Нощта на снайпера

1.

ДНЕС МОЖЕШ да стигнеш с кола от Форт Смит до Блу Ай в окръг Полк1 за около час по магистралата „Хари Етъридж Мемориъл“. Тя е блестящ пример за американско шосе, едно от най-добрите в страната, дори ако нямаше очакваното въздействие да превърне окръг Каунти в Брансън2 на Западен Арканзас и въпреки че неколцина местни циници я наричат „свинска пътека“, а не магистрала. Около изходите й са струпани ресторанти за бързо хранене и бензиностанции. От пътя се виждат табелите на националните мотелски вериги „Дейс Ин“, „Холидей Ин“, „Рамада Ин“, които винаги са само наполовина пълни, защото възходът на окръг Полк така и не се случи напълно. Околността, особено щом наближиш Блу Ай, административния център на Полк, става поразителна заради планинската верига Уашита — единствената в Америка, вървяща от изток на запад. Едно развълнувано море от покрита с борове земя и скали.

Магистралата беше завършена през 1995 със спонсорството на сина на Шефа Хари, Холис Етъридж, който по това време бе член на Сената на Съединените щати, а по-късно и кандидат за президент. На сина хрумна идеята да отдаде почит на баща си, един наистина велик човек, роден в бедния мръсен окръг Полк и намерил късмета си първо в разгорещената градска политика във Форт Смит, а после в истинските коридори на властта във Вашингтон. Там той стана петнадесет пъти конгресмен и председател на комисията за финансиране на отбраната. Беше много подходящо окръг Полк и Форт Смит по свой начин да отдадат почит на един човек, който им донесе толкова слава и подкрепа.

През 1955 не съществуваше никаква магистрала, нито пък някой можеше да си я представи. От Блу Ай до големия град се стигаше както по времето на Хари, когато се беше преместил там веднага след световната война. Което ще рече по виещото се бавно шосе 71. По-скапано от него човек не можеше да си представи: две износени асфалтирани платна, лъкатушещи из планината и между земеделските земи. На всеки десетина мили имаше отклонения за малки градчета като Хънтингтън, Менсфийлд, Нийдмор, Боулс и дори към най-бедното и най-патетичното — Уай сити. Това беше просто отруденият пейзаж на един от най-окаяните американски щати. Хълмовете бяха прекалено скъпернически, за да бъдат обработвани, а в долините отчаяни мъже едва свързваха двата края с бедняшко земеделие и само от време на време се виждаше култивирана земя, но по-често безрадостните колиби на изполичари.

През същата година в една гореща юлска съботна утрин на границата между окръзите Полк и Скот по шосе 71 на около дванадесет мили северно от Блу Ай черно-бял „Форд“ на щатската полиция спря встрани от пътя и от него слезе един висок полицай. Той свали стетсъна3 си и с ръкав избърса потта от челото. На рамото си носеше три жълти нашивки на сержант, сивата му коса беше подстригана късо по военному. Погледът му беше хладен, а лицето безизразно като на всеки подофицер от армията или полицията през последните четири хиляди години. По обветреното му лице, което толкова дълги години се беше пекло на слънцето, че приличаше на къс древна кожа, мърдаше цяла фаланга от бръчки. Мъжът гледаше през присвити до цепки очи, а погледът му беше умен. Тези очи нищо не пропускаха и нищо не изразяваха. Гласът му бе дълбок и дрезгав и звучеше така, сякаш някой режеше тристагодишен бор с трион отпреди също толкова години. Казваше се Ърл Суагър и беше на четиридесет и пет.

Ърл се огледа наоколо. Тук пътят се врязваше в склона, така че от едната страна имаше висок рид, а от другата земята се спускаше надолу. Нямаше много за гледане с изключение на един глупав билборд за бензин на „Тексако“ и гъстата гора по южния склон, през която беше трудно да се мине, защото представляваше бъркотия от борове с къси иглички, черен дъб и орехи с подножие от бодливи храсталаци и арканзаска юка. Във въздуха сякаш висеше прах. Нямаше и полъх от вятър и никакво усещане за планинска свежест. Ако човек погледнеше назад към Блу Ай, зрителното му поле се задънваше от гърбицата на планината Форш, която приличаше на огромна зелена стена. На пътя един броненосец беше размазан от дърварски камион на кръв, месо и броня. В неподвижната жега си тананикаха цикади и звучаха като пиян квартет драмбои. От седмици не беше валяло: време само за горски пожари. Това припомни на Ърл други горещи места, където е бил: Тарава, Сайпан и Иводжима4.

Погледна буловата5 си. Беше подранил, както почти винаги. 9,45. Останалите имаха още петнадесет минути. Ърл нахлупи стетсъна си. Един „Колт Трупър“ калибър .357 почиваше под капака на кобура от дясната му страна. Той го повдигна, защото тежестта на големокалибрения револвер винаги смъкваше колана му надолу, продължавайки непрестанната битка да държи оръжието там, където му беше мястото. Тридесет блестящи високоскоростни патрона с меки върхове бяха пъхнати в халките на колана. Блестяха, защото за разлика от другите полицаи той ги вадеше всяка вечер от халките и ги забърсваше, за да ги предпази от корозиране във влагата, която коланът привличаше. Петнадесетте му години в морската пехота бяха научили Ърл на много неща, но най-важното от тях беше: винаги полагай грижи за екипировката си.

Беше меланхоличен ден, а само вчера обещаваше толкова щастие: 23 юли 1955. Джими Пай щеше да излезе след деветдесет дни в затвора във Форт Смит. Братовчедът на Джими Бъб щеше да го посрещне пред вратите на затвора и после да вземат автобуса за окръг Полк. Ърл щеше да ги вземе в 4,30 следобед и да заведе Джими в дъскорезницата на Майк Лоугън в Нънли, където Майк беше обещал на Джим работа. Това беше важно. На Джими му трябваше добър старт, ако искаше да успее, и Ърл беше обещал на жената на Джими Иди, че ще се погрижи този път Джими да се поправи. За пръв път Ърл беше арестувал неохотно Джими през 1950, когато той бе на шестнадесет, за обикновен взлом. Бе го прибрал отново през 1952 и два пъти през 1953. Всеки път Джими се измъкваше благодарение на чара си, защото това беше една от дарбите му. Той не само бе красив и един от най-добрите атлети в гимназията, виждани някога в окръг Полк, но притежаваше и сладък чар: караше хората да се грижат за него. Израсна без надзор: в края на краищата баща му беше убит на Иводжима и Ърл се бе заклел пред умиращия мъж, че ще се грижи за Джими, а обещанията, дадени на бойното поле, имаха огромна тежест, когато се върнеш в нормалния свят. Жената на Ърл Джун веднъж каза:

— Ърл, кълна се, че се грижиш за този див бял боклук повече, отколкото за собствения си син. — Ърл знаеше, че това не е вярно, но също така знаеше, че хората могат да виждат нещата по този начин. Когато човек погледнеше Джими, веднага разбираше, че той може да постигне всичко, за което бедният му баща си е мечтал: беше достатъчно умен за колежа и ако бе направляван както трябва, можеше да заживее прекрасен живот. Само преди четири месеца на двадесет и една се ожени за най-хубавото момиче в окръг Полк. Но у него сякаш имаше нещо объркано: щом получеше нещо, което никой друг не можеше (например Иди Уайт), той го захвърляше.

Така че днешният ден трябваше да бъде празник, ако се приеме, че деветдесет дълги дни в затвора оправят всеки: нов живот за Джими и Иди, всички обещания, дадени на бащата на Джими, щяха да бъдат изпълнени и бъдещето щеше да е пред всички тях.

Тогава Ърл видя да се появява кола. Черна патрулка започна да се приближава по шосе 71 откъм Блу Ай. Тя спря и заместник-шерифът от Блу Ай на име Лем Толивър, един огромен мъж, слезе от нея, а Ърл си спомни защо е тук.

— Здрасти, Ърл — извика заместникът. — Ние ли сме закъснели, или ти си подранил?

— Аз подраних. Между другото шибаните кучета още не са пристигнали. Надявам се проклетият старец да не забрави.

— Няма — провикна се мъжът, после се обърна и отвори задната врата на колата си.

— Хайде, момчета, излизайте. Пристигнахме.

Двама вече не млади мъже в дочени затворнически дрехи и със загорели от слънцето лица слязоха от джипа. Ърл ги познаваше: Лъм и Джед Поузи прекарваха повече време в панделата на Блу Ай, отколкото вън от нея. Винаги имаха дребни неприятности със закона: за всяко проклето нещо, което бихте могли да се сетите. Обикновено ставаше дума за контрабанда на уиски, което беше проблем на федералните, но също така джебчийство, автокражби, кражби от магазини — всяко нещо, което би могло да им докара залък в устата. Но Ърл по принцип ги смяташе за безобидни.

— Сигурен ли си, че искаш да си създаваш всички тези главоболия за една негърка? — попита Джед Поузи. — Какво значение има? Остави негрите да си се оправят.

— Млъкни, Джед — каза Ърл. — Лем, плесни го по главата, ако продължава да ти дрънка глупости. Тук е, за да работи, а не да говори.

— Ти просто си мек с негрите — продължи Джед. — Всички го знаят. Негрите навсякъде надигат глава. Разправят, че има негри комуняги от Севера, които идват тук, за да бунтуват нашите. Това е работа на евреите. Чифутите имат план да ни завладеят, разбираш ли, и да дадат нашите момичета на чернилките. Само гледай.

— Джед, просто млъкни — каза Ърл. — Предупредих те вече. Обикновено го правя само веднъж. Както виждам, ти си се размекнал.

Ърл беше известен със смелостта и силата си. В честен или нечестен бой щеше да попилее Джед Поузи на стотици парчета и после да използва останалото да си лъсне обувките. Джед, който видя яростта на Ърл да припламва, разбра, че е време да отстъпи. Никой не можеше да се изправи срещу Ърл Суагър.

— Ърл, просто си дрънкам. Не ми обръщай внимание.

Лем използва джобното си ножче да си отреже парче от пресования тютюн за дъвчене „Браунс Мюл“. Той го пъхна в устата си от лявата страна, където то се изду като торбичка със златни късчета, и предложи пресованата пръчка на Ърл.

— Не, благодаря — отказа Ърл, — това е единственият лош навик, който още не съм придобил.

— Ърл, нямаш представа какво изпускаш — усмихна се подпухналият Лем, изстрелвайки струйка сладък кафяв сок да избухне в прахта покрай пътя.

В този миг третата и последна кола се видя далеч надолу по асфалтираното шосе. Влачейки опашка от син пушек и стържейки с древни скорости, един двадесетгодишен „Неш“ с труд захриптя нагоре по хълма и един или два пъти като че изгуби сили, но най-накрая спря до другите две коли. По-голямата част от покрива беше отрязана с оксижен, от което се беше получило нещо като пикап. От колата изскочи един енергичен старец на неопределена възраст с лице обрасло с брада. Тялото му беше загърнато в мръсен работен комбинезон, а на главата си имаше стара фуражка на машинист. Казваха, че човек може да помирише Поп Дуайър от цяла миля, и то срещу вятъра, а днес нямаше такъв, така че ароматът му се стовари върху Ърл като тъп предмет. Но това не беше само миризмата на немит човек, а и тази на кучетата.

— Дръжте стареца настрана от мен — обади се Джед Поузи. — Вони като шибана кочина.

— И ти не миришеш по-хубаво, като се има предвид къде си бил снощи — каза Лем Толивър през парчето тютюн в устата. — Здрасти, Поп.

— Привет на всички — отговори Поп, а през брадата се виждаше смахнатата му усмивка. — Мистър Ърл, доведох най-добрите си момчета. Точно както казахте.

— Чудесно — отговори Ърл, наблюдавайки как Поп отива към задната част на пикапа, започва да бърника кучешките клетки и отвърза три стройни, въртящи се неспокойно кучета. Две бяха американски хрътки, гладки, източени и мускулести под светлата си кожа, с тъмни венци, нетърпеливи. Третото беше някакъв вид бигъл с муцуна обвита в гънки месо.

— Мистър Моли е най-добрият — обяви Поп. — Ако нещо може да бъде намерено, старият Моли ще го направи. Останалите кученца идват само за да се учат. Мистър Моли започна да остарява.

Двете хрътки джавкаха и показваха бели зъби и розови езици и водовъртежи от гъста пенеста слюнка. Те веднага изпитаха неприязън към братята Поузи, усещайки тяхното презрение към Поп. Джед Поузи се дръпна назад.

— Дръжте настрана от мен тази шибана кучка.

— Не е кучка. Има пишка колкото царевичен кочан, тъпако — каза Поп. — И не нося белезници, защото съм свободен човек на договор с полицията.

Кучетата лаеха в тежкия горещ въздух, изпълнени с кипяща енергия в контраст с гнета на жегата и изсъхналите гори. Те всъщност малко нарушиха спокойствието на Ърл, обаче той беше склонен да остави настрана суеверията си. На Тавара по време на прочистването на терена водачи на кучета от 2-и корпус на морската пехота работеха по взривените бункери и укрепени позиции, търсейки малцината останали живи японци между мъртвите. За да ги спасят? Не, сър. Ако кучетата започнеха да вият и изскачаха на бегом от бункера, това означаваше, че вътре някой японец още дишаше или стенеше. След вика „Пожар в дупката!“ вътре политаха два или три ананаса. Подир взривовете морски пехотинец с огнехвъргачка изстрелваше в течение на десет секунди пламнал петрол в малкото пространство, опичайки всичко вътре. Това беше станало преди дванадесет години, но Ърл никога нямаше да го забрави: джавкането на кучетата, глухите, почти тихи взривове на гранатите, миризмата на петрол и плът, бръмченето на мухите.

— Имате ли нещо, по което мистър Моли може да поработи? — попита Поп, присвивайки очи. — Няма да стане, ако няма нещо, от което да започне!

Ърл кимна. Сега наистина изпитваше болка. Протегна се към задната седалка на своята патрулка и извади розов вълнен пуловер.

— Виж дали могат да уловят миризма от това — каза той и загледа как изисканата розова дреха бе грабната от огромната, кирлива ръка и хвърлена на кучетата, които започнаха да я душат и да вилнеят с нея. Една от хрътките я докопа здраво и изблъска другите две животни встрани, но те, треперейки, се приближиха и забиха носове и зъби в нея и някак си, изглежда, я абсорбираха. После така бързо, както беше започнало, всичко свърши: кучетата сякаш бяха набили миризмата в острите си, но ограничени мозъци и обектът вече не беше интересен. Той падна влажен и разкъсан на земята.

— Мистър Ърл, нали не си го искахте обратно? — попита Поп.

— Не, не, всичко е наред. Да започваме.

— Сигурен ли си, че това е точното място?

— Да — отговори Ърл. Той погледна през рамото си: ето там на височина шестнадесет фута пишеше „Тексако“ — двигателят не прекъсва с най-добрата секретна присадка „Петро X“. Надписът беше над ярка картина на петима танцуващи бензинджии, които сигурно в момента бяха звезди в някое тъпо шоу по телевизията, за което Ърл не беше чувал и не му пукаше, но някак си знаеше, че е така.

Мозъкът на полицая работи по странен начин. В дневника за произшествия на полицейското управление на окръг Полк, който задължително проверяваше един или два пъти седмично, въпреки че не беше сред задълженията му, беше забелязал нещо интересно: „Позвъняване от бяла дама, за да съобщи, че късно миналата вечер е пътувала към щатската граница, когато забелязала на светлините на фаровете чернокож младеж, който правел нещо странно до билборда с рекламата на «Тексако». Помислила, че трябва да го съобщи, след като слушала много да се говори за опасното и самомнително поведение на негрите в южната част на страната.“

Вписано там, някак си се набиваше в очи, въпреки че само по себе си беше безсмислено. Но миналата нощ Ърл се прибра вкъщи късно и с изненада видя сина си Боб Лий да стои сам на лунната светлина пред фермерската къща, носейки вечната си шапка от кожа на миеща мечка. Боб Лий беше тихо, почти прилежно момче, но не се паникьосваше или плашеше лесно.

— Какво има, сине? — попита Ърл.

— Тате, някакви хора искат да се видят с теб — отговори деветгодишният Боб. — Не искаха да влязат, въпреки че мама ги покани.

Тонът на момчето веднага му подсказа, че става нещо странно, и наистина беше така: негър и негърка стояха сковани на верандата, очевидно прекалено изплашени, за да приемат предложеното от Джун гостоприемство.

Ърл се приближи към тях.

— Хора, помощ ли ви трябва?

Беше крайно необичайно чернокожи да отидат в къщата на бял, особено ако са непознати и особено след залез. Затова Ърл на секундата разбра, че нещо не е наред. Въпреки че изглеждаше смешно, докато ги наближаваше, той плъзна дясната си ръка към капачето на кобура над неговия „Колт Трупър“, освобождавайки го, в случай че трябва бързо да действа с револвера.

Но в следващата секунда осъзна, че е преиграл.

— Мистър Ърл, аз съм пастор Пърси Хеърстън от баптистката енория Орора. Неприятно ми е да ви безпокоя у дома ви, сър, но тази бедна дама е толкова разстроена, а градската полиция изобщо не й обърна внимание.

— Няма нищо, Пърси. Сестро, не искаш ли да седнеш и да облекчиш душата си?

Той се провикна през мрежестата врата:

— Джун, може ли да донесеш малко лимонада на тези хора? — После се обърна отново към двойката негри: — Просто ми кажете за какво става дума. Не мога да обещая, но ще видя какво мога да направя.

Обаче част от него се дръпна: негърските проблеми не бяха негова специалност. Нямаше представа как живееха негрите и как мислеха. Имаха вид като че щастливо обитават паралелен свят. Също така знаеше, че бяха склонни да попадат в трънливи проблеми, в каквито само най-долните бели се набъркваха. Сякаш непрекъснато се намушкваха един друг или нечий брат побягваше в големия град със съпругата на някой си, оставяйки у дома десет мършави деца и неработещ татко. Такива работи. Поне белият човек не можеше да види смисъл в тези неща и ако се оставиш да те засмучат, може никога да не се измъкнеш. Полицейска мъдрост: остави негрите да си вървят по пътя. Ако не ти пречат.

— Мистър Ърл — започна жената, която изглеждаше на около четиридесет. Носеше голяма шапка и най-хубавата си неделна рокля, за да дойде да се срещне с белия. — Мистър Ърл, става дума за моето момиче Шайрил. Тя излезе, това беше миналия вторник вечерта, и изобщо не се върна. О, мистър Ърл, толкова се страхувам, че нещо й се е случило.

— На колко е Шайрил? — попита Ърл.

— На петнадесет — отговори майката. — Най-хубавото малко момиченце в целия град. Тя е моята сладка малка дъщеричка.

Ърл кимна. Това звучеше като типичен случай от негърския квартал: момичето е било забърсано от някой красив самец в моден костюм, замъкнато е в западния край на града, онова, на което викат вертепи, където музиката и танците никога не спират и алкохолът и бог знае какво друго се раздават без пари, въпреки че в окръг Полк имаше сух режим. После самецът изчуква момичето и го зарязва край пътя. Може би момичето се е събудило засрамено и е напуснало града, а може да е останало да живее с мъжа. Никога не знаеш: всеки път завършваше по различен начин, но винаги беше едно и също.

— Е, скъпа — каза Ърл, — може да е срещнала някой тип и да е отишла на купон. Нали знаеш какви са децата днес.

— Мистър Ърл — се обади пасторът, — познавам сестра Паркър и нейното семейство вече двадесет години. Познавам Шайрил, откакто я кръстих. Тя е добро момиче. Тя е дете на Бога.

— Алилуя и амин, моля те, Исусе — каза майката на Шайрил, — нека момиченцето ми да бъде добра дъщеря.

— Да, мадам — обади се Ърл, който започваше да губи търпение, защото му сервираха всичката тази святост.

— Нали ги знаете белите полицаи в града. Тия момчета пет пари не дават какво се случва с чернокожо момиче, дори и да е първокачествено като Шайрил — горчиво каза пасторът.

Ърл беше изненадан, че Пърси посмя да се изрази толкова откровено, но знаеше, че е истина. Полицейското управление не би си помръднало пръста, за да помогне при негърски проблем или да разреши негърско престъпление.

И тогава Ърл направи връзката: странното негърче край пътя, където не би трябвало да бъде, и то късно през нощта, когато не би трябвало да е там. Момичето, което е изчезнало същата нощ. Кой знае?

— Направих малко лимонада — каза Джун, която излезе с кана и две чаши на таблата.

— Добре — рече Ърл, — както казах, ще видя какво мога да направя. Познавам неколцина типа, които могат да ми кажат едно-друго. И… това е най-многото, което мога да сторя за вас. Но наистина ще се опитам.

— О, мистър Ърл, толкова сте добър. О, благодаря ви, благодаря ви. Исусе, ти чу молбите ми — каза дамата, докато пастор Хеърстън се опитваше да я успокои.

Ърл изпрати двамата обратно до стария автомобил на пастора, един предвоенен „Де Сото“, който беше видял много мили. Когато настани дамата, той последва стария мъж около колата и го дръпна встрани.

— Пърси, може да ми дотрябва нещо от Шайрил, ако се наложи — каза той, изигравайки последната си карта. — Нали разбираш, някаква дреха. Нещо, което е носила. Можеш ли да уредиш това, когато закараш мисис Паркър у дома? Тази вечер ще се обадя тук-там да уредя нещата, да намеря едни момчета, които познавам, и ще се отбия в църквата утре рано… да речем, около девет?

— Да, сър. За какво са ти нещата…

Но тогава старецът спря и го погледна.

— Нищо не казвам — отговори Ърл, — но, да, може би трябва да използваме кучетата. Сега си върви вкъщи и се моли утре сутринта кучетата нищо да не намерят.

Ърл беше методичен човек и преди да предприеме каквото и да било, той грижливо изписа името на всеки мъж с големи почти печатни букви на вътрешната корица на бележника си.

„Джед Поузи — записа той. — Лем Толивър. Лъм Поузи. Поп Дуайър.“ И под имената: „Екип за издирване. 23.07.55.“

— Ърл?

— Добре де, добре — сепна се той, долавяйки нетърпението в гласа на Лем.

— Окей, да започваме.

Старецът работеше прекрасно с кучетата. Сякаш им говореше на таен език с речник от тихи нежни мърморения, шепот, цъкания и мляскания, а най-изразителното беше звук като от целувка. Ниският тлъст бигъл сякаш разбираше, че е специален. Подобно на филмова звезда не вършеше много работа и душеше земята с предвзето нехайство, без да се впечатлява от случващото се. По-младите и по-големите кучета бяха по-диви и по-жизнерадостни. Те кипяха от нетърпение и незрялост. Поп ги водеше нагоре-надолу по пътя, но не получи отговор от никое от тях, като изключим това, че една от хрътките наруши ловната дисциплина и се дръпна диво към някаква миеща мечка, която панически се заклатушка, пресичайки асфалта. Поп я удари жестоко и хрътката зае мястото си зад високомерния майстор на надушването.

В същото време Ърл, шериф Толивър и братята Поузи оглеждаха растителността, търсейки… е, кой знае какво? Следи от безредие? От гуми? Дрехи, обувки, чорапи, панделки, каквото и да е? Но нищо не виждаха, като изключим, че Лъм Поузи намери бутилка от кола, която грижливо почисти и пъхна в джоба на работния си комбинезон заради пенито, което щеше да му донесе.

Слънцето се издигна и започна да жари по-яростно. Джед Поузи мърмореше за негърските момичета и колко безсмислено е всичко това достатъчно високо, за да бъде чут, но не достатъчно, за да предизвика Ърл. А той чувстваше потта, която попиваше в памучния плат на ризата му, и гледаше как потта на другите мъже избива по техните ризи. Беше дяволски горещо.

— Е, Ърл — каза Лем, когато свършиха обикалянето във всяка посока, — какво искаш да правим сега? Да идем в гората и нагоре по хълма? Ти кажи.

— По дяволите — възкликна Ърл. Той погледна часовника си. Беше почти пладне. Джими Пай вече беше излязъл. Сега сигурно е на автобусната спирка с Бъб. Ърл знаеше разписанието наизуст. Автобусът за Блу Ай не тръгваше преди 1,30.

— Ох, може да опитаме още час или нещо такова. За да съм сигурен, че съм пробвал всичко.

— Мистър Ърл?

— Какво има, Поп?

— На кучетата започна да им става горещо. Не могат повече да работят при такова време.

— Поп, ще си получиш проклетите седемдесет и пет цента на час от щата, но не си свършил, преди аз да кажа.

Мамка му! Ърл също искаше да си върви. Трябваше да провери разни неща. Може би щеше да успее да поговори с едно негро, което притежаваше къпалня в западната част на Блу Ай. Това беше още една възможност, която трябваше да използва. Но все още имаше четири и половина часа, преди да пристигне автобусът на Джими.

— Да се върнем стотина ярда обратно между шибаните дървета и да претърсим — нареди той. — Вие, момчета, си дръжте очите отворени.

Джед Поузи изплю жълта и гъста храчка в праха като коментар на това решение, но не посмя да срещне заплашителния поглед на Ърл. Старецът силно задърпа каишките на трите животни и малкият отряд потегли към дърветата.

Когато проникнаха там, земята сякаш се съпротивляваше срещу тях. Склонът се наклони по-стръмно, за да се бори срещу краката им. Между гъстите борове не се виждаше ясна пътека, а ниските бодливи храсти ги шибаха по краката. Слънчевата светлина падаше на наклонени снопове през тъмнината, но това не беше хладен мрак, а горещ и тесен. Пот запари по очите на Ърл.

— По дяволите — изпищя Джед Поузи с нарастващо недоволство, когато за десети път се спъна в шубраците, — Ърл, тука не е някакъв шибан пикник. Това не е работа за бели хора. Намери си негри, ако искаш да си пробиеш път през тия лайна.

Дори Ърл трябваше да се съгласи. Нямаше смисъл. Човек едва можеше да види десет фута напред. Прахта се вдигаше и виеше.

— Добре — каза Ърл, признавайки поражението си. — Да се махаме оттук.

— Мистър Ърл? — Това беше Поп.

— Тръгваме си, Поп. Тук няма нищо.

— Мистър Ърл, Моли откри нещо.

Ърл погледна. Двете по-глупави млади кучета бяха рухнали. Главите им бяха приведени към глинестата почва, розовите им влажни езици се показваха от полуотворените челюсти. Гърдите им се вдигаха тежко от усилията и разочарованието. Но Моли седеше неподвижно. Главата му беше изправена, очите насмешливи и много спокойни. След това започна да вие. Звукът като че излизаше от някакъв друг отвор, а не от неговото гърло. Беше чисто животински. Един-единствен гърлен, дрезгав, многозначителен вой. След това скочи, завъртя се, размахвайки умно опашка, и посочи с носа си.

— Мистър Ърл, той я намери — каза Поп. — Тя е тук.

— По дяволите — изкрещя Джими Пай. — Мамка му, момче, завърти този проклет бутон! Намери ми някакъв шум!

Косата на Джими беше руса и длъжка, гладка от брилянтина „Брил“ и блестеше като лист ковано злато над красивото му лице с фини кости.

Дебелите пръсти на Бъб завъртяха бутона, но следата от музикална енергия, която Джими твърдеше, че е чул, докато Бъб се плъзгаше из възможностите, изглежда, изчезна.

— ДДДжими. Аз не мога да нннамеря…

— Изплюй го, момче. Просто давай, мамка му, и го изплюй.

Но Бъб не можеше. Думата висеше някъде между мозъка и езика му, хваната в капана на разочарованието и болката. По дяволите, кога щеше да се научи да говори като мъж?

Бъб беше на двадесет. Един дебеличък, муден младеж, който беше работил като помощник-дърводелец в „Уилтън Канстракшън“ в Блу Ай, докато не го разкараха, защото така и не успя да придобие вкус към тази работа. Беше израснал в пълен ужас от по-възрастния си братовчед, най-добрия защитник, раждал се някога в окръг Полк, който направи 369 точки през последната си година и можеше да отиде в някой отбор от младежката лига или в Арканзаския университет, ако вместо това не бе влязъл в затвора.

Но днес Бъб не изпитваше само ужас. Може би беше влюбен, защото златното могъщество на Джими сякаш изпълваше въздуха, излъчвайки магията на възможностите.

— Хайде, момче — викна Джими с лице грейнало от радост, — намери ми някаква музика. Не от тези негърски лайна. Нито пък другите тъпотии. Не, сър, искам да слушам рокендрол, искам да слушам „24 часа рок“ от мистър Бил Хейли и проклетите му „Комети“.

Бъб започна да търси, сериозно плъзгайки стрелката от скалата на радиото наляво-надясно, търсейки някоя мощна станция от Мемфис или Сейнт Луис, но по някаква причина боговете не помагаха и точно онези лайна, които Джими не искаше да слуша, продължаваха да бликат силно и ясно. Излъчваше ги някаква станция от Литъл Рок и негърското радио от Тексаркана. Но Джими не се ядоса. Той се наслаждаваше на усилията на Бъб и леко го тупна по рамото.

Джими караше. Откъде, по дяволите, беше намерил колата? По дяволите, Бъб беше толкова сломен от любов, че когато стигна при затвора в Западен Форт Смит, не си направи труда да попита, а Джими не даде обяснения. Колата също беше страхотна красавица: един лъскав бял кабриолет „Феърлейн“ с автоматични скорости „Фордоматик“, който изглеждаше съвсем нов, сякаш току-що изкаран от магазина. Джими го караше като бог. Той разчисти авеню „Роджърс“, влизайки в насрещното движение, за да задмине по-бавните коли, весело натискаше клаксона и помахваше с увереността и сексапила на филмова звезда, щом някъде се видеха тийнейджърки.

Момичетата винаги махаха в отговор и това беше нещо, което леко объркваше Бъб. Джими беше женен. Женен бе за Иди Уайт, дъщерята на вдовицата на Джеф Уайт и легендарна хубавица. Защо на Джими му се иска да маха на чужди момичета? Всичко беше подредено по съвършен начин. Мистър Ърл намери работа на Джими в дъскорезницата в Нънли. Джими и Иди щяха да живеят извън Нънли в животновъдната ферма на покойния Ренс Лонгейкър. Мис Кони Лонгейкър, вдовицата на Ренс, каза, че могат да живеят там безплатно, ако Джими помага в карането на добитъка. Междувременно Джими щеше да научи занаят в дъскорезницата. Може да стане дори управител. Всички искаха да се получи.

— Виж тия момичета — каза Джими, докато задминаваше един „Понтиак“ комби. Четири красиви руси момичета, които приличаха на водачки на мажоретките, се усмихнаха, когато Джими се провикна:

— Хей, красавици, искате ли сладолед?

Момичетата се засмяха, защото Джими беше толкова красив и скандален и знаеха, че не мисли никому злото, обаче Бъб бе този, който забеляза, че са пресекли разделителната линия и един камион се носи към тях.

— Дж-Дж-Дж…

— Или на автокино? Можем да идем в „Скай Вю“ и да гледаме „Затворническа стръв“? — изкрещя Джими.

Камионът беше… Клаксонът на камиона изрева. Момичетата се разпищяха. Джими се засмя.

— Дж-Дж-Дж…

Само с едно мръдване на китката Джими завъртя волана, настъпи газта и с координацията си на атлет се стрелна в празното място между комбито вдясно и носещия се срещу тях със скърцащи спирачки и надут клаксон камион. Колата клекна и полетя напред.

— Ухааа! — пропя Джими. — Аз съм свободен човек!

Той зави на следващата пряка вляво, поднасяйки се в облак прах и камъчета, и пое обратно към центъра.

— Намери ми малко музика, Бъб Пай, стари приятелю.

Бъб хвана нещо познато, което поне притежаваше барабанния ритъм, от който беше сметнал, че братовчед му се нуждае.

— Това е негро — каза Джими.

— Ннне — най-накрая успя да изрече Бъб. — Това е бяло момче. Само звучи като негър.

Джими се заслуша. Наистина беше бял. Бяло момче с ритъм. Бяло момче с негър в себе си, изпълнен с пикня и сперма, горещ и опасен.

— Как се казва този бял?

Бъб не можа да си спомни. Беше нещо ново, някакво име, което не можеше да запомни.

— Не мога да се сетя. По дяволите — отговори Бъб.

— Е, тогава за нищо не ставаш — заключи Джими със старата си широка усмивка, която предаваше кодираното съобщение: изобщо няма значение.

Джими погледна часовника си. Изглежда, знаеше къде отиват. Бъб беше идвал във Форт Смит само няколко пъти и нямаше представа.

Много скоро Джими паркира.

— Точно пладне — отбеляза той.

Намираха се на оживения булевард „Мидланд“ точно срещу един супермаркет. „Ай Джи Ей Фуд Лайн“ пишеше на фирмата му. Това беше най-големият супер, който Бъб някога бе виждал.

По дяволите — каза Джими. — Виждаш ли, Бъб? Погледни всички тези хора как влизат и излизат като нищо от това място. И всички току-що са похарчили проклетите си пари за храна. Мамка му, момче, в тоя магазин трябва да има петдесет-шестдесет хиляди долара.

Бъб се чудеше за какво, по дяволите, говори Джими. Това изобщо не му хареса.

— Дж-Дж-Дж…

Но, мамка му, Джими имаше късмет.

Отвързаните кучета я намериха. Ърл ги чу да лаят диво.

— Тия кучета да не…

— Няма нищо да барнат — прекъсна го Поп.

— Тук, тук — извика Джед Поузи. — Мама му стара и баща му мечка, насам!

Задъхан, Ърл с мъка си пробиваше път нагоре между дърветата и бодливите шубраци. После излезе на нещо като сечище, където сянката изчезна и пълната убийствена сила на жегата се стовари върху му.

Ърл видя Джед застанал с бурно вдигащи се гърди до нанос шисти, където земята беше камениста и неравна. Слънцето жареше жестоко. От другата страна на шистите послушно седяха трите кучета и лаеха, за да прогонят дявола. Но сатаната вече беше идвал тук и бе свършил делото си.

Шайрил лежеше на едната си страна. Розовата й памучна пола беше усукана около хълбоците, гащичките й ги нямаше, а блузата й бе раздрана. Тя беше отвъд срама. Очите й бяха широко разтворени и мътни, кожата й сива, почти безцветна, покрита с прах. Тялото й бе станало тлъсто от подуването и тя приличаше на някаква балонна версия на самата себе си. Лявата страна на лицето й беше издута в огромна жълтеникава подутина, в която личеше цепнатина от съсирена кръв, където някой я бе ударил с камък. На един ярд встрани камъкът лежеше оцветен в черно.

— Вижда й се путката — каза Джед. — Мамка му, погледнете, можеш да й видиш путката.

Разбира се, че можеше, и Ърл погледна и видя нещо, което приличаше на черна каша от кръв по интимните части на детето, и на контузии и ожулвания. Бръмченето на мухите, вонята на гнило.

Ърл беше виждал смъртта във всичките й форми по време на три големи десанта на различни острови. Също така беше надхвърлил значително дела си в причиняването й. Но момичето изглеждаше толкова разнебитено и захвърлено, толкова осквернено от газовете, които го изпълваха. Зарязано на склона на един див хълм. Направо ти къса сърцето, помисли си той, което не би могло повече да бъде разбивано след дългия поход при отлива на Тарава и работата с огнехвъргачките на Сайпан и разстрелите от упор с автомати на толкова много от ония на Иво. Нито японец, нито американско момче бяха изглеждали толкова безполезни, толкова безсмислено похабени.

Лем Толивър звучно изплю тютюневата си плюнка.

— Тия негра! — каза той. — Какво причиняват на собствената си раса! Изобщо не е трябвало да ги водим тук. Мястото им е в африканската джунгла.

— Лем — прекъсна го Ърл, — разкарай тия момчета оттук и ги свали долу при колата ми. Искам да…

— Ей, Ърл — обади се Джед Поузи. Брат му се засмя. — Ей, Ърл, ще имаш ли нещо напротив, ако й скоча за едно безплатно? Мисля, че мога и аз да опитам, преди да я заровите. Тя няма да има нищо против. И със сигурност вече не е девственица.

Ърл удари Джед със свития си юмрук точно под ухото в посока челюстта с къс, злобен, напълно задоволяващ удар. Удари го толкова силно, че мъжът беше отхвърлен назад и докато падаше, си прехапа езика, отваряйки си ужасяваща рана. Кръвта започна да бълбука от устата на Джед и да потъмнява върху работния му комбинезон. Облак прах се вдигна, когато Джед се помята малко и после замря с едната ръка вдигната в знак, че се предава. Ърл пристъпи към него, като че искаше още да го обработи. Джед започна да пълзи назад на ръце и крака, а лицето му изразяваше страха, който един мъж изпитва, когато знае, че напълно го превъзхождат.

— Ърл, не го удряй повече — помоли Лъм Поузи.

— Разкарай това лайно оттук — обърна се Ърл към Лем. — Искам да се махне. Отиваш при колата ми и ще се обадиш по шибаното радио в Грийнудските казарми. Кажи им, че е извършено наистина кофти престъпление по членове 10–39. Искам следствената група да дойде колкото може по-бързо. И за всеки случай екипът криминалисти, ако нашето момче е оставило отпечатъци или нещо друго. Обади се на Сам Винсънт. Искам го тук като представител на прокуратурата. Той ще ми помогне да сложим този шибаняр на електрическия стол. Обади се на вашия шериф и му кажи, че искам хората му тук, за да подсигурят мястото и да го претърсят за доказателства. Звънни в съдебната медицина, защото ще имаме нужда от наистина внимателна работа по тялото. Лем, разбра ли?

— Разбрах.

— Поп, сега дай почивка, нахрани кучетата и ги заведи на сянка. Може да ни потрябват, за да видим дали ще могат да надушат миризмата на онзи, който е направил това. Поп, ясно ли е?

— Да, сър.

— Тогава върви.

Мъжете тръгнаха обратно надолу по хълма, като Лем Поузи помагаше на кървящия си брат. Ърл остана насаме с тялото.

Окей, момиченце, помисли си той, време е да поговориш с мен, така че да мога да открия кой ти причини това. И ти се кълна: ще го закова и ще гледам как се пържи на стола.

Ърл не беше Шерлок Холмс. Не беше като детективите по убийствата от големите градове. Дори не беше работил по убийство преди това. Различно от убийствата, в които самоличността на убиеца е известна от свидетели или знайни омрази. Това беше нещо съвсем друго: тяло, изоставено близо седмица. Истинска мистерия. Надхвърляше всичко, което Ърл някога бе опитвал. Но Ърл Суагър беше сериозен професионален полицай, посветен и може би дори обсебен от двамина господари: дълг и правосъдие. Съзнанието му беше толкова безкомпромисно, че можеше да види само един възможен изход от случилото се: екзекуцията на убиеца и докато това станеше, той щеше да чувства, че в стената на неговата вселена е взривен голям отвор. От него зависеше да го запуши.

Захвана се методично, без да обръща внимание, първо, на миризмата на смъртта и, второ, на мухите, които висяха във въздуха и бръмчаха. И накрая на вулгарността на самото престъпление. Първото нещо беше да нарисува местопрестъплението. Нека фотографите правят каквото искат по-късно. Искаше да отбележи за собствена употреба общия изглед на тялото, връзката му с обстановката. Той използваше триангулачния метод, полезен при местопрестъпления на открито, където няма основна линия като път например. Избра си за трите точки най-близкото дърво на около двадесет и пет фута от детската глава. После ръба на голите шисти, на които лежеше, и от дясната страна каменна гърбица, стърчаща от земята. Грубо очерта силуета на пречупеното й тяло, разполагайки го между ориентирите.

След това Ърл веднага започна да претърсва местопрестъплението за отпечатъци от стъпки, както и други следи от мъжа или мъжете, които я бяха довели и захвърлили тук. Но земята беше толкова корава и суха, че не би могла да запази подобни следи. Вместо това задуха вятър, който нави полата на Шайрил и вдигна облаци прах. После също толкова бързо утихна.

Ърл отиде при тялото. По-късно екипът криминалисти, професионалистите, можеха да проведат по-подробно изследване в търсене на микроскопска информация: нишки, телесни течности, възможни отпечатъци, петна кръв — неща от този сорт. Но той искаше да научи каквото може от бедното дете.

Разкажи ми, скъпа, каза той, усещайки толкова болезнена нежност да го връхлита, че едва успя да я понесе. Нещо в него го подтикваше да я вдигне и да я прегърне срещу болката. Но вече нямаше болка, момичето вече го нямаше. Само подпухнали останки. Душата й беше при Бог. Той поклати глава, за да прочисти съзнанието си, и отново й заговори наум: „Хайде, кажи на Ърл, кой ти причини това?“

Погледна празните й безизразни очи, крайната й неподвижност, кървавите петна, натъртванията и жестоките претривания и нещо горещо и безнадеждно непрофесионално се прокрадна у него: той си представи своето собствено дете, това сериозно, меланхолично, здраво работещо момче, което като че никога не се смееше. Видя Боб Лий отвлечен и жестоко смазан като момичето, оставен да се подуе толкова много, че чертите на лицето му да се разлеят. И за секунда Ърл престана да бъде полицай и се превърна в който и да е отмъщаващ баща. През червена мъгла си представи как забива куршум от пушка в сърцето на онзи, който беше направил това, в името на всички бащи по света.

Но после отново се върна в действителността и пак стана хладнокръвен, задавайки сухи професионални въпроси за лесно измерими и познаваеми неща. Тя беше доста прашна. Дали беше от лежането й тук толкова много дни? Възможно, но по-вероятно, вече беше убеден в това, е била убита някъде другаде и после захвърлена тук. Ако камъкът наистина беше оръдието на убийството, щеше да има много повече кръв. Той се наведе и огледа кървавото петно под черепа й. Кръвта се беше стичала равномерно, нямаше следи от пръски, а само локвичка. Това означаваше, че кръвта се е била сгъстила и е изтичала бавно. Със сигурност, ако момичето се бе мятало, докато са я убивали, кръвта щеше да се е разпръскала на по-голяма площ. Затова си помисли, че който и да е направил това, просто бе разбил мъртвия й череп с камък, за да изглежда сякаш я е убил тук. Но защо? Какво значение има това? Наведе се по-близо до гърлото й: да, беше ожулено под сивата подута кожа. Дали е била удушена, а не пребита до смърт? Той отбеляза този факт в бележника си.

Тогава забеляза на част от рамото, оголено от усуканата й блуза, червено петно. Не беше мокро, а сухо. Той го докосна: прах. Червена прах. Хъм? Обърна се към ръката й и нежно я разтвори. Наведе се и огледа ноктите й: под всеки от четирите й пръста имаше полумесец от нещо, което би могло да бъде кръв, но повече приличаше на същата червена прах, която беше открил на рамото й. Хората от следствения екип трябваше да определят това.

Червена прах? Може би червена глина? Това заседна в съзнанието му, напомняйки му нещо. И тогава се сети: на около десет минути път извън Блу Ай по шосе 88 близо до едно уширение на пътя, наричано Инк, имаше изоставена кариера, известна със залежите си от червена глина. На картите не беше отбелязана по този начин, но по общо съгласие в устния фолклор това място беше известно като Литъл Джорджия в знак на уважение към щата, известен с червената си кал.

В бележника си сред другите неща си отбеляза „Литъл Джорджия“.

Отиде при другата й ръка, която беше усукана под нея и все още стисната в мъртъв юмрук. Сметна, че вижда нещо в него. Парче хартия или нещо подобно. Не трябваше да го прави, знаеше това, но изкушението да узнае нещо повече беше непреодолимо. Внимателно, използвайки молива си като сонда, той се опита да отвори мъничката й ръчичка, като гледаше да не размести нещо.

Оттам изпадна съкровище. В лявата ръка на Шайрил имаше топка материя, отчаяно смачкана, нещо, което беше сграбчила от убиеца си, докато я е убивал. С молива си Ърл я разтвори. Приличаше на джоб от памучна риза. И на него имаше монограм!

Три букви, големи като светлия ден: Р.Дж.Ф.

Възможно ли е да е толкова лесно? Ърл се зачуди. Боже мой, възможно ли е това да е всичко? Да се открие мистър Р.Дж.Ф. с риза, на която липсва джобът?

— Боже, боже, боже — повтаряше някой.

Ърл вдигна глава. Значителната маса на Лем Толивър се придвижваше през дърветата, тласкана от голямо вълнение.

— Ърл, Ърл, Ърл!

— Лем, какво има?

— Ърл, обадих им се и ще дойдат, когато могат.

— Защо, какво…

— Ърл, Джими Пай и братовчед му Бъб са предизвикали престрелка в един супер във Форт Смит. О, Ърл, убили са четирима души и дори едно ченге! Ърл, вдигнали са целия щат да търси това момче!