Нощта на снайпера

5.

МОМЧЕТО СЕДНА на верандата заедно с Боб и Джули.

— Моля те, донеси му нещо за пиене — каза Боб. — Казва, че иска да напише книга за баща ми.

— Искаш ли лимонада? Диетична кола? В къщата няма никакъв алкохол.

— Аз съм пияница — обясни Боб. — Не мога да го държа около себе си.

— Диетична кола — избра момчето.

Боб го зяпаше. Какъв беше? Нещо като пратеник на мъртвите? Кой ли е говорил с него за баща му? Боб се почувства странно развълнуван, не точно уплашен, но неспокоен и несигурен. Не че момчето изглеждаше с тежък характер или опасно. Точно обратното: носеше очила с телени рамки и изглеждаше малко несигурно. Това беше държане, което Боб беше виждал у момчета, които трябваше да поведе в битка. Защо аз? Защо изобщо някой? Защо?

Джули се върна с колата и една чаша с лед. Той усети, че кутийката е студена, и отпи глътка, без да използва чашата.

— Продължавай — каза Боб.

— Казвам се Ръсел Пюти. Всъщност Ръсел Пюти-младши. На двадесет и две съм. Учих две години в Принстънския университет, преди да прекъсна. Името Пюти напомня ли ти нещо?

— Не още — отговори Боб.

— Баща ми е Ръсел (Бъд) Пюти-старши. Преди три години беше сержант в оклахомската пътна полиция. Едър мъж, от типа „старо момче“. Всички много го харесваха. Достоен човек. Списанията бяха пълни с това. Казваха, че ще направят телевизионен филм за него. Като онзи сериал „Служебен дълг“.

— Трябва да съм го пропуснал.

— Е, може и да не са го заснели — каза момчето. — Вече не говоря с баща си, така че не знам. Онова, което се случи, беше следното. През юни 1994 година тип на име Ламар Пай и двамина други мъже избягали от щатския затвор „Макалистър“ в Оклахома. Ламар, който беше силна криминална личност, им бил водач. Корав, склонен към насилие, много умен и крайно агресивен. Направи един тигел през Югозападна Оклахома, за който още се говори. Обири, убийства, отвличания, побоища. По някаква причина той и баща ми… е, било им е писано, и някак си се срещнаха. Ламар устрои засада на баща ми и го рани. Наистина съвсем леко, но уби партньора му. Баща ми го прие лично. Два пъти проследяваше Ламар. Три пъти е водил престрелки с Пай. Уби братовчед му. Уби една жена, която живееше с Пай, и най-накрая уби самия него. Отнесе лицето му и след това го простреля в главата.

— Струва ми се храбър мъж — отбеляза Боб.

— Е — отговори Ръс, сякаш оценката все още предстоеше. — Той беше тежко ранен. Прострелян в белия дроб. Куршумът счупи ключицата му. Увреждания на нервите осакатиха дясната му ръка. Оправи се и един ден каза на майка ми: „Обичам те и винаги ще те обичам, сбогом.“ И си тръгна най-спокойно една сряда сутрин. Премести се в другия край на града в малка къща близо до летището. Влюбил се и тръгнал с жената на партньора си. Тя е по-близо до моите години, отколкото до неговите.

— Извинявай, Ръс — прекъсна го Джули, — но за какво е всичко това? Какво общо има това с мъжа ми?

— Започнах да си мисля колко много изгубихме заради Ламар Пай. И при това имахме късмет. Измъкнахме се живи. Ламар Пай уби двама души при бягството си, уби Тед Пепър, партньора на баща ми. Тероризира един фермер и съпругата му и жената умря скоро след това. Отвлече и тероризира една млада жена и при един обир уби седем души, преди татко ми най-накрая да му види сметката. Ние имахме късмет. Седмина души легнаха в земята заради Ламар Пай. Работа за три месеца. Но Ламар ми отне семейството. Разби го. Каквото и да се е случило, това даде възможност на баща ми да напусне мама. Това насмалко не я уби. Честно да ви кажа, сега наистина мразя баща си. Как можа да й причини това след всичките години? Да постъпи така жестоко? И така, въпреки че всички Пюти оцеляха, Ламар все пак уби семейството ни. И с пушка не би могъл да се справи по-добре.

Той направи пауза и отпи глътка кола. Вече се беше стъмнило.

— Загложди ме любопитството. Откъде е този Ламар Пай? Какво го е изпълнило с толкова гняв, омраза и бяс? Защо е станал такъв? И си помислих: това е книга. Великолепна книга. Историята как баща ми видя сметката на Ламар Пай и какво го е създало.

— Ръс, ние все още не… — намеси се Джули.

— Скъпа, остави момчето да довърши — каза Боб. — Зная накъде ни води.

— Така си и помислих — каза Ръс. — Затова се свързах със затворническата управа в „Макалистър“. Аз съм журналист, бях помощник-редактор на лайвстайл страницата в „Дейли Оклахоман“ в Оклахома сити. Дадоха ми да прегледам досието му и нещата, които е оставил. Открих досието му от трудововъзпитателното училище, криминалното му досие, досието му от затвора и намерих ето това.

Той бръкна в портфейла си, разгъна един документ и го подаде на Боб.

— Скъпи, какво е това? — попита Джули.

Боб веднага го позна и потрепери. Беше от „Арканзас Газет“ от 24 юли 1955.

ПОЛИЦАЙ ГЕРОЙ УБИВА ДВАМА, ПРЕДИ ДА УМРЕ — това гласеше заглавието.

Очите на Боб се плъзнаха по равносметката от отдавнашната престрелка.

Той я подаде на жена си.

— Мисля си — каза той, когато тя прочете изрезката, — че този Ламар Пай, който е застрелял всички тези хора в Оклахома, е бил негов син. Така предполагам. Вярно ли е?

— Да — отговори Ръс.

— … бил е син на човека, който уби татко ми.

— Нали разбирате… — започна Ръс.

— Между другото — сухо вметна Боб, — тогавашните вестници не бяха по-добри от днешните. „Газет“ е голям вестник от Литъл Рок и не знае нищичко за Западен Арканзас. Разбрали са погрешно един факт. Написали са северно от Форт Смит. А беше на юг. Затова не им вярвам.

— Ами — започна Ръс малко объркан, — ъъъ, да, стават грешки. Ъъъ, но ако аз напиша книга за Ламар Пай, какво е отнел на хората и откъде е… е, тя трябва да започне с вечерта на 23 юли 1955. Всичко започва през онази нощ: животът на Ламар и какво е излязло от него. Дали е нещо генетично — какъвто бащата, такъв и синът? Може би е така. Джим Пай е бил престъпник и убиец и синът му е престъпник и убиец. От другата страна са Ърл Суагър, герой от войната и почтен човек. И неговият син. Герой от войната и почтен човек.

— Баща ми беше човек на честта — каза Боб. — А аз просто бях морски пехотинец.

— Но всичко започва през онази вечер. Всичко: твоят живот, животът на Ламар, онова, което си направил, и стореното от Ламар. И това, дето се случи на онези хора в Оклахома, които никога не бяха чували за Джим Пай…

— Джими Пай — поправи го Боб. — Викаха му Джими.

— Да, както и да е. Хора, които просто са попаднали в яростта, която Джими е предал на сина си и заради която е умрял. Може да стане страхотна книга. Жалко, че някой голям писател не се е сетил. Но аз съм човекът, който се сети, и ще я напиша. Ще я озаглавя „Американски мъже“. Ще бъде изследване за живота на Джими Пай и Ърл Суагър и историята на сина на Джими, Ламар, и на бедния стар Бъд Пюти, ченгето, което се сблъска с него и го уби. Паралелите са толкова невероятни. Две лоши момчета, току-що излезли от затвора — баща и син. Двама сержанти от щатската полиция. Два въоръжени грабежа. Престрелки от упор, плашещи и опасни. Това е… това е страхотна книга.

Боб само го гледаше.

— Няма да има нищо общо с 1992 и какво се е случило с теб, както и с кориците на „Тайм“ и „Нюзуик“ и цялата тази история — увери го Ръс. — Няма да бъде за Виетнам. В нея ще стане дума за наследственото насилие, предадено от едно поколение на друго. И за двамата полицаи, които са го спрели. Които са се изправили и са казали: бога ми, стига толкова. Това трябва да свърши сега. Още тази вечер. Баща ти, който си даде живота, и моят, чиято глава се обърка заради това.

Боб се съмняваше, че в който и да е миг от дългите им, изпълнени с насилие нощи някой от сержантите си е казал: „Бога ми, стига толкова. Това трябва да свърши тази вечер.“ Филмите така биха го показали. По-вероятно всеки от тях си е мислил: „Исусе, не позволявай да ме убият тази вечер.“ Но филмите никога не успяваха да покажат тази част както трябва.

— Боб — обади се Джули, — би било хубаво да отдадеш дължимото на баща си. Той би могъл да получи уважението и почитта, които заслужава, дори сега, четиридесет години по-късно.

— Какво искаш от мен? — попита Боб.

— О, ами, предполагам, в общи линии твоята благословия. И в по-малка степен помощта ти. Надявах се да те интервюирам за баща ти. Надявах се да споделиш с мен спомените си за него. Не само за онази нощ и времето след това и всичко, което си спомняш или знаеш, а, общо взето, какъв човек е бил. Такива неща. Освен това предполагам, че трябва да има някакви документи, които са у теб. Фотоалбуми, може би други статии, писма. Не знам. Каквото и да е, с което да предам събитията, да ги съживя и пресътворя.

— Хъм — промърмори Боб уклончиво.

— И накрая, малко помощ, нали разбираш, за да накарам другите да говорят. Зная колко неохотно говорят хората с непознати. Особено с по-млад човек от друг край на страната, въпреки че Лотън, Оклахома, откъдето съм аз, не е чак толкова далеч от Блу Ай и Форт Смит. Но с едно телефонно обаждане или препоръчително писмо… Виж, това трябва да са устни спомени. Едно от първите неща, които научих, е, че през 1994 пристройката на съдебната палата на окръг Полк е изгоряла. А това е мястото, където са се съхранявали всички досиета и веществени доказателства от процесите. Докладите от следствените действия, медицинските доклади. Всички тези неща. Разполагам с вторичните източници от вестниците, но искам да говоря с хората. Дори писах на арканзаския конгресмен и на двамата сенатори, както и на някои други хора с надеждата да ми отворят вратите. Получих само общи отговори, но ако Боб Лий Суагър ми помага…

Той спря. Беше свършил.

— Това е. Това е всичко, с което разполагам. Свърших. Ааа, защо не си помислиш? Нали разбираш? Да го обмислиш. Аз не съм търговски пътник. Мразя да продавам каквото и да е. Също така искам и ти да си спокоен.

— Ами — започна Боб. — Виж, бих могъл да те излъжа и да кажа да, остави ме да помисля и ще видим дали ще можем да изиграем тази партия. Но ето ти веднага отговора ми: не.

— Боб…

— Джули, не. Остави ме да говоря. Не мога да го направя. Всичко това е приключило. Погребах татко си и продължих по своя път. Не бих могъл да го съживя с говорене пред някакъв магнетофон. Тези спомени… човек не си ги дава за нечия книга. Това изглежда… неприлично.

Момчето го понесе храбро.

— Дааа — каза то. — Е, поне си последователен. Но ми позволи да кажа, че щях да се опитам да отдам почит на баща ти. За мен той е герой. Никога не е напускал семейството си. Но връщането в миналото е болезнено и какъв е смисълът да направиш от някакво момче, за което никога не си чувал, публикуван автор? Окей. Ааа, аз вероятно въпреки това ще продължа по някакъв начин. Някак си се чувствам задължен. Всъщност напуснах работата си и съм решен да стигна до края. Такааа… съжалявам. Благодарен съм ти за времето, което ми отдели, и за откровеността.

— Ръс, желая ти успех. Изглеждаш човек на място. Баща ти сигурно е страхотен човек. Съжалявам, че ви е напуснал.

— Да. Е, мисля, че е време да тръгвам.

Той стана и внимателно протегна ръка, която Боб стисна и след това се обърна и слезе от верандата, поемайки към своя пикап.

— Боб — попита Джули, — сигурен ли си…

Боб се обърна и тя видя на лицето му нещо, което никога преди това не бе виждала. Осъзна, че това е страх.

— Не мога да се върна там — отговори той. — Не мога да се изправя срещу всичко това. Тогава едва не ме уби. Уби майка ми. По-добре да си остане приключено и забравено.