Нощта на снайпера

38.

ДВАМАТА ИЗЛЯЗОХА от гората във внезапно и късно припламване на слънчева светлина. Ръс се почувства освободен от зеления мрак на гората. Пред тях беше мръсната колиба. Разнообразни диви цветя заблестяха около разхвърляната й околност и предна градина.

— Наблюдава ни — каза Боб. — Усещам го и видях нещо да мърда зад онзи прозорец.

Когато наближиха, един мъж наполовина излезе от вратата и после спря, криейки се в мрака. Наблюдаваше ги със стари озлобени очи. Когато наближиха, се спусна вътре и измъкна една ловна пушка.

— Махайте се — изкрещя той, гледайки ги заплашително. — Това не е някакво шибано представление. Намирате се на моя собственост и ако не се махнете, ще ви насоля с едри сачми.

Джед Поузи имаше вида на човек, чийто живот е бил погълнат от яростта. Беше мършав, твърд като гьон и беззъб, а джинсовият гащеризон висеше на него като на телена закачалка, разкривайки жилавото тяло на старец. Целият беше изтъкан от сухожилия и омраза. Голите му ръце носеха шарките на три и половина десетилетия затворнически татуировки, а върху стегнатата кожа на лицето му бяха изрисувани две сълзи, въпреки че очите му бяха сухи и яростни. Косата му беше обичайната къса сива затворническа четина.

— Махайте се — каза той и вдигна пушката — или, бога ми, ще ви издухам от шибаните ви ботуши каквото ще да става.

— Идваме по работа — обади се Боб.

— Аз нямам работа с теб, мистър. За чернилките ли работиш? Обзалагам се, че шибаните негра са те пратили тук. Казвам ти да спреш или, бога ми, ще те пратя в ада, където пратих онзи проклет негър.

— За никого не работя — отговори Боб. — Аз съм Боб Лий Суагър, синът на Ърл Суагър. Джед, тук съм, за да поговорим за деня, в който баща ми умря. За нищо друго не ми пука.

Джед свали ловната пушка, но агресията, която изпълваше цялото му тяло и го правеше стегнато и тръпнещо, не намаля дори с малко. Тъмните му очи се стесниха от яд и ако това беше възможно, стана дори по-червен и напрегнат. Изглежда, му беше трудно да диша.

— Проклетият ти баща ме цапардоса в челюстта — каза той. — Затова лицето ми е строшено. Изкарах четиридесет години в болки заради баща ти, стария кучи син.

— Ако татко те е тупнал, ти, Джед, честен кръст, сигурно си си го заслужил и се обзалагам, че е било плесница, която никога не си забравил.

Джед сякаш леко отстъпи назад. Нещо проблесна в очите му, казвайки им да, да, бога ми, независимо какво се случи, Джед Поузи никога не забрави деня, в който Ърл Суагър му счупи челюстта.

— Какво искате? — попита той. — Това беше много отдавна. Джими Пай уби баща ти, а той уби Джими Пай и неговия братовчед Бъб.

— Имам няколко въпроса.

— Защо, по дяволите, трябва да отговоря на някой шибан въпрос за шибания Суагър? Никъде в закона или където и да било не пише, че трябва да говоря с теб.

Той изстреля струя тютюнева отрова в прахта.

— Не, сър, не си задължен — потвърди Боб. — Но стар козел като теб разбира от едно-единствено нещо. Пари. Ще ми отделиш час от времето си, а аз ще ти дам двадесет долара.

— Двадесет долара? Мистър, ти сигурно ме мислиш за глупак. Двадесет долара! Ще ти струва четирийсет, Суагър. За четирийсет долара ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Ръс тръгна напред, но Боб го спря.

— Казах двадесет долара и точно толкова имах предвид. Не се пазаря с боклуци. Хайде, Ръс — той дръпна младежа назад и се обърна.

Ръс му стрелна поглед „Какво, по дяволите?“, но Боб го дръпна назад и двамата тръгнаха към гората.

— Проклет да си, Суагър, трийсет долара.

Боб се обърна:

— Казах, че с боклук не се пазаря. Ще вземеш каквото съм ти предложил, или се откажи. Това важи днес и за сто години след днешния ден или никога няма да изкараш двайсет долара.

— Проклет да си, Суагър.

— Прокълни ме още веднъж, дърт тъпако, и ще се кача на верандата и ще смачкам другата страна на мутрата ти, за да довърша започнатото от баща ми.

— Дай да видя двайсетачката.

Боб извади портфейла си и измъкна една банкнота.

Джед се замисли за малко, сякаш има кой знае какво да решава.

— Дай ми я сега.

— Ако ти се ще да докопаш нещо, хвани се за кура си, духач боклучав. Аз ще държа парите, докато не свърша с теб, и тогава ще ти ги дам. Знаеш, че никой Суагър по тези места и където и да било другаде не си е нарушавал думата или се е отмятал от сделка.

— За всичко си има първи път — горчиво каза Джед. — Идвайте, но стой далеч от мен.

Боб и Ръс се качиха по паянтовите стълби в тъмното жилище. Ръс винаги се беше чудил как нещата се различават от представата за тях, но този път беше напълно прав. Това беше мрачно помещение, изобилстващо на смрад. Разклонени еленови рога бяха заковани на напречна греда. Печката беше стара и вонеше на студена древна мазнина, а леглото, метнат в ъгъла сламеник, представляваше гнездо от разбъркани одеяла. Една от стените беше превърната в алея на славата на Джед чрез прилежната употреба на кабарчета, с които първата страница на „неговия“ вестник беше закрепена на дървото. Сега беше пожълтяла и ронлива от годините: МЕСТЕН ЖИТЕЛ УБИ НЕГЪР пишеше на нея, обединявайки него и Дейвидсън Фулър във вестникарско безсмъртие. Миризмата на непрани дрехи, мърша, човешка нищета и самота тежеше навсякъде из въздуха.

— О, мога ли да получа безкофеиново капучино и едно мока за сина ми? — попита Ръс. — И шоколадови бишкоти.

— Млъквай, Ръс — сряза го Боб, докато по дребното лице на Джед се изписа ярост, — сега не е време да се правиш на умник.

Старецът се тръшна зад една покрита с мушама маса, стискайки пушката си, а Боб седна срещу него. Не остана място за Ръс да седне и на света нямаше толкова пари, които да го накарат да установи физически контакт с това легло, бъррр, потрепери той, така че просто се подпря на най-близката стена.

— Разкажи ми за онзи ден — започна Боб.

Джед измъкна пакет „Ред Ман“ от джоба и напъха малко от жилавия тютюн в устата си. Езикът му започна да се движи, докато не го намести между бузата и венеца от дясната страна, която се изду като от тумор. Той се усмихна, показвайки кафяви венци.

— Няма много за разказване. С брат ми Лъм, мир на душата му, ни събудиха в изтрезвителното в Блу Ай, а онзи тлъст дърт заместник-шериф ми каза, че имаме трудов наряд. Имах такъв махмурлук, че не осъзнавах къде сме, докато не стигнахме на мястото. Трябва да ти кажа нещо, Суагър. Изобщо не бях в настроение да препускам наоколо из гората и да търся някаква малка чернилка.

— Какво стана? — попита Боб. — Разкажи.

Джед се огледа и плю в една препълнена кутия от кафе „Максуел Хауз“ на пода и след това заразправя объркано за деня, за горещината, прахта в гората дори там високо в планината, мъчителното промъкване през бодливите храсталаци от бяло изтравниче и орловата папрат, за комарите и другите неща, които бръмчаха и хапеха, вонята на кучетата и най-накрая за момичето.

— Мамка му — каза той. — Беше много смешна, надута като балон. Виждаше се малката й катеричка. Просто ей така, съвсем открито. Сега показват тия неща в списанията. В онези дни, момче, никъде не можеше да видиш катеричка. Ха, ха. — Той отнесено се закиска на замъгления спомен за удоволствието от това и Ръс видя ярост да проблясва по лицето на Боб и после да отминава.

— Защо баща ми те халоса?

— Защото е зъл кучи син — каза Джед, избягвайки очите на Боб.

— Баща ми беше много неща, но не и побойник. Защо те удари, старче?

— Не исках да кажа нищо лошо, но споменах за яхане на момичето. Това е всичко. Нямаше причина да направи това. Тя беше чернилка и аз бях прав. Един негър я беше убил. Тогава го казах и така излезе. После бащата на това момче се размотаваше наоколо и се правеше на важна клечка. Е, аз му дадох да се разбере. Отворих му черепа с една шибана права лопата. Най-доброто усещане през живота ми. Да, бога ми, това беше и си заслужаваше всеки проклет ден в затвора. Чернилките там се опитаха да ме убият. Да, виж това.

Той дръпна едната презрамка на гащеризона си, предницата падна и Ръс видя дългия розов полумесец на белег, малоумна усмивка от бръчки, която се спускаше от едното зърно до апендикса. Очите на Джед заблестяха от жълта лудост.

— Чернилките ми направиха това. Двеста тридесет и пет шева! Лекарите ме зашиха като чувал от зебло. Но не можаха да ми източат кръвта. Не, сър. Имам повече шибана кръв от коледна свиня. Бога ми, нито неграта, нито Ърл, мистър Лъскав медал, не можаха да ми видят сметката!

Той се облегна назад изразходван и сам се възнагради с освежаваща храчка тютюнев сок, която изстреля като ракета в извита парабола, докато не улучи право в центъра на кутията, вдигайки малък, подобен на гъба облак от пръски. Ръс потрепери от отвращение и отмести очи. Но Джед не беше свършил. Той погледна нагоре.

— И за чернилките бях прав. Казах, дайте им на тези хора нещо и докато се усетите, ще гърмят, чукат и убиват из целия шибан град. И така стана, нали? Негрите са си на място в Африка. Довели са ги тук и гледай какво добро видяхме. Печки. Те са краят на Америка и това е съвсем сигурно.

Боб мълча по време на тази тирада, сякаш търпеливо чакаше една мрачна буря да отмине. После каза:

— Разкажи ми за баща ми. Какво беше настроението му? Какво правеше? Как действаше?

— Той беше мек с негрите и това му бе проблемът — отговори Джед. — Можех да го надуша у него. Това малко изчезнало момиче. Мамка му, човек можеше да си помисли, че е негово, а не на някакви негри. Беше тъжен. През цялата шибана сутрин. Имам предвид, преди да ме удари така, че да изгубя съзнание. Бих могъл да се изправя срещу му в една честна битка.

— Дори и в най-добрите си дни не би могъл, дърто копеле. Питай японците. Те го познават най-добре — озъби се Боб. — С кого говори? Какво му отговориха?

— Главно със стария Лем. И Поп Дуайър, който държеше кучетата. Той обичаше Поп, но не и кучетата. Не знам защо, но се виждаше. Държеше се настрана от тия песове. Но главно се ебаваше с мен. Мистър Главен и Могъщ. От самото начало се държеше кофти с мен — каза Джед. — Майка ти не му ли буташе? Държеше се така, сякаш от седмици не беше чукал.

Боб го гледаше заплашително.

— Тичаше нагоре-надолу по пътя и из гората. Това си беше чисто негърска работа в тая жега. И през цялото време ми се зъбеше, както вече казах. А когато намери проклетото момиче, го чух да казва на проклетия Лем да поиска цялото си лъскаво оборудване. Екипи и подобни глупости от Литъл Рок. Сякаш беше много важно или кой знае какво. По дяволите, беше само едно негро с разпран задник.

Боб приемаше всичко това спокойно, а лицето му беше изопнато и отсъстващо.

— Откъде е знаел къде да търси? Какво го заведе на това място? Спомняш ли си?

Чертите на Джед се присвиха от усилието да се съсредоточи. И като че така по-лесно щеше да призове спомена, той събра достатъчно тютюнев сок и го изстреля към кутията, но този път пропусна, и то с много. Ръс забеляза, че плюнките стигаха все по-близо и по-близо до него.

— Имаше нещо за някаква дама, която се обадила да каже, че видяла черно момче да се държи „странно“ четири дни по-рано край билборда на „Тексако“. Проклетият ти баща винаги си вреше носа в чуждите работи. Когато чу, че момичето е изчезнало, събра две и две и така попадна на онова място.

Боб кимна. Съответстваше: черното момче според местната информация трябва да е бил Реджи Фулър.

Но не е бил той, защото е карал хората по къщите им след тайната среща. Но ако друго черно момче е убило момичето, някой е провел трудоемка операция, за да накисне Реджи. Защо? Защо? Какво е могло да се спечели от това?

— Каза ли нещо за други разследвания или въпроси? — попита Ръс. — Беше ли погълнат от нещо друго?

— Беше уморен — каза Джед. — Това е, уморен. Винаги изглеждаше уморен.

— От какво? — обърна се Ръс към Боб.

— Не работеше редовна смяна — отговори той, връщайки се в спомените си. — Понякога караше петнадесет-шестнадесет часа без почивка, а понякога два или три дни. Работеше сутрин и следобед, понякога си идваше вкъщи за по няколко часа на обяд. От време на време дремваше. После отново се връщаше обратно на пътя, следеше разговорите на щатската полиция, внимаваше за нарушители на правилника, отговаряше на повиквания. Такива неща. Работеше направо като вол.

Боб свърши, оставяйки казаното да увисне в мълчанието на изпълнения с тъга въздух.

— Суагър, това ли е? — попита Джед.

Боб просто го гледаше.

— Това ли е всичко? Ха! Това не струва двайсет долара! Ти вече нямаш въпроси, а аз сега загрях като фойерверк.

Той се изсмя, сякаш беше спечелил голяма победа.

— Вие, момчета, стояхте тук толкова дълго, че вън вече се стъмни! Ха! И какво научихте? Нито едно шибано нещо! Ха! Парите ми у теб ли са, Суагър?

Боб хвърли двадесетачката на масата.

— Позабавлявай се, Поузи.

Вече беше съвсем тъмно и Ръс се чувстваше едновременно свободен и изтощен, когато най-сетне пое дълбоко въздух, незамърсен с миризмата на мазнина от бекон и застояла пот.

— Не научихме много — призна той, когато излязоха на верандата.

— Нали ти казах. Ти се опитваш да направиш връзка между горката Шайрил и онова, което се случи на баща ми. Продължаваш, но то не съвпада по време, нито има логика.

— Ами… — започна Ръс, но после замълча. — Помисли малко. Първо, съвпадението. Логично ли е да има два сложни заговора в разстояние само на няколко дни помежду им в глуха провинция като Западен Арканзас? Искам да кажа, че подобни неща рядко се случват в истинския живот. Няма ли известен смисъл в това да предположим, че по някакъв начин са свързани, че всъщност случилото се е едно цяло!

Боб нищо не отговори.

— Помисли и за още нещо — продължи Ръс. — Въпреки че всеки от заговорите има различни цели, те имат общ механизъм или модел. И в двата случая има две нива. Първото, на вид непробиваемо, предлага ясно и просто престъпление в комплект с мотивите и очевидни следи. Джими и Бъб Пай обират супермаркет. Десет часа по-късно те се изправят лице в лице със сержант Суагър, който застрелва и двамата и той самият е убит. От ясно по-ясно. Шайрил Паркър е изнасилена и убита на дванадесет мили от Блу Ай. В ръката й се крие джобът с монограм на нейния убиец. В дома му е намерен остатъкът от ризата, изцапан с кръв. От ясно по-ясно. Но и в двата случая на нивото на най-мъчителните подробности разни аномалии ще ти избодат очите и ако минеш отвъд „ясно по-ясно“, ще видиш, че някой гениален конспиратор е подготвил и двата случая. Нощен инфрачервен прицел за татко ти, а в другия случай преместването на тялото от местопрестъплението. Не разбираш ли?

— Ти помисли — отговори Боб. — Момчето, което е убило Шайрил, е било черно, глупако. Майката на Шайрил е казала на Сам, че е въз питана така, че не би се качила в кола с бяло момче. И тогава трябва да се запиташ, ако момчето е черно, кой в Арканзас през 1955 би имал възможностите да скалъпи подобно нещо? За една чернилка? В това няма никакъв смисъл. Ако беше бяло момче, може би. Но не, момчето е било чернокожо.

— Мамка му — заключи Ръс.

— Убеден съм, че баща ми е разследвал престъпление и заради това са го убили. Научил е нещо, нещо голямо, което мъже с власт са искали да скрият. Откъде иначе биха имали средствата? Имали са ЦРУ, армейски снайперист, модерно оборудване.

От отчаяние Ръс извика:

— Аз съм син на щатски полицейски сержант. Баща ми не би могъл да разследва и външен клозет.

— Млъкни, току-що минахме границата си.

— Какво?

— Броя.

— Какво?

— Крачки. Щом стигнем на двеста и четиридесет крачки от тази голяма скала, ще слезем от проклетата пътека, ще свърнем наляво и ще започнем да се връщаме на зигзаг. Ще се движим на етапи от двеста и четиридесет мои дълги крачки, рязко наляво и рязко надясно по компаса, и така ще се върнем при колата.

Но Ръс не му обърна внимание. Сега бяха стигнали падината, където рекичката от лявата им страна се врязваше между двата хълма. Дърветата се бяха надвесили отгоре им и те по-скоро ги усещаха, отколкото виждаха. Вятърът леко подухваше между тях, изпълвайки нощта с шепот. Чернотата лежеше като одеяло и задушаваше Ръс. Проблясък на параноя освети далечен ъгъл на съзнанието му. Помисли си, че ако беше сам тук със свръхактивното си въображение, без никаква видимост, изгубен сред някакъв хаос, загърнат в древно покривало и съвсем сам, щеше да умре.

И тогава чу нещо ужасяващо: от съвсем близо се чу стържещото, сухо потракване от дрънкалката на отровна змия. То вкара един почти първичен токсин на страх в кръвоносната му система.