Нощта на снайпера

3.

КОГАТО СТИГНА ТАМ, си помисли, че всичко ще се изясни, но вместо това, както можеше да се очаква, нещата се объркаха още повече. Взе си стая в евтин хотел близо до мексиканския квартал на града и прекара сутринта, измъчвайки се да измисли каква да бъде следващата му стъпка. Ето до какво стигна: няма следваща стъпка.

Най-накрая реши да излезе на разходка с тайната надежда, че ще има късмет, че нещата просто ще се наредят, както обикновено ставаше. Но, разбира се, едно знаеше съвсем точно и то беше, че нещата невинаги се нареждат.

По тази причина беше тук: именно защото нещата невинаги се нареждат, избухват насилие и лудост, умират хора, животи биват разрушавани.

Тук беше много по-горещо и светло. В края на краищата това е пустинята, но някак си имаше различна представа за нея. Онова, което видя, бе гръбнак от морави планини, всъщност хълмове, закриващи хоризонта в едната посока. Всичко останало приличаше просто на плитки бразди, обрасли с бодлива ниска растителност, а в пустинята самотен кактус се издигаше от земята подобен на усукано дърво на смъртта7. Зеленият цвят почти изцяло отсъстваше от този свят, завладян от кафявото, охрата и оловносивото.

Градът беше страшно затънтен. Разположен бе около една-единствена главна улица. На единия й край имаше ресторанти за бързо хранене, паркинги за каравани, а малко по-нататък жилища в „предградията“ под вносни палми. Останалото бяха мърляви малки магазинчета, много от които със затворени капаци, магазини за алкохол, бакалия, химическо чистене, две магазинчета за каубойски и индиански сувенири за самотния изгубил се турист. Малък град, който беше прекалено далеч от междущатската магистрала. По случайност щатът беше Аризона, а градът също по случайност се наричаше Аджо.

Така че Ръс се разходи нагоре-надолу по улицата, не видя нищо и не се почувства по-щастлив. Намери едно кафене и най-накрая обядва, слушайки как каубоите разговарят за нищо и никакво с ниски приспивни гласове. Никой не му обърна внимание. Накрая плати на бармана петте долара за сандвича и имаше чувството, че зърна получовешка усмивка на разпознаване.

— Вижте — започна той, — чудя се дали можете да ми помогнете.

— О, обзалагам се, че зная какво искаш, синко.

— Толкова ли е очевидно?

— Доста бие на очи.

— Срещате ли доста хора като мен?

— Някои като теб. Също така и други типове. Почти цял месец имахме германски телевизионен екип в града. Продадох им барбекюта на стойност близо хиляда долара. Звукооператорът, Франц, наистина се влюби в печеното на жена ми.

— Но доникъде не стигнаха?

— Не. Както и никой друг. Имаше един наистина умел тип от Ню Йорк. Държеше се сякаш притежаваше света, а ние сме негови служители. Прекара тук шест седмици. Беше въртял доста големи сделки. Сключи сделка с онзи тип, когото екзекутираха в Юта, и със самия О. Джей8. Но доникъде не стигна. И от едно френско списание. Някаква мацка. Иска ми се да беше дошла да пише за мен. Щях да й разкрия всичките си тайни, дори рецептата за барбекюто на жена ми.

— Някой вижда ли го изобщо? Излиза ли?

— О, навърта се наоколо. Висок, тих мъж, който повечето време избягва другите. Ожени се за наистина чудесна жена. Сега имат малко момиченце. Но той живее истински. Върши разни неща, вижда неща, смесва ги.

— Може ли да ми кажеш къде живее?

— Не мога да направя това, синко. Той не би искал. Аз го уважавам. Ти също трябва да го уважаваш. Мисля, че просто иска светът да го остави на мира.

— Аз наистина го уважавам — отговори Ръс. — Затова съм тук.

— Вероятно ще се провалиш. Всички останали се издъниха. Защо ти да си различен?

Защо аз да съм различен, помисли си Ръс. Да, ключов въпрос.

— Ами — каза той — обзалагам се, че знам нещо, което никой преди не му е казвал. Дори не е за него самия.

— Тогава просто трябва да си търпелив, синко. Той ще научи, че си тук. Вероятно вече знае. Хората му казват разни неща. Нали разбираш?

— Аха, разбирам. Е, благодаря. Вероятно и аз ще стигна дотам да си купя барбекю за хиляда долара. Готов съм за дългото чакане.

Ръс излезе и, ох! Това ослепяващо слънце! Започна да ровичка за слънчевите си очила. Когато си ги сложи, един пикап се спускаше надолу по пътя и на Ръс му се стори, че го вижда: мършав мъж със слънчев загар и обветрена кожа, спокойни кривогледи очи. Но не, беше просто един тлъст каубой.

Тръгна бавно надолу по улицата, опитвайки се да погледне местните в очите, но в отговор получи суровия втренчен поглед на Америка от малките градове, който обявяваше: преминаването забранено! Накрая се върна обратно в хотела и отново извади досието си.

Веществените доказателства бяха разпарцалени, сухи и леко омазнени от прекалено пипане. Ако четенето можеше да изпие чернотата на мастилото, те също щяха да са избледнели. Но то не можеше и те не бяха избледнели. Модерният индустриален печат: бликащ от енергия, цветен, неунищожим.

Най-известното беше корицата на „Нюзуик“ от онзи месец през 1992, когато бе най-издирваният мъж в Америка. „Боб Лий Суагър — пишеше там, — герой, превърнал се в убиец.“ „Тайм“, беше пуснал същата снимка: „Боб Лий Суагър — трагичните последствия от Виетнам.“ Това беше стара фотография на Суагър, направена във Виетнам. Тя разкриваше всичко и нищо: южняшко лице, мъж на двадесетина години, който някак си можеше да бъде и на четиридесет. Челюстта му беше толкова сурова, а кожата толкова стегната, че малко приличаше на смъртна маска. Каквато и беше донякъде. Носеше тигрови камуфлажни дрехи, а на главата бейзболка на морската пехота. Очите бяха присвити и хлътнали и не разрешаваха контакт със света при никакви условия освен тези, безопасни за техния собственик. Те се криеха зад остро очертани скули. Лицето беше сякаш от деветнадесети век. Приличаше на някой от кавалеристите на Мозби или от конниците на Куантрил или пък на някой, който беше носил „Колт“ в Окей корал9 и се е върнал пет минути по-късно, защото работата е свършена. Върху корицата на списанието в сгъвката на ръката му лежеше лъскава пушка с оптически мерник дълъг около ярд. Беше доказано, че с този инструмент той е един от най-изтъкнатите ловци на хора.

Ръс подмина снимката на корицата и погледна другите фотографии, които бяха изскочили от архива на сегашния му работодател „Дейли Оклахоман“ от Оклахома сити. Бяха направени по време на тайнствения двудневен процес през 1992, който прекъсна двумесечната известност на Боб Лий Суагър и бележеше границата на завръщането му по собствена воля в неизвестността. Приличаше на Т. Е. Лоурънс10, който се криел като летеца Шоу — човек с почти физическа нужда от анонимност. Просто беше изчезнал, предизвиквайки учудване в една Америка, която доста рутинно възнаграждаваше известността с големи суми в брой. Но не. Никакви договори за книги, нито филми, нито телевизионни предавания, никакви отговори на предизвикателните въпроси, които някои анализатори бяха повдигнали, намеквайки, че той знае неща, които никой друг не знае. Беше се появил сензационен роман от някой си, който беше твърде далеч от истината, и няколко скалъпени статийки в изданията за оцеляване и смахнатите по оръжията и всички те бяха подвеждащи, неясни и измислени. И Ръс знаеше, че всички бяха неверни. Но в една имаше зрънце информация: че Суагър очевидно се е заселил в Аджо, Аризона, със съпругата си. Красивата жена, която беше присъствала на сензационния процес.

Затова, помисли си Ръс, аз съм в Аджо, Аризона, в един евтин мотел, изчерпвайки парите, времето и късмета си.

Най-накрая на петия ден, докато Ръс дъвчеше последния залък от барбекюто си, без да обръща внимание на действителността, че средствата му стават опасно малко, при него дойде барманът.

— Кажи — прошепна мъжът, — знаеше ли, че един човек понякога този ден идва в града?

Ръс преглътна.

— Да, сър. Днес е петък. Той идва, за да закупи припаси в „Саутърн Стейтс“. Може да съм го сбъркал с някого другиго, но бих казал, че току-що видях един пикап да се спуска в тази посока и ако бях на твое място, щях да се преместя там.

— Страхотно! — избъбри Ръс.

— Не си го чул от мен.

— Нито дума.

Ръс затърси слънчевите си очила и хукна навън. „Саутърн Стейтс“? „Саутърн Стейтс“? Да, спомни си Ръс, две преки по-надолу, където се събираха ранчерите преди сутрешната работа и после се връщаха след работа. Там, където можеш да купиш всичко: от чували с жито до струващите половин милион вършачки „Интернешънъл Харвестър“. Ръс беше толкова развълнуван, че леко се замая, но после се взе в ръце и реши, вместо да кара, да иде пешком.

Обърна се и спринтира с летящи крака. Понесе се между хората по тротоара, заобиколи рехава група туристи, мина покрай няколко висящи наоколо тийнейджъри, чувствайки се като пълен идиот. Не, чувствайки се някак си въодушевен и развълнуван. Веднъж в кариерата си в „Оклахома“ трябваше да замества излезлия в отпуска филмов критик и да отиде на онова, на което викаха служебна екскурзия. Закараха го със самолет до Ню Орлеан, където трябваше да седи на маса в банкетната зала на един хотел, а Кевин Костнър и Клинт Ийстуд бяха развеждани из залата — по половин час на маса. Разбира се, това беше наистина смешно положение, но когато за пръв път видя двамата мъже да влизат в залата, той се почувства така, както се чувстваше сега: зашеметен, глупав, неподготвен, неопитен като юноша, напълно недостоен. А те бяха само филмови звезди и излязоха, поне доколкото той можеше да каже от времето, което прекара с тях на големите маси, много свестни момчета и не се правеха на герои.

Но този тип беше истински герой. На война и в мир беше направил изключителни неща. Докато Ръс тичаше и възбудата му нарастваше, вниманието му се разсея. Мозъкът му сякаш беше пълен с блестящи сапунени мехури.

План, помисли си той, имаш нужда от план.

Но преди да успее да измисли план, краката му го отведоха зад ъгъла на паркинга, който лежеше пред магазина „Саутърн Стейтс“. Беше покрит с чакъл и прах се носеше из въздуха. Ръс се спря и попи нещо, което приличаше на сцена от документален филм за американските трудови навици. Това би могла да бъде картина от селския живот, каквато само човек, надарен със саркастичното въображение на Йероним Бош11 и окото за детайли на Норман Рокуел12, би могъл да си представи: сякаш навсякъде в двора кръжаха фермери, ранчери или каубои, разменяха си небивалици в близост до пикапите или се тупаха по гърбовете и се пляскаха по задниците на малки групички. В дъното имаше кошари за добитък и се чуваше мученето на затворените животни. Приличаше на събота вечер край началната гара. Къде е Джон Уейн13? Мамка му, той беше навсякъде.

Всички тези мъже имаха кафяви лица с остри черти и изглеждаха изтъкани от сурова кожа и пресована пастърма. Всички бяха обвити в прашен джинсов плат и кожа в различни отсенки от главата до петите. Всички носеха очукани ботуши, но шапките бяха разнообразни: сламени, високи или ниски стетсъни14, с извити или прави периферии, бейзболни кепета, фуражки, дори една или две рибарски шапки.

В този хаос Ръс не можа да открие някакъв смисъл и заради това се почувства като афроамериканец на среща на местния ку-клукс-клан. Но те, изглежда, така се забавляваха, че изобщо не му обърнаха внимание и той тръгна бавно между тях, търсейки да види черти, които да сравни с онези, които беше запаметил от корицата на списанието и по-скорошните снимки. Би предположил, че мъж като Боб ще влачи килватер от поклонници или ще бъде в центъра на кръг от новаци, така че се огледа за крал сред всички тези принцове. Не можа да види такъв и сега по един или по двама мъжете се разделяха и започнаха да си тръгват.

— Какво става? — попита той един старец.

— Петък обед, сега се влачат вътре, за да заредят с провизии. Тук има много разпръснати ферми. Повече, отколкото можете да си представите. В петък по обяд момчетата се събират за малко майтап.

— Ясно — отговори той.

Продължи да се разхожда сред смаляващата се тълпа, напълно неспособен да свърже някой от тези светлокафяви мъже без възраст, които изглеждаха като от друга раса, с представата си за Боб Лий Суагър.

Най-накрая стигна до сградата с провизиите, където неколцина работници хвърляха чували с храна в каросерията на един избелял зелен пикап.

Ръс замръзна, после се размрази и само зяпаше.

Мъжът беше висок и потен и бе завързал червена носна кърпа около врата си да попива потта. Беше с избелелите джинси и джинсовата риза на каубой, но също така носеше избеляла червена бейзболна шапка, на която пишеше „Рейзърбекс“.

Мъжът усети втренчените му очи и го погледна с тежък поглед. И да, да, това беше той. По-стар, отколкото Ръс бе очаквал, и по-кафеникав, почти като керамиката на навахо15. По лицето му нямаше и грам излишна плът. Кожата му бе гнездо от пукнатини и зъбери, стегната, въпреки че беше самото разрушение. Оловносивите очи бяха толкова корави, че прогаряха като лазери. Изобщо нямаше романтичен или героичен вид. Приличаше на загрял, уморен и потен човек, който има още доста работа за вършене.

— Какво си ме зяпнал, синко? — попита той настоятелно.

Срам обхвана Ръс, но също така и вълнение и той хукна към него и избъбри:

— Мистър Суагър? Мистър Боб Лий Суагър? Дълъг път минах, за да ви видя.

— Е, напразно си си пропилял времето — отговори Суагър. — Върви си пиши сам проклетата книга. Аз няма да обяснявам себе си на кутре като теб, нито пък на най-добрия писател в света. Наистина мразя писателите. А сега се махни от пътя ми.

След това той седна зад волана на пикапа си и потегли.

Боб се занимаваше с коня. Конят имаше проблеми с окото. На клепача си имаше язва, която се беше инфектирала, може би замърсена от мухите. Инфекцията тайнствено и чудовищно се бе разпространила, докато окото не заприлича на билярдна топка, обгърната от плесен. Едно ужасно акне се беше развило по муцуната му чак до ухото и в долния край стигаше до ноздрите. Той беше красив сив скопец на име Били и момичето, на което принадлежеше, бе свършило добра работа по отглеждането и възпитанието му, докато не стана тази работа с окото.

— Това е най-лошата болест, която някой от семейството ни е хващал — каза майката на момичето. — Може да умре от това.

— Хайде, хайде — й беше казал Боб, но го направи главно за мрачното малко момиченце, което не бе казало и дума. — Ветеринарят направи всичко, което можа. Трябва да вярвате на медицината, а ние няма да пропуснем и нощ. Трябва да вярвате и на нас. Ще се грижим за Били по най-добрия възможен начин.

Боб Лий Суагър, който беше оцелял през петдесетте си години живот, включващ разнообразни приключения в морската пехота (три обиколки в южноазиатските военни игри, класиран на второ място) и частен живот, който беше учудващо объркан, стигна до положение, в което никога не бе мислил, че ще попадне: да бъде щастлив.

Кой би си помислил подобно нещо?

Първо сухият аризонски вятър имаше чудотворна лечебна сила за ремонтирания му ляв хълбок, където един куршум калибър 7.62×54 с метална риза и тегло 148 грейна16, изстрелян със скорост над 2600 фута17 в секунда, беше изтръгнал неприятно количество кост и хрущял. На правителството му трябваше една дълга година в болница за ветерани да оправи нещата и дори тогава, след цялото това време, работата се оказа фалшименто. Двадесет години се беше будил сутрин с напомнянето, че ако преследваш хора, за да си изкарваш прехраната, те, бога ми, ще ти отвърнат със същото. Вероятно болката го беше докарала до пиенето, но можеше и да не е така. Беше пиян и зъл почти цяло десетилетие, за да зарови болки, които по-скоро нямаха нищо общо с хълбока му и не можеха да бъдат оправени по друг начин: спомени за млади мъже, захвърлени ей така, заради нещо незначително, като изключим едното име на черната мраморна стена. Трябваше време, за да се примири с това и да сключи мир. Сега благословената липса на болка там долу, където го бяха ремонтирали, си беше допълнителна печалба всеки божи ден. Но това беше само част от нея.

Другата част беше съпругата му. Една жена. Джули Фен. Дипломирана медицинска сестра. Някога тя бе фотография, носена между каската и кожения й амортизатор от неговия наблюдател — един от великолепните млади мъже, които се върнаха у дома от страната на злото в гумена торба и дървена кутия. Някакво късо съединение във вселената беше постановило Боб да срещне Джули много години по-късно. Когато я видя, той разбра: това е тя. Няма друга. И по същата причина тя бе разбрала това за него и сега бяха женени, имаха малко момиченце, кръстено Ники, което пишеше името си ИКИН4 на обратно и разбъркано на всичките си рисунки на коне. Възрастта също бе включена. Беше толкова хубаво, че има много от нещата, за които си бе мислил, че никога няма да получи, защото се бе оттеглил от човешката общност. Беше изпълнявал заповедите на страната си с пушка и бе отишъл и официално убил 87 вражески войници един по един от голямо разстояние. Разбира се, той знаеше, че е убил 341. Сега всичко това някак си бе забравено.

И последното нещо: черешката върху тортата — конете. Това беше най-хубавата работа на света. Имаше нещо в конете, което обичаше. Те не лъжеха и ако се държиш добре с тях, ти отговарят със същото. Никога не беше срещал някой, който да е амбициозен, ревнив или лицемерен. Те бяха честно глупави създания, силни и тъпи като волове, но с тази магическа съставка, която той толкова обичаше в животните, дори ако ги ловуваше. За миг от тревопасни се превръщаха в същинска танцуваща красота на четири копита. Да ги гледаш как тичат, особено под ръководството на някое малко момиченце като онова, което притежаваше Били, или онова, което беше негово и с времето щеше да порасне, за да отглежда коне сама. Да ги гледаш как тичат, играта на мускулите под кожата и прахът, който се вдига, разкъсван от силните им копита, боже мили, това беше вид щастие, което не можеш да откриеш нито в бутилката, нито в пушката, а той го беше търсил и на двете места.

Той тренираше Били. Това се наричаше „хвърляне напред“. Конят е вързан за кол и го караш да тича в кръг, вързан с двадесетфутово въже, подкарвайки го с камшик или както сега, ако си изградил връзка с него, само с гласа си.

— Хайде, Били — измърка Боб и мускулите на животното заиграха, докато конят обикаляше около него. Били винаги беше точно пред очите му, защото Боб се въртеше заедно с него. Започна да се вдига прах и да се лепи по потните хълбоци на сивия кон. После щеше да има нужда от едно хубаво тимарене, но в това нямаше нищо лошо, защото този следобед щяха да дойдат да приберат Били.

Двадесет минути. Когато Били беше започнал да оздравява, Боб започна да го кара да тича в кръг, за да изкара възпалението и слабостта от крайниците му, мускулите отново да станат твърди, гладки и ясно очертани и да го направи отново такъв, какъвто беше. В началото животното се беше запънало все още несигурно, защото язвата беше изяла част от зрението му и с болното око виждаше само 60 процента. Първо можеше да тича само седем или осем минути, преди да почне да се прави, че не може повече. Сега безпроблемно бягаше двадесет минути три пъти дневно и имаше такъв вид, сякаш може да започне веднага отначало.

— Добро момче — извика Боб и започва да прибира въжето, което беше закрепено за оглавника. Бавно придърпа коня към себе си и накрая го спря. Той откачи въжето, но остави оглавника, защото сега щеше да разхожда животното още двадесет минути, за да се охлади. Никога не прибираш коня разгорещен. После щеше да го измие. Мисис Хейстингс и Сузи ще го вземат в три и всичко се подрежда чудесно. Били ще се върне обратно към своя живот.

Човек трябва да върши нещо и това беше работата на Боб. Пенсията му от морската пехота все още идваше, жена му Джули продължаваше да работи по три дни в клиниката в резервата на навахо. Понякога, когато се наложеше, и повече. Това бе достатъчно всеки от тях да има онова, от което се нуждае.

— Тате?

Ники беше на четири. Едно русо и здраво малко същество. Хубаво е да ги отглеждаш в ранчо на двадесет мили от града, помисли си той. Да ги научиш да стават рано и идват с теб да хранят животните. Да формираш характера им отрано да работят здраво и да бъдат отговорни, както той беше научен. Това бе хубаво за тях. Бе отгледан от баща, загинал при странни обстоятелства. Нищо подобно нямаше да се случи на неговото дете.

— Да, ИКИН4?

— Били е потен.

— Да, детенце, потен е. Накарахме го хубаво да се покрие с пяна. Просто една добра тренировка. А сега ще го охладим.

— Днес ли ще дойдат да го вземат?

— Да, скъпа, днес ще дойдат. Сега е по-добре. Няколко белега, малко изгубено зрение, но като изключим това, е наред. Помогнахме му да го преживее.

— Били ще ми липсва.

— И на мен също. Но той трябва да се върне към своя живот. На онова момиченце Сузи той също е липсвал през последните четири седмици. Сега е неин ред да бъде щастлива.

ИКИН4 беше с джинси, гуменки „Кидс“ и трикотажна спортна ризка. Както всички деца, които прекарват по-голямата част от времето си в обори сред коне, тя беше мръсна и щастлива. Топуркаше до баща си, докато той развеждаше Били в бавни успокояващи кръгове из заграденото място, докато най-накрая дишането на животното се нормализира.

— Тате, ще го измиеш ли?

— Ще ми помогнеш ли, сладурче?

— Да, тате.

— Ти си толкова голямо момиче, ИКИН4 — каза Боб, а лицето на дъщеря му се сви и се разля в усмивка.

ИКИН4 хвана коня за оглавника и го затегли към обора, където направи усилие да го върже за едно въже. Голямото животно напълно се подчини на господарските й заповеди. Не му даде възможност за съпротива и не се отказа.

— Хайде, ти голямо старо глупаво нещо — извика тя, бутайки го по рамото, за да тръгне назад. Донесе друго въже и го закачи за оглавника, завързвайки сполучливо коня в средата на една клетка.

— Тате, мога ли да му дам морков?

— Скъпа, нека първо свърша.

Боб пусна маркуча и приготви кофа сапунена вода, после се приближи до коня и започна ритмично да го трие с гъбата: от врата към холките, оттам по гърба и надолу по всеки мускулест крак.

— Тате — обади се момичето.

— Да, скъпа?

— Тате, имаше един мъж.

В първия момент Боб нищо не каза. В очите му се появи гняв, пламна малък огън.

— Един мършав мъж. Гъста черна коса, мургав. С ревностен вид?… Тате, какво е ревностен?

— О, сякаш галопира, а всъщност просто си стои неподвижен. Никаква усмивка. Лицето му стегнато като юмрук.

— Да, тате. Точно така.

— Къде го видя?

— Беше паркирал долу на пътя, където тази сутрин ме остави автобусът. Розалита го погледна и той обърна глава.

— В пикап? Бял?

— Да. Познаваш ли го? Мил ли е? Усмихна ми се. Мисля, че е мил.

— Той е просто едно глупаво момче с идеята, че мога да го направя богат и известен. Ще се умори и ще се махне. Мислех, че е разбрал, но предполагам, че е по-упорит, отколкото ми се стори.

Никога ли няма да го оставят на мира? Проклетата ти снимка се появява на корицата на списание и целият свят започва да си мисли, че имаш достатъчно тайни да напишеш бестселър. През годините край нямаха задниците, които бяха идвали при него. Как го бяха намерили? Като че адреса му го имаше в някакъв шантав интернет сайт и всички неудачници и луди идваха да душат наоколо. Някои от тях дори не бяха американци. Проклетите германци бяха най-гадните. Предложиха му пари, каквото си поиска, за интервю. Но вече бе приключил с това. Имаше възможно най-лошата слава и това му беше достатъчно. Край на всичко.

— Той досажда ли ти?

— Не. Само се усмихна.

— Ако го видиш пак, ми кажи. Аз ще поговоря с него и той ще си тръгне. Иначе просто ще изчакаме, докато сам се умори и се махне.

Мнозина от тях просто изчезваха след известно време. Идеите им бяха толкова абсурдни и зле оформени. Някои от тях дори не искаха да пишат за него, за да направят пари. Просто искаха да го видят и да почерпят нещо от присъствието му. От това, което е бил животът му. Такава глупост. Животът му не беше нито паметник, нито символ, нито модел: това просто бе неговият живот.

Изглежда, момчето беше изчезнало за известно време. После една вечер се върна, седнал търпеливо в пикапа си от другата страна на пътя. Джули се беше върнала, бяха вечеряли и седяха на верандата, пиеха леден чай, наблюдавайки как слънцето залязва зад ниските планини в съвършен покой.

— Упорит е.

— Проклето глупаво момче.

— Поне се държи на разстояние. Има възпитание.

Хората, които бяха идвали по-рано, направо влизаха с колите си в двора, изскачаха от тях и започваха да предлагат договори, разполагаха прожектори за камерите, ръкуваха се сърдечно, уверени, че са попаднали на нещо голямо. Че най-накрая са открили Елдорадо. Боб няколко пъти се беше обаждал в полицейското управление. Последният път беше за германците, които излязоха крайно противни.

— Няма да си иде. Започва да става малко неприятно. Горката ИКИН4. Не искам да почне да си мисли, че така ще израсне.

— О, тя може да се справи с това. Ще й помогне да разбере, че баща й е необикновен човек. Мисля, че й осигурява нещо малко по-различно.

Суагър погледна жена си. Красива беше с тена и русата коса, в която бяха започнали да се появяват сиви нишки. След като се върнаха в Аджо, тя не носеше нищо друго освен джинси, тениски и ботуши. Тя също бачкаше здраво. Боб си помисли, че работи повече от него, и това казваше много.

— На колко години е според теб?

— Около двадесет и две. Ако иска приключения, да се запише в морската пехота. Може да изкара няколко седмици на остров Перис. Не трябва да виси там, да плаши детето и да ме прави още по-раздразнителен, отколкото съм.

— Не зная защо, но ми се струва различен.

— Малко ти напомня за Дони. Заради това — каза Боб, изричайки името на първия й съпруг.

— Да, предполагам, че е така. Той е плах и несигурен като Дони.

— Дони беше добро момче — отбеляза Боб. — Най-добрият. — Дони почина в ръцете му, бълвайки кръв на малки ручейчета от рана в дробовете, с очи приковани в нищото. Гърчеше се в ужас от него, а лявата му ръка се бе впила болезнено в бицепса на Боб.

Дръж се, Дони, Исусе, санитар. Санитар! Мамка му! Санитар! Дръж се, всичко ще се оправи, кълна се, ще се оправи.

Но не се оправи и нямаше санитари. Боб беше увиснал отвън на канавката, хълбокът му беше размазан от същия майкоебец, а Дони бе дошъл за него и получи следващия куршум право в гърдите. Спомняше си отчаяния натиск на пръстите му, докато момчето се вкопчваше в него, като че Боб бе самият живот. После пръстите омекнаха и гъргоренето спря.

Боб мразеше, когато такива неща се връщаха в спомените му. Понякога можеш да го контролираш, но понякога не. Около него се спусна мрак. Някога това щеше да е време за пиене.

— Съжалявам — обади се тя. — Не трябваше да го споменавам.

— Няма нищо. По дяволите, мисля, че мога да ида и да му кажа в лицето да се разкара оттук и да престане да си пилее живота.

Той стана, отправи й малка стегната усмивка и тръгна надолу по пътя, който водеше до къщата. Момчето беше от другата страна на шосето в един стар Форд F–150 и просто си седеше. Видя, че Боб идва, а Боб видя, че се усмихна. Момчето слезе от пикапа.

— Какво, по дяволите, искаш? Кажи си репликите.

Момчето застана пред него. Да, малко над двадесет, дългурест, с гъста рошава коса и изнежения изглед на колежанин. Носеше джинси и модна риза с къси ръкави с някаква емблема на гърдите.

— Съжалявам — каза то. — Това беше глупаво. Но не знаех как по друг начин да говоря с вас. Помислих си, че ако ви покажа, че имам сериозни намерения, ако ви дам да разберете, че съм тук, ако не насилвам нещата и не се държа като смахнат, казват, че сте много свестен човек, както и да е, сметнах, че накрая ще ми разрешите да говоря с вас.

— Това не е интервю. Не давам интервюта. Каквото е направено, е направено и то е мое и на никого другиго.

— Кълна ви се, не ме интересува 1992… Също така не правя от онези книги за герои. Никакви неща за Виетнам. Това свърши и е най-добре да бъде забравено. Да оставим мъртвите да почиват в мир… Не е за Виетнам. Не съм дошъл заради Виетнам. Но наистина е заради мъртвите.

Двамата стояха доста дълго лице в лице. Полуздрач. Слънцето се спускаше зад планините, оставяйки един празен свят от сива светлина и тишина. Мъртвите. Моля, оставете ги на мира. Каква е ползата? Каква полза може да има? Защо това момче ще застава пред него и ще твърди, че представлява мъртвите? Той също познаваше много от покойниците.

— По дяволите, хайде изплюй камъчето. Книга? Искаш да напишеш книга?

— Да, искам да напиша книга. И да, тя е за един голям американски герой, и да, той е от Блу Ай, Арканзас, и да, той е от онези хора, каквито вече не се раждат.

— Никакви книги — каза Боб.

— Поне ми позволете малко да обясня — каза момчето. — Големият американски герой се казва… казваше се Ърл Суагър. Получил е Почетния медал на Конгреса за случилото се на Иводжима на 22 февруари 1945. На третия ден след началото на операцията. После се върнал у дома и станал моторизиран полицай в Арканзас. На 23 юли 1955 той е водил престрелка с двама въоръжени бандити, които се казвали Джими и Бъб Пай. Убил е и двамата.

Боб се загледа строго в момчето.

— И те също са го убили. Баща ви. Искам да напиша книга за баща ви.