Нощта на снайпера

9.

ТАЗИ НОЩ Ръс отново сънува Ламар Пай. Както обикновено се случваше, сънят започна приятно. Седеше в закусвалня „Попай“ и ядеше мазно пиле с червен боб, а Ламар влезе голям като къща и дружелюбен като самия живот. Фактът, че никога не го беше виждал освен на снимки, освобождаваше подсъзнанието му да изобретява интересни подробности за него. Например тази нощ Ламар носеше клоунски костюм и на носа си яркочервено топче за пинг-понг. Зъбите му бяха открити и бляскави. Той излъчваше сила и великолепие.

Когато видя Ръс да седи там, Ламар се приближи и каза:

— Ти енергично момче ли си или от обикновените?

Това беше ключов въпрос за Ръс. И освен това беше още един тест, на който знаеше, че ще се провали. Той отговори храбро:

— Аз съм от буйните типове.

Злите, но проницателни очи на Ламар се впиха в неговите, ставайки кривогледи от интелектуалното усилие. Той огледа Ръс от горе до долу и после каза:

— Глупости говориш, момче.

— Не, истина е — помъчи се да докаже Ръс, усещайки как в гърлото му се надига слюнка заради лъжата. — Истина е, буен съм. През целия си живот съм бил буен.

Зад клоунския грим на Ламар се появи ярост като на носорог и подтикът да нанесе яростен удар се разкри в присвиването на зениците му до големината на главички на карфици, но се овладя.

— Аз казвам, че си обикновен, по дяволите. — Само че го произнесе „обик-но-вен“ — три срички.

Ръс затрепери от силата на Ламар. Той беше огромен и силен, знаещ и решителен, неизмъчван от съмнения, непокварен от съжаления. Той определено беше буен тип.

— Добре — най-накрая допусна той, — ще видим от кой тип си. С магическо помахване на ръката богът-клоун Ламар накара.

„Попай“ да изчезне. Вместо това двамата се озоваха на моравата пред семейната къща на Ръс в Лотън, Оклахома. Това бе малка фермерска къща на хубаво парче земя, доста износена, в която на Ръс и брат му беше осигурено спокойно и изпълнено с любов детство от родителите им. От пушека, който се извиваше от комина (въпреки че в съня беше разгарът на лятото), Ръд разбра, че семейството си е вкъщи. Ламар нареди и в следващия миг той получи нещо като рентгеново зрение. Беше като да гледа в къща на театрална сцена през невидима четвърта стена.

Брат му Джеф си беше в стаята, прекарвайки връзките на бейзболна ръкавица с усърдието, с което друго момче би лъскало бастуна. Но не и Джеф. Джеф просто влагаше цялото си сърце и душа в усилието, опитвайки се да направи ръкавицата както трябва: гъвкава, еластична и мека, но не прекалено. Това беше главното в живота му.

В кухнята видя майка си, Джен, красива, но малко натежала жена в началото на петдесетте, която робуваше на готварска печка. Мама винаги готвеше. Имаше усещането, че майка му готви на целия свят. Винаги щеше да мисли така за нея, заменила всичките си възможности за щастие, свобода и себеизразяване, за да прекарва времето си в кухнята, работейки за двама по тази или онази гозба, измисляйки богати вечери, никога не показвайки и йота разочарование, отчаяние, ярост или негодувание. Тя просто се беше отказала от тях заради семейството.

Долу баща му правеше нещо с един пистолет. Баща му винаги човъркаше разни оръжия. Той беше в униформата си на патрулен полицай и напълно изгубен в своя собствен свят, какъвто обикновено беше, и просто си вършеше работата. С него имаше една млада гола жена, която го гледаше и го караше да побърза, моля, по дяволите, уморих се да чакам, а той не спираше да повтаря: „Просто ме остави да смажа този затвор и изчезваме оттук.“

Накрая Ръс отново видя горния етаж и себе си: едно мрачно момче, което както обикновено нищо друго не правеше, освен да чете. Когато стана на петнадесет, беше прочел всичко възможно два пъти. Четеше като маниак, попивайки прочетеното, опитвайки се да извлече поуки от него. Имаше рядка дарба за писаното слово, което, ако бъдеше излято обратно, от своя страна можеше да се превърне в още груба дарба за неговото писателстване. Нямаше дар слово, но затова пък богато въображение и достатъчно съмнения, за да потопят кораб. Защо работеше толкова усилено в този област? За да избяга от Оклахома? Беше ли налице усещането, че е твърде добър за Оклахома, за този дребен живот от домашни баналности, дребни хитрини и лесни удоволствия? Той, Ръс, беше прекалено добър за това? Заслужаваше такива прекрасни неща в живота си? Заслужаваше Изтока, заслужаваше ярки светлини, слава, обожание? За него никакви блусове за малкия град. Не, сър.

— Виж, това не е здравословно — каза Ламар. — Само си седиш там. Трябва да си навън и да вършиш разни неща.

— Брат ми беше по физкултурата — отговори Ръс. — Аз имах мозък. Не исках да го прахосвам.

— Ето каква е сделката — каза Ламар. Той измъкна от нищото моторен трион, драматично дръпна връвчицата на запалването и машината се събуди тръпнеща от живот, изпълвайки въздуха с висок пронизителен вой. — Сделката е, че аз ще вляза вътре и ще убия всички тези хора. Ти ще стоиш до това дърво. Ще се разправя с жалкия ти млад задник, когато изляза.

— Моля, не го прави — обади се Ръс.

— О, и кой ще ме спре?

— Баща ми.

— Баща ти. Всичко, за което старото копеле го е грижа, е да чука момичето и за оръжията си. Изобщо не му пука за майка ти или за теб.

— Не, той ще те спре. Ще видиш. Той е герой.

— Никакъв герой не е, синко. Стой и гледай.

И Ламар тръгна към къщата и започна да извършва жестокости. Всъщност се наслагваха няколко подобни епизода, които Ръс беше гледал на белия екран и затова действието се развиваше по филмовите правила. Ламар разби с ритник вратата. Младата жена изпищя, бащата на Ръс се протегна за пистолета си, но този път Ламар бе прекалено бърз за него. Трионът се гмурна и мина през двамата и те паднаха. Зад тях на една далечна стена се появи кървава диря, подобна на червена роза, отваряща се към слънцето. Естетически съвършена, тя разкриваше страстите на извънредно надарен режисьор.

— Видя ли — провикна се Ламар към него, — не създаде никакви проблеми.

Ламар се изкачи по стълбите. Джен погледна към него и каза:

— Не наранявай момчетата ми. Моля те.

— Скъпа, аз наранявам всички — поучи я Ламар в секундата, когато замахна към нея с триона, подкарвайки я назад към хладилника, който беше бутнат да падне, и тя се стовари между бурканите, картонените кутии и консервите. Джен умря сред кърваво великолепие посред миш-маш от гениално замислени ефекти с храни, като горчица, кетчуп и кола бяха запратени на вси страни от смилащата всичко верига на триона.

Джеф, героят, чу шума, грабна една бухалка и пристигна тичешком. Но бухалката и героизмът не могат да се сравняват с моторния трион. Не, сър. Ламар докопа Джеф на стълбите и камерата, която най-много от всичко обича унищожението на младите и крехките, приближи в едър план лицето на бедното момче, изпръскано със собствената му кръв, докато животът в очите му угасна в празнота. Така Ръс остана сам, четейки нещо тъпо и без значение, когато убиецът започна да го дебне. Ръс нямаше защита, когато Ламар с ритник си проби път в стаята му. Той се замоли, разхленчи, вдигна две треперещи ръце.

Ламар обърна гръб на молещия се Ръс, плачещ за милост до леглото си, и погледна към Ръс, който гледаше отвън.

— Да му разпоря ли младото дупе?

— Моля, Ламар, не го убивай. Моля те.

— Можеш ли да ме спреш?

— Не, не мога.

— Тогава не струваш дори колкото лайно на припек.

Той пристъпи напред с моторния трион и Ръс се събуди. Наистина това не беше един от онези наистина лоши сънища. По-скоро беше нелогичен като всеки сън, изложен на лошото влияние на киното, отколкото същинско насилие, от което да ти се доповръща. Той сънуваше и такива, но напоследък не беше толкова зле. Една нощ се беше събудил с писъци и някой бе повикал принстънските ченгета, които го отведоха за проверка за наркотици. Друг път очевидно от силен страх падна от леглото и се удари лошо. Веднъж през нощта, докато се мяташе, се беше порязал и се събуди в собствената си кръв.

Този не беше толкова ужасен. Поне можеше да го преживее.

По-поносими ли ставаха? Не знаеше. Просто не можеш да кажеш кога ще се взриви над теб и доколкото знаеше, никой в неговото семейство и дори баща му не страдаше от подобно нещо.

Може би единствено той беше стигнал до логичното заключение, че Ламар Пай идваше да ги убие. Което значеше семейството. За да накаже Бъд Пюти за престъпленията му, щеше да убие неговото семейство. Беше просто прищявка на съдбата, че драмата се разигра другаде и умряха само Ламар и неговите любимци. Но по някаква причина бремето от случилото се легна върху Ръс: идеята, че не произволно, не по случайност, не поради прищявка или злонамереност или просто заради нелогичността на вселената Ламар Пай си беше поставил за цел унищожението на фамилията Пюти.

През нощта тази идея седеше върху Ръс като тлъста черна котка. Така че не си прави труда да се опитваш да научиш за кого идва Ламар: той идва за теб.

Ръс премигна. Все още беше в мотелската стая. Безцветна дневна светлина проникваше през пердетата. Чувстваше се като махмурлия, но не беше пил. По-скоро кофеинът от диетичната кола, която изпи у Боб Лий Суагър, го държа буден до след четири, изпълнен с идеи, теории и доводи, които не беше изложил. Най-накрая му бе разрешено да поспи. Погледна часовника си. Почти единадесет.

Нямаше какво да прави. Опита се да измисли какъв ще бъде следващият му ход, но нямаше такъв. Замисли се дали да не се върне в апартамента си в Оклахома сити и да измисли нещо, но тази идея го изпълни със скука. Книгата му измина пътя на всяка плът: което ще рече към умора, отпуснатост и най-накрая нищото.

Ръс взе душ, облече се, провери портфейла си. Бяха му останали по-малко от петдесет долара. До Оклахома сити пътят с кола беше около десет часа: през Ню Мексико, напряко през Тексас и половината Оклахома. Това го изпълни с отчаяние и отвращение от самия него.

Хвърли мръсните си дрехи в куфара и излезе да го захвърли в колата си. След това се разплати с мотела. Кредитната му карта не се запъна, засега, и наля бензин. Подкара из Аджо и спря пред малката закусвалня, в която беше ял толкова пъти.

Влезе, седна на обичайното си място на бара и без дори да трябва да го поръчва, обичайната чиния с отлично барбекю му беше поднесена заедно с една наливна бира. Ръс започна да се храни, наслаждавайки се. Жената определено можеше да готви.

— Е — каза той на бармана, — не похарчих хилядарка за барбекюто, но горе-долу толкова.

— Добре се справи, синко — отговори барманът, — сега, предполагам, си тръгваш.

— Аха. Опитах най-доброто, на което съм способен. Стигнах до човека, изложих му всичко и може би за секунда видях нещо в очите му. Но не би. Каза не.

— Ти се потруди здраво, както всички останали. Но той е корав орех.

— Такъв е. Е, както и да е. Наистина ми хареса вашето барбекю. Честна дума, беше най-доброто. Ще ми липсва. Аз…

Но тогава забеляза колко тихо беше станало в бара и че барманът е застанал с почти зинала уста и глуповат вид. Огледа се наляво и надясно и там също имаше само мъже мълчаливо зяпнали. После погледна в огледалото от другата страна на бара и най-накрая видя мъжа, застанал зад него. Висок и загорял от слънцето, с чорлава светлокестенява коса и сиви присвити очи.

Суагър седна до него.

— Привет — каза той.

— Ъъъ, привет — отговори Ръс.

— Казват, че барбекюто тук било много добро.

— Добро е.

— Е, някой ден ще трябва да го опитам. Все още ли искаш да напишеш тази книга?

— Да.

— И няма да има нищо в нея за Виетнам? И нищо за 1992? Това все още ли важи?

— Да, сър.

— Събра ли си багажа?

— Да.

— Е, тогава — каза Боб — ти и аз отиваме в Арканзас.