Нощта на снайпера

32.

ОТВЪД МОСТА земята се промени. Стана равна и гола и след време започнаха да се виждат водни пространства, задръстени с тръстика, гледки на огромни почти безцветни заблатени местности, прекъсвани тук-там от групички дървета. Водата проблясваше на слънцето.

— В целия щат Оклахома няма толкова вода — отбеляза Ръс.

Намираха се на източния бряг на Мериланд и пътуваха към Сейнт Майкълс, който, както подсказваше картата, бе малък град, разположен на нос, стърчащ в залива Чесапийк. Имаше вид на земя, само временно отнета от морето. Водата им помахваше иззад дърветата или отвъд обработените полета. Или надничаше черна и неподвижна от дълбоки езерца, които се плискаха по краищата на тъмни дървета и сякаш се простираха чак до хоризонта. Освен това беше и в реките и поточетата, които разсичаха земята в най-различни посоки като саблени удари.

— Мокро — отговори Боб и това бе всичко, което успя да измисли в отговор.

— Може би няма да иска да се срещне с нас — каза Ръс.

— О, не мисля.

— Ще й кажем ли за Сам? Може да я разстрои.

— За всичко ще й кажем истината. Доколкото си спомням, тя беше дяволски умна лейди. През онези години, когато никой не смяташе, че една жена може да бъде умна, всички казваха: „Мис Кони е интелигентна.“ Това казва всичко. Мисля, че половината мъже бяха влюбени в нея. Включително баща ми и Сам Винсънт.

— Тя е на деветдесет и пет.

— Обзалагам се, че все още има ум като бръснач. Ще видиш.

Те минаха през Сейнт Майкълс. Едно толкова старомодно градче, че имаше вид като извадено от магазин за антики, и после, слизайки от шосе 33 още по-близо до Чесапийк, видяха дискретна табела, скъпа и ненабиваща се в очи, на която пишеше „Дауни Марш“ и посочваше пътя без допълнителни обяснения.

Ръс зави по алеята за коли и стигна до порта с надвиснали брястове. Един пазач ги спря.

— Гости — каза Ръс. — Идваме да видим мисис Лонгейкър.

Чернокожият пазач в униформа кимна и ги пусна да минат. Някога това трябва да е било имението на каучуков барон или стоманен, а може би и железопътен магнат. Асфалтиран път се виеше през земя, която с постепенното напредване през високите полюшващи се тръстики стана оскъдна и най-накрая се превърна в полумесец от градина и морава, рекултивирани от мочурището. Над тях се извисяваше тухлена господарска къща. Сградата беше огромна, направо чудовищна, увенчана с мансарден покрив. Слънцето огряваше позеленялата му мед. Беше опасана с гирлянди от балкони. Самите те бяха изработени от преплетени ковани железа, стигащи на различна височина, а прозорците бяха с двойни стъкла. Сградата беше непоносимо грозна и същевременно свидетелство за насилието и неизбежността на капитала. Ръс си помисли, че е реликва от изпълнения с черен дим и скърцащи машини деветнадесети век, арогантен дразнител на окото, изправен с лице към пет мили спокойни заблатени земи, а отвъд тях гладкият като стъкло залив. Имаше изгледа на място, където богатите хора идваха да умрат.

Ръс спря на паркинга, маркиран за гости, забелязвайки, че тяхната кола е единствената. На моравата можеше да различи древни хора, клюмнали в инвалидни колички, разхождани от чернокожи медицински сестри или каквито там бяха.

Два следобед. Слънцето бе ярко, а небето светлосиньо. Ято гъски прелетя високо над главите им. Бяла чапла стоеше на единия си крак отстрани на къщата до малко езерце.

— Остави ме аз да говоря — каза Боб. — Мисля, че ще си спомни за мен.

Влязоха вътре. И двамата бяха с костюми и чуха обувките си да поскърцват по балатума в приспивната тишина. Тук вътре човек нямаше усещането за болница, а по-скоро за нещо религиозно. На Ръс му заприлича на църква.

Стигнаха до рецепция, където две добре облечени жени подозрително наблюдаваха приближаването им.

— Привет — каза Боб. — Чудя се дали можем да се видим с една от пациентките ви…

— Обитателки — го поправиха ледено.

— … обитателките ви. Мисис Кони Лонгейкър. Аз съм син на неин стар приятел.

— Как се казвате, сър?

— Суагър. Боб Лий Суагър. Кажете й, че съм син на Ърл Суагър. Тя ще се сети.

Те седнаха и чакаха много дълго, но най-накрая се приближи една жена.

— Тя е болнава, но будна, с ясно съзнание и корава. Не мога да ви разреша повече от половин час. Опитайте се да не я карате да се вълнува.

— Да, мадам — обеща Боб.

Тя ги поведе през двойна врата, обратно през огромни помещения, които бяха в по-голямата си част празни и навън на веранда, гледаща към залива, но от такава височина, че човек можеше да види дантелата от острови, блатисти земи и мили синя вода. Отсрещният бряг беше невидим, въпреки че в далечината зелени острови стърчаха от вълните.

Старата лейди седеше в инвалидна количка с лице към гледката. Беше загърната с одеяла. Носеше тъмни слънчеви очила и по-голямата част от плътта по лицето й се бе стопила. Беше останала само ронлива набръчкана кожа. Два яркочервени кръга руж освежаваха измършавелите й скули, а снежнобялата коса стоеше на главата й като шапчица без периферия.

— Мис Кони? — каза Боб.

— Боже, навсякъде бих познала този глас — каза тя ясно, обръщайки глава. — Не съм го чувала четиридесет дълги години, но го слушам всяка вечер, преди да си легна. Той беше прекрасен мъж. Твоят баща. Знаеш ли какво, Боб Лий? Повечето мъже не са прекрасни, моята участ бе да го науча, но баща ти наистина беше.

— Да, мадам. Ще ми се да го помня по-добре.

— Боб Лий, ожени ли се? Имаш ли деца?

— Да, мадам. Най-накрая. Срещнах чудесна жена. Медицинска сестра в индиански резерват в Аризона. Сега отглеждам коне. Имаме дъщеря, която се казва Никол. Ники. На четири е. Много я обичаме.

— Радвам се. Ърл заслужава внук. Де да можеше да узнае.

— Да, мадам — съгласи се Боб. — Тук съм с моя съдружник, млад писател. Казва се Ръс Пюти.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мисис Лонгейкър — каза Ръс.

— Ето, вземи ръката ми, млади човече. Искам да открадна малко топлина от теб.

Ръс протегна ръка и тя яростно я сграбчи. Пръстите й бяха студени, но все още стискаха силно.

— Така. А сега, Ръс, опиши ми какво има пред мен. Моля. Искам да взема назаем очите ти. Казаха ми, че е красиво, но няма как да разбера.

Ръс объркано започна да описва гледката, чувствайки се немного речовит.

Но тя беше любезна.

— Добре говориш.

— Той е писател — подхвърли Боб.

— Какво пише? Историята на твоя живот, Боб Лий? Това ще бъде вълнуваща книга.

— Не, мадам. Пише книга за баща ми и как умря.

— Ужасна трагедия — каза мис Кони. — Ужасен ден. По-лош от всеки ден през войната. По-лош в някои отношения дори от деня, в който моят син и жена му умряха. Синът ми беше пияница. Когато пиеш и караш малки бързи коли, трябва да понесеш определени последствия. Както и да е. Но баща ти вършеше работа важна за общността и даваше пример за морал. Заслужаваше много повече от такъв стрелец от канавките като Джими Пай.

— Да, мадам — каза Боб. — Дойдохме да си поговорим за това. За онова, което се е случило в този ден. Какво е било казано, по кое време, какво си спомняте вие. Мис Кони, съгласна ли си?

— Мога ли да попитам защо?

— Просто искам да знам как е умрял баща ми — отговори Боб.

— Право на всеки син. Давай. Питай.

— Видя ли го?

— Да, видях го. Пристигна в ранчото около два. Накара един ужасен заместник-шериф, който се въртеше наоколо, да се махне. Повечето мъже правеха онова, което Ърл им кажеше. Умееше го това. Но Ърл беше разстроен. Не го показа, защото баща ти умееше да се владее. Не говореше много, а действаше. Беше тих човек, по-скоро наблюдател. Когато говореше, имаше толкова дълбок и дрезгав глас, точно като твоя. Но беше раздразнен заради Джими. Не можеше да го разбере. Той вярваше в него.

— А защо? Имате ли предположение? — попита Ръс.

— Като ги погледна двамата, Джими Пай и Ърл Суагър, виждам двете Америки. Ърл беше старата Америка, онази, която спечели войната. Когато казвам войната, младежо, разбира се, имам предвид Втората световна война.

— Да, мадам.

— С днешните млади хора никога не си сигурен какво знаят. Както и да е. Ърл беше решителен, търпелив, трудолюбив, упорит, много смел. Джими беше новата Америка. Нищо не знаеше. Но беше красив, повърхностен, умен, мил и зъл. Интересуваше се само от себе си. Неговата представа за света го поставяше в центъра му. И това бе всичко. Не му пукаше дори за Иди Уайт, освен да я има и да каже на света: „Никой, никой друг не може да има това красиво нещо.“ Тя беше много мило момиче. Ърл не искаше да разбере истината за Джими. Това беше неговият недостатък, неговата надменност. Затова случилото се е трагедия, а не мелодрама.

— Баща ми… по какво работеше през онези последни дни? Имаше ли разследване, някакви планове? Трябва да знам за какво е мислил.

— Бях с него само половин час през онзи последен ден. Може би дори по-малко. След това излязох и той и Иди останаха сами. Повече никога не го видях. Когато се върнах, тя спеше. Но… Спомням си следното. По-рано през деня беше намерил труп.

— Младото чернокожо момиче — каза Ръс. — Да, чухме за това.

— Казваше се Шайрил Паркър. Била убита. Баща ти беше много разстроен от случилото се. Можех да видя, че това го тревожи. Много добре си спомням. Каза, че май има някаква измама. Но каква, не обясни.

— Но от онова, което разбрах, не е имало измама — каза Боб. — След един-два дни са арестували млад негър. Сам го обвинил. Случаят бил съвсем ясен. Момчето било екзекутирано две години по-късно. И това било всичко.

— Да — каза мис Кони. — Това беше всичко.

— Значи баща ми е грешал — задълба Боб.

Тя се обърна и насочи лицето си към простора, сякаш гледаше отвъд залива. След това отново се обърна към тях.

— Баща ти беше прав. Реджи Джерард Фулър не я е убил. Открих това много години по-късно.

— А кой?

— Не знам. Но зная какво се е случило и защо. През нощта, когато това момиче изчезна, в църквата е имало среща.

Ръс си спомни записаното в бележника, който Ърл Суагър беше оставил след себе си: „Среща — кой е присъствал?“

— През онези дни Югът беше подготвян за движението за граждански права. Каквото и да си мислите, то не се появи от нищото. В течение на едно десетилетие много смели млади чернокожи свещеници и млади бели доброволци пътуваха от църква на църква, където се опитваха да подготвят хората за предстоящата опасна работа. В нощта, когато Шайрил изчезна, в църквата е имало подобна среща. Шайрил е била там. Също и Реджи. След срещата с бащината си катафалка той извозил хората по къщите им из окръзите Полк, Скот и Монтгомъри. Затова не е имал никакво алиби. Той не е закарал Шайрил у дома й, защото тя живееше само на две преки от църквата.

— Аз не…

— Белият човек бил радикален евреин от Ню Йорк. Казва се Сол Файн. Мисля, че беше комунист. По-късно бе убит в Мисисипи. Няколко бели младежи, които го нарекли негърска подлога, го извели навън и го застреляли. Тази вечер той държал страстно слово пред някои от младежите, в които отчето вярвал. После си тръгнали за вкъщи, а Сол продължил нататък. Но когато Шайрил бе намерена и Реджи обвинен, той трябва да е решил, че ако разкаже за срещата, ще има последствия. Щяло да се разбере, че се подготвя революция, че един комунистически агитатор от Севера е дошъл на юг, за да бунтува цветнокожите. Белите щели да се ядосат, щяло да има насилие срещу църквата, цялата работа щяла да се разпадне, а Кланът отново да яхне конете. Спомням си, че през онези години белите бяха много наплашени.

Тя погледна към хоризонта и свали очилата си. Очите й все още бяха сини, въпреки че сега не виждаха и бяха станали матови. Една сълза се спускаше от тях.

— Боб Лий Суагър, баща ти, беше много, много смел мъж. Той получи Почетния медал на Конгреса и никога не говореше за това. Но той не беше най-смелият мъж, за когото съм чувала. Най-смелият, за когото някога съм чула, беше едно деветнадесетгодишно чернокожо момче, което е седяло мирно на електрическия стол, докато са го връзвали, а после са го убили и той дори звук не е издал. Защото е вярвал в нещо. И не получи никакви медали, нито слава. Никога не отиде да се срещне с президента. Беше разбрал, че всичко си има последствия и той смело ги посрещна и последва там, където го отведоха. Това им беше казал Сол Файн: ще трябва да умрат хора. Борбата ще се плаща с кръв. Никой няма да си спомня онези, които умрат. Това е простият жесток процес на прогреса.

Тя направи пауза.

— Никой не знаеше освен хората, били на срещата, а те не можеха да кажат. Майка му не знаеше, баща му също и дори малцина от чернокожите в Блу Ай знаеха. Сам никога не разбра. Сам го обвини и вярваше, че върши божие дело. Вярваше, че е раздадено правосъдие. Когато разбрах, това беше през 1978, след като се запознах с Джордж Гресуел. Той беше черният свещеник, който през онези дни пътувал със Сол Файн. Едва не се обадих на Сам, но после си помислих, какъв е смисълът? Ако Сам открие, че е направил толкова трагична грешка, това ще го убие. Така че това е единственият подарък, който някога съм му правила, въпреки че толкова го обичах.

— Сега не може да го нарани. Сам умря по-миналата вечер.

— И аз си помислих, че чувам смърт в гласа ти.

— Паднал по някакви стъпала. Беше на осемдесет и шест. Енергичен и жилав.

— И той беше добър човек. Толкова ми липсваше през тези години. По случай ли е работил?

— Да, мадам. Никога не се пенсионира наистина.

— Арканзас роди някои ужасни мъже. Роди Джими Пай и Шефа Хари Етъридж и неговия малоумен син, Холис, който искаше да стане президент. Холи, нали така му викат? Мисля, че е грешка да кръстиш мъж с женско име. И той със сигурност си го е върнал на момичетата, както съм чувала. Но Арканзас също така роди Ърл Суагър и Сам Винсънт.

— Да, мадам.

— Помогнах ли ви?

— Да, мадам, мисля, че го направихте. А сега ще тръгваме.

— Сега аз имам въпрос към теб.

— Да, мис Кони.

— Не съм сигурна, че имам смелостта да го задам.

— Никой никога не е казвал, че мис Кони не е куражлия. Ти ни помогна с погребението на татко.

— Добре тогава. Детето. Какво стана с детето?

— Извинявай, но не… — започна Боб.

— Тя има предвид детето на Иди. Сина на Иди и Джими.

— Да. Бога ми, исках да спася това дете. Опитах се да го осиновя, след като Иди умря. Сам водеше делото от мое име. Грижих се за него три месеца. Беше толкова силен, толкова буден, толкова умен. Но нито един съд в Арканзас през петдесетте не би позволил на вдовица от Севера да вземе новородено от арканзаска майка, ако има някакви роднини. Кръстих го Стивън, на моя собствен син. Накараха ме да го дам на роднините на Джими. Това ми разби сърцето. Никога не разбрах какво стана с него.

Въпросът й срещна тяхното мълчание.

— О — разбра тя най-накрая. — Не е излязъл свестен.

— Семейство Пай не са се грижили за него — каза Ръс. — Били го и колкото повече бой е ял, толкова по-лош ставал. Най-накрая попаднал в системата на изправителните училища. На дванадесет вече бил непоправим. Най-накрая го пратили да живее в Оклахома при по-големия брат на Джими. Той стана…

Ръс се спря.

— Продължавай, младежо. Погребала съм достатъчно добри мъже, така че сега мога всичко да понеса.

— Превърна се в насилник. Уби много хора и нарани още повече. Лежал е в щатския затвор, където стана още по-опасен. Криминална кариера от най-лошия вид. Ламар Пай, така се казваше. Един полицай го уби през 1994.

— Нищо хубаво не излезе от онзи ден, нали? — попита мис Кони. — Надявам се никога повече да няма такъв като него. Ден на злото.