Нощта на снайпера

47.

РЪС НЕ СПРЯ веднага да сънува Ламар Пай. Фактически две седмици след като се върна, имаше ужасен сън. В най-гадния досега, пълен с писъци, Ламар, пистолети, този път беше включена и Джини Винсънт, пушката на приятеля му Боб беше празна и не стреляше. Истински кошмар. Но докато седмиците си минаваха, разстоянието между кошмарите сякаш се увеличаваше и тогава един ден в края на септември беше толкова зает с работите си и сбогуването, че внезапно осъзна как е изкарал почти цял месец без сънища.

Така разбра, че е настъпило времето за последното нещо.

Беше малка къща, много по-малка, отколкото очакваше, и той провери два пъти, за да се увери, че не е сбъркал адреса. Но не беше. Денят бе хубав, мразовит от настъпващата есен, но много ясен и постоянният оклахомски вятър духаше между дърветата и ги караше да трепкат с изсъхналите си листа.

Ръс слезе от пикапа и тръгна към къщата, качи се на верандата и пристъпи към предната врата.

Чувствам се като идиот, помисли си той.

Но въпреки това почука и след малко вратата се отвори. Това все още беше Средният запад и хората отваряха вратите, без първо да проверят кой е. Пред него застана млада жена. Беше някъде в началото на тридесетте, много привлекателна, слаба, напръскана с червени лунички по бялата кожа и с късо подстригана червеникаворуса коса.

— Да? — попита тя.

— Вие сте Холи? — каза той.

— Да, съжалявам, кой сте…

— Аз съм Ръс.

Тя все още го гледаше с празен поглед и не разбираше какво значи това.

— Ръс Пюти — каза той. — Баща ми живее тук.

— Ръс? Ръс! О, господи, Ръс, не те познах. Минаха толкова години, а ти тогава беше тийнейджър. Влизай, влизай, той толкова ще се зарадва!

Тя го задърпа в къщата, която беше скромна, но чиста. Имаше много книги и оръжейни списания. Малки признаци на домашна интимност подразниха Ръс: телевизионен справочник, чифт маратонки „Найки“. Ако се съдеше по размера, бяха на баща му. Маса с чекова книжка на нея и купчина сметки. Някой беше писал чекове, за да плати дължимото. Рамка, зад която лежеше наградна грамота от Оклахомската щатска полиция. Но той оставя яда и болката настрана.

Това е положението, каза си.

От вътрешността на къщата се чуваха звуците на футболен мач.

— Бъд, Бъд, скъпи, познай кой е дошъл?

— По дяволите, Холи — се чу раздразненият глас на баща му от задната веранда, където очевидно беше сложен телевизорът, — сега е третата четвъртина. Кой по дя…

— Бъд, Ръс дойде.

— Ръс?

Баща му с трополене се показа на прага и застана там, приличащ повече от всякога на Джон Уейн. Косата му беше по-къса, но не по-малко сива и все още беше блед и мрачен, както по времето, когато преди няколко години се възстановяваше от раната си. Първата година на Ръс в университета. Вече не накуцваше и не изглеждаше объркан.

— О, Ръс, прекрасно е, че те виждам — каза той сияещ, а по лицето му се изписа радост.

— Здрасти, тате — рече Ръс малко овчедушно, защото се почувства отново на четиринадесет.

— Това го направи толкова щастлив — обади се Холи, която леко се разплака. — Скоро ми каза, о боже, ще ми се да видя Ръс отново.

— Холи, донеси една бира на момчето. Не, донеси на мъжа една бира. Боже, колко си пораснал. Станал си силен. Говорих с майка ти по телефона и тя ми каза, че се връщаш в университета.

— Вандербилт. Тенеси.

— Чувал съм, че е добър.

— Наистина. За мен ще бъде по-добре, защото не е толкова източен.

— Мислиш ли да останеш във вестникарския бизнес?

— Ами ще се опитам, сър. Ще специализирам английски и имам няколко проекта наум.

— А защо ходи в Арканзас?

— Няма да повярваш, но реших да напиша книга за живота на Ламар Пай — отговори той. — Затова отидох там, да видя откъде произхожда. Има доста интересен произход.

— Защо, Ръс? Защо? Той е насилник и боклук. Живя както умря. Наранявайки хората.

— Да, татко, знам, но поисках да разбера защо.

— Разбра ли?

— Да — отговори Ръс, — разбрах. Трябва да е свързано със семейството му. Както и да е… ти как си? Добре изглеждаш! Какво правиш?

Разговаряха три часа.

Слънцето се скри зад бледите облаци. Денят беше сив и мрачен. В далечината затворът се показа лъскав и бял — единственият източник на светлина в този мрачен ден. Както винаги приличаше на онова, което не беше. Един магически град с омагьосан замък.

Високият слаб мъж се изкачи по мърлявия нисък хълм. Около него оклахомските поля се простираха чак до хоризонта. Той вървеше по пътечките между гробовете, виждайки имената на отдавна забравени хора. Лоши мъже, които бяха извършили ужасни неща и сега лежаха неоплаквани в този забравен край на Америка. Вечният вятър свиреше и вдигаше облаци прах, който се въртеше по земята и между надгробните камъни.

Най-сетне стигна до този, който търсеше.

На него пишеше само „Ламар Пай“. И „1956–1994“.

— Този — каза някой — беше зъл.

Боб погледна и видя стария чернокож затворник, който беше тук и преди, когато Ръс му показа мястото.

— Не идвахте ли и преди няколко месеца? — попита негърът, а лицето му се присви в усилие да си спомни.

— Да, идвах.

— И тогава търсехте стария Ламар, нали?

— Дойдохме да видим Ламар. Така е.

— Тук не се отбиват много хора. Вие сте единственият, който някога е идвал да види Ламар. Щях да си спомням, ако бяха идвали и други. Не, само вие и момчето.

Боб гледаше надгробния камък. Нямаше какво толкова да се види. Просто един плосък камък, обрасъл и прашен. По него личаха въздействието на прахта и времето.

— Едно много, много лошо момче — каза затворникът. — Най-лошото момче в панделата. Живя лошо и лошо умря. Зъл до мозъка на костите си. Зъл от началото до края.

— Беше копеле — вметна Боб, — никой не може да го отрече.

— Зло в чиста форма — каза негърът. — Вярвам, че Бог ни го прати, за да ни покаже какво е злото.

— Може и да е така — каза Боб, — но от това, което научих, някой е свършил добра работа да му го набие с бой. Бих казал, че хората са вложили злото в него, а не Бог. Така става, когато нямаш никой да ти помага или да го е грижа за теб.

Старецът го гледаше и не знаеше какво да каже.

Чу се пърпорене на двигател и двамата мъже се обърнаха, докато един трактор с багер тежко се приближаваше по пътя от затвора, следван от дълга черна катафалка.

— Какво, по дяволите, става? — попита затворникът.

Боб бръкна в якето си и извади един документ.

— Ето. Трябваше да го дам на надзирателя, но го няма, така че предполагам, ще трябва да го дам на теб.

Старецът разгъна листа с любопитство, забърка се за очила и се опита да разбере какво пише.

— Това е официална заповед за ексхумация — каза Боб. — Ще закараме Ламар в Арканзас. Ще бъде при баща си.

Очите на стареца бяха пълни с неразбиране, но не получи повече обяснения.

Боб се обърна и тръгна надолу по хълма, където го чакаха жена му и дъщеря им.