Нощта на снайпера

2.

ДЖИМИ СЕ ПРОТЕГНА към задната седалка и взе хартиен плик за покупки, чието тежко съдържание го изпъна, когато го вдигна.

Пликът не се скъса, въпреки че щом го постави в скута си, Бъб чу глухия звън от сблъскването между тежки железни предмети.

— Дръж — каза Джими, извади голям револвер с дълга цев от плика и го подаде на Бъб. — Това тук е един „Смит Спешъл“ калибър .44. Рита като муле, толкова е голям. Оле!

Бъб погледна нещото. Усещаше го невъзможно тежко в ръцете си, мазно, плътно, странно заредено с енергия. Оръжие. Револвер. Никога не бе имал револвер. Там, откъдето идваше, всички имаха оръжия, но не пистолети. Беше виждал полицаи с такива и толкоз. Той погледна към Джими и усети как устата му зейна, а на лицето му се изписа глуповато изражение, когато разбра, че не знае какво да каже.

Междувременно Джими беше измъкнал някакъв автоматичен пистолет с извити чепати чирени от еленски рог и започна да потраква и да щрака с него, постави нещо в ръкохватката му и се заигра с малко лостче.

— Тридесет и осем „Супер“ — каза той доволно. — „Колт“. Също дяволски як пищов. Много го бива, нищо, че е малък. Пистолет за професионалисти.

Но тогава забеляза изражението на дълбоко смайване по лицето на младия му братовчед.

— Какво те притеснява, Бъб? Какво те гризе?

Бъб не можа да измисли нищо, което да каже. После избъбри:

— Сссстрах ме е.

— О, Бъб, я стига. Няма нищо сложно в това. Влизаме, показваме им пищовите, те ни дават парите, свършваме и изчезваме. Толкова е просто. Един тип в панделата ми каза как се претръсква супер. Виж, на всеки шибан час прибират парите в сейфа. Така че сега след сутрешното пазаруване всичко е в сейфа в канцеларията точно отпред. Във всеки проклет магазин от Съюза на независимите супермаркети е така. Онзи ми каза: нищо работа. Няма по-лесна печалба.

Гърлото на Бъб пресъхна, а после дишането му стана затруднено. Искаше му се да заплаче. Толкова обичаше Джими, но… не мислеше, че има куража за такова нещо. Просто искаше отново старата си работа. Искаше само да кове пирони за мистър Уилтън. Всеки ден като останалите. В дъжд и студ, сняг или мраз, просто да кове пирони. Това му беше достатъчно.

— Слушай, приятел — каза Джими и се наведе към него, придърпвайки Бъб съзаклятнически. — За теб не знам, но аз няма да се върна на някаква шибана работа в дъскорезница, за да направя проклетия мистър Ърл, шибания Суагър, щастлив. Няма да работя там. Рано или късно изгубваш пръст, ръка или крак. По дяволите, виждал си ги да търчат наоколо без ръце. „О, той работеше в дъскорезницата.“ Без мен. Не, сър.

Той се облегна назад, дишайки тежко, и погледна часовника си.

— Време е. Тръгваме, влизаме и излизаме. Никой нищо не подозира. И тогава ще си вземем дела. Да, ще го направим. Можем да се махнем от лайнения беден Западен Арканзас и да тръгнем за Калифорния. Погледни ме! Бъб, погледни ме!

Бъб вдигна очи и се втренчи в братовчед си.

— Е, приличам ли на някакъв тъп работник от дъскорезница, който печели хилядарка на година и живее по милост в къщата на някаква бабушкера? Не, сър, аз приличам на колегата Джеймс Дийн. Зная, че е истина. Толкова съм красив. Отивам в Калифорния, където имам намерение да стана голям киноактьор. Бъб, можеш и ти да дойдеш. Виж, една звезда винаги си има любимец. Нали разбираш, обажда се по телефона, прави резервации и взима самолетните билети. За това съм те определил. Ти ще си моят любимец.

— Нно Иди те обича. — Както много други, Бъб беше наполовина влюбен в младата жена на Джими.

— За Иди ще има достатъчно. Ще видиш колко много ще има за това момиче. Ще вземем и нея. Ще дойде с нас в Калифорния! Намерих приятели, които ме чакат там. О, ще си прекараме страхотно ти, аз и Иди в Лос Анджелис. Ще станем звезди!

Той беше толкова разпален, че Бъб затвори очи и за секунда я видя: неговата представа за филмовите звезди включваше басейни, модни дрехи, малки мустачки, лъскави коли и всичко това под калифорнийското слънце. Точно до този миг това изглеждаше напълно невъзможно дори насън.

— Кълна ти се, никой няма да пострада. Ти просто ще ми пазиш гърба в тая канцелария. Ще им покажеш пищова и аз ще им покажа своя. Никой няма да се бие с нас за някакви шибани пари, които принадлежат на бакалската компания. После излизаме. Отбиваме се, взимаме Иди и изчезваме. Никой няма да пострада. Хайде, Бъб, имам нужда от теб. Време е да тръгваме.

Джими слезе от колата и напъха автоматичния пистолет под колана на сивокафявите си дочени панталони. Решително сложи слънчевите очила на красивото си лице, а после бръкна в джоба си и измъкна пакет „Лъки Страйк“. С рязко движение на китката накара една цигара да се покаже, измъкна я от пакета с устни и я запали с една „Зипо“, която по магически начин се бе появила в ръката му. Той се обърна и махна на горкия Бъб, който само гледаше, мислейки си, без да заеква, наум, че всичко вече е кино.

Джими води. Джими крачи уверено, в стъпката му има бибоп, на лицето усмивка. Бъб е зад него. Бъб е уплашен и объркан. Той също е пъхнал пищов в панталоните си, който е тежък и ужасен, дулото е дълго и се забива в бедрото му, затова ходи като с дървен крак подобно на сакат, подскачащ тромаво, за да не изостане.

Не трябваше ли да носим маски?

Представи си, че ни разпознаят?

Мама тооолкова ще се ядоса.

Защо върша това?

Защо се случва?

Джими… Джими… Помогни ми!

Джими просто продължава наперено напред, а сияещото му лице е озарено от удоволствие. Както бърза, вежливо махва на една жена, която се мъчи да натовари колата си, бързо се навежда и вдига последната й торба, така че да може да я прибере.

— Благодаря — казва тя.

— Няма защо — пропява той толкова очарователен, че тя изобщо не забелязва пистолета, пъхнат в панталоните му. Това изяжда секунда или малко повече и затова Бъб го настига и двамата влизат заедно. Магазинът е странно тъмен и огромен. Напомня на Бъб църква. На шест щанда шест жени в синьо подрънкват на каси, слагайки една по една стоките на лентата, докато набират покупките на апаратите. Това е най-големият супер, който Бъб някога е виждал! Остава с впечатление за огромни пространства, проход след проход, купища стоки и храни. Това е една Америка, която никога не е виждал. Нещо в порядъка на това място, огромните му размери и грижливото планиране, с което е изградено, го изплашват. Има усещането сякаш се готви да оскверни храм. Тъничък гласец започва да хленчи. Коленете му треперят. Копнее за куража да изкрещи: Не! Не! Джими, не! Но отпред Джими е толкова уверен в себе си, че Бъб няма нито възможност, нито смелост да се изправи срещу него. Между другото вече се случва. Толкова бързо.

Джими е стигнал до нещо като канцелария зад последната каса. Една висока оградена клетка с врата в центъра на цялото това пространство. Покрай стените има тезгях и една приятна червенокоса жена стои там и говори с негърка. „Върджиния“, пише на блузата й, „помощник-управител“.

Тя поглежда Джими, реагира на неговия чар и външен вид както всички останали и една широка усмивка започва да грее, докато не разпознава, че онова, което вдига към лицето й, е пистолет, и то се стопява в страх. Джими блъсва цветнокожата дама на пода и мушва пистолета в лицето на Върджиния, викайки:

— Влизай в канцеларията и отваряй сейфа.

Дишайки тежко отровен въздух като риба, умираща на пристан, Върджиния натиска звънец и вратата, водеща към канцеларията, се отваря и един млад мъж се показва. Бъб не е сигурен какво се случва след това. Чува се пукот, но не може да определи откъде, който като че няма смисъл, никой не го е искал и младият мъж пада на колене, а после на пода. Мокър е. Нещо мокро излиза от него и се разлива по целия под. Бъб чува писъци, викове, скимтене. Той бавно вади револвера си и след секунда са в канцеларията, но Джими го блъсва обратно, крещейки:

— Ти прикривай отвън. — Така Бъб застава на пост и не вижда нито знае какво става в малката канцелария, освен че там настъпва ужасна суматоха.

Пукот!

Прозвучава отново и Бъб трепва страхливо. Той изобщо не обича този звук. Знае, че това е пистолетен изстрел, и се надява, че Джими стреля във въздуха или в пода, за да ги уплаши. Но от бездънния ужас на писъците той започва да разбира, че всъщност Джими застрелва хора. Защо ще прави това? Защо Джими да застреля когото и да било? Ако някога си виждал Джими да тича с футболна топка, да избягва онези, които се опитват да му отнемат кълбото, да финтира, да се откъсва в празното и да хуква с големи грациозни крачки, съпроводен от рева на тълпата, никога не би си помислил, че такова момче може да стреля по хора.

Бъб започва да плаче. Това изобщо не му харесва. Плаши го до смърт. Трябваше да е в автобуса с Джими на път за Блу Ай. Джими ще живее с Иди и ще работи в дъскорезницата на Майк Лоугън в Нънвил. Така каза мистър Ърл! Мистър Ърл каза, че ще стане! Защо не стана? Защо не беше в автобуса?

Някой се приближава към Бъб, един голям негър, и го притиска към щанда, държейки го за ръцете. Удря го силно в устата и очертанията на света се размиват. Защо? Защо той удари Бъб? Бъб се хвърля напред с рамото, и мъжът се плъзва надолу. Бъб насочва револвера към него.

— Защо? — пита той.

Джими е до него.

— Направи го — нарежда той — Направи го!

Не мога — мисли си Бъб. Не ме карай.

Но негърът се надига от пода и тръгва към него и револверът гръмва. Не искаше това да става. Нямаше такова намерение! Идеята не беше негова! Не е виновен! Вината е в негъра!

— Ухааа, момче на място — изкрещява Джими, изпълнен с възхищение. — Хайде, давай да се махаме.

Влачейки една голяма торба, Джими го повежда навън. Спира се веднъж, обръща се и изревава:

— Бягайте всички! — И стреля пет пъти над главите на хората, клекнали зад касите. Те падат назад едни върху други, за да побягнат с писъци.

Изведнъж става светло. Те са вън на опустелия булевард „Мидланд“, обаче на Бъб му се струва, че хора се крият зад паркираните коли и във входовете на магазини. Съвсем неочаквано това някак си му харесва. Вълнуващо е. Чувства се важен.

— Хайде, Бъб, давай да изчезваме оттук!

Джими го дърпа да пресекат, когато една черно-бяла полицейска кола с виеща сирена се появява от долния край на улицата и кара право към тях толкова бързо, че за секунда от мъничка става голяма.

Бъб е толкова изплашен. Ще ги удари. Но много спокойно Джими внимателно се прицелва и започва да стреля. Пукпукпукпукпукпук!

Той стреля бързо и Бъб гледа как куршумите му удрят и разбиват предното стъкло на полицейската кола, която изведнъж поднася наляво и се удря в паркиран автомобил. Шумът е страшен! Навсякъде се разхвърчава строшено стъкло.

— Право в десетката! — изкрещява Джими подигравателно. — Хайде, Бъб, да се махаме оттук. Започна да става горещо!

Те се понесоха по улицата, след това пресякоха един пасаж, свърнаха наляво в квартала на цветнокожите и гледаха как неграта побягват. Зад тях се надига вой на сирени.

— Убих човек — каза Бъб.

— Никого не си убивал — отговаря Джими. — Кълна се в Бога. Осигури на стареца тръпката на живота му. С години ще разказва на внуците си за това.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен, мамка му. Не съм заредил пищовите с истински патрони. Тия хора легнаха на земята, защото си мислеха, че са простреляни. Страхотна смешка. След час ще се пукат от смях. А сега съм гладен. Какво ще кажеш за хамбургери?

Бъб само преглътна. Не беше сигурен дали вярва на Джими. Спомняше си нещо да потича от момчето, което падна в канцеларията. Не беше видял същото по чернокожия, когото простреля, но беше толкова шумно и всичко в главата му бе объркано. Знаеше, че полицейската кола катастрофира и че предното й стъкло се пръсна.

— Стигнахме — каза Джими. — Имаш ли някакви пари? Останал съм без петак.

Той отби и паркира пред огромна сграда от хром и стъкло, в която имаше нещо бъкроджърско6, а пред нея вече бяха паркирани много коли под най-различни ъгли спрямо централната постройка.

Бъб прочете табелата, оформяйки всяка сричка: „Тейсти Фрийз“.

— Чух, че тук имат най-хубавите хамбургери в света. Да видим какво предлагат.

— Ъ, Джими, ъъъ…

— Изплюй камъчето, момче.

— … ммислиш ли, че това е добра идея? Имам предвид, че полицаите ще търсят тази кола?

— Никога няма да си помислят, че сега ще спрем за бъргъри. Нали така?

И наистина няколко черно-бели коли профучаха с виещи сирени и святкащи буркани.

— Виж, онова, което правя, е нещо ново — обясни Джими. — Нарича се хладнокръвие. Аз съм наистина хладнокръвно копеле.

— Копеле? — попита Бъб. Не го беше чатнал.

— Аха. Хладнокръвното копеле е ловък тип. Не се поти и не се вълнува. Винаги има усмивка на лицето. И е бунтовник. Бунтува се срещу нещата, защото знае, че се опитват да го прецакат. Но винаги остава хладнокръвен. Нищо не може да го изкара от равновесие.

Бъб започна да размишлява над тази нова идея. Изведнъж се появи автокелнерка.

— За какво е тази врява, сладурче? — я попита Джими.

— Някакви типове са обрали супера — отговори тя. — Убили са няколко души и един негър.

— О, само почакай — подхвърли Джими и силно смигна на Бъб, — обзалагам се, че скоро ще откриеш, че никой не е бил застрелян истински.

— Не знам — каза момичето.

— Кой е най-хубавият ви бъргър?

— Имаме най-различни видове. Много вървят „Върховните“ с бекон. Вътре има бекон, сирене, маруля и домати. Двете половини са свързани с клечки за зъби. Отгоре слагат малко знаменце. Наистина са сладки.

— Бъб, добре ли ти звучи?

Бъб кимна, беше гладен.

— Добре — каза Джими. — Два от „Върховните“ с бекон, две порции картофки. Имате ли млечен шейк? Имам предвид направен от истински сладолед и мляко, разбити с миксер, докато стане супергъст?

— Да, сър. Най-добрите шейкове в града.

— Донеси ни два. Шоколадови.

— Ягодов — се обади Бъб.

— Един шоколадов и един ягодов — повтори момичето.

Джими се облегна назад. Запали друга лъки, вдъхна дълбоко и после погледна часовника си. Имаше вид на човек, който няма никакви тревоги на главата.

— Сега просто се отпусни — измърка той. — Всичко ще е наред. Ще бъде хладнокръвно. Ние сме най-хладнокръвните копелета наоколо.

Момичето донесе хамбургерите и това беше най-добрият, който Бъб някога бе ял. В Блу Ай едно заведение на име „Чекс Чек Аут“ предлагаше хамбургери, но те бяха мазни буци от препържено говеждо върху кораво малко хлебче и нямаха нищо общо с тези тук. Небеса: месото беше толкова дяволски крехко, сиренето с остър вкус, но беконът наистина караше всичко да пее. Кой би си помислил да пъхне парче бекон в бургера?

— По дяволите — обади се Бъб, — това не е ли страхотен бъргър?

— Кралски бъргър — съгласи се Джими. — Кралят на всички бъргъри. Окей, а сега просто ела с мен. — Той слезе от колата, взимайки със себе си съвсем небрежно торбата, на която пишеше „Асоциация на независимите супермаркети“, и просто тръгна бавно и толкова спокойно, колкото изобщо бе възможно.

— Сега вече знаят номера на колата ни — обясни той. — Не бихме могли да минем и две преки с нея. Така че ще си намерим друга от същото място, откъдето взех тази. Видя ли, всичко се нарежда чудесно.

Те напуснаха главната улица и вървяха една или две преки до приятен район с малки, добре поддържани къщи. Лятната горещина не беше толкова силна заради големите зелени дървета, които закриваха всичко. Беше като омагьосано. Поливални машини се въртяха напред-назад подобни на огромни вентилатори на няколко от моравите. Неколцина млади мъже косяха тревата, а косачките потракваха. Те се разминаха с една стара дама.

— Как сте, мадам — каза Джими. — Приятен ден.

— Приятен и на теб, младежо — отговори тя с усмивка.

Много скоро Джими попадна на един „Олдсмобил“, паркиран без надзор в алея за коли. Той се обърна и се усмихна на Бъб.

— Видя ли, ако си прекалено нервен, хората ще усетят, че готвиш нещо лошо и нищо не можеш да направиш. Ако си хладнокръвен, просто се усмихваш с вида на човек, който има целия свят в малкото си джобче. И се отдръпват и ти оставят цялото пространство, от което имаш нужда. Само гледай колко лесно ще стане.

Като каза това, той бавно тръгна нагоре по алеята за коли, отвори вратата и секунда по-късно колата запали. Джими даде назад.

— Хайде, Бъб, да не би да чакаш мистър Ърл Суагър лично да те покани?

Бъб се качи.

Потеглиха в друга хубава кола, возейки се колкото може по-бавно из уличките на предградието. Джими отново погледна часовника си, сякаш трябваше да спазва някакъв график.

— Пусни радиото и намери хубава музика — нареди той.

Това се стори странно познато на Бъб и той се наведе напред, плъзна стрелката по скалата, занатиска копчетата, докато не се чу пукане и звуци. Но нищо от онези щури работи на Бил Хейли с отсечен ритъм, които Джими предпочиташе. Намери кънтри — Патси Клайн, после попадна на Пери Комо, който пееше за луната, която се стоварва в окото ти като пица, намери мис Дей, която пееше „Ке сара, сара“, и още…

„Властите във Форт Смит са поставили контролни постове из два щата, за да открият двама въоръжени и опасни мъже, които обраха супермаркет в центъра, убивайки четирима души, включително един полицай.“

Бъб изслуша новината за убийствата безмълвно.

„Полицията твърди, че наскоро освободеният автокрадец Джими М. Пай от Блу Ай и неговият братовчед Бъфорд (Бъб) Пай, също от Блу Ай, са отговорни за избухналото насилие на мирния булевард «Мидланд». Според тях двамината убийци ще се опитат да се върнат у дома в пустошта на окръг Полк. Ето какво казва полковник Тимъти К. Евърс“… — и в този миг един мек, по-дълбок глас се чу от радиото: „Доколкото познавам лошите си момчета, ще тръгнат обратно към земята, която познават. Ще попаднат на нашите блокади и ние ще се погрижим за тях, както им се полага.“

— Тоя дъртак май е ядосан — отбеляза Джими. — Звучи сякаш сме го вдигнали от леглото. Исусе.

— Дж-Дж-Джими?

— Да, братовчеде?

— Той каза, че сме убили тия хора.

— Е, може да е имало истински патрони в моя пистолет. Но в твоя нямаше. Ти нямаш нищо общо, Бъб, само се повози с мен. Твоят братовчед Джими няма да те набърка в лайната, кълна се. Това изобщо не би било хладнокръвно. Сега само ще прескочим до Блу Ай, взимаме Иди и изчезваме. Мисля, че можем да се покрием при един мой чичо в Анадарок, Оклахома. Той ще…

Но Бъб плачеше.

— Бъб, какво те тормози, момче?

— Джими, искам при мама. Не искам да ходя в затвора. Не исках никого да убивам. О, Джими, защо се случи това? Не е честно. Никога нищо лошо не съм правил. Нищо. Просто искам…

— Хайде, хайде, Бъб, за нищо не се тревожи. Кълна ти се, всичко е пред теб: Калифорния, работа като любимец на звезда. Можеш да доведеш и майка си там и да й купиш малка хубава къща. Всичко е уредено. Кълна се, всичко ще се оправи.

Бъб започна да подсмърча. Болеше го сърцето. Захвърли револвера на пода. Просто искаше да накара всичко да изчезне.

— Погледни — каза Джими.

Бъб вдигна очи и видя една весела табела на фона на високо синьо небе, но тъй като беше обед, тя не светеше. На нея пишеше „Нансис Фламинго Лаундж“ и Бъб забеляза, че по протежение на цялата улица имаше и други места, наречени „клубове“. Но не всички табели светеха и имаха заспалия вид на нощни свърталища. Джими зави към малка алея за коли, после излезе на един разположен отзад паркинг, над който се извисяваше голям празен гараж.

Тук цареше дълбока тишина.

— Хей — подвикна Джими, — познай какво? Пристигнахме. Справихме се. Ще бъдем добре.

Бъб гледаше как големите врати на гаража се дръпнаха назад и Джими лекичко подкара колата напред. Мрак и тишина ги погълнаха, накъсвани само от далечна шумна музика от някое малко евтино радио.

— Хладнокръвно — каза Джими.