Нощта на снайпера

26.

СТОЯХА НА МАЛЪК жълт хълм под заслепяващото слънце. На изток, подобно на приказен град с бяла стена, лежеше някаква сложна структура с кули, мансарди и помощни сгради: щатският затвор „Макалистър“. На запад се простираше вълнистата оклахомска земя. Тук-там лежаха камъни, неприветливи и голи.

— Това ли е? — попита Боб. — Бихме целия този път, за да видя това?

— Да — отговори Ръс. — Това стана с единствения син на Джими Пай. Ето какво остана на земята от случилото се на 23 юли 1955.

Надписът гласеше просто: „Ламар Пай, 1956–1994“. На няколко фута от него беше другият: „Оудел Пай, пишеше на него, 1965–1994“.

— Братовчед му — обясни Ръс. — Момчето на брата на Джим Пай. Безнадеждно бавно развиващ се. Мястото му беше в заведение, където никой нямаше да го безпокои. Виждаш какво донесе кръвта на Пай на тези двамата.

— Ръс, виждам два надгробни камъка на гол хълм на някакво малко късче земя по средата на нищото в Оклахома. Прилича на гробище в някой шибан каубойски филм. Това нищо не значи.

— Толкова е явно — настоя Ръс. — Не разбираш ли? Всичко е тук: убийство, семейство от ненормални чудовища, семката, преминаваща от бащата у сина. Това е „Братя К.“35, но действието се развива в Оклахома и Арканзас в течение на две поколения.

— Синко, не разбирам за какво, по дяволите, говориш. Но ако ти е от помощ да дойдеш да го видиш и да кажеш „Да, той е мъртъв, няма го“, чудесно! Радвам се, че можах да ти услужа.

Ръс го гледаше втренчено.

— Ръс, ти пищиш насън — продължи Боб. — Понякога два-три пъти. Викаш „Ламар“ или „татко, татко“. В главата ти е бъркотия. Най-добре е да си намериш помощ. Както казвахме в корпуса, „Виж се с капелана“. Но трябва да говориш с някого.

Ръс поклати глава:

— Всичко е наред. Просто искам да свърша с това.

— Не става дума за теб и Ламар Пай. Татко ти се погрижи за него. Нали така? Ламар е в земята, свършено е с него. Край. Това е подаръкът на баща ти за теб: остатъка от живота ти.

— А гаджето беше подарък за него самия. Краят на семейството, това си подари той.

— Ръс, нещата не са толкова лесни, колкото ги представяш. Нищо не е толкова ясно.

— Изглежда ясно — настоя горчиво Ръс.

— Ще се оправиш ли? Тази работа всеки момент може да излезе извън контрол. Може би е по-добре да останеш тук в Макалистър и да вземеш автобуса обратно за Оклахома сити. Можеш да се върнеш на старата си работа и там да пишеш книгата. Ще ти съобщя какво съм открил накрая.

— Не, този проект е мой, аз го измислих. Двамата ще го завършим.

— Окей, Ръс, ако това е, което искаш.

Те тръгнаха надолу по хълма. Един чернокож затворник от привилегированите им помаха с ръка.

— Намерихте ли онова, което търсехте?

— Да, сър — отговори Боб.

— Това беше гробът на Ламар Пай, пред който се спряхте, нали?

— Да — отговори Ръс. — Познавахте ли го?

— Ооо, не — каза мъжът, сякаш някакво табу е било нарушено. — Не, Ламар не беше много дружелюбен с братството. Беше зъл колкото си иска. Обаче трябва да му се признае, храбър човек беше. В пандиза не подвиваше опашка, а когато дойде неговото време, умря като мъж. Уби две ченгета.

— Всъщност е убил само едно. Другият оживя — подхвърли Ръс.

— Боже, боже, щом казваш — кротко каза старият доверен затворник.

Те изминаха оставащите петдесет фута до пикапа им, оказвайки се в един вид вдлъбнатина в земята, така че оттук белостенният затвор не се виждаше.

— Ти ще караш — каза Боб.

Ръс се качи в пикапа, паркиран няколко фута встрани.

— По щатската магистрала 40 ли ще се върнем?

— По дяволите, не — отговори Боб, докато разглеждаше картата. — Ще се върнем по панорамния път. Трябва да помисля. Ще се спуснем надолу до Хоторн и след това в посока Талихина. Там има един наистина красив път, който през планините ще ни върне в Блу Ай. Нарича се Талиблу Трейл. Ще ти хареса. Ще си бъдем вкъщи за вечеря.

Около обед Ред попълни летателен план, който го изпрати по курс 240 градуса юг-югозапад право към Оклахома сити. Отне му още половин час да зареди своята „Чесна 425 Конкуест“ и след това десет минути, за да получи разрешение за излитане, защото самолет на „Американ Ийгъл“, следващ маршрут от Далас във Форт Смит, трябваше да кацне в 12,45 часа. Но най-накрая излетя.

Самолетът се стрелна нагоре, Ред върна лоста и, изглежда, хвана малък възходящ въздушен поток, защото полетя още по-бързо към небето. На 7000 фута, много по-ниско от коридорите на пътническите самолети, изправи машината и се понесе на югозапад към зелените хълмове на хоризонта, които образуваха веригата на Уашита. Първата част от пътя, дълга двадесет минути, беше лесна за летене. Под него земята беше синя омара, простираше се неясна, подробности не можеха да се различат, защото всичко беше забулено.

Той обичаше да лети и беше доста добър пилот: харесваше съвършената самота, очарованието на сложната машина, която го държеше във въздуха благодарение на своя умен компромис между динамични сили и безкрайния си поток от цифрови данни. И същевременно, колкото и да беше механично това равновесие, все пак съществуваше варварството на непредсказуемото, усещането, че си истински господар на съдбата си. Също така беше удоволствие главно за богати хора и на Ред много му харесваше това обстоятелство.

Когато стигна на десет мили северно от Блу Ай, той се спусна на 4000 фута и подробностите станаха значително по-ясни. Нямаше проблем да види успоредните шосета 270 и 88, докато се спускаха на запад откъм Блу Ай. Самият град приличаше на разпръснати плочки от домино, кубчета, пръчици и играчки по вълнистата земя. Докато летеше в западна посока, градът изчезна и под него останаха само двете шосета, прерязващи извитите планински хълмове и долините. Движението и по двете беше много слабо.

Той се наведе към командното табло на радиостанцията, натисна бутона за предаване и каза:

— Ало, тук е „Въздух“, моля, обадете се.

Радиото засъска и запука и после гласът на Де ла Ривера с лек испански акцент му отговори:

— Да, чувам ви силно и ясно.

— Този усилвател работи чудесно — отбеляза Ред. — И аз ви чувам силно и ясно. Трудно ли го монтира?

— Не, сър. Едно от момчетата е било свързочник в армията.

— Добре. Моля, докладвайте местоположението си.

— Ъъъ, имам зрителен контакт с вас, току-що избръмчахте над позицията ми. Аз съм от страната в посока Оклахома. В колата с мен има още трима души. Другите два екипа са около двадесет мили по-напред, точно където 259 пресича № 1.

— Кои са тези екипи?

— Наричаме ги просто „Алфа“ и „Бейкър“. Моята кола е „Чарли“, а аз съм „Майк“.

— „Алфа“, „Бейкър“, чувате ли ме?

— Да, сър — отговори някакъв глас.

— Видяхте ли ме?

— Виждам ви на хоризонта. Все още сте на няколко мили от нас.

— Окей, ще свърна до Талихина и ще се върна. Ще бъда тук. Когато установя зрителен контакт, ще ви съобщя. След това ще го последвам, докато навлезе във вашия обсег. Когато ме видите, ще разберете, че идва.

— Да, сър — се чу хоровият отговор.

Ред се спусна още хиляда фута надолу. От тази височина колите по пътя лесно се разпознаваха по вид и цвят, но не и марките. Той търсеше зелен пикап с един небоядисан калник. Представи си, че намери такъв и го насочи към засадата, а се окаже някое мексиканско семейство, което пътува от беритба на боб към беритба боб, или групичка крехки колежанки, тръгнали на концерта на „Пърл Джем“ в Литъл Рок? Затова си беше взел бинокъл „Цайс 10×50“, най-добрия, който можа набързо да намери във Форт Смит, и откри, че от 3000 фута може да види като на длан колата и пътниците. Нямаше да сбърка.

Продължи да лети, наслаждавайки се на свободата и на усещането, което събуждаше у него ловът. Далеч вляво и около хиляда фута по-високо той забеляза друг самолет, един „Лиър“, очевидно пътуващ на юг към Далас. Нямаше други самолети в небето. Пътят под него беше също толкова празен, въпреки че можа да види едно комби, возещо туристи по ослепително красивото шосе, което се виеше покрай хребетите на зелената планина. Беше една от онези смешни каравани. Видя и няколко частни автомобила и една черно-бяла оклахомска патрулка, спряла встрани от пътя. Наблюдаваха за нарушители или просто дремеха. Той превключи от сигурния си канал на честотата на оклахомската пътна полиция и не чу нещо интересно, освен няколко разменени думи между патрулите в района. Нищо за отбелязване.

Той прелетя над кръстовището на 259 и вероятността да установи контакт го привлече още по-ниско на 2500 фута. Може би беше прекалено. Не му трябваха оплаквания до Федералната агенция по въздухоплаване, които да застрашат лиценза му. Но наоколо не се виждаха други самолети. Под него пътят, ярко осветен от следобедното слънце, беше като лента. Продължи полета към Талихина, но нищо не забеляза.

Обърна и се насочи обратно по протежение на магистралата, след като се изкачи на 4000 фута, и ускори към района на засадата. Можеше да вижда пътя, в случай че е пропуснал нещо, но по него нямаше зелени пикапи.

— Окей, момчета — каза той по станцията, когато навлезе в обсега им, — засега нищо не открих. Вие добре ли сте?

— Добре сме — отговори Де ла Ривера.

— Внимание от полицията или нещо подобно?

— През целия ден не видях ченге, сър.

Той погледна ролекса си. Вече беше 15,30. Къде, по дяволите, бяха те? Работата започна да намирисва. Беше направил грешно предположение.

Той даде малко ляв рул, след това се спусна обратно на 2000 фута и започна да бръмчи нагоре по пътя с внимателно вперени в него очи. По това време движението наистина започна да оредява. Не беше…

Зелен автомобил.

Спусна се още малко. Пикап.

Прелетя над него и се пресегна към радиостанцията.

— Видях вероятна цел. Видях вероятна цел.

— Разбрано, „Въздух“.

— Окей, нека го проверя.

Той направи широк ляв завой с наклонен връх на лявото крило и вдигнато нагоре дясно, а светът бързо се обърна с главата надолу, докато двата големи двигателя загребваха с перките въздуха, и успя да изправи машината на около половин миля вдясно от пътя. Сега видя пикапа пред себе си. Пресегна се към дроселите и ги върна назад. Звукът от форсираните двигатели можеше да се чуе на няколко мили, а той изобщо не искаше да ги подплаши.

Постепенно ги наближи, опитвайки се да не насилва нещата и да не прибързва.

Когато най-сетне се оказа почти успоредно, включи самолета на автопилот, извади бинокъла, насочи го и започна да си играе с фокуса.

Зелен пикап. Небоядисан преден ляв калник. „Додж“.

Пипнах те, помисли си той ликуващ.

Леко завъртя руля надясно, даде малко елерон и бавно се наклони вдясно, лягайки на курс 180 градуса в посока юг. Остана на този курс една минута, шляейки се с осемдесет възла и невинен вид, и увеличи разстоянието между мишената и себе си. Две минути. Барабанеше с пръсти по бедрата си. Две минути и четиридесет секунди. Ред не можеше да издържа повече. Бързо премести тримерите, увеличи височината и бутна дроселите напред.

Когато оборотите се увеличиха, той изпълни един остър вираж нагоре и наляво, стремейки се да увеличи височината. Потеше се.

— „Въздух“ до „Майк“, „Въздух“ до „Майк“. Чувате ли, чувате ли? — каза той, надявайки се да е все още в обхвата им.

— Да, сър — обади се Де ла Ривера.

— Разпознах ги. Те са на около двадесет мили западно от пресечката с 259. Идват към вас. Приблизително време на срещата 15,55.

— Чуй нещо, което съм измислил — каза Ръс. — Една теория. Нека я нахвърлям.

Боб нищо не каза, а просто изчакваше. Носеха се по „Талиблу Трейл“, един двулентов асфалтиран път, който се виеше покрай хребетите на Уашита. Току-що бяха прелетели край кръстовището с Оклахома 259. Пред тях се простираше празен път, песъчлив и прашен заради лошата поддръжка тук в Оклахома. От двете страни планината се спускаше надолу. Това не бяха върхове, а стръмни склонове. По-нататък от двете страни долините бяха дълбоки и зелени. Отдясно можеше да се видят по-ниските части от веригата Уашита: Джек Форкс, Сиамичис, Уайндинг Стеърс. Чу нещо дълбоко в подсъзнанието си, което не можеше добре да определи, и го остави без внимание.

— Продължавай — подкани го той.

— Във филмите или в книгите няма такова нещо като съвпадение. Никой няма да плати да гледа или чете за тип, който случайно намира нещо или нещо случайно му се случва.

— „Форест Гъмп“ не е ли такава глупост?

— Не, не, имам предвид обикновено. Форест Гъмп е изключение от правилата. Не можеш…

— Ръс, просто се пошегувах. Нямаш ли поне малко чувство за хумор?

— Ами — провлачи Ръс, замисляйки се. Не, вероятно нямаше. — Както и да е, в действителния живот, колкото и абсурден и ирационален да е, съвпадението понякога се случва. И не мога да не забележа, че имаме армейска снайперистка програма за стрелба с прибори за нощно виждане приблизително в същия район, където баща ти е бил убит през нощта. Може би не е конспирация, а едно от онези ненормални и смешни съвпадения.

— Да не искаш да кажеш, че Форест Гъмп го е направил? — засмя се Боб.

Ръс въздъхна разочаровано.

— Не, да предположим — продължи той, — че са били на патрул или нещо подобно и са се изгубили, отклонили са се от маршрута. Тръгнали са да се връщат и са наблюдавали престрелката през инфрачервения прибор, в който детайлите не са ясни. Наблюдават как един тип убива двама. И после той се качва в кола, готви се да избяга. Може би снайперистът не е могъл да се спре. Натиска спусъка и край.

— Не става — каза Боб. — Бил е на дърво. Трябвало е да бъде, защото иначе не би могъл да вижда през царевицата. И отворът от куршума нямаше да има тази леко овална форма.

Ръс кимна и си помисли: „По дяволите! Смята се за много умен!“

— Добре де. Може би. Знаеш, че тогава отношението е било различно. Имало е много малко критика в пресата, всички са мислели, че са на някакъв кръстоносен поход срещу комунистите. Провеждали са тестове с радиация от атомните бомби и на средства за биологична война, ЛСД и разни други вещества върху нищо неподозиращи цивилни. Може би е бил някакъв тест: трябвало е да за стрелят човешка мишена. Така че са били по следите на Джими и Бъб, защото знаят, че това са чисти убийства без проблеми. Но правят ужасна грешка и баща ти е улученият.

— Не е зле — каза Боб след известна пауза. — Никак даже. Погрешно, но не е зле.

— Защо да е погрешно?

— Ще ти кажа защо. Помниш ли ниския тип на снимката. Онзи, за когото Прийс не можа да си спомни?

— Да.

— Дръжки не можа да си спомни. Познавам този малък капут. И всеки, който го е познавал, ще го запомни.

— Кой е той?

— Казваше се Френчи Шорт. Човек на ЦРУ Каубой. По време на второто ми назначение бях временно определен да водя разузнавателни екипи заедно с Управлението36 близо до Камбоджа. Французина се мотаеше наоколо. Това беше команда, наречена Групи за проучвания и наблюдение. Множество много неприятни момчета. Френчи водеше малка война в Камбоджа с известен брой китайски наемници, на които викаха нунг, и офицер от морската пехота на име Чарди за началник. Френчи се мислеше за Лоурънс Камбоджански. Беше един от онези луди раздувачи, за които не важаха никакви правила. Той беше по-голям от тях, беше по-голям от армията и Управлението. По дяволите, беше по-велик от шибаната война. По случайност работеше за нас, но би го правил за който и да е. Обичаше работата, а не някаква си кауза. Важно е, и затова избързвам да задам следния въпрос: Кой би могъл да организира бързо подобна операция и да сплете в едно криминалния свят, Джими Пай, един добре планиран обир, дръзко бягство и да свърже всичко това с пречукването на баща ми като краен резултат? И никой да не научи? Е, може би двама или трима души в света. Единият от тях е Френчи Шорт. Това беше шибаната му специалност. А има и още нещо.

— Да?

— Когато се уволних от Групите за проучвания и наблюдение и се върнах обратно в цивилизацията, Френчи ме дръпна настрана и ме помоли да му изпратя петстотин патрона цивилни муниции.

— Не раз…

— Носеше автоматичен „Колт“ в кобур на гърдите върху камуфлажната си униформа. Предположих, че е калибър .45 като моя. Но не, беше .38 „Супер“. Разказа ми колко обича това оръжие, защото имало много по-малък откат в сравнение с 45-и калибър, но същата пробивна сила. Плюс допълнителните патрони в пълнителя. Нарече го „оръжие за професионалисти“.

— Исусе — промърмори Ръс.

— Има и още…

Но Боб спря.

Самолет. Това беше. Шум от самолетен двигател. Постоянен, без увеличаване на скоростта, достатъчно ниско и на достатъчно разстояние, за да се чува като бръмчене на муха.

— Продължавай — подкани го Ръс.

— Млъкни — отговори Боб.

— Какво ти…

— Не се озъртай, не увеличавай скоростта и не я намалявай. Сега трябва да си много спокоен — прекъсна го Боб.

Той също не започна да се оглежда. Вместо това затвори очи и се заслуша, опитвайки се с всички сили да изолира шума на самолетния двигател от бученето на пикапа, свистенето на вятъра, вибрациите от пътя. И съвсем навреме успя.

Много бавно започна да се обръща, накланяйки мудно главата си.

На около миля вдясно имаше бял двумоторен самолет, може би „Чесна“. Тези красавици вдигаха 240 мили в час. Или имаше ужасяващ насрещен вятър, духащ от изток, или пилотът се рееше на границата на падането, за да остане почти успоредно с пикапа и да следва скоростта му.

— Това е повече от съвпадение — отбеляза Боб — в Америка да има човек, който може да свърши подобна работа и да е голям обожател на .38 „Супер“. Точно с какъвто Джими е стрелял. Подушвам Френчи във всичко това. Мисля, че Френчи е съставил плана. Много хитър, много бърз, от горе до долу шибан победен марш на Управлението. Вероятно не за него, а за някого другиго. Човек с много власт. Това ти го гарантирам.

Той хвърли бърз поглед през прозореца. Самолетът мързеливо завиваше.

— Да, ясно, всичко наред ли е? Искам да кажа, че се напрегна, но сега си спокоен. Всичко е наред, нали?

— О, всяко шибано нещо е страшно наред — каза Боб, обръщайки се отново. — Разбира се, като изключим това, че са ни устроили засада.

— „Въздух“ до „Алфа“ и „Бейкър“ — каза Ред, придържайки се постоянно на 2500 фута височина в посока изток и отново реейки се с обороти опасно близо до спирането на двигателя.

— „Алфа“ слуша — се обади някой.

— А „Бейкър“?

— Ъъъ, о, да, и аз чувам. Мислех, че след като той се обади, вие знаете, че и аз слушам.

— Забрави мисленето. Отговаряй точно каквото те питам. Разбра ли?

— Да, сър — отговори „Бейкър“ разкаяно.

— Окей, искам да започнете преследването. Той е на около пет мили пред вас. Движи се с около петдесет в час. По шосето няма патрулки, нито други автомобили. Искам ви на пълен ход. Аз ще ви наблюдавам и по мой сигнал ще намалите на петдесет и пет. Не искам да ви види как се носите в галоп. Разбрахте ли?

— Да, сър.

— Тогава дайте газ, мамка му.

— Да, сър.

— А вие „Майк“ и „Чарли“ не мърдайте от мястото си. Няма къде да ходите. Те ще дойдат при вас. Мисля, че срещата ще стане след около четири минути. Ще пусна „Алфа“ и „Бейкър“ да го наближат, после ще вкарам и вас в играта. „Майк“, ясно ли е?

— Да, сър.

Той огледа пътя и в далечината видя как две големи лимузини се стрелнаха по шосето с повече от сто мили в час, вдигайки прах, и бързо започнаха да настигат движещия се много по-бавно пикап.

— О, подушвам кръв. Замириса ми на убийство. Изглежда много добре. „Алфа“, виждам теб и другарчето ти как го настигате. Продължавайте да го наближавате, вече сте близо, окей, а сега намалете. „Майк“, сега ти и Чарли тръгвайте, с прилична скорост, около петдесет и пет, ние сме на две минути от вас. Вече всички сте в играта.

Някой, без да иска, натисна бутона на микрофона и Ред чу странни неща по радиостанцията: някакво грубо силно драскане и нещо, което звучеше така, сякаш някой без прекъсване пуска и спира телевизор. После осъзна какво е: дишането на човек, който се готви да участва в престрелка. Те приготвяха оръжията си, запъвайки ударниците и тракайки затворите.

Думи започнаха да бликат от устата на Ръс, сякаш беше изгубил контрол върху тях. Не можеше да овладее и тона: звучаха високо, тъничко, почти по момичешки.

— Не трябва ли да спрем? — изстена той. — Защо не спрем и не повикаме полицията? Има ли някъде място за обръщане? Не трябва ли…

— Просто си седи спокойно, не увеличавай нито намалявай скоростта. Зад нас има две коли. Обзалагам се, че и пред нас има коли. Има и самолет отдясно, който ги координира. Скоро ще ни треснат, и то здравата.

Ръс видя как Боб се върти на седалката и разбра, че се протяга да извади нещо скрито зад нея, без да променя изправения си профил. Той погледна в огледалото за обратно виждане и видя две коли да изскачат иззад завоя.

— Ето първото и единствено правило — каза Боб твърдо. — Прикритие, а не скриване. Искам те вън от пикапа и между теб и тях да бъдат предното колело и блокът на двигателя. Иначе куршумите им ще пробият колата и ще те улучат.

Мозъкът на Ръс се превърна в каскада от сребристи мехурчета. Бореше се да възстанови дишането си. Сърцето му тежеше цял тон и блъскаше неуправляемо. Въздухът не стигаше.

— Не мога да го направя — каза той. — Толкова ме е страх.

— Ще се справиш — спокойно каза Боб. — Ние сме в по-добра форма, отколкото си мислиш. Те имат хора и смятат, че изненадата е на тяхна страна, но ние имаме предимство. Изходът от това е и изход от страха: ще ги ударим толкова силно и бързо и с толкова много неща, че ще им се доще да са си избрали друго занятие.

Пред тях от трепкащата мараня изскочи първо едно, после второ превозно средство. Първото беше друг пикап, черен и очукан. Движейки се с постоянна скорост, на около петдесет ярда зад него имаше още една лимузина. Ръс погледна в огледалото. Двете коли се приближаваха, но не се движеха с луда скорост. Той различи четири едри профила, които седяха неподвижно във водещата кола.

— Не ги зяпай, момче — каза Боб и в същия момент преодоля последната пречка и освободи онова, което дърпаше. С периферното си зрение Ръс видя, че това е рюгерът „Мини–14“ и хартиената кесия. От нея измъкна нещо компактно. Ръс се сети, че това е късият автоматичен пистолет калибър .45, който бързо пъхна отдясно в колана зад бъбрека си. После заопипва за още нещо.

Ръс вдигна поглед. Пикапът се приближаваше. Беше на по-малко от четвърт миля от тях. След секунди щеше да ги пресрещне.

— Къде е? — грубо се попита Боб, а страхът, голям и дрезгав, прозвуча в гласа му, докато ровичкаше из торбата. Неговият страх уплаши Ръс повече от приближаващите коли.

Какво търси, отчаяно се зачуди Ръс.

Ред наблюдаваше как шедьовърът му се разгръща под него с церемониално величие. Всичко зависеше от синхронизацията, а тя беше изящна. Ла Ривера в пикапа „Майк“, следван от четиримата мъже в „Чарли“, се приближаваха отпред с около четиридесет мили в час. Междувременно автомобилите „Алфа“ и „Бейкър“, движейки се с максимално позволената скорост, непрекъснато намаляваха разстоянието между тях и Суагър. Те щяха да бъдат на около петдесет ярда зад него, когато Де ла Ривера ще удари колата на Суагър и ще го изхвърли от пътя.

— Добре се приближавате, „Алфа“ и „Бейкър“ — почти изтананика той. — „Майк“, добре се движите.

Пипнаха го! Щеше да се получи!

Ред си пое дъх, усети сърцето си да думка и кръвното да литва нагоре.

Сега Де ла Ривера пое командването.

— Окей, мучачос, всичко е много добре, сега да запазим спокойствие, да бъдем много, много спокойни и хладнокръвни. Виждаме те, „Алфа“, много добре се движиш, нека проверим внимателно нашите железа, да се уверим, че пълнителите са на местата си, ударниците запънати, а предпазителите — на червената зона. Да останем много спокойни, много, много хладнокръвни, случва се, о, и ще бъде толкова добре за нас.

Автомобилите се приближаваха.

Бяха стигнали до равна и висока част от пътя, от двете страни на който растяха недоразвити, окастрени от ледовете бели чворести дъбове, приличащи на японски джуджета, и разкриваха гледки към други планински вериги.

— Сега слушай — яростно каза Боб. — Този пикап ще се опита да те удари. В частицата от секундата, когато се изравниш с него, искам да минеш на втора и с пълна газ да се измъкнеш от тоя педал. Това ще ни спаси от удара му и ще запуши пътя на двамата зад нас. След това искам да завъртиш наляво и да удариш колата, която го следва отзад. Здраво да я удариш, за да разтърсиш момчетата вътре. Оттам продължаваш с пълен ляв и спираш аварийно. Ще се плъзнем напряко на пътя и ще спрем на банкета от тази страна. Така че да можем да стигнем до онези дървета и надолу по склона на планината, ако се наложи. Окей, щом излезеш от моята страна, хукваш към предното ляво колело, където ще се прикриеш. Ще вземеш кесията. Работата ти ще бъде да ме захранваш с пълнители, когато имам нужда. Внимавай, щом извадя пълнител, трябва да ми подадеш друг с патроните нагоре, така че да мога да го пъхна и да продължа с рокендрола.

— Да, сър — отговори Ръс, опитвайки се да запомни всичко, отчаян, че ще го забрави, но и донякъде учуден, че вече има план, и също така някак си успокоен от това. Боб също изглеждаше спокоен.

— Трябва да останеш спокоен и хладнокръвен — напомни му Боб.

— Добре съм — каза Ръс и наистина беше.

— А — каза Боб, — ето я тази проклетия. — Едновременно с това измъкна нещо от кесията и Ръс видя, че е дълъг извит пълнител, различен от останалите, пълен с патрони с червени върхове.

Пикапът вече връхлиташе към тях. Вече се случваше.

— Какво е това? — има време да попита Ръс, докато вселената се откъсна от действителността и всичко започна да се случва на забавен кадър като в сън. Той чу как Боб пъхна пълнителя и затворът се намести с щракване.

— Четиридесет трасиращи патрона М–196 със стоманени върхове — отговори Боб. — Ще подпалим тия копелдаци.

Ред наблюдаваше изпълнен с очакване своето прецизно хореографирано обкръжение, като едновременно с това се наклони наляво и даде газ, така че да задържи представлението под себе си, докато се виеше над него подобно на чайка. Той наблюдаваше как автомобилите сякаш се сливат и беше почти магия как нещата, които бе видял в представата си, се осъществяват в действителността.

Но като че ли нещо ставаше…

Всичко се случваше толкова бързо, вдигна се прах, толкова много прах, че не можеше…

Объркване. Никога преди не беше виждал сражение освен на кино, но във филмите всичко беше ясно. В това беше и техният смисъл. Тук нищо не бе ясно, пълна бъркотия, някакъв нов танц, напълно нов сюжет.

Чуваше ги по радиостанцията, докато всичко се разиграваше по микрофона.

— О, по дяволи…

Руммм! Дразнещ ухото удар на метал в метал.

— Исусе, какво…

— Внимавай, стреля, той…

— О, мамка му, обстрелват ни. Боже, горим!

— Улучен съм, улучи ме, о, мамка му, улучен съм… Буууум!

Пронизителен писък нахлу в ушите на Ред, докато се въртеше във въздуха. Той потрепери, изтръпна от ужас какво, по дяволите, става и когато видя запален бензин да се стрелва нагоре като гейзер, разбра, че микрофонът се е стопил.

Случваше се. Калникът на пикапа с фар, приличен на циклопско око, беше голям колкото срутваща се върху му къща, но в тази секунда Ръс блъсна ръчката на скоростите, натисна педала и с изненадваща и весела лекота неговият пикап се стрелна напред и малоумникът, който искаше да го блъсне, пропусна, промени посоката, за да изправи и изгуби контрол, залитна диво настрани във внезапно вдигнал се облак прах. Ръката на Боб се протегна към кормилото и го завъртя наляво. Пикапът с все сила се тресна в следващата кола, диво се заклати и продължи да се завърта, вдигайки облаци прах, докато се занасяше, и после спря, странно наклонен на една страна, наполовина хлътнал в канавката.

През цялото време Ръс имаше противното усещане за духове, докато лицата в следващата пикапа кола се носеха покрай него и на тях последователно се изписа ярост и изненада. Бяха толкова близо сега, но въпреки това далечни. Имаше чувството, че гледа мъже, обвити в лед, хора от някакъв друг свят, устите им диво мелеха, очите им бяха подпухнали като фаршированите яйца, които майка му някога правеше. След това всичко се завъртя и замъгли, и изчезна в странната перспектива на наклонения преден прозорец и облака виещ се прах.

Той премигна.

Не трябваше ли да прави нещо?

— О, по дяволите — излая Боб и Ръс се вкопчи в предпазния си колан, зарадва се, че си го бе сложил, усети, че се освобождава, и започна да се плъзга по седалката след вече слезлия Боб и се измъкна през вратата. Спомни си за кесията, чу как вътре подрънкват заредените пълнители, докато се измъкваше от колата, плъзна се бързо покрай предния калник на пикапа до предното колело, където Боб вече бе заел напрегната стойка на стрелец. Ръс не можеше да се наведе, за да се прикрие. Трябваше да види.

Когато надникна над предния капак, представлението го удиви.

С колелата нагоре черният пикап се бе плъзнал до банкета на другата страна на пътя, обвит в облак прах, и бе запушил това платно. Двете коли, следвали Боб и Ръс, бяха занесли и спрели зад него и точно сега се отърсваха от аварийното си спиране и плъзгане. Изглежда, се бяха сблъскали, като задната се бе забила в предната.

Следващата пикапа кола също се бе пързаляла и спряла, за да избегне удара в разбития пикап. Намираше се от другата страна на пътя почти непосредствено пред Ръс. Настъпи миг ужасяваща тишина. В автомобилите скупчени хора бърникаха объркано, опитвайки се да не се изпозастрелят и да намерят мишената си, която не беше там, където би трябвало.

И тогава точно зад него Боб стреля.

Дори на ярката дневна светлина трасиращите куршуми блясваха, за да обозначат пътя си, докато прелитаха малкото разстояние. Бяха като феномен в експеримент по физика, нажежени до бяло въжета, опънати, сякаш бяха изчертани с линеал, непоносимо бързи, по-бързи от премигване или удар на сърцето, създаващи впечатление, че са илюзия. За секунда Боб изстреля три куршума ниско долу в колата точно срещу него. За какво стреля? Не по мъжете, защото не стреляше в кабината, а над дясната задна гума и Ръс…

Огромен пламък обгърна колата, когато трасиращите куршуми запалиха резервоара й. Шумът беше като от гръмотевица и запрати огнени езици навсякъде и за една секунда на лудост сякаш заваляха пламъци. Всичко около тях, целият свят се опожари. Горещина лъхна Ръс. Той чу писъци в бученето, един обгърнат от пламъци призрак хукна към него, но падна от тежестта на собственото си разрушение на шосето.

С периферното си зрение Ръс усети раздвижване и видя как едната от следвалите ги коли се стрелна иззад обърнатия пикап.

— Идват, идват — изпищя той.

Но Боб стреляше дори по време на виковете на Ръс и трасиращите куршуми бързо проблясваха. Злобни като камшични удари, сякаш разтопиха предното стъкло на наближаващата кола. То се разтвори в суграшица от диаманти, докато шофьорът изгуби контрол и се стрелна право в канавката, разхвърляйки буци пръст.

— Пълнител, пълнител — изрева Боб и Ръс плесна в дланта му пълнител с вместимост двадесет и един, с патроните към него. Той го пъхна в карабината си, блъсна затвора напред точно когато третата кола се появи, накъсвайки предния й прозорец с откос куршуми с метални ризници, и след това продължи да стреля, изпразвайки останалото в пълнителя по прозорците и вратите, докато колата продължаваше напред. Тя не се отклони, а се стрелна яростно към тях, сякаш се надяваше да се измъкне, а не толкова да причини вреди. Сто ярда по-надолу по пътя тя забеляза, че товарът й е мъртъв, и свърна към канавката, вдигна облак пръст и трева и спря посред разцепени бели дъбове.

Изведнъж настъпи тишина, като изключим плющенето на вятъра и съскането на пламъците.

— Исусе, ти ги очисти всичките — отбеляза Ръс с дълбоко учудване и преклонение, но Боб стоеше до него с 45-калибровия пистолет в ръка. Беше видял нещо. Двама мъже с автомати се измъкнаха от разбилата се в канавката кола точно пред тях и започнаха да се изкачват по тесния банкет. Но Боб се изправи над тях и пистолетът му толкова бързо зае позиция, че движението се размаза пред погледа му. Дали са го видели? Единият го видя, опита се да насочи оръжието си, но Боб стреля толкова бързо, че Ръс за секунда си помисли, че има някакъв автомат, който изхвърли шест празни гилзи във въздуха, а двамата стрелци рухнаха като парцалени кукли. Единият беше огромен мъж в скъп спортен анцуг и със златни верижки на врата. Той имаше неподвижни непремигващи очи, докато кръвта оцветяваше горнището му в ягодовочервено и един странен детайл се наби в съзнанието на Ръс: белег на шията, сякаш някой бе опитал да му отреже главата с моторен трион, но е стигнал само до половината, а после е размислил.

Още един момент тишина. Боб го използва, за да смени пълнителя.

Ръс се огледа.

— Боже мили — каза той. Гледката наоколо му напомни телевизионен репортаж за Пътя на смъртта от Кувейт към Ирак, след като „Уартхог“ и „Блекхоук“ си бяха свършили работата. Четири разрушени коли, едната от тях на покрива си, друга горяща с черния мазен пламък на петролни продукти, които се изпаряват към небето. Навсякъде трупове, локви кръв, парчета стъкло и захвърлени оръжия.

— Какво ще кажеш за това, майкоебецо? — изведнъж закрещя Боб и Ръс видя, че вика към белия самолет на около половин миля, носещ се ниско на юг.

— Уби ги всичките — каза Ръс. — Трябва да си убил двадесет човека.

— По-скоро десет. Бяха професионалисти. Те си поеха риска. А сега да видим дали можем да намерим трофей.

След това закрачи по замърсения път към опиталия се да ги удари пикап, обърнат с колелата нагоре и наполовина в канавката. Миризмата на бензин беше навсякъде.

Той отвори вратата и надникна вътре. Ръс погледна през рамото му.

Вътре в поза на непоносимо неудобство, която подсказваше, че нещо важно е счупено, се намираше един латино с корав вид, кадифена сребриста коса и скъп костюм, под който носеше отворена копринена риза. Ъгълът на врата му подсказваше, че е строшен.

По красивото му лице подобно на одеяло лежеше болка, която го бе накарала да посивее под маслинената си кожа. Очите му бяха безжизнени и дишаше с мъка. Боб насочи пистолета си.

Мъжът се засмя и очите му се фокусираха. В лявата си ръка държеше запалка.

— Да ти го начукам — каза той. — Вече съм мъртъв, шибан копелдак. — Гласът му беше леко оцветен от кубински акцент и неговото „ч“ звучеше странно. — Ще щракна бикчето и всички ще поемем към небето.

— Няма да избухне, партньоре, само ще пламне.

— Да ти го начукам — каза кубинецът.

— Кой е мъжът в самолета? — попита Боб.

Мъжът отново се засмя, белите му зъби проблеснаха. Той помръдна леко с лявата си ръка и Ръс трепна, но Боб не стреля. Вместо това двамата наблюдаваха как ръката бърка в ризата, спирайки се един-два пъти от болки, и после я разкъса да се разтвори.

— Какво значи това? — попита Боб.

— Аз съм кубинец от Марисол, а не северноамериканска свиня. Курво! Шибаният Кастро не можа да ме пречупи в затворите си, човече, а ти си мислиш, че ще се разприказвам като някое педерастче? — Той се изсмя.

— Ти си корав клиент — каза Боб. — Признавам ти го.

Той прибра пистолета.

— Да вървим — обърна се към Ръс.

— Ей — изкрещя мъжът в пикапа. — Това ще ти кажа, куражлия си, приятелю. Кубинец ли си? Може би Деси Арнез37 е чукал майка ти, докато баща ти е оправял козите?

— Не мисля — отговори Боб. — Ние нямахме телевизор.

Те се обърнаха и бяха стигнали до своя пикап, когато кубинецът прекрати мъките си. Пикапът пламна и горещината настигна Боб и Ръс.

Беше почти тъмно, когато Ред кацна отново във Форт Смит. Той закара чесната до хангара и нареди на механика си да я прегледа след полета. После отиде на паркинга, където двамата му телохранители, винаги проницателни, винаги верни, винаги мрачни, чакаха в колата си. Той се качи в мерцедеса и подкара към къщи.

— Скъпи — каза втората в конкурса за Мис Арканзас през 1986, — как ти мина денят?

— О, не беше зле — отговори той. — Нали разбираш. Малко неспокоен, но иначе напълно нормално.

След това той и двете му най-малки деца гледаха на видео „Чернокожа красавица“, любим на децата филм и в интерес на истината, той също не го смяташе за прекалено дразнещ.

След като децата си легнаха, той изгледа новините. Естествено, основната история беше престрелката между търговци на наркотици на сто мили в Оклахома по панорамния път Талиблу Трейл. Десет мъже бяха мъртви и полицията бе открила четири фунта кокаин, който още не бил разпределен на дози. Говорител на оклахомската щатска полиция каза, че властите все още се опитват да разберат какво се е случило. Неизгорелите трупове бяха идентифицирани като професионални криминални, свързани с Маями, Далас и Ню Орлеан. Всички имаха дълги досиета от углавни престъпления с насилие и това обстоятелство говореше за засада на пратка наркотици, която е излязла от контрол и се е превърнала в разгорещено сражение на едно от най-хубавите оклахомски шосета.

— Слава богу — каза ченгето, — не бяха ранени невинни хора.

Едва след като новините свършиха и децата вече си бяха легнали, той се отказа от отрицанието и се изправи срещу действителността. Беше затънал в големи неприятности. Този тип Суагър беше най-добрият, който някога се бе изправял срещу него. Поне десет години след като баща му бе убит, разни мъже редовно тръгваха срещу му, но той ги бе победил всичките.

Сега знаеше, че трябва да направи нещо много умно, много умело и съвсем професионално, или ще изгуби всичко. Огледа къщата си и се сети за децата от този брак и децата от първия брак и се зачуди какво ще стане с тях, ако този тип Суагър го победи. Това го ужаси.

Наля си питие, после още едно и тогава вибраторът на пейджъра му забръмча.

Той набра номера и чу доклада на Пек. После му се обади.

— Сега тръгна ли си? — попита той.

— Да, сър. Какво да направя?

— Пек, трябва да разбера какво е намислил. Можеш ли да влезеш в кантората?

— Да, сър — отговори полицаят.

— Окей, искам да влезеш и внимателно да си запишеш какво има в документите. Искам да разбера какво знае. Разбра ли?

— Да, сър.

— Не искам повече изненади — продължи Ред.

После затвори. Трябваше да си ляга, но някак си циците, независимо дали истински или от силикон, на втората в конкурса за Мис Арканзас през 86-а не го вълнуваха.

Вместо това се обади още веднъж по телефона и си поръча бърза свирка от черна курва. Това повече съответстваше на настроението му.