Нощта на снайпера

20.

РЕД БЕШЕ на административна среща за „Редлайн Тръкинг“, когато дойде обаждането, и той бе почти щастлив, защото Тюъл Блекуел III от „Блекуел, Килинс и Бизби“ от Литъл Рок едва бе преполовил изложението си за възможните усложнения, ако междущатският закон за регулиране на търговията Х.355 излезе от сенатския комитет без сериозни промени. А именно в изискването проверовъчните пунктове на междущатските граници да бъдат отворени и през почивните дни, а не само през седмицата, което в дългосрочен план щеше да повлияе отрицателно върху растежа на маршрутите, обслужвани за клиенти извън щата. Всичко това бе много интересно, но Тюъл едва ли беше най-добрият оратор на света и някъде на член 13, алинея II, точка В Ред започна да се чуди дали да не отиде да постреля от позиция № 8 по далечна движеща се мишена на хълма Чероки, където догодина щеше да се проведе националното първенство.

Бръмченето откъм хълбока му го измъкна от унеса. Той се наведе към Брад Поули, неговия вицепрезидент по правните въпроси и връзка с „Блеуел, Колинс и Бизби“, и прошепна:

— Връщам се след минутка.

Брад кимна, Ред пестеливо се усмихна и се измъкна от срещата, крачейки през тишината на огромния офис, за който всеки предполагаше, че е центърът на неговата империя. Той знаеше името на всеки и всички знаеха неговото и докато напредваше към шефската тоалетна точно до неговия прочут ъглов кабинет, кимаше и разменяше любезности със служителите си.

Най-сетне остана сам и натисна бутона на своя мобилен телефон: „Ъъъ, сър, не зная какво означава това — започна да докладва монотонният глас на Дуейн Пек, шпионин и идиот, — но, ммм, тази сутрин разбрах, че Боб и малкият повторно са подали молба за ексхумация. Отидох на гробищата и видях, че са преместили трупа, който са търсили, в погребалното бюро «Девилин». Повикаха онзи лекар от Файетвил да го изследва. Не зная какво им каза, но нещо им каза. Не зная със сигурност къде отидоха. Преди няколко минути минах покрай караваната на Боб, но нямаше никой, въпреки че пикапът беше там. Може да са били в гората откъм задната част. Както и да е, това е всичко. По-късно ще се завъртя край къщата на стареца, за да видя какво става.“

Ред не започна да псува, да тропа с крака или да прави нещо показно — беше прекалено дисциплиниран професионалист за подобен ексхибиционизъм. Но сега знаеше, че има сериозен проблем и трябва бързо да се оправи с него или щеше да пропусне времето, когато още може да се справи с това.

Първото му позвъняване беше до Дуейн.

— Да, сър?

— Къде си?

— Ъъъ, връщам се обратно в града.

— Добре, искам да се държиш настрана от Суагър и момчето. Засега нямаш повече работа с тях.

— Да, сър.

— Някой друг ще се оправи с тях. Ти се съсредоточи върху стареца. Трябва да зная какво е намислил. Трябва да откриеш това, разбрано? Но да го направиш без много шум. Не можеш да се държиш като слон в стъкларски магазин.

— Да, сър — отговори Дуейн. — Веднага ще се заема.

Ред прекъсна връзката. Не му харесваше онова, което следваше. Тази работа беше сложна и винаги включваше неотменното правило за нежеланите последствия, но, слава богу, той бе обмислил нещата в перспектива и сега имаше добри хора и всичко можеше да се свърши спретнато и професионално, с максимални шансове за успех. Помисли си, че баща му би се гордял, защото това беше стар номер на Рей Бама: избягвай насилието, избягвай грубата сила, винаги преговаряй. Но ако насилието е неизбежно, удари бързо, неочаквано и с пълно отдаване на силите и волята.

Той набра един номер. Обади се мъж.

— Да?

— Знаеш ли кой се обажда?

— Да, сър — гласът имаше познат испански акцент. Вероятно кубински.

— Екипът готов ли е?

— Всички са тук. Добър екип. Сериозни момчета. Отдавна са наоколо. Устойчиви, корави, знаете какви са. Някои са…

— Не искам нито имена, нито подробности, но работата трябва да се свърши. Вие ще я свършите. Ще ви предоставя информацията от разузнаването: маршрутите и така нататък. Ако има въпроси, обади се на този номер. Когато сте готови да действате, дай ми знак. Ще искам да видя плана, искам и да докладвате от мястото. Никакви издънки. Плаща ви се прекалено много, за да има издънки.

— Няма да има — обеща мъжът.

Мъжът от другия край на телефона във фермерска къща малко извън Грийнуд в далечния окръг Себастиан натисна вилката и след като чу сигнала „свободно“, погледна една визитка и започна да набира номера на пейджъри.

Девет пейджъра иззвъняха. Два от тях започнаха да звънят един след друг във фитнес салона „Блъд, Сует енд Тиърс“ на „Грифин Парк Роуд“ във Форт Смит, където двамина огромни мъжаги с вратове с размерите на абажури вдигаха немислими тежести на два тренажора „Наутилиус“. И двамата имаха кожа с цвят на маслина, блестящи черни коси и тъмни, дълбоки бдителни очи. Бяха еднакви чак до татуировките, които кичеха огромните им ръце, въпреки че единият имаше полумесец от набръчкана кожа на белег, свидетелство за някакъв гротесков сблъсък, за който по-добре да не се пита. Имаха тела с наистина невероятна маса, не с красивите пропорции на нарцистично изваяните фигури на бодибилдърите, а огромните, гъсто осеяни с мускули тела на мъже, които се нуждаят от сила професионално като футболни нападатели, биячи на нюорлеанската наркомафия или наемни убийци.

Друг пейджър звънна в задната стая на един вертеп веднага от другата страна на щатската граница в окръг Сикоя, Оклахома, където един чернокож здравеняк се наслаждаваше на орален секс, който му правеше русокоса жена на тридесетина години. Той знаеше, че тя в действителност е мъж, но не му пукаше — устата си е уста.

Друг пейджър иззвъня на стрелковата линия на покритото стрелбище на „Он Таргет Индор Файърармс“ във Ван Бърън, където беше застанал собственикът му с пистолет Пара Орднънс Р–16, модифициран в калибър .40 „Смит & Уесън“, спокоен и здрав като скала, и пробиваше една все по-разширяваща се дупка в главата на подвижна мишена Б–27, която висеше на кабел на двадесет и пет ярда от него. Той изпразни побиращия шестнадесет патрона пълнител, издърпа мишената и огледа отвора, който беше направил. После се усмихна, прибра пистолета в куфарчето и плати. На паркинга разигра цяла сценка с прибирането на куфарчето в багажника, но ловко плъзна пистолета в кобур „Алиси“ от вътрешната страна на панталоните.

Разбира се, след като постави нов шестнадесетзаряден пълнител, вкара патрон в цевта и спусна предпазителя.

И на други места: магазинът „Харли Дейвидсън на Бен и Джаки“ на „271 Саут“, където един едър мъж в черни кожени дрехи и с тучната коса на рокаджия, вързана на плитка, съзерцаваше удължен хромиран ауспух. В кино „Трио“ в Централния търговски център, където двамина дългокраки мъже, които можеха да са баскетболисти, седяха и гледаха много тъп, но изпълнен с крайно насилие филм. В „Никс Чикън Шак“ на шосе 71, където едър, с лице като торта чернокож мъж с множество пръстени и верижки на врата ядеше втора порция допълнително подлютени пилешки гърди. И най-накрая на виетнамския пазар на „Роджърс“, където един тънък като змия азиатец, също с конска опашка и мрежа от татуировки, която се спускаше от врата му надолу по едната ръка (и плашеше до смърт съдържателите), се опитваше да избере между нарязани на кубчета гъби и изсушен аспарагус за трицветна зеленчукова салата, която смяташе да си приготви за вечеря. Той беше вегетарианец.

Ръководителят на екипа, кубинец от Марисол с ярка кариера в Маями зад гърба си, се казваше Хорхе де ла Ривера. Беше изключително красив мъж и говореше с едва забележимия испански акцент на събраната пред него част.

— Мислим главно за стрелба от колите. Но не в движение, не и при този тип, а за предварително подготвено нападение от засада на магистралата. Координирано и репетирано с добро командване и контрол. Три коли с по един шофьор и двама стрелци във всяка. Бронежилетки. Голяма огнева мощ. Ако искате да пипнете този тип, трябва да сте зад стена от деветмилиметрови куршуми.

Той почака. Те сглобяваха оръжията си — подборка от автомати, откраднати преди три седмици при обир на оръжейната на Градската полиция в Ню Орлеан. Видя няколко скъсени карабини М–16, три автомата МР–5, като единият беше със заглушител, а другият с лазерен прицел, един Смит & Уесън М–76 със заглушител дълъг цял фут. Останалите бяха универсалните войници на нарковойните, грозни и сигурни като стари курви — израелски „Узи“.

Онези, които бяха доволни от оръжията си, зареждаха пълнителите с муниции: патрони „Федерал“, тежащи 115 грейна, гладки и златисти за автоматите. Или „Уинчестър“ калибър .223 за карабините.

— Плати ви се много, много добре. Ако умрете, парите отиват у семействата ви или при приятелките ви. Ако ви хванат, ще имате добри адвокати. Ако влезете в пандиза, ще прекарате добре. Никакъв тормоз от пазачите, от негри или долни бели боклуци. В зависимост какъв ви е цветът на кожата. Лесно като песен ще го изкарате. Това е, защото сте най-добрите. Защо имаме нужда от най-добрите? Защото този шибаняк е най-добрият.

Той пусна една снимка да обикаля от стрелец на стрелец. На нея се виждаше слаб мъж, който можеше да е красив, ако не беше толкова мрачен, с обветрено лице, присвити очи — катеричите очи на стрелец.

— Този тип беше шибан герой в онази малка война, която водеха в шибаната страна на жълтите.

— Ей, Хорхе, няма да говориш така за страната ми, човече — каза азиатецът с конската опашка, докато поставяше затвора на своята М–16 и го блъсна да се затвори.

— Ей, нали можем да бъдем приятели? Хайде, без глупости. Говоря ви за добро, така че слушайте. Негра, латиноси, каубои, шибани рокери, макаронаджии, жълтурковци, шибани бели южняци — трябва заедно да работим. Ние сме като скапан филм за Втората световна война. Ние сме Америка — тигела на расите. Никой няма проблеми с другите. Прав ли съм? Зная, че вие, момчета, сте работили главно сами или в малки екипи. Ако искате да се върнете цели вкъщи, слушайте Хорхе и правете каквото ви казва.

— Не ми харесват глупостите за жълтурковците.

— Тогава си го изкарай на този тип. Той е убил осемдесет и седем от вашите. Това е било през 1972. Дори му измислили прякор: викат му Боб Десетката, защото те гръмва в десетката. Мислиш, че е забравил как се прави? През 1992 една банда командоси от Салвадор, при това обучени от зелени барети, и какво мислиш, че са му изпържили задника на върха на някой малък хълм? Уби четиридесет и четирима от тях. И свали един скапан хеликоптер. Изпрати ги разревани обратно вкъщи при майките им. Този тип е добър. Казват, че е най-добрият стрелец, който някога се е раждал в нашата велика страна. И когато долните ви гащи станат кафяви от лайна, защото е започнало да лети олово, казват, че този тип става все по-спокоен и спокоен, докато не се превърне в лед. И в гащите му няма кафяво. Сърцето му дори не се разтуптява. Може би е наполовина индианец, защото само индианците са такива.

— Тоя е старец — каза високият каубой. — Времето му е минало. Вече не е толкова бърз и хитър, както някога. Чух за него в морската пехота, където го смятаха за бог. Но той не е бог, а обикновен човек.

— Бил ли си в Нам? — попита Хорхе.

— В Пустинна буря, човече. Все същата шибана работа.

— А, добре — отговори Хорхе, — както и да е. Ще поддържаме връзка по сигурни мобилни телефони. Тръгваме на юг днес следобед. Както казах, с три коли по трима души във всяка. Аз ще бъда в пикап, ще координирам цялата операция и ще поддържам връзка с шефа. Знаем къде живее, но не искам да го правим там. Ще го преследваме по пътищата. Ще се придвижваме като ударни части. Ако го видите, ще се справим с картите, ще преценим курса му и ще го пипнем. Много професионално, като че сме от шибаното ФБР. Ще докопаме него и приятелчето му на някой забутан селски път и тогава ще стане Третата световна война. Ще покажем на този cabrón29 как се стреля.