Нощта на снайпера

27.

ТОЙ НАБЛЮДАВАШЕ, докато най-сетне възрастният човек загаси лампата и четиридесет секунди по-късно излезе от кантората все още наметнат с хавлията на жена си, качи се на кадилака и потегли със свирещи гуми, защото подаде твърде много газ.

Дуейн погледна часовника си. Беше 23,45 часът. Реши да почака още петнадесет минути, но изтрая само седем, преди да започне да заспива. Знаеше, че е опасно изтощен. Затова слезе от колата, тръгна надолу по улицата с фенерче в ръка, осветявайки скритите кътчета, сякаш е на патрул и търси крадец. След това смело бутна вратата. Естествено, старецът я беше оставил отворена. Той влезе и последва лъча на фенерчето към стълбите, водещи в кантората. По дяволите, тази врата беше заключена.

Той се бръкна за портфейла си и започна опипом да търси пластмасовата си кредитна карта. Като много полицаи беше умел в някои дребни криминални хитрини, които научи с течение на годините. Не му отне повече от няколко секунди работа с картата, за да натисне езичето и дръжката поддаде. После влезе в чакалнята. Пресече я с бързи крачки в посока бърлогата на стария човек.

Бързо отиде при сейфа зад бюрото и лекичко подръпна вратата. Понякога старецът затваряше вратата, но не завърташе ръчката и затова бравата не се затваряше. Но не, щурият дъртак беше завъртял ръчката и вратата се бе заключила. Тя не беше достъпна за способностите на Дуейн. Вместо това отиде до прозорците и дръпна пердетата. После запали лампата.

Помещението беше пълна бъркотия! Старият копелдак сякаш искаше да се самоунищожи. Систематично разбиваше всичко, което притежаваше и някога му е било скъпо. Навсякъде бяха разхвърляни бумаги, а едното от чекмеджетата на кантонерката беше захвърлено на стария килим.

Дуейн седна зад писалището, затрупано със стари дела и доклади, свързани с тях. Той ги запрелиства. Хъм. Повечето сякаш бяха свързани с 1955. Имаше писмо от някаква жена, което той пъхна в джоба си. Разлистваше страниците и попадна на предсъдебно изслушване с дата 29 юли 1955 по случая на Реджи Джерард Фулър, обвинен в предумишлено убийство. Хъм. За какво, по дяволите, беше всичко това? Вероятно е свързано с чернилките, които старецът посети. Защо посещава негри? Какво е намислил? Има ли нещо общо със Суагър?

Тогава забеляза една адвокатска бланка. На нея беше писано, но някой беше откъснал страницата. Обаче силният натиск на химикалка беше отпечатал написаното върху долната страница. Той я вдигна към светлината, започна да я върти, опитвайки се да намери най-добрия ъгъл за гледане. Думи, написани с възлест старчески почерк, започнаха да се появяват: преместено тяло? Литъл Джорджия? Удушена?

Хъммм.

Изпита леко самодоволство от успеха. Мистър Бама сигурно ще се зарадва.

Чу шум и бързото трополене на крака и след това вратата се отвори широко.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Сам Винсънт.

Старецът потегли за вкъщи силно развълнуван. Въображението му се препъваше в един значителен проблем. Кой, по дяволите, би сметнал, че си струва труда да организира толкова голям заговор, за да хвърли вината за смъртта на едно младо момиче върху невинно чернокожо момче? Какъв е смисълът?

Не можеше да види никакъв смисъл, но се опитваше да раздели всичко на части и да види как си пасват. И продължи да се връща на едно нещо: някой не е искал да се знае, че Шайрил е била убита в Литъл Джорджия. Литъл Джорджия беше ключът.

Преместването на тялото е важно с това, че някъде има доказателство, което по някакъв начин свързва убиеца с Литъл Джорджия.

Ако някой беше намерил тялото в Литъл Джорджия, сигурно щеше да проличи връзката с това място, която сочеше убиеца. Каква ли може да е била? Какво ли може да свърже някого с Литъл Джорджия?

Той се опита да измисли какво може да направи, за да изкопае тази брънка. Каква ли би могла да бъде? Трябва да е имало документ или поне нещо важно в паметта на някого, което е било лесно достъпно по онова време.

Може би разрешение за ползване на земя.

Или проучване на мястото например от инженер или архитектурно бюро.

Може би фактура за продажба.

Той се опита да се сети за всички документи, които биха могли да имат връзка с парче земя или участък от окръга.

Внезапно натисна спирачките и колата спря със скърцане.

Обзе го паника.

Ами ако забрави това? Да предположим, че на сутринта е изчезнало в големия черен облак, който се търкаля из мозъка му толкова често? Домът му беше на още десет минути път, а кантората само на пет в обратната посока.

Той зави обратно, качи се на бордюра, размаза онова, което доскоро бяха нечии храсти, и с рязко подаване на газ потегли обратно.

— Какво по дяволите правиш тук? — настоятелно попита старият човек. — И кой си ти, мамка му?

— А… мистър Сам, аз съм Дуейн Пек, заместник-шерифът. Аз, ъъъ, видях, че лампата ви свети. Качих се и, по дяволите, оставили сте вратата широко отворена, а лампата да свети. Просто проверявах да не липсва нещо и дали не са влизали крадци.

Старецът дори не мигна, нито пък се обърка.

— Говориш глупости! Не съм направил подобно нещо. Загасих лампите и заключих кантората. Какво правиш тук, седнал на проклетото ми писалище, сякаш кантората ти е бащиния?

Той започна заплашително да се приближава. Лукавите му стари очи поглъщаха Дуейн. Видя, че той държи адвокатската бланка в ръка.

— Мамка му, какво правиш с това?

— Нищо — отвърна Дуейн.

— Навираш си носа! Шпионираш! Ти, мръсен шпионин, какво правиш?

След това присви очи, в които проблесна познание.

— За кого работиш? За тях, нали така, ти, бял безполезен боклук.

— Сър, за никого не работя — каза Дуейн, изправяйки се тромаво. Мъжът продължаваше да се приближава към него.

— Не работиш за шерифа. Не, сър, аз познавам шерифа, а ти не работиш за него. За кого работиш? Ще ми кажеш, боклук такъв, или, кълна се в Бога, ще го изкарам с бой от кокалестото ти тяло и на сутринта ще те окача да съхнеш.

— Сър, за никого не работя — каза Дуейн, разтревожен от яростта на стареца.

— По-добре да ми повярваш, че ще открия това. Да, сър, ще стигнем до дъното на тази работа.

Той леко се изви, за да вдигне телефонната слушалка. После набра 911.

Дуейн го наблюдаваше втрещено. Всичко се случваше толкова бързо. Опита се да измисли какво да прави. Главата му беше празна, една изветряла празна дупка.

Щяха ли да го накарат да разкаже за мистър Бама? И какво ще стане с парите, които дължеше? Пак ли ще ги дължи на мистър Бама? А новата му работа, с която толкова добре се справяше? Дали не може да работи лично за мистър Бама?

Фенерчето в ръката му започна да се издига като че по собствена воля и Дуейн го стовари с гръмотевичен трясък в тила на стареца. Почувства трепването от удара на тъпия инструмент в плътта и костите и му се стори, че чу или почувства как нещо крехко се счупи.

— Шерифско управление — се чу глас от телефона. Старецът се скова, протегна ръка към раната си и се обърна, лицето му почерняло и объркано, а очите му езера от празнота. Дуейн го удари отново, този път там, където вратът среща рамото. Силен удар надолу и по диагонала, който накара главата спазматично да потрепери. Слушалката падна и се тресна в пода, а старецът направи несигурна крачка назад. Лицето му беше посивяло, старият език жалко се трудеше в старата уста. После рухна на земята, а очите му се обърнаха нагоре.

— Шерифско управление? Ало, чувате ли ме? — Дуейн разпозна гласа на Деби Тил, диспечерката на нощната смяна.

Той затвори телефона.

Дишаше тежко. Колената му бяха омекнали. Старецът лежеше неподвижно, но все още дишаше.

Дуейн се опита да измисли каква да бъде следващата му стъпка. Можеше просто да си тръгне. Щяха да го намерят тук и да припишат случилото се на крадец. Но тогава щеше да има разследване. Ами ако някой е видял паркираната му отвън патрулка?

После го измисли.

Избърса слушалката с носната си кърпа, ако случайно е оставил отпечатъци. После бързо изгаси лампите, спирайки се, за да избърше ключовете. Той прибра адвокатската бланка с отпечатаните върху й думи в ризата си. След това вдигна стареца под ръцете, усещайки колко е лек и чуплив. Възрастният човек леко се размърда, но после отново се отпусна. Дуейн го вдигна, защото знаеше, че ако го влачи, ще остави следи в прахта, и го занесе до началото на стълбите. Спря се за секунда.

Мистър Бама иска това, каза си той.

Пое дълбоко дъх, събра сили и след това хвърли стареца в празното. Сам се блъсна в четвъртото стъпало, разбивайки зъбите си, след това се изтърколи, размахвайки ръце и крака надолу по стъпалата, набирайки скорост, и започна да се блъска все по-силно, докато се търкаляше. Накрая се блъсна в касата на долната врата.

Дуейн дишаше тежко.

Върна се обратно до кабинета, дръпна вратата да се затвори и чу как езичето щракна. После избърса отпечатъците си от дръжката. След това слезе по стълбите и прекрачи тялото.