Нощта на снайпера

8.

В СУМРАКА на здрачаването Ърл караше бързо надолу по шосе 88, докато не отмина Борд Камп и не стигна собствената си пощенска кутия, зави и пое по черния път към своята къща. Взе микрофона и се обади.

Новините изобщо не бяха добри. Щатските детективи още не бяха успели да стигнат до местопрестъплението на Шайрил Паркър и нямаше да смогнат до сутринта. Само един човек от полицейското управление можеше да бъде изпратен за подсигуряване на района на престъплението през нощта, въпреки че помощник на съдебния лекар бе отишъл да направи предварителен оглед.

— Колко дълго стоя там? — попита Ърл по радиостанцията.

— Десет минути.

— Десет минути! — избухна Ърл срещу диспечера на шерифа.

— Какво, по дяволите, е успял да разбере за десет минути?

— Хайде, Ърл, знаеш, че утре ще идем в негърския квартал, когато нещата с Джими се уредят, и рано или късно някой ще се разприказва. Там така стават нещата. Тия хора не могат да пазят тайна.

Ърл си помисли: ами ако предположим, че бял човек е убил Шайрил?

— Добре. Кажи им, че първото нещо сутринта ще бъде да ида на мястото и да го запазя колкото може по-чисто. Болно ми е, че това малко момиченце ще лежи там още една нощ.

— Ърл, за нея вече няма значение. Ърл изключи.

През главата му минаваха всякакви мисли и той се опита с усилие на волята да ги пропъди.

Трябва да останеш нащрек, каза си. Имаш много работа.

Но повече от всичко искаше да спи, да приключи с деня и да се надява, че утрешният ще бъде по-добър.

Той стигна до къщата, която някога бе на баща му. Ниска, но изненадващо изискана. Едно бяло жилище с веранда и зелени дървени покривни плочки сред брястова горичка. Отзад имаше вързана въжена люлка и поточе. В обора стояха четири добри ездитни коня и двеста акра от полята наоколо бяха на Ърл. Синът му се показа, тичайки по предната веранда.

— Тате, тате, тате, тате!

— Здравей, Дейви Крокет, как е най-доброто момче на татко? — каза той с препълнено сърце при вида на детето, тичащо към него с вечната енотова шапка, нахлупена на главата, чиято опашка подскачаше по гърба му. Това беше най-странното нещо, което Ърл беше виждал, но всички деца ги носеха.

Боб Лий беше на девет и никога досега не бе причинил някому и най-малката неприятност. Той беше синът, за който всеки баща може само да мечтае: все още дете, но също така здраво работеше и имаше нещо от лекотата на баща си в боравенето с оръжия. За деветгодишен можеше да стреля изненадващо точно с пушка с долно зареждане калибър .30–30 и миналата година беше повалил елен, въпреки че го улучи много назад и Ърл трябваше да го преследва чак до планините в окръг Скот, преди да го довърши. Ърл вдигна сина си и го завъртя високо във въздуха, сякаш беше торба с храна. Въртя го, докато малките му крака не застанаха водоравно.

— Уауууууу! — изпищя момчето.

— Моли се да не те изпусна, Боб Лий, ако го направя, ще кацнеш на луната!

Момчето се засмя, а Ърл го пусна на земята.

— Мама отиде нагоре по пътя — обяви той. — Мисис Фенсън се почувства зле и тя каза, че ще й занесе нещо за вечеря.

— Аха — отговори Ърл, разпознавайки милосърдието на жена си в жеста. — Само ще си взема един сандвич и чай с лед и ще потеглям.

Веднага по лицето на момчето се изписа разочарование.

— Тате, ще излизаш ли? Всяка вечер излизаш.

— Обещавам ти, че утре ще си остана вкъщи. Имам да свърша нещо дребно. Когато приключа, ще си взема почивка. Хайде, момче, да видим какво ни е оставила в кухнята.

Влязоха и Ърл набързо плесна няколко резена шунка върху хубавия хляб на жена си и отвори две джинджифилови бири. Изнесе всичко навън на верандата и Боб седна с него. Ядоха мълчаливо. Ърл погледна часовника си. Сега беше 8,30 и имаше да кара почти час до Уолдрън и царевичната нива. Той изяде сандвича си и изпи последната глътка джинджифилова бира, изпразвайки бутилката.

— Боб Лий, изпрати ме до патрулката.

— Да, сър — отговори момчето, което обожаваше времето, прекарано само с баща му.

Стигнаха до колата. Ърл отвори вратата, готов да се качи и да подкара. Слънцето залязваше. Беше сивият час на съвършен покой и прозрачност в света. Тук в източната част на окръг Полк веригата Уашита едва доловимо променяше характера си и ставаше по-ниска, със заоблени хълмове, по които се вълнуваха брястове и гъмжеше от дивеч, сякаш острови стърчаха от гладкото море. Ърл не се занимаваше много със земеделие, но беше хубаво да имаш малко земя, на която да ловуваш и стреляш. Беше осигурил добър живот на семейството си, помисли си той.

Внезапно го обзеха силна тъга и съжаление. В съзнанието му имаше нещо като дупка, където беше прогонил пресните си спомени, и вместо това се бе съсредоточил върху съвършенството тук и сега. Той се протегна надолу, сграбчи сина си и го прегърна с все сила.

— Боб Лий, да бъдеш добро момче — каза той. — Кажи на майка си, че много я обичам. Трябва само да свърша това малко последно нещо. Разбираш ли? Тогава може би ще си вземем малко отпуска. Беше тежко лято. Време е да идем на риба. Разбра ли?

— Да, сър.

— Имам изненада за теб. След около месец „Чикаго Беърс“ ще дойдат в Литъл Рок, за да играят срещу „Ню Йорк Джайънтс“. Видях реклама във вестника. Наричат го футболната класика на Юга. Десети септември на стадион „Уор Мемориъл“. Билетите се поръчват. Доста са скъпи, по три и осемдесет, но какво толкова. Представи си ти, аз и мама отиваме в Литъл Рок, хапваме хубава вечеря и отиваме да гледаме мача. Как ти се струва?

— Вечер?

— Да, сър. Там имат от онези големи стари прожектори и става светло като през деня.

— Ще бъде страхотно — отговори момчето. Но беше доловил нещо странно у баща си.

— Тате, добре ли си?

— Нищо ми няма — каза Ърл. — Аз съм… — Той млъкна объркан. Усещаше, че трябва да обясни нещо на сина си.

— Отивам да арестувам едно лошо момче — продължи Ърл. — Момче, което направи голяма грешка. Но има два вида лоши, Боб Лий. Това момче е лошо, защото просто реши да бъде такъв. Каза „Аз ще бъда лош“ и направи лоши неща, за които сега ще трябва да плати. Разбираш ли, това е единият вид лоши момчета.

Момчето го гледаше.

— Но ти никога няма да бъдеш такъв. Почти никой не е такъв. Другият вид лошо нещо е това, на което момче като теб или някое друго добро момче можете да станете жертва. Това е лошото, което казва „Аз ще бъда добър“, но някак си, без да иска, случайно, без да мисли, самозалъгвайки се, просто се оказваш там, където е лесно да си лош и нямаш куража или времето или каквото трябва, може дори да не осъзнаваш къде си, просто го правиш и всичко е свършено. И тогава знаеш ли какво?

Празните очи на момчето му показаха, че е объркано.

— Е, както и да е, някой ден ще разбереш всичко това. Онова, което трябва да направиш после, е да почистиш бъркотията си. Да оправиш нещата. Ако е счупено, трябва да го поправиш. Трябва да приемеш последствията. Разбираш ли?

Момчето просто гледаше нагоре към него.

— Е, не разбираш. Зная, че ще го разбереш и че от теб ще стане чудесен човек и няма да направиш грешките, които твоят беден стар татко направи. А сега трябва да тръгвам. Кажи на майка си, че я обичам и че ще се видим довечера. Чу ли?

— Да, тате.

Ърл се качи в колата, направи един от бързите си дълго упражнявани обратни завои — маневра на човек, който кара добре и с голяма увереност, и потегли. Докато караше, видя сина си в огледалото за обратно виждане да стои там в избледняващата светлина с едната ръка вдигната за довиждане. Той показа ръка от прозореца и леко помаха в знак, че го е видял, излезе на главния път и увеличи скоростта.

— Това е последното, което си спомням — каза Боб.

— Как ти маха? — попита Джули.

— Аха. Просто показа голямата си ръка от прозореца и лекичко, нали разбираш, лекичко помаха. След това колата зави и той замина. Следващия път, когато го видях, той беше в ковчег с розово замръзнало лице и усмивка като на манекен от витрината и всички онези възрастни говореха тъжни неща.

Боб спря и си спомни помахването, а не човека в ковчега. Като че това обобщаваше баща му: лек мъжки поздрав от ръка, удебелена от мускули, длан голяма, свободна и четвъртита, три жълти нашивки, блестящи на отслабващата светлина, шапката нахлупена здраво на главата като силует, докато той заминаваше да свърши нещо (никой не можа да каже на Боб какво е то), наречено дълг.

— Ще ме оставиш ли за малко? Моля те! — попита той.

— Добре ли си, скъпи?

— Добре съм. Просто искам за малко да остана насаме. Това е всичко.

— Аз ще бъда долу, ако ти потрябвам — каза тя и тихичко си тръгна.

Щом слезе, Боб силно заплака за пръв път в живота си от 23 юли 1955.