Нощта на снайпера

13.

ОТНЕ ТРИ ЧАСА, като фактът, че очите на Сам вече не бяха толкова добри, колкото някога, в никакъв случай не им бе в помощ. Освен това той трябваше два пъти да спира, за да иде до тоалетната. После огладня, стана раздразнителен и му купиха няколко палачинки в „Денис“ при изхода за Уолдрън. Но повече нямаше странни изпълнения, когато забравяше кои са те и кой е той. После Сам се обади:

— Тука, тука, мисля, че е тук!

— Не може да е тук — възкликна Ръс навигаторът. — Ние току-що подминахме 23-а миля, а във вестниците пишеше, че е било на юг от нея. Движим се към Форт Смит. Трябва да сме го подминали!

— По дяволите, момко, не ми казвай къде сме. Аз съм яздил по този път през тридесетте, ловувал съм тук петдесет години и съм идвал на това място повече от хиляда пъти. Боб, кажи му.

— Всичко е заради новия път — каза Боб. — Мисля, че ни отклонява.

Старото шосе 71 със завоите и плетениците си слаломираше между масивните бетонни подпори, поддържащи правата лъскава линия, която представляваше магистралата, построена в памет на Шефа Хари Етъридж. Понякога огромният нов път оставаше вляво от тях, понякога минаваше вдясно, а после над главите им. Имаше и мигове, когато напълно изчезваше зад някой хълм или щит от неизсечена гора. Но винаги беше там и сякаш им се подиграваше. Символ на това колко безплодно изглеждаше тяхното търсене: да преоткрият едно минало, разрушено от настъпването на бъдещето.

Но поне двете точки на странния им компас се въртяха, за да оформят един вид въображаем азимут, накъдето искаха да отидат: паметта на Сам и тази на Боб, основаваща се на сверката с писаното в „Арканзас Газет“ от 24 юли 1955.

Току-що бяха отминали едно странно малко заведение встрани от пътя, наречено „Бетис Формал Уеър“, в паянтова каравана на няколко мили извън града на име Боулс. Сам беше този, който изкрещя:

— Тук, мамка му, ето тук!

Боб спря встрани от пътя. Малко по-надолу бензиностанция „Ексън“ виреше фирмения си символ на сто фута във въздуха, така че да се вижда от магистралата, неизбежната магистрала, минаваща отдясно. Издигаше се на тридесет фута, могъщо чудо на инженерната мисъл, и дори там, където се намираха, можеха да чуват бученето, когато случайна кола или камион префучаваха.

— Не търсехме ли царевица? — попита Ръс. — Мислех, че е царевична нива.

— В тази част на щата не е имало царевица или памук вече две десетилетия — обясни Сам. — Цялата земя е пасища за добитъка или ливади за сено. Земята вече не се обработва.

Бяха паркирали близо до релейна станция на телефонната компания — бетонна кутия зад ограда от телена мрежа.

— Там отзад?

— Да.

През шестдесетте години някой беше засадил щит от борове, които сега се издигаха на височина тридесет фута, сякаш е искал да попречи на вниманието на обществеността. През боровете Боб можеше да види плоското тревисто поле, осеяно с пакостливи зелени клонки от малки храсталаци, които се бореха с тревния килим за оцеляване.

— Да — каза Сам. — Тогава всичко беше покрито с царевица. Почти нищо не се виждаше. Аз бях петата или шестата пристигнала тук кола, но с всеки миг навалицата се увеличаваше.

Боб за секунда затвори очи и си представи мястото след падането на нощта, осветявано от въртящите се полицейски лампи, насичано от пукота на радиостанциите, настоятелните, но напразни викове на санитарите. Това някак си му напомни за Виетнам, първото му назначение през 1965–1966. Той беше младши сержант от 3-а дивизия на морската пехота, последиците от някаква забравена нощна престрелка, всички хора тичат и крещят, пламъците трепкат и проблясват по същия начин, както премигващите светлини преди десет години през 1955.

— Боб, добре ли си?

— Добре е — озъби се Сам. — Баща му е умрял тук. Какво си мислиш, че ще прави? Ще се разскача от радост?

Ръс изглеждаше поразен.

— Просто исках…

— Забрави го, малкият. Това нищо не означава.

Сам отвори една плоска и отпи глътка.

— Мисля, че мъж на име О’Брайън я притежаваше, но я даде под аренда на няколко семейства бели боклуци. Ей там, където е проклетата магистрала, там беше гребенът на хълма. Тогава всичко беше покрито с гора. Тук отстрелях елен през 1949 и една от онези бели вещици изскочи и ми вдигна скандал, че стрелям толкова близо до колибата й, където играели проклетите й деца.

— Била е права — отбеляза Боб.

— По дяволите, да, и аз мисля така. Ловна треска. Просто трябваше да стрелям. Най-шибаното глупаво нещо, което съм правил. Всъщност до днес.

— Къде бяха те?

— Колите бяха там отзад — каза Сам, вдигна кафеникава ръка и посочи. — Мисля, че можеш още да видиш следи от малкия път, който минаваше между царевичните ниви. На около сто ярда навътре. Патрулката на татко ти беше паркирана встрани на пътя. А колата на Джими няколко ярда по-надолу.

— А телата си били, както е показано на скиците? — попита Ръс.

— Да. Мисля, че вчера вече отговорих на този въпрос. Нито един свестен адвокат не задава два пъти един и същ въпрос. Той запомня въпроса, който е задал, и отговора.

— Не съм запомнил.

— Добре — намеси се Боб. — Искам да отида там и да погледна земята.

— Мисля да остана тук — каза Сам. — Вие, момчета, вървете. Викайте, ако се изгубите или трябва да ви изтегля от калта. И внимавайте за змии. Мак Джимсън гръмна голяма гърмяща змия на пътя през нощта, когато убиха баща ти. Изкара ни ангелите. Застреля я в главата. Трябваше да го направи. Просто си пресичаше пътя. Никога преди не съм виждал змия да се държи така.

— Гърмяща змия? — попита Боб.

— Огромна шибана дървесна гърмяща змия. Най-странното нещо на земята. С всички ченгета наоколо, змията се плъзга през пътя. Мак трябваше да я застреля.

— Мразя змии — обяви Ръс.

— По дяволите, момче — каза Сам, — това е просто гущер без крака.

Боб и Ръс оставиха стареца, пресякоха през дърветата и тръгнаха напряко през буренясалата земя. Сега това беше поле, никъде нямаше царевица, скапана земя, която се беше свила в сянката на магистралата. Боб стигна до следите от път, вече невидим, просто уширение, където растителността не беше пораснала толкова висока, защото е стартирала по-късно. Следите водеха към голямата магистрала, а после завиваха. Боб се върна около сто ярда.

— Тук ли? — попита Ръс.

Боб си пое дълбоко дъх.

— Така мисля. Питай стареца.

— Сам! Тук ли? — провикна се Ръс.

Боб гледаше стария човек, който ги изучаваше, след това кимна в потвърждение.

— Значи тук — каза Ръс.

Боб никога не беше идвал на това място. Много странно. Беше останал още девет години в Блу Ай и никога не бе идвал тук и заставал на мястото. След това отиде в морската пехота, сетне се върна и се качи в планините и нито веднъж, нито преди, нито после не беше дошъл тук.

Никога не бе оставял цветя или усещал силата на богохулната земя. Защо? Твърде много болка? Възможно е. Прекалено близо до пропадането с една окаяна впиянчена майка, която просто не можа да се справи с прекалено ужасното усещане, че всичко им е отнето. Горчивината. Тя можеше да те убие. Човек трябваше да остави горчивината да си иде или щеше да го убие. Обаче знаеше, че това го е отминало. Доколкото си спомняше, Сам го беше закарал нагоре по федералната магистрала 71 до Форт Смит, за да се запише в Корпуса на морската пехота на Съединените щати на 21 юни 1964, в деня, след като завърши гимназия.

— Тук — каза Ръс, съветвайки се със скицата във вестника. — Тук е паркирал Джими. А тук — той мина покрай Боб, прегърбен от съсредоточаване, с нос забоден в изрезката пред очите му — е мястото, където е била колата на баща ти. А баща ти бил намерен на шофьорското място, седнал странично, леко смъкнат вдясно и облегнат на волана. Краката му били на земята, а микрофонът на радиостанцията в ръката.

— Загуба на кръв? — попита Боб.

— Какво?

— Това е била причината, нали така? Това го е убило. Загубата на кръв, а не шокът за нервната система или куршум в някой важен орган?

— Аха, това пише тук, но аз не…

— Ръс, как убива куршумът? Знаеш ли?

Ръс не знаеше.

— Ами куршумът, ъъъ, просто, ами, си убива. Той, ааа…

— Куршумът може да те убие по три начина. Може да разруши централната ти нервна система. Това е изстрелът в главата дълбоко в малкия мозък. На два инча зад очите и между ушите. Веднага се превръщаш в парцалена кукла. Клинична смърт за по-малко от десета от секундата. Или пък може да унищожи кръвоносната ти система. С други думи, да те декомпресира. Изстрел в сърцето или в аортата. Това са петнадесет-двадесет секунди до клиничната смърт. При условие че отнесеш добър изстрел в центъра на тялото. И накрая може да попадне в някой важен, съдържащ кръв орган, и ти умираш от вътрешна загуба на кръв. Голяма рана, множество разкъсвания на тъкани, много кръв, но не и моментална смърт. Да речем, три-четири, понякога до десет минути живот, без да ти се окаже помощ. Кой от тези?

— Не знам — отговори Ръс. — Не се посочва точно. Просто пише, че е умрял от загуба на кръв. Предполагам, последният вариант.

— Би било хубаво да знаем причината. Би ни разкрило доста. Запиши го в тефтерчето си при нещата, които трябва да научим.

— Към кого ще се обърнем, за да научим това?

Боб не му обърна внимание. Просто си стоеше там и се оглеждаше. Опитваше се да разчете земята или поне малкото, което бе останало. Това беше ловджийска дарба, дарбата на снайпериста: да погледнеш гънките, вдлъбнатините и възвишенията на парче земя и да извлечеш от тях значения, да разбереш по един инстинктивен начин как действат.

Първото нещо: защо тук?

Застанал на същото място, където е стоял баща му, той осъзна, че във високата царевица, това място е било невидимо откъм пътя. Нещо повече, то изискваше съвсем малко внимателно каране, за да се върнеш обратно, без да изгубиш управление, и да се килнеш от банкета в царевицата. В документите не се споменаваше и дума за преследване с висока скорост. Не е могло да има преследване! Иначе колата на баща му щеше да е зад тяхната, а не пред нея, освен ако Бъб и Джими не са гонели него!

Той се огледа, опитвайки се да си представи мястото сред висока царевица.

— Изтичай обратно при Сам — обърна се той към Ръс — и го попитай за луната. Имало ли е луна? Можем да проверим, но не мисля. Поне доколкото си спомням. Попитай го за температурата, вятъра. Такива неща. Влажността. Времето тежко ли е било?

Младежът го погледна с празен поглед. По деликатните черти на лицето му пропълзя учудване.

— За какво…

— Ще ти кажа по-късно. Просто го направи.

— Добре де, добре — каза Ръс и се обърна да изпълни поръчаното.

Задуха вятър. Слънцето грееше ярко. От време на време кола профучаваше по магистралата, чиито подпори стояха няколко ярда по-назад. Боб се огледа във всички посоки, опитвайки се да усети земята. На юг се накланяше. Баща му трябва да е дошъл оттам. На север поне сега лежаха ярките покриви на сградите по поддръжката на магистралата, мотелът и бензиностанцията плюс ресторантите. Но през онези дни там е имало само дива гора. Град Уолдрън пак лежи седем мили по-нататък. На запад още наклон, както и от другата страна на шосе 71, където пътят се откъсваше от прериите на Оклахома. Той обърна отново лице на изток, за да погледне магистралата. Но тогава тя не е съществувала. Тя е била гребен на хълм, изчезнал при строежа на пътя. Колко ли е бил висок? На какво разстояние е лежал? Пътят сега беше на сто ярда, но може би пътните строители не са го разположили по средата на хълма. Може би най-високата му част е била още по-нататък.

— Каза, че не е имало луна — обяви Ръс, дишайки тежко от тичането. — Каза звезди, но не и луна. Не било влажно. Около седемдесет и пет градуса25, може би осемдесет. Лек ветрец, нищо повече.

Боб кимна.

— Добре, а сега му задай още два въпроса. Първият е, къде са били къщите на всички фермери-арендатори? Тук ли са били и този път стигал ли е до тях? Или са се намирали още по-нататък? Ако е така, къде е водел пътят? И второ, попитай го в каква посока е била паркирана колата на баща ми. Той каза, че е била встрани на пътя, тялото било зад волана. Искам да знам от коя страна на пътя и в каква посока е била обърната.

Ръс си пое дълбоко дъх, после се обърна и хукна обратно при стареца.

Отново останал сам, Боб обърна лице към магистралата, която се издигаше над него. Той тръгна обратно през бурените и накрая застана до един от могъщите бетонни пилони, на които лежеше платното. Тук на сянка беше хладно, въпреки че от пътя се носеше бучене. Някой беше изписал „Випуск ’95, окръг Полк“ и на чакъла лежаха кутийки от бира и счупени шишета. Боб можеше да види от другата страна на магистралата как земята се спуска надолу и се превръща в гора и ферма, разположени на склон, дълъг може би две мили, а от гората започваше да се вие малък бял селски път.

Той погледна назад и видя, че действието се беше разиграло по средата на най-лекия склон. Видя Ръс да стои изправен в цял ръст на мястото, където го бе оставил, и се върна обратно.

— Окей — започна Ръс задъхан и полагащ усилия да регулира дишането си. — Пътят бил стара дърварска пътека и водел нататък през хълма. Този район бил изсечен през двадесетте години. Земеделците живеели на миля или нещо такова надолу по щатска магистрала 71 извън Уолдрън в посока Боулс. Там Сам е повалил елена си, а дамата му се развикала.

— Не е било тук?

— Не, сър.

— Окей. А баща ми: бил е от лявата страна на пътя с предница, сочеща на изток. Сочеща към хълма? Прав ли съм? Седнал странично на седалката с крака на земята, но не като че се готвел да потегли. Така ли е?

Още едно смаяно изражение премина по лицето на Ръс.

— Откъде знаеш това? Няма го в нито един от вестникарските репортажи. Сам каза, че колата била паркирана от лявата страна, вратата била отворена, а татко ти…

Боб кимна.

— Какво става?

— О, просто като видях мястото, се замислих. Имам един или два въпроса.

— Какви въпроси?

— Как са стигнали дотук? През най-голямата хайка в Арканзас?

— Това е моят въпрос! Нали помниш, аз го зададох, докато пътувахме онзи ден…

— Но когато го зададе, беше глупав въпрос. Глупав, защото нямахме представа за разположението на пътищата, които водят до мястото, и какъв е бил теренът. Можеше тук да минават петдесетина объркани селски пътя, прекалено много, за да бъдат покрити от полицията и всички да водят насам. Но няма. Само шосе 71, голяма магистрала, добре пазена, и този малък дърварски път, водещ доникъде. Сега въпросът е умен.

Ръс не схвана разликата, но нищо не каза.

— И тогава — попита Боб, — как са стигнали дотук? Ти ми кажи?

— Ами… — Ръс нямаше отговор. — Тук са се срещнали. Той ги е преследвал, те са завили от шосето, той ги е настигнал и ги е блокирал, ъъъ…

— Мислиш, че този малък път е достатъчно широк, за да ги задмине? Било е нощ, забрави ли? И ако се плъзне в меката земя на царевичната нива, е щял да се прецака. Не, той ги е чакал. Вече е бил тук. И то встрани от пътя, далеч от хорските погледи, така че да не ги изненада някой, който е минавал. Как са му се нахвърлили? По дяволите, той беше старо куче. Провел е над две хиляди ареста, сражавал се в три големи островни десанта, не беше глупак. И въпреки това те започват да стрелят и го улучват зле с първите няколко изстрела? Как?

— О… — Ръс изгуби нишката.

— Може да е бил мозъкът на удара. Може да е дошъл да си получи дела от парите.

Ръс го погледна ужасено.

— Баща ти беше герой — промълви той.

— Така пише във вестниците, нали? Той беше просто човек. Не мисли за него като герой, защото тогава не мислиш разумно. Не, не е участвал в тази работа. Не им е вярвал, но е знаел, че идват. Защо ли? Защото е направил завой и паркирал в посоката, от която е дошъл, така че да може да използва прожектора си, който е монтиран откъм страната на шофьора. Трябвало е да ги прикрие. Мамка му, те са щели да се предадат. Това е било. Откъде са знаели къде да идат, за да стигнат при него? Защо им е повярвал? За какво наистина е била цялата работа?

Ръс не знаеше какво да отговори.

— Хайде — подкани го Боб, — има само един човек, който може да ни каже.

— Сам?

— Не — каза Боб, тръгвайки пред него. — Само татко. Той иска да говори. Вече е време да го изслушаме.

Те се върнаха и намериха Сам седнал на отворения заден капак на пикапа да пафка запалената си лула. Миризмата бе като от горски пожар.

— Вие, момчета, май не се изгубихте? Това е изненадващо.

— Сам — започна Боб, — нека те питам нещо. Да предположим, че искам да ексхумирам тялото на баща ми? Каква бумащина е свързана с това?

Старото проницателно лице на Сам се присви под шапката му с увиснала периферия и се изостри.

— Момче, за какво, по дяволите, ти е да правиш подобно нещо?

— Просто искам да знам какво се е случило. Скиците може да лъжат, вестниците също. Всички официални документи може да ги няма, но трупът ще каже истината.

— Боб, минали са четиридесет години.

— Знам, че не е останало много. Затова ни трябва добър специалист. Е, какво трябва да се направи?

— Ще подам молба за ексхумация в окръжната служба на съдебния лекар, а ти трябва да намериш добър съдебен патолог. Намери лекар, а не погребален агент, каквито имат в прекалено много окръзи тук на юг.

— Някой от Литъл Рок?

— Има един човек в медицинското училище във Файетвил, за когото се говорят добри неща. Мога да му се обадя. После мисля, че трябва да се уговориш с някоя морга, за да му освободят място за работа. Боб, наистина ли искаш да си създадеш всички тези главоболия? Случаят беше съвсем ясен.

— Това е единственият начин, по който баща ми може да говори с мен. Мисля, че трябва да чуя какво има да каже. Трябва да разбера какво се е случило през онази нощ.

По обратния път Сам спа и когато спряха пред старата къща, където живееше, беше отгледал децата си и омъжил щерките и синовете си и бе погребал жена си, те почакаха тишината в колата да го събуди.

— Сам? — най-накрая меко каза Боб. Здрачаваше се и слънцето се бе изгубило зад планината Рич, която се издигаше над Блу Ай от запад.

Сам издаде няколко влажни гъргорещи звука в синусите си, помръдна леко и после като че се върна в действителността.

— Сам — каза Боб малко по-високо и очите му се отвориха.

Той погледна всеки от тях.

— Как… къде… какво ста…

— Сам, Сам — каза Боб и хвана стареца за рамото. — Сам, ти беше заспал.

Но в очите му припламна паника, а тялото му се скова от напрежение.

— Кои сте вие? — уплашено попита той. — Какво искате? Не ме наранявайте!

— Сам, Сам — повтори Боб успокояващо, — аз съм Боб. Боб Лий Суагър, момчето на Ърл. Просто си забравил къде ходихме.

Старият мъж отчаяно трепереше.

— Мистър Винсънт, добре сте — обади се Ръс. — Наистина всичко е наред, просто сте забравили.

Но очите на Сам се стрелкаха от единия към другия, изпълнени с ужас.

— Всичко е наред — каза Боб, — всичко е наред.