Нощта на снайпера

40.

РЪС ПОЛУЧИ прозрение: помисли си: най-накрая успях. Така го ядосах, че ще ме спука от бой.

Докато мозъкът му регистрираше дрънкалката на змията, Боб се обърна и бясно се метна към него, така че видя звезди, изкара му въздуха, блъсвайки го диво в бездната на речното корито, където Ръс се паникьоса в мига, когато се предаде на земното притегляне. Но докато падаше, буквално в обятията на Боб, към студената черна вода, чу и нещо друго.

Това беше изплющяването на камшик до неговото ухо, а въздухът бе изпълнен с жужене и ярост и едно усещане за присъствие, което Ръс не можа да определи, защото в целия си живот не се беше сблъсквал с подобно нещо. И докато падаше към водата, той също така отбеляза появата на някакви взривове — на далечния бряг фонтани земя се стрелнаха нагоре, изпълвайки въздуха с камъчета и пръст, но толкова бързо-бързо-бързо, че не можеше да го повярва и…

Водата беше студена. Направо го преряза. Затрепери като куче, глътна малко (имаше вкус на студени петачета в гърлото му) и си представи, че вижда мехурчета, докато не се откъсна от Боб и започна да се издига, но Боб отново го докопа и го тласна напред към брега, докато в земята над тях избухаха още три беззвучни експлозии. Те сякаш оцветиха мрака в сиво от лека мъгла и прах, които бяха придружени от още три изплющявания с камшик.

Ръс се беше излегнал под прикритието на плиткия бряг. Той беше дълбок около фут и представляваше тясно изровено дере. Водата го заливаше бърза и вцепеняваща. Той зяпаше за въздух и се опитваше да разбере какво става.

— Снайперист — изсъска Боб. — Там горе на възвишението над пътеката. Инфрачервен лъч. Змията, Ръс, чух змията.

Всичко беше тихо, като изключим шума на връхлитащата върху крайниците им ледена вода.

— Мамка му — каза Боб. — Не е ли умник?

— Можеш ли да го видиш?

— Ръс, той има инфрачервен прожектор. Той може да ни види, а не ние него.

Ръс започна да се надига, сякаш имаше намерение да надникне над крайчеца на брега, но Боб го дръпна назад.

— Може да те простреля в очите. Той може да те види, а ти не.

— Беше много близо.

— Онова, което чу, бе гърмът при пробиване на звуковата бариера. Има заглушител. Не можеш да чуеш придулната експлозия.

Сега на Ръс започна да просветва къде са: вече не бяха в кошарата на параноята, където всяко живо същество приличаше на заплаха, а в действителната вселена на болката, където всичко живо е заплаха. Значи това беше върховният екзистенциален ужас в света на снайперистите: в тъмна гора да те преследва невидим противник, който може да те вижда, а ти него — не, който може да стреля, без да издаде позицията си, докато ти самият си невъоръжен.

Не, това не беше вярно. Боб носеше своя 45-калибров пистолет.

— Можеш ли да го пипнеш?

— Едва ли. Сигурно не е наблизо. Мамка му! Хитро копеле.

— Кой е?

— Какво значение има това, по дяволите?

Но после се сети.

— Прийс. Това е негов специалитет. Дявол да го вземе, много е хитър.

— Прийс? Как…

— Зарежи това сега. Мисли къде сме и какво става.

— Нали няма да умрем?

— Не знам.

— Не искам да умра.

— Добре дошъл сред нас, синко.

В мрака чертите на лицето на Боб се сковаха от силно съсредоточаване. Той огледа речното корито в двете посоки, задълба в проблема, опитвайки се да си припомни местността, която лежеше между тях, и колата, където беше пушката му.

— Добре — каза той. — Ето какво ще правим. Ти се промъкни около сто фута нагоре по коритото. Не се показвай и остани във водата. Точно сега той оглежда. Аз ще си пробия път в обратната посока. След четири минути, когато си готов, ще се опитам да го отвлека оттук. Когато аз тръгна шумно, ти тихичко поеми в обратната посока…

— Към колибата?

— Не! Там те чака само смърт. Върни се обратно в гората и си намери място, където да залегнеш. Не искам да се движиш в тъмнината. Той ще те намери. Запомни, че това е прожектор. С невидимо лъчение, но светлина. Ако не си в лъча, не може да те види. А после през деня тази пушка е по-скоро проблем, отколкото предимство. Дръж!

Той подаде на Ръс компаса.

— Това ще те прекара през гората. След като се съмне, можеш лесно да вървиш. Зад нас има един хълм, по който не искам да се качваш. Заобиколи го. След това поеми право на запад по компаса и скоро, може би след петнадесетина мили, ще минеш покрай езерото Айрън Форк. След още пет мили ще стигнеш до шосе 271. Повикай ченгетата и им кажи какво се случи. Междувременно аз ще се опитам да се върна обратно при колата и да си взема пушката. После ще погна този майкоебец и ще го гръмна в десетката.

Лицето му беше корава маска, издялана от камък и див бяс.

— Ще те убие — изказа простата истина Ръс. — Нямаш никакъв шанс срещу комплекта му.

— Синко, не пушката е важното, а стрелецът.

Прийс не изпитваше нито яд, нито паника. Той не започна да проклина късмета си, нито да се чуди какво ли е предупредило двамата и ги накара буквално да изчезнат точно когато неговият първи възхитително насочен куршум литна към тях. Той бързо ги откри наново, но те паднаха в коритото на рекичката точно когато пак ги бе засякъл и издуха четирите следващи куршума в далечния бряг.

В кръга на оптическия прицел в конусообразното невидимо лъчение беше светло като по зелено пладне. Имаше известно отражение от листата, но немного. Беше като да гледаш замъглен негатив, един мъглив воднистозелен свят, ярко осветен от инфрачервения прожектор.

Той сканира нагоре-надолу коритото на реката, знаейки, че Боб ще разбере, че оставането на място означава смърт. Боб ще трябва да предприеме някакъв ход — такава беше природата му. Е, какво щеше да направи? В тази точка коритото на реката беше около триста фута дълго и в протежение само на сто фута достатъчно дълбоко, за да предложи укритие. Би могъл да се промъкне до който и да е от краищата на коритото или можеше да прехвърли върха и да потъне в гората. Но това щеше да го отведе право в падината на далечния хълм и ще изпъкне на склона като пеперуда на маса за билярд.

Не, Боб щеше да тръгне към някой от краищата на коритото и това беше проблемът на системата на Прийс. Тя зависеше от невидимото лъчение, което набираше сила при фокусиране. Беше достатъчно силно, за да освети двата края на реката. Затова трябваше непрекъснато да сканира, покривайки първо единия после другия. Или да разбере кой от тях ще избере Боб. На Прийс му хрумна да се придвижи надолу по склона, за да намали ъгъла спрямо рова и по този начин дъгата, която трябваше да покрива с цевта от единия до другия край. Но ако Боб започне да се придвижва в същото време, когато и той тръгне? Би ли могъл да го хване навреме на мушка?

Не. Остани на място. Бъди търпелив. Голямото предимство е твое. Не го пропилявай. Бъди силен, не се размеквай. Продължавай да претърсваш.

И тогава в далечния край на рова в обратната посока към колибата видя мишена. Кръстчето на прицела се плъзна върху нея. Изстрел в главата, помисли си той. Много внимателно Прийс започна да обира свободния ход на спусъка.

Ръс наблюдаваше как Боб се плъзга надолу по речното корито. Сега напълно се беше превърнал в животно, диво, напрегнато, целеустремено. Боб бързо изчезна в мрака, движейки се толкова умело, че не вдигаше никакъв шум. Това беше неговата дарба: просто да изчезва.

Ръс остана сам. Обзе го огромно и болезнено самосъжаление. Не искаше да бъде тук, не искаше да е сам в мрака, докато снайперист от световна класа го преследва с помощта на суперекипировка. Той погледна нагоре и надолу по речното корито, усещайки как студът бавно го поглъща и вкочанява, и отчаяно потърси сили поне да изпълни оскъдните му указания: да се разположи по-нагоре по речното корито, да изчака Боб да предприеме своя ход и след това да се измъкне.

Той започна внимателно да се промъква, откривайки за пръв път през двадесет и двете си закътано прекарани години онова, което всеки пехотинец научава през първата седмица на службата си: пълзенето през кал и вода, по корави камъни, докато някой се опитва да те убие, е ужасно неприятно. Всъщност си е пълно нещастие.

Ръс потрепери, докато водата бълбукаше и се пенеше в лицето му. Той се запромъква шумно през нея, борейки се да я преодолее, и от време на време се хлъзваше. Ожули до месо безчувствените си пръсти по скалите. Беше му толкова студено!

На едно място полегна, опитвайки се да си поеме въздух. Погледна назад и надолу по течението, виждайки само проблясването на водата и клаустрофобичните стени на речното корито. А пред него — същото. Огромно униние се стовари върху раменете му. Дощя му се просто да се свие на малка топчица и да заспи. Искаше мама и тате и Джеф да му кажат, че всичко е наред. Искаше да е в малката олющена къща в покрайнините на Лотън, дебелият му стар баща на дивана да гледа футбол и да пие бира, майка му в кухнята да работи като вол, брат му да се прибере в този момент, отбелязал точка в мача, а той самият на горния етаж да си чете Ницше, Мейлър или Маламуд, няма значение кого, и да чувства безкрайно превъзходство, но и дълбока връзка с тях.

Мамка му, помисли си той. Превръщам се в Дороти. Няма по-хубаво място от вкъщи.

Той чукна три пъти петите си една в друга, но не се получи. Все още беше в страната Оз на веригата Уашита. Сам със зла вещица, имаща пушка, която се опитваше да го намери и убие.

Заизвива се още тридесет-четиридесет фута напред. Внезапно осъзна: аз съм вън от коритото на реката. Това е. Тук трябва да бъда.

Събра сили да хукне, но някой го заговори.

— Време е за едно капучино, шибаняко. Ха, ха, ха.

Това беше Джед Поузи с ловната си пушка.

Боб погледна часовника си. Минутите бързо минаваха. Три и половина, три и четиридесет, три и петдесет.

От мястото, където лежеше наполовина навън, не можеше да види нищо, въпреки че за един снайперист тъмнината сама по себе си има различни качества и може да бъде разчетена като карта. Знаеше къде се намира хълмът от другата страна на пътеката, защото там мракът беше наситен и непроницаем. Имаше достатъчно светлина на небето, за да различи или усети хоризонта над хълма. Вляво се простираше гората, спускаща се надолу по него, а оттам започваше виещата се пътека.

Боб знаеше, че трябва да мине двеста ярда без прикритие нагоре по хълма, после да прехвърли гребена му, за да попадне под прикритието на гората. Беше прекалено далече. Дяволски далече.

Можеше да мине петдесет или най-много сто, ако извади небивал късмет. Но бяха двеста до мястото, където би могъл да изчезне в гората отвъд гребена и под негова защита да тръгне право на север, за да пресече дърварския път, където беше скрита колата. Не, прекалено е далече. Никой не може да извади толкова късмет.

Три и петдесет и пет.

Това беше скапан план. Ужасен. Защо беше решил да го осъществи? Сега разбра, че има повече смисъл да се прикрие точно тук в този край. И тогава може би на разсъмване Прийс или който и да беше трябваше да дойде и да провери. Може би щеше да влезе в обсега на пистолета му и Боб щеше да го гръмне.

Но и този план не му хареса. Прийс щеше да дойде през нощта, и то с включен инфрачервен прожектор и нямаше място, където Боб или Ръс да се скрият — щеше да ги види клечащи във водата. А от петдесет ярда можеше да застреля и двамата. Фасулска работа.

Трябва да се размърдаш или ще умреш.

Опита се да си спомни. Във Виетнам толкова ли го беше страх? Изобщо някога бил ли е по-уплашен?

Всички го мислеха за такъв герой, толкова хладнокръвен сред лудостта на престрелката. Не се смяташе за героичен. Чувстваше се като малкото момче, при което майор Бентийн идва да каже, татко ти си отиде, а загубата ляга върху теб и се изправяш срещу света напълно сам.

Само си помисли, сам съм, и ще се уплашиш.

Толкова съм самотен, каза си Боб и се сети за жена си и дъщеря си.

Ще се върна, помисли си той и в този момент се изстреля, изрева „Прийс“ с все сили и хукна да тича.

— Знаеш ли какво се случва с теб в затвора, кутре такова? Старите пушки те използват като момиче. Ти в затвора щеше да си момиче.

Ръс все още беше приведен и с крака в студената вода. Беше в клопка и замръзваше.

— Моля, не ме наранявай — помоли го той. Случващото се вече нямаше нищо общо с „Магьосника от Оз“. Направо си беше филм на ужасите.

— Моля, не ме наранявай — подигра го Поузи.

— Нищо не съм направил — изхленчи Ръс.

— Мамка му, не става ли винаги така? — каза Поузи, пропаднал и стар, пръскащ толкова застояла воня, че Ръс дори в момента успяваше да го подуши.

— Бай, бай, Мериджейн — каза Поузи, вдигайки пушката. — А сега следват двете це…

Случи се нещо интересно. Докато говореше, горната половина на главата му, частта от носа нагоре, просто се изпари в облак мъгла, сякаш беше издухана от гигантски пулверизатор. Не се чу звук, нямаше агония или смъртен спазъм. Просто за наносекунда един жив човек стана пълен мъртвец. Светкавично се превърна в парцалена кукла и рухна като онези поетично подготвените сгради, където експлозиви избиват всички носещи греди и те рухват в себе си под тежестта на собствените си останки.

Поузи рухна в себе си (Стопи се, помисли си Ръс не на място, връщайки се към Оз), завъртя се и след секунда падна с трясък заради безчувствените си крайници, а когато черепът му без теме се удари в земята, пръсна парченца мозък и плазма, които оплискаха лицето на Ръс. Валеше мозък!

Бъррр!

Той отскочи назад и започна да повръща.

После се присви във водата.

Никъде нямаше да ходи. В никакъв случай.

Прийс знаеше от Виетнам какво се вижда в оптичния прицел, когато улучиш. Видя точната секунда, когато куршумът улучи мозъка и го взриви, забеляза мигновеното пълно сковаване, обхванало тялото, от което животът току-що бе изтръгнат. Бяла блестяща пяна бликна от улучения череп. За част от секундата тялото се опита да пребори неизбежното, след това отстъпи пред смъртта и рухна в речното корито.

Един по-малко.

Боб?

Вероятно момчето.

В този миг се чу викът „Прийс“ от другия край на рекичката, повиканият изруга, разпознавайки гласа на Боб, и бързо се завъртя, за да намери мъжа. Но Боб беше извън обсега на огневата линия от скривалището — мамка му! — Прийс изгуби ценна секунда, докато решаваше какво да прави, и още една-две, правейки го. С лакът решително блъсна встрани пластмасовия покрив на скривалището и седна изправен, издърпвайки пушката със себе си. Отне още секунди да се преориентира, докато мишената му се спотаяваше в обсега на гората точно под хълма.

Той опря пушката в рамо, вдигна прицела до нивото на окото си и през лещата започна да претърсва. Въртеше се насам-натам, навътре-навън, вслушвайки се напрегнато, чакайки приборът да роди съкровище, защото Боб със сигурност беше там, тичайки лудешки напред към билото на следващия нисък хълм.

Проклятие! Нищо.

Прийс премигна, потърка окото си, вдигна отново пушката и пак започна да се върти. Сега проклинаше, че има активно инфрачервено устройство вместо такова за естествена светлина или неактивна инфрачервена технология. Защото беше зависим от обсега на инфрачервения прожектор върху прицела. Той потърси следи: трепкащи храсти, отъпкани шубраци, прах във въздуха, които можеха да свидетелстват, че мъжът е минал оттам.

И тогава го намери. Боб тичаше на зигзаг към близкото било, но Прийс го пипна, можеше да го види, почти на двеста ярда от него и вече на ръба на обхвата на невидимото лъчение. Той хвана във визирното кръстче мъжа, зачака да премине трептенето на изображението в прицела и когато кръстчето се намести точно по средата на раменете му, натисна спусъка.

Боб тичаше като луд на зигзаг, но държеше в посока север към билото. Тичаше сляпо сред черните дървета и без да се интересува какво го чака. Клони го удряха в лицето, шибаха по ръцете, заплетени корени се опитваха да го повалят и в един момент залитна и почти изгуби равновесие. Тичаше в мрак и всичките му рани виеха срещу него. Тичаше обзет от страх и всичките му съмнения са нахвърлиха срещу него.

Не можеше да накара въображението си да спре: виждаше го. Мъж в камуфлажен комбинезон с голяма пушка със заглушител и отлична точност, който се прицелва сега, започва да обира свободния ход на спусъка и изпраща куршум в него. Снайперист, който убива снайперист. Нещо в тази мисъл го вбеси: той беше човекът от другия край на пушката, а сега е този, по когото стрелят от прикритие.

Недостигът на въздух заби нокти в него. Шрапнел от стара рана сякаш си беше пробил път и се бе освободил. Хлъзгава почва и присвиване в стомаха.

Виждаше линията на билото само на няколко ярда пред себе си, но дърветата се разредиха и той мразеше голотата си, това че няма пушка и ужасяващата си уязвимост. Само още малко, но когато излезе из дърветата на откритото пространство точно под билото, огромната тежест на интуицията се стовари върху му.

Ако Прийс се готви да стреля, сега му е времето.

Неволно Боб се хвърли на земята.

Пукот от преодоляването на звуковата бариера изпълни въздуха. Чу се силно изплющяване, когато куршумите се забиха в земята. Те вдигнаха големи буци пръст и той можа да чуе писъка на рикошетите, които полетяха встрани.

Мамка му, той стреля, помисли си Боб, притиснат към земята и пълзящ отчаяно през растителността.

Пълзеше като луд, защото със сигурност Прийс щеше да огледа района, където предполагаше, че е.

Прийс не можеше да го види, но можеше да го усети.

Рекогносцировка чрез стрелба.

На всеки три-четири секунди Прийс пускаше по един сондиращ куршум. Съвсем близо се чу пляс! Земята внезапно изригна, когато куршумът я разкъса, докато проникваше в нея.

Боб намери укритие зад едно дърво, което можеше да спре куршумите. А можеше и да не успее. Той се изправи на крака.

ПУКОТ!

Куршум се заби наблизо, изпълвайки въздуха с прах. Зад него: пляс! Още един.

Боб стоеше зад дървото колкото можеше по-неподвижно. БУУУМ!

Прийс изпрати един куршум в дървото. Той излезе на инч от лицето на Боб, изплювайки тресчици дървесина и кора, когато изхвърча нататък. Той премигна, за да отстрани кръвта, и видя да проблясват светлини, когато зрителните му нерви изключиха. Езикът на болката облиза мозъка му.

О, боже, помисли си Боб. Видя ме.

Застана напълно неподвижно.

Дали снайперистът щеше да стреля отново? Ако го направи, куршумът ще мине през дървото и ще го улучи. Дали щеше да има достатъчно скорост, за да го убие?

Нищо не можеше да направи.

Просто стой тук и рискувай главата си. Ако стреля отново в дървото, куршумът щеше да улучи Боб и да го убие. Умолявам те, помоли се той, измъкни ме оттук. БУУУМ!

Друг куршум разкъса дървото. Нещо ужили Боб в ръката и го накара вбесено да трепне. Куршумът се беше забил право в центъра на ствола, но както често се случва, поради алхимията на скоростта, кинетичната енергия, въртенето и плътността на мишената се беше отклонил от правата линия достатъчно, за да издълбае резка в ръката му. Беше пропуснал тялото му с половин инч. Дали щеше да стреля отново?

Тичай, каза си той, тичай колкото ти крака държат, измъкни се оттук.

Но знаеше, че ако хукне, ще умре. ПЛЯС!

Куршумът разкъса почвата на десет ярда зад него.

Снайперистът отново стреля, но този път още десет ярда по-нататък. Сега проучваше друг район.

Боб чу още един изстрел, може би на тридесет ярда от него.

Колко голям беше обхватът на прожектора му? Може би не чак толкова голям. Без да иска, той хукна към гребена.

Пляс!

Куршумът разкъса земята вдясно от него, вдигайки заплашителен облак пръст. Но той се приведе и ускори бяг, чувствайки се болезнено уязвим, и се стовари от другата страна на гребена, когато се чу ПЛЯС! Друг куршум се заби в земята.

Той беше от другата страна на гребена.

Беше в безопасност. Остана да лежи там, дишайки тежко.

По дяволите!

Прийс си мислеше, че вероятно го е улучил, но не можеше да разчита на това. Кръстчето беше точно в центъра, когато мъжът скочи от другата страна на хълма. Но имаше някакъв спомен или усещане, че десният му показалец може да е избързал съвсем малко, но достатъчно, за да измести прицела.

А сега какво?

Единият е убит и какво от това?

Една част в него казваше: оттегли се. Всичко свърши. Изгуби предимството си. Знае, че го преследваш, и може да се скрие на стотици места, за да ти направи засада.

Но другата част му напомни, че Боб беше извикал името му и е разбрал кой е тръгнал на лов за него. И щеше да го подгони.

Прийс реши: придвижвам се агресивно напред, заемам позиция и оглеждам хребета. Все още имам предимството на мрака. Може да го изпревариш, докато бяга, и все още да пласираш хубав чист изстрел право между плешките.

Той се изправи, извади пълнителя и го замени с нов, също само с деветнадесет патрона калибър 5.56 в него. Време е да се заеме с работата.

Излезе от прикритието си в тръст и бързо преодоля двестате ярда до линията на хребета, където зае позиция. Много внимателно огледа пространството на двеста ярда пред себе си. Не можа да види някаква следа от Боб, но в далечния край на гребена, където всичко трябваше да лежи в нощен покой, един храст все още трепкаше, сякаш нещо го беше бръснало в сляпа паника.

Той е побягнал, помисли си Прийс.

Пред очите му затрепка миналото в гранивата му грозота, всичко, за което съжаляваше, грешките, ужасните неща, които беше извършил, срамът, който изпитваше, слабостите му, провалите. Гората беше като неговото собствено съзнание с всичката му грубост и варварство, нечувствителност, егоизъм, жестокости и глезотии. Не можеше да престане да бяга, а мразеше да бяга. Никога преди в живота си не беше бягал, а сега не можеше да се спре.

Паника го разтърси. Не искаше да умре. Имаше жена, дъщеря, имаше живот. Сега, след три срока във Виетнам и ужасната работа през 92-а, сега щеше да умре.

Той прекоси един хребет и се спусна надолу към втори. Презглава ли беше бягал? Изгубил ли се е? Не може ли просто да седне и да почака зората и да се измъкне след няколко дни? Можеше да излезе от гората, да се качи на колата под наем и да натисне газта към Аризона. Може просто да забрави всичко това. Майната му. Какъв беше смисълът? Каквото и да се случи, то няма да върне баща му.

Той стана и отново се затича напосоки.

Но не, всъщност не беше така. Знаеше, че се движи както трябва, на север. Защото това над него беше Голямата мечка и в най-далечния й край Полярната звезда — единственият верен приятел на изгубилия се човек.

Продължи да тича нататък през гъсти борове, през преплетени шубраци от бяло изтравниче и увивни растения, нагоре по хребети, а в един момент пресече рекичка. Също така веднъж падна. Препъна се в един корен, който го запрати напред. Издра ръката си и си разпра коляното. Остана да лежи там на границата на изтощението и се почувства древен и обречен като египтяните.

Аз съм на петдесет, помисли си той и няма да успея да се измъкна.

Но някак си се изправи и продължи да върви през тъмната заспала гора. Сега се изкачи по друг склон, после се спусна по следващ. Пред себе си видя бяла извиваща се река, блестяща дори в тъмнината, и хукна натам. Побягна към нея, усещайки гореща пот да се стича по гърдите и врата му, усети собствената си надигаща се остра миризма. Влезе в такт „леви-десни“, който му припомни далечния ритъм на плаца на Перис Айлънд и всички песни за Джоди: как Джоди чука гаджето ти, но той никога не бе имал такова, и как Джоди е гордостта на твоите мама и татко, но и двамата негови родители бяха мъртви. Всъщност кой беше Джоди и защо беше толкова зъл към бедните новобранци в морската пехота, опитващи се да научат тайните на маршировката на едно безмилостно поле в Южна Каролина, нагрубявани от мъже с железни дробове, които се опитваха да ги накарат да се почувстват като червеи?

Но Джоди се появи както някога. Омразата към Джоди някак си освободи последната струя адреналин от някакъв секретен склад на жлезите в тялото му и той стигна до реката, за да открие, че тя е от прах: това беше пътят.

Той бързо го пресече, без мисъл за безопасност, защото внезапно осъзна, че достатъчно е изпреварил преследвача си. Изчезна в храсталаците, следвайки пътя на двадесет фута от него, и с всяка крачка възвръщаше силата и яростта си.

И най-сетне го видя: малкия кафяв нает „Шевролет“. Дали са направили засада и тук? Да не са повече от един? Не, не е възможно. Един човек, и то добър, го преследваше, а не екип.

Той изтича до колата, извади ключа и отвори багажника.

Сграбчи Мини–14, свали калъфа, така че само оръжието остана в ръката му. После зарови в торбата, мислейки си, че има още една, да, още една, а ето къде е била, една последна кутийка „Патрони, 5.56 мм, М–196, трасиращи“. Той отвори кутийката и бързо напъха двадесет от тях в пълнителя за четиридесет патрона. После отвори друга кутийка с „Патрони, 5.56 мм, М–193“ и пъхна пет върху двадесетте трасиращи.

Той бутна затвора напред и усети как патронът влезе в цевта. Вече беше въоръжен.

Клекна, потопи пръсти в глинестата почва и ги вдигна покрити с прах, която размаза обилно по лицето си, за да отнеме белотата му. В старата торба имаше и една шарена кърпа, която бързо върза на главата си, за да скрие отблясъците на русолявата си коса. Имаше нужда от още нещо.

Как се бориш против инфрачервената светлина? Какво е тя? Топлина. Вижда топлината. И трябва да се бориш срещу нея с топлина. И най-накрая намери едногалоновата туба газ за фенера. Той я взе, усети тежестта на плискащата се газ и се почувства съвсем като новобранец, но нищо не можеше да направи. Блъсна багажника да се затвори. Добре, помисли си той, време е за лов.