Нощта на снайпера

44.

— НЕ МИСЛЯ, че в момента някой ни преследва — каза Боб. — Хайде да хапнем нещо за закуска.

Те паркираха пред „Денис“ на шосе 271, южно от Форт Смит, и влязоха. Вече беше около единадесет. Всички изхвърлени гилзи бяха събрани, Мини–14 бе изхвърлена в един отдалечен участък на черната река Арканзас, а те бяха на час път северно от Уашита. Телата все някога щяха да бъдат открити. Може би след няколко дни, а може след няколко месеца или пък години.

Ръс функционираше само на адреналин. Беше излязъл от шока и сковаността, които бяха заменени от изблик на маниакална енергия.

— Чувствам се страхотно — обяви той. — „Денис“! Боже, не съм мислил, че някога ще бъда толкова щастлив, като видя това заведение! Мога да изям цял кон.

Те си поръчаха две големи здрави закуски и ги превърнаха в трохи и мазни петна. За Ръс животът след нощ толкова драматична и напрегната като тази, през която току-що бе оцелял, изглеждаше особено затрогващ и изпълнен със значение и усещания.

Той се обърна към Боб:

— Ти два пъти ми спаси живота. Спаси ни от засадата и улучи Пек в главата. Невероятна стрелба! Боже, мислех, че баща ми е добър стрелец. Беше направо невероятно!

— Шшшт! — каза Боб. — Просто се успокой. Все още имаш цял галон адреналин в кръвта. След час ще свърши и ще се почувства като лайно. Трябва да поспиш. И да оправим ожулванията. Ръс, само за сведение, нека ти кажа следното. Добре се справи. Окей? На твое място мнозина биха изгубили ума и дума. Наистина се справи добре. Баща ти би се гордял с теб.

Ръс нищо не каза.

— Е, както и да е. Следващата ни стъпка? Преди да те напусне адреналинът и да почнеш да ме ругаеш, кажи ми какво ще правим.

— Ти си геният.

— Окей — отговори Боб, — отново ще победим този човек. Сега трябва да го намерим и да пренесем битката при него.

— Кой е той?

— Откъде да знам? Знам само, че е някъде там, но не и кой е той. Някаква идея?

— Не. Единствените, които можеха да ни кажат, в момента се превръщат в тор за гората. Нямаме нищо.

— Толкова ли си сигурен?

— Най-доброто, което можем да направим — каза Ръс, — е да се върнем обратно във Форт Смит. Имаме няколко дни, докато той си мисли, че сме вън от играта и че е спечелил. Ще се върнем обратно в редакцията. Мога да ида там и да прекарам цял ден в архива. Мога да проуча Форт Смит от 1955, когато всичко това е започнало. Може би някак си ще…

Но Боб всъщност не го слушаше.

— Какво става? — поиска да разбере Ръс.

— Имаме пленник — отговори Боб и вдигна мобилния телефон на Дуейн Пек. — И мисля, че зная кой може да го накара да проговори.

Намериха онова, което търсиха в търговския център „Сентръл Мол“ встрани от авеню „Роджърс“ — мрачен храм на консумативното общество. Една от тихите религиозни ниши по дългия коридор беше посветена на мобилните телефони, пейджъри, факсове и информационните технологии на новото столетие. Двамата влязоха и за секунди Боб избра най-белия и бледен младеж, с когото да си побъбри, и скоро го впримчи с бащинска сила и чистото обаяние на сержант от морската пехота.

— Виж, ето какъв проблем имаме — каза Боб. — Бяхме на лов в гората и намерихме този телефон. Сега си мисля, че някой важен човек има нужда от телефона си. Ще ми се да науча как да му го върна. Имаш ли някакви идеи по този въпрос, младежо?

Момчето взе телефона и го огледа: „Моторола NC–50“, последният и най-скъп модел.

— Опитахте ли с автоматично набиране? — попита той.

— Не. Не съм опитвал и с повторното набиране. Ако бях натиснал бутона за повторно набиране, щеше ли да ме свърже с последния набиран номер?

— Да. Защо просто не се обадите и не видите какво ще се получи?

— Хъм — каза Боб, — значи така ще стане, нали? Нека те попитам нещо друго. От дълго ли се занимаваш с телефони?

— О, от няколко години — каза момчето. — Много интересно нещо.

— Знаеш ли какво? — каза Боб, поглеждайки с присвити очи нагоре към него, сякаш току-що му е хрумнала страхотна идея. — Обзалагам се, че ако натисна повторното набиране и ти чуеш звуците, докато избира номера, можеш да ни ги разчетеш. Нали знаеш числата, които съответстват на звуците?

Момчето придоби леко смутен израз.

— Мисля, че това не е законно — каза то.

— Така ли? По дяволите, не знаех.

— Нали е само за да върнете телефона? — попита момчето.

— Да, разбира се. Определено искаме да върнем телефона на законния му собственик.

Момчето го взе, вдигна го до ухото си и натисна бутона за повторно набиране.

Телефонът избълва поредица тънки мелодични писукания, подобни на бърборенето на робот.

— Добре — каза то. — Номерът е с 800. Ще опитам отново, за да мога да се съсредоточа върху последните седем цифри.

Той отново натисна бутончето.

— Мисля, че е 045–1643. Нека опитам още веднъж.

Писуканията отново се изляха.

— Точно така. 1–800–045–1643.

— Какво ти говори това?

— О, нищо. Никога не бях чувал за централа с 045. Изобщо не бях чувал за централа, започваща с нула. Не е оттук. Никога не съм чувал за такава.

Отне известно време, но след минути или малко повече, от пуснатия на компютъра компактдиск с телефонни номера, момчето научи, че централата с 045 я няма в нито един списък с телефони в Съединените щати.

— Какво означава това? — попита Боб.

— Ами на тези дискове не са вписани всички номера. След либерализацията на пазара навсякъде се появиха частни централи, частни телефонни компании, частни информационни мрежи, които не се наблюдават много строго от Федералната комисия по комуникациите. Предполагам, че това е нечия частна телефонна линия, недостъпна за обществеността, а може би дори и за правителството. Това е частен номер. И отново ви казвам, просто звъннете.

— Е, засега няма да го правим. Приятел, много благодаря.

— Няма защо. Не беше никакъв проблем.

Те излязоха от търговския център.

— Твърде много се надявахме — каза Ръс. — Обаче той не би бил толкова немарлив да остави следа, която сочи право към него.

— Мамка му — промълви Боб. — Какво друго знаем за този тип?

— Ами… трябва да е богат, с власт и връзки. След като е успял да уреди помилването на Джед Поузи, да събере екип професионални убийци, да накара Джек Прийс да се заеме с тази работа, има голяма власт. Ами че той… има самолет!

Ръс не беше сигурен откъде му хрумна това. Просто изскочи от дълбокото му подсъзнание.

— Има самолет — повтори Боб. — Вероятно е някъде оттук. Ако е бил във въздуха по време на голямата престрелка, не е ли трябвало да попълни летателен план?

— Да, със сигурност.

— Това е обществено достъпен документ, нали?

— Ааа, така мисля.

— Е, тогава защо не идем на летището, за да видим има ли начин да влезем в архива на Федералната въздухоплавателна администрация за този ден. Може би в летателния план трябва да се посочи телефон. Може би е този или някой близък до него?

— Мамка му — каза Ръс.

— Ругай себе си. Той има самолет, а ти си проклет гений.

На летището Ръс се зае с работата. Той влезе в регионалната служба на ФВА, извади журналистическата си карта от „Дейли Оклахоман“ и обясни, че пише голям материал за гражданското въздухоплаване, особено за проблемите между собствениците на частни самолети и авиолиниите заради претъпканите летателни коридори. Той прекара час, водейки си бележки, докато един говорещ монотонно чиновник му обясняваше позицията на правителството, повтаряйки всичко по два-три пъти, в случай че е пропуснал нещо. Най-накрая Ръс каза на мъжа, че единственият начин да се напише подобна статия е да вкара един ден от американското въздушно пространство в контекста (защо не се беше сетил за това по-рано?). За целта би било хубаво да се посочи кой е бил във въздуха в даден момент като моментална снимка на проблема. Той се престори, че измисля случайна дата, но това беше денят на голямата престрелка на „Талиблу“. Дали може да прегледа документацията от този ден и да се свърже с неколцина собственици на самолети, които са били във въздуха?

Отново минутите започнаха да се влачат, докато получи дебела купчина с летателни планове, измъкнати от папките, и започна да ги прелиства, но не попадна на нещо интересно. Докато не стигна до една „Чесна 425 Конкуест“, двумоторна машина, 13467, регистрирана на „Редлайн Тръкинг“, чийто пилот беше посочил за цел Оклахома сити през онзи ден. Излетял в 10,25 и кацнал в 17,20. Това беше много интересно, но онова, което наистина прикова вниманието на Ръс, беше телефонният номер, който пилотът беше посочил в плана: 045–1640. Само с три цифри по-различен от тайнствения номер, а и имаше странната 0 отпред.

Ръс осъзна, че „Редлайн Тръкинг“ е наела или притежава цяла банка телефонни номера с 1600 за различните си предприятия, изхождащи от частна централа с код 045, сред които трябва да е и 1643. Погледна да види името на пилота.

— Бама — повтори той на глас. — Рандъл Бама.

На следващия ден, доста отпочинали след осемнайсетчасов сън в един „Рамада Ин“ южно от Форт Смит, Ръс и Боб тръгнаха за общинската библиотека на Форт Смит, където прегледаха всичката архивирана информация за Рандъл (Ред) Бама от Форт Смит, за фирмите му „Бама Кънстракшън“, „Редлайн Тръкинг“, „Бама Груп Рийл Истейт Дивелъпмънт“, „Хардскрабъл Кънтри клъб“, Търговската камара (неин президент през 1991–1993 и 1987–1988), ротарианския клуб и оперната гилдия и така нататък, и така нататък.

Това обясняваше доста неща: как три автомобила с професионални стрелци, един заместник-шериф и снайперист от световна класа са били пратени да ги преследват. Но обясняваше ли всичко?

Върнаха се назад и на лавиците намериха също толкова справки за баща му, великия и прословут Рей Бама (1916–1975), краля на заложните къщи във Форт Смит, обитател на „Нансис Фламинго Лаундж“, известен като колега на големите мафиоти от Литъл Рок и Хот Спрингс и според слухове, поддържал връзки със Санто Трафиканте и Карлос Морчело от Ню Орлеан и Големия Джим Уестууд от Далас. Животът му беше прекъснат от тайнствена бомба в колата през 1975.

В късния следобед стигнаха края на проучванията си, но нямаха нищо освен предположения, които ги отведоха до следното заключение: по някакъв начин Ърл Лий Суагър е научил нещо за дъртия гангстер и затова е бил определен за елиминиране. Но нищо в последните седмици от живота но Ърл не се връзваше с това предположение. Той беше провинциален сержант от щатската полиция, наистина добър, но не е бил детектив, разследващ организираната престъпност, нито пък, доколкото можаха да разберат, член на някоя елитна част от детективи, на окръжно, щатско или федерално ниво, която е работила срещу Рей Бама, който тогава е бил в началото на процъфтяващата си кариера.

Освен това никъде нямаше данни, които да сочат някаква връзка със смъртта на Шайрил Паркър, открита на 23 юли 1955, през последния ден в живота на Ърл Лий Суагър, от самия него.

Докато се хранеха същата вечер, Боб каза:

— Мисля, че въпреки всичко трябва да тръгнем срещу него. Ще обясни какво иска пред дулото на оръжието.

— Исусе — каза Ръс, — този тип със сигурност е сериозно охраняван. Просто казано, той е гангстер, независимо, че е публична личност и колко демократично и филантропски е настроен. Не можеш просто да го доближиш и да насочиш пистолет срещу него.

Изглежда, това беше всичко.

— Добре — каза Боб, съгласявайки се. — Имаме още много работа. Трябва да намерим някой от щатската полиция през 1955 и да разберем какво може да е правил баща ми и откъде би могъл да разбере нещо за Рей Бама.

Ръс поклати глава.

— Мисля, че надценяваш професионално баща си. Ще ти се да е бил нещо като супердетектив, попаднал на голям случай, така че смъртта му да е от голямо значение. Но истината е, че твоят баща е бил същото както моя — селски полицай. Моят баща вероятно не е разследвал и две неща в живота си. Той не е детектив, освен ако не го придадат към специална група, а твоят баща определено не е бил член на такъв екип.

Боб преглътна това.

— Добре — горчиво каза той, — ти си експертът. Какво върши един щатски полицай? Това е най-прост въпрос. Предполагам, че никога не съм го задавал. Какво върши един щатски полицай? Може би ще ми кажеш? Може в това да се крие отговорът.

Ръс се замисли.

— Добре. Патрулира, явява се в съда, явява се при повикване, изяснява произшествия, докладва на началника си, ходи на тренировки, издава глоби.

Той спря и после се усмихна.

— Издава глоби — повтори Ръс. — Ако баща ми е вършил нещо през последните тридесет години, това не е било да преследва Ламар Пай и бандата му, а да глобява. Предполагам, че по време на службата си е написал десет хиляди глоби.

Казаното за момент увисна във въздуха. Боб изпита усещането за нещо пред очите си, нещо светло и тежко, нещо очевидно и напрегнато, нещо голямо.

Той погледна Ръс.

Ръс отвърна на погледа му.

— Нещо е изписано на лицето ти — отбеляза Ръс.

— А… — Боб се замисли. — Глоби — най-накрая каза той. — Глоби.

— Е, и? Аз…

Тогава и Ръс също се сети нещо.

— Във вещите на баща ми. Спомняш ли си? — каза Боб. — Последният кочан глоби, наполовина изписан. Прав си. До самия си край е издавал глоби.

Глоби, помисли си той, глоби.