочих вниманието си към мъжа, когото бях фраснал в гърлото. Той лежеше по гръб в канавката, хванал гърлото си с две ръце. Увредената му трахея издаваше странни подсвиркващи звуци.

Клекнах до него и го опипах. Нямаше нито пистолет, нито нож. Върнах си при мъжа, който си седеше на задника. Същата работа. Явно бяха преценили, че няма да имат нужда от оръжия. Не и посред бял ден. Не и в Лондон.

Кейси Найс бавно изплува в полезрението ми. Беше бледа като платно.

— Какво правиш, по дяволите? — попита тя.

— После ще говорим — отсякох аз. — Тук сме на обществено място. Първо трябва да ги вкараме в буса.

Мъжът в канавката едва дишаше. Сграбчих с две ръце предницата на шлифера му, вдигнах го във въздуха и рязко го завъртях. Главата и раменете му влязоха в товарния отсек, а след тях и останалата част от тялото му. Повторих упражнението и с другия, но него го хванах за яката и колана отзад. Кървеше силно, а аз не исках да се изцапам. Затръшнах вратите след тях и проверих дали са се заключили.

Не помръдваха. Както и очаквах.

— Защо правиш това? — попита Кейси Найс.

— Нали не искаше да те отклоняват?

— Но те са ченгета, за бога!

— Качвай се отпред. Трябва да преместим това нещо.

— Ти си луд!

Огледах се. Нищо особено. Коли и хора, които си гледаха работата. Зяпачи липсваха. Никой не стоеше с длан на устата, никой не се бъркаше за мобилен телефон. Бяхме игнорирани. Почти напълно и почти съзнателно. Както навсякъде по света, хората предпочитаха да гледат в друга посока.

— Ти каза, че ако възникне проблем, трябва да го отстраним по най-бързия и решителен начин.

После се насочих към шофьорската врата. Първата ми работа беше да отместя седалката максимално назад. Не се получи, защото опря в решетката. Предстоеше ми да шофирам с колене на ушите в лявото платно, с ръчни скорости и дизелов двигател. Неща, с които не бях свикнал.

Кейси Найс седна до мен. Беше все така бледа. Ключът си беше на мястото. Запалих, натиснах съединителя и размърдах лоста. По всичко личеше, че проклетото нещо има цял куп скорости. Най-малко шест освен задната. След кратък размисъл бутнах лоста наляво и нагоре.

— Имах предвид не ченгета, а съвсем други проблеми — рече Кейси Найс.

— Ченгетата са проблем като всеки друг — отвърнах. — Всъщност още по-лош. Могат да ни закарат на летището с белезници — нещо, което никой друг не може да направи.

— Това ни чака. Ще ни гонят до дупка. Ти току-що преби двама полицаи. От този момент нататък сме бегълци. Направи нещата хиляда пъти по-трудни. Милион пъти. Буквално невъзможни.

Включих мигача и погледнах в страничното огледало. Потеглих с доста придърпване.

— С тази разлика, че двамата отзад не са ченгета — казах аз.

Смених скоростите. Веднъж, два пъти, три пъти. Вече превключвах малко по-гладко. Изнесох се в лявото платно.

— Той ни показа служебната си карта — възрази Кейси Найс.

— Обзалагам се, че е правена на домашния му компютър.

— Обзалагаш се?! Какво означава това, по дяволите? Нима си готов да пребиеш сто ченгета, защото подозираш, че едно от тях е фалшиво?

Превключих за пореден път и подадох малко газ. За синхрон с трафика.

— Никое ченге няма да нарече значката си „служебен документ, издаден от правителството“. Ченгетата не работят за правителството. Дори не си го помислят. Те работят за своя участък, един за друг и за цялото братство по света. В най-добрия случай за кметството. Но не и за правителството. Те го мразят. То е техен враг на всяко ниво — национално, областно, местно. Никой не ги разбира, но всеки се опитва да им стъжни живота с безкраен поток от глупости. Не, никое ченге няма да използва тази дума.

— Това е друга държава.

— Ченгетата са еднакви навсякъде. Знам това, защото съм бил такъв и познавам много от тях, включително и тукашни. Когато става въпрос за ченгета, държавата няма значение.

— Може би е искал да ни изясни за какво става въпрос. И затова използва тези думи.

— В такъв случай щеше да каже „аз съм полицейски служител и сега ще бръкна в джоба си — много бавно, за да ви покажа значката и служебната си карта“. Или „да ви се легитимирам“, или бог знае още какво. Но при всички случаи щеше да използва думата полиция и в никакъв случай правителство.

Кейси Найс помълча известно време, после разкопча колана си и се извъртя да погледне през стоманената решетка.

— Единият от тях не диша, Ричър — обяви миг по-късно тя.