Нощта на снайпера

37.

ДЖЕК ПРИЙС работеше върху проектобюджета за 1998, което беше едно от любимите му занимания.

Обичаше непоколебимия марш на цифрите по страницата, подобието на ред, който те въвеждаха в хаоса на приходите и разходите, докато богатството му нарастваше. Това задоволяваше някаква негова много дълбока нужда.

Батальон 316, Хондураска армия

Салвадорска финансова полиция

Специален отряд на Детройтската полиция

Отряд за бързо реагиране на окръг Балтимор

Екип за спасяване на заложници на ФБР

Екип по сигурността на Комисията по атомна енергия

Специална част на Библиотеката на Конгреса Флотски спецчасти, „Тюлен-група 6“

Наистина беше учудващо. Никой досега не бе гледал на това по този начин, но снайперската стрелба беше бързорастяща индустрия. Взривът на тероризма през седемдесетте, грозните му проявления през деветдесетте, избуяването на тежко въоръжени наркокартели с паравоенни възможности, засилващите се апели на либералите за „усъвършенствани“ (т.е. смъртоносни с хирургическа точност) полицейски операции — всичко това се сумираше в едно нещо: точният стрелец, неговата екипировка и обучението му започнаха да летят нагоре през деветдесетте години, което щеше да продължи и през века след милениума. Като стана дума за това, беше изненадан, че „Уолстрийт Джърнал“ още не е пуснал материал по темата.

Всяко градче, всеки голям град, всеки щат, служба, всяка страна имаха нужда от обучени стрелци с екипировка на световно равнище. Животът ставаше ненормален. Рационалността беше разрушена. Смазани и съсипани от разочарование, политическо, семейно или икономическо, мнозина мъже ставаха насилници. Обезумелият на работното си място, взелият за заложници членове на семейството си, организираната криминална банда, охраната на наркотърговците — всички бяха тежко въоръжени. Кой би могъл да ги спре? Не и патрулният полицай или палячото от охраната. И двамата бяха недостатъчно обучени и им липсваше кураж. Не, това щеше да бъде нещо като негов двойник: мъж с хладнокръвието, опита и най-важното — волята да лежи там в тъмнината и когато се случи нещо подобно, да изпълни дълга си. Бавно обира спусъка, контролира дишането си, пълно доверие в оръжейната система, нито помен от засечка, съмнение или трепване, и спусъкът стига до края. На сто ярда разстояние малък къс метал, движещ се със свръхзвукова скорост, влиза в черепната кухина, разширява се, както юмрукът се разтваря в длан, след това излита отзад в облак розова мъгла. И всичко свършва.

Той, Джек Прийс, беше разбрал това по-рано от всички и сега бе готов да яхне вълната към едно по-добро и по-сигурно утре.

— Генерале?

Беше Пек, длъгнест и с бледи очи, долнопробен като самата смърт, в униформата си на заместник-шериф, на която златната му значка блестеше ярко.

— Генерале — каза той. — Време е. Сигналът току-що беше подаден.

— Моля, докладвайте.

— А?

— Докладвай положението, идиот такъв.

— О, да, сър. Те са там, трябва да са се запътили натам. Старият вижда добре, иначе нямаше да прати сигнала.

— Тогава да оседлаваме конете.

Прийс вече беше облякъл бойната си униформа. Това беше странно подобие на камуфлажен гащеризон, педантично осеян с хиляди връзки от същия плат, които минаваха през хиляди кукички. В помещението той му придаваше вида на голямо влакнесто куче, което ходи на два крака и току-що е излязло от някое тресавище. Но сред природата му даваше възможността да стане безформен и невидим. Той стана, усещайки опъването на връзките, и бързо влезе в банята. Пред него на умивалника лежаха четири дебели цветни молива: черен, кафяв, масленозелен, тревистозелен. Той мразеше плетените маски, които някои от момчетата носеха: прекалено дебели бяха и ограничаваха периферното зрение. Бързо нанесе бойния грим: диагонални линии, дебели около инч. Мракът в гората щеше да погълне розовия цвят на кожата му както лъв налапва парче месо. Онова розово, любезно, честно, красиво лице, с което гледаше света и зад което криеше истинската си същност, беше изчезнало. Сега вместо него оттам надничаше воин, древен и страховит, белите му очи неестествено изпъкваха на фона на бойната окраска.

Той грабна шапката си, онази, която беше носил през двете години във Виетнам, докато командваше „Оцелот“, и се втурна навън, спирайки се само за да грабне своя „Браунинг Хай Пауър“ и го пъхне в презраменния кобур. Дуейн Пек беше запалил четириколесния мотоциклет с двойно предаване и вече бе завързал пластмасовата кутия с карабината на кормилото.

Джек Прийс се качи на седалката зад него и с врътване на газта Пек се стрелна напред. Не бяха използвали мотора при предишните рекогносцировки на района, но си бяха набелязали пътека между дърветата, която щеше да отведе Джек Прийс за десет минути до хълма, който се издигаше над поточето и пътеката. Малкото превозно средство погълна разстоянието, въпреки че Пек не караше твърде бързо, така че не се чуваше вой на двигател.

Те стигнаха мястото и Прийс слезе, свали кутията и я отвори. М–16 с гигантското си око на върха на масивната тръба, монтирана над затвора, представляваше черна сянка в слабеещата светлина. Заглушителят стърчеше от дулото подобно на елегантен хобот, един тънък цилиндър, дълъг цял фут. Металът беше напълно покрит с тефлон, който скриваше блясъка му и бе някак си мъртъв на пипане. Той се наведе, бързо закачи миниатюрното акумулаторче на колана си, вдигна пушката и погледна извития като банан пълнител за двадесет патрона, в който имаше само деветнадесет. Здравословна предпазливост, когато работиш с оръжия, захранвани с пълнител. С щракване дръпна затвора назад и после го бутна напред, зареди и запъна ударника, а после бутна с палец предпазителя на „Вкл.“.

— Пек, сега изчезвай оттук. Ще се срещнем в района на съсредоточаване в полунощ. Ако ме няма, проверявай на всеки час.

— Да, сър — промърмори Пек.

Генералът се обърна и тръгна нагоре по склона, слушайки тихото бръмчене на двигателя на мотора бавно да изчезва в далечината.

Вървя десет минути и видя пред себе си широк, покрит с иглички горски участък, накъсан от групички издигащи се право нагоре дървета, осветен в единия край от залязващото слънце от другата страна на просеката. Той се придвижваше плавно напред около двадесет до тридесет фута, без да спира, а после се сливаше със земята и внимателно се ослушваше. Достигна края на просеката и след като застана зад един бряст, внимателно надникна надолу. Видя фигури зад прозореца, които оживено разговаряха. Трудно можеше да ги различи. С бинокъл щеше да успее, но слънцето беше прекалено ниско и съществуваше възможността да хвърли „зайче“. Вместо това вдигна пушката и с мръдване на палеца първо включи на светлина, а после прицел и мина на инфрачервения лъч.

Колибата, лежаща на около двеста ярда, беше малко извън обсега на търсещия лъч, така че не можа да получи хубаво осветяване. Освен това липсата на пълна тъмнина също намаляваше осветеността. Но и това беше достатъчно. В мрачната зелена светлина можа да види три фигури. Изглеждаха възбудени. Подробностите бяха заличени. Единият изглеждаше слаб и висок и с лекота можеше да мине за Боб Лий Суагър, който го беше посетил преди две седмици. Другият беше момчето.

Довърши ги, помисли си той.

Още в момента, защо да чакам? Гръмни ги, за да се свърши с това. Можеше да вкара деветнадесет куршума през прозореца за по-малко от две секунди и патроните калибър .223, въпреки че не бяха мощни и точни на дълги разстояния, бяха истински шампиони по бързина и все пак предлагаха скорост 2500 фута за секунда на подобно разстояние. Щяха да са мъртви, преди да се стоварят на земята.

Но Джек беше професионалист. Ще се придържаш към плана, който репетира старателно. Когато човек импровизира, законът за непредвидените случайности винаги взима своето.

Той изключи лъча и прицела и се оттегли ниско приведен към земята, докато не се изгуби сред дърветата. Тогава се изправи и се върна обратно по пътя покрай планинската верига, без да вдига нито шум, нито прах. Когато стигна до скривалището си, вече беше почти напълно тъмно.

Покрив от пластмасова зеленина, която никога нямаше да се превърне в изгнило кафяво и по този начин да разкрие позицията му, лежеше върху него. Джек го дръпна встрани. Скривалището не беше толкова обикновена дупка, а по-скоро тесен дълъг окоп, изкопан в земята. Достатъчно дълбок, за да скрие легнал по очи човек, но и удобен за измъкване, ако нещата се сговнят. Пръстта, извадена при копането, беше старателно разпръсната между дърветата, за да не привлече внимание.

Прийс се плъзна вътре и зае позиция, след като придърпа покрива над главата си. Бързо намери устойчива поза за стрелба, облягайки оръжието на торба с пясък.

Мина на инфрачервена светлина и веднага всичко пред него се освети в зелено като водата в аквариум: бялата извиваща се лента на пътеката, полюшващите се стени от растителност, малко по-различният цвят на скалите. Пътеката минаваше под него само на някакви си петдесет ярда. Там щеше да ги поеме, поставяйки визирното кръстче върху гърдите на по-високия, после щеше да издуха един беззвучен куршум, след това съвсем лекичко да се извърти към другата фигура. Досега го беше правил стотици пъти.

Прийс изключи светлината. Акумулаторът можеше да изкара осем часа, но той знаеше, че ще ги чуе, когато тръгнат надолу по пътеката, и затова нямаше смисъл да хаби енергията. В този занаят човек не оставя нищо на случайността и единственото, което не можеше да контролира, беше времето, което щеше да трябва на двете мишени да се появят в обсега му.

Той се облегна назад и вдигна камуфлирания си и стегнат с ластик ръкав, за да погледне часовника си: 19,10. Предположи, че ще мине още час и нещо. А може би и повече и трябваше да остане нащрек.

Всъщност Прийс беше повече прозорлив, водач, администратор и треньор, отколкото същински снайперист. Но дори във Виетнам вярваше, че един командир трябва да понася и да се изправя срещу същите опасности като хората си, дори и само за да разбере по-добре проблемите им. Затова излизаше на мисия всяка седмица. През двете си години беше натрупал тридесет и две убийства, разбира се, непризнати официално, защото от офицерите не се очакваше да вършат подобни неща. Въпреки това тридесет и двамата души бяха недвусмислено мъртви. Дори една нощ за две минути гръмна четирима. Невероятен случай, неописуемо усещане.

Но се говори, че човек помни най-добре първото си убийство и за Джек Прийс това важеше с пълна сила. Както си лежеше там в скривалището в усилващия се мрак и нощната гора бе започнала да се събужда за живот, той си спомни как беше кацнал в онова еленско скривалище в друга арканзаска гора (немного далеч оттук, а на по-малко от двадесет мили по въздуха). Мразеше онова оръжие: непоносимо тежко, с огромен инфрачервен прожектор, закачен под дулото, и грамаден прицел отгоре. На гърба си носеше огромния пакет на акумулатора, а презрамките се впиваха в тялото му. И всичко това за един недорасъл куршум с метална ризница калибър .30 и тегло 110 грейна, който удряше с малко повече сила от .38 „Спешъл“. Беше най-добрата пушка от трите с работещи оптически прицели М–3 и той я бе заредил с възможно най-точните муниции. И както Френчи Шорт беше обяснил, вероятно нямаше да му се наложи да стреля.

— Братко, трябва да свършиш една работа за нас — му беше казал Френчи Шорт. — Имаме един шибан щатски полицай, който е пионка на руснаците.

— А? — попита двадесет и една годишният младши лейтенант Прийс, все още неоформен младеж, чиято слава като автор на „Нощни снайперистки операции: теория и доктрина“ в „Инфантри Джърнал“ беше започнала да избледнява.

Когато после се замисли, Прийс осъзна какъв куп глупости е историята, която Френчи му пробута. Но за един двадесет и една годишен офицер от пехотата, кипящ от антикомунистически бацили, както изискваше политическата култура в 1955 година, който обожаваше Джо Макарти46 и за малко (проклятие!) беше изпуснал Корея, тя имаше известен смисъл. Отчасти това се дължеше и на Френчи, който имаше онази изчанчена дарба на ненормалниците да бъдат крайно убедителни. Френчи би могъл да продава сталинизъм в ГУЛАГ. Френчи притежаваше странната хамелеонска способност да абсорбира твоята личност, да се превърне в теб и така в крайна сметка да влезе в подсъзнанието ти, докато те поваля с яростен целенасочен зрителен контакт, задушаващо подмилкващо обаяние и бандитска грубост.

— Мислехме, че сме с години напред от червените в инфрачервената светлина — каза Френчи, който всъщност беше от Пенсилвания, но говореше с успокояващия акцент на Прийс от Южна Джорджия, — но, мамка му, получаваме доклади, че имат инфрачервен експериментален прицел, който е ефективен на разстояние двеста ярда.

— Мамка му — отговори младежът.

— И ти и аз знаем, че не са толкова добри. Как са стигнали толкова напред?

— Шпиони — каза Прийс.

— Правилно. Изглежда, че онзи пътен полицай има дългове от комар, така че някакъв кукловод от Червената армия го е надушил и му е направил предложение. Или ще проникне в „Невидимо лъчение“, или ще затъне. Затова този дърт пръч е арестувал един капрал по лъжливо обвинение и заплашва да му съсипе живота. Но ченгето щяло да го пусне, ако му достави определени документи. Вътрешният отдел има показанията на момчето от затвора. Сега трябва да пратим на червените едно съобщение: това ще се случи с всеки, който е против американската армия. Ние не взимаме пленници.

Прийс повярва в това, защото поиска да повярва и защото, разбира се, много добре се знаеше, че разузнаването на Червената армия бе проникнало сред всички нива на обществото, надничаше от всеки ъгъл и беше способно на всичко. Както Френчи беше посочвал много пъти:

— Тия типове дори не вярват в Бог, а щом веднъж се откажеш от духовното си наследство, си способен на всичко.

И така четири вечери по-късно се намери на еленската пусия, наблюдавайки разиграващата се пред него драма. Доколкото разбра, Френчи беше подготвил сценарий на арест, в който действителните стрелци щяха да гръмнат ченгето. Идеята беше да се маскира убийството като случило се по време на изпълнение на служебния дълг, така че само руснаците да разберат за какво става дума. Трябваше да бъде направено. Това беше дълг. Но ако професионалистите пропуснат, идваше ред на Джек.

Той гледаше от дървото как полицейската патрулка спира, обръща и заема позиция. Джек насочи прицела към мъжа, включи инфрачервената светлина и наблюдаваше как при движението на човека скучната сцена сменя цветовете си. Полицаят си седеше в колата, изглеждаше тъжен и беше нервен. Свали си шапката и търпеливо зачака. В един момент провери прожектора си. Джек беше нависоко и добре виждаше над царевицата, но тя представляваше проблем, защото листата й рефлектираха прекалено ярко в сменящите се цветове. Но въпреки това знаеше, че може лесно да улучи тази мишена.

След време пристигна втора кола. Тя спря срещу патрулката, а полицаят измамник насочи прожектора си срещу нея. Слязоха двама млади мъже, единият като клонинг на Джеймс Дийн, с коса пригладена назад във вълниста купчина, дръзка цигара висеше от устните му, джинсите му бяха тесни и секси. А другият беше отпуснато мудно селянче в тениска. Беше прекалено далеч, за да чува ясно думите, но двамата младежи бяха вдигнали ръце и ченгето слезе от колата. Приличаше на нещо като предаване. Ченгето крещеше нареждания. По-хубавото момче хвърли нещо в прахта. Прийс насочи прицела към него, както си лежеше там в прахта, и веднага видя, че е гаечен ключ, а не оръжие.

Изведнъж тромавото момче хукна напред. Прийс наблюдаваше в ням ужас. Нощта сякаш се разпадна. Настъпи един ужасен момент, когато всичко сякаш замръзна, и в този миг Прийс напълно смени страните, естественото му уважение към униформата и всичко онова, което представляваше тя, надви рационалната част на мозъка му.

Прииска му се да изкрещи на ченгето: той има пистолет. Насочи прицела в гърдите на хубавото момче и едва не натисна спусъка. Едва. Едва не гръмна небрежния тип.

Стреляй!

Не.

Той свали пушката и осъзна, че ридае. Продължи да гледа и в следващата секунда хубавото момче измъкна пистолета си. Светкавиците осветиха нощта, но звукът от изстрелите беше глух и далечен. Вдигна се прах, когато мъжете се разбягаха и изпокриха. Прийс отново вдигна пушката и в зелената светлина на снайперския прицел видя тромавото селянче проснато на гръб, а едно голямо черно петно бързо се разрастваше на зеленикавото бяло на тениската му. Във въздуха все още се носеше дим от изстрелите или прах. Ченгето беше на земята до колата си и презареждаше. Другото момче беше изчезнало в царевицата.

Стой си на мястото, изкрещя Джек наум Повикай подкрепление. Онзи няма къде да иде.

Но ченгето презареди и се изправи. Джек можа да види, че и то е улучено и се движи с бавната болка на човек, привързан към дълга си от сили прекалено големи, за да бъдат разбрани от другиго.

Остани си на мястото, изкомандва Джек.

Но полицаят беше упорит като магаре или прекалено горд, твърде проклет, рядък като кокошка със зъби, истински американски герой, за да си остане на мястото. И той с мъка тръгна по банкета на черния път, едната му ръка бе неподвижна, вървеше с бавните крачки на човек, който губи кръв, но не и куража си, и е маниак на тема дълг. Джек го изгуби сред отраженията на царевичния листак. Той свали карабината и зачака. Минутите се влачеха бавно. Джек чу викове и отново гласовете бяха неразличими. После пукот и отблясъци на изстрели сред царевицата.

И пак настъпи тишина. Той чакаше. Близо до колата от прикритието на царевицата се показа фигура. Джек гледаше неспособен да я разпознае и не можа да различи чертите на лицето, но разпозна ритъма на крачките.

Беше ченгето, което сега бе толкова претоварено с тъга, че едва се движеше. Стигна до колата си и седна странично на седалката. Изглежда, бърникаше нещо. После Джек го видя да говори по радиостанцията. След това окачи микрофона на мястото му. Почака, после опита отново. Направи и трети опит, сетне пак го остави. След това се размърда, сякаш смушкан от нещо. Грабна микрофона и оживено заговори, а после отново го окачи. Беше осъществил връзка.

Ченгето си седеше в колата.

Джек вдигна пушката, щракна оптическия прицел и невидимият лъч се протегна, за да впримчи полицая.

Той закова кръстчето в центъра на гърдите му. Защитникът на закона дишаше тежко и сякаш сам си говореше.

Направи го, каза си Джек.

Той е червен, напомни си той, въпреки че вече не вярваше в това. Направи го, отново се подкани.

Пушката натежа. Кръстчето затрепери, отмести си от гърдите, спусна се надолу по крака към земята. НАПРАВИ ГО!

Той започна да повдига дулото, докато кръстчето не раздели широкия гръден кош на четири равни части. Спусъкът стигна до края и през заглушителя пушката се обади веднъж с кашлица, но без припламване. Нямаше откат или не усети почти никакъв. Джек видя как куршумът улучи, видя тялото да подскача от удара, после да се килва встрани и да се хваща за волана.

Той загаси оптическия прицел.

Джек спусна предпазителя и преметна пушката. Слизането до земята беше кратко дори с ужасно тежкия акумулатор на гърба. Той се обърна и почти беше преполовил спускането по другата страна на хълма, когато чу първата сирена.

Гласове.

Джек се върна в настоящето.

Той включи прицела.

Високият мъж и по-ниското момче вървяха и оживено разговаряха. Оптиката беше превъзходна. Бяха големи и ясни като на живо, бързайки надолу по горската пътека покрай рекичката в падината между двата ниски хълма. Доскоро бяха на седемдесет ярда от него, а сега вече на шейсет.

Палецът на Джек бутна безшумния предпазител на „Изкл.“. Той завъртя много леко и плавно пушката, проследявайки големия мъж, който представляваше зелено привидение в оптическия прицел, осветяван от инфрачервения прожектор върху него. Почувства как свободният ход на спусъка свършва, а кръстът на прицела попадна върху гръдния кош и за един вълшебен миг изглеждаше закован там.