Нощта на снайпера

11.

ВЪВ ВТОРАТА ПОЛОВИНА на деветнадесети век не беше необичайно въоръжени мъже да влизат на коне във Форт Смит, Арканзас — пълен с вертепи забързан град, сгушен на мястото, където се сливат реките Арканзас и Пото. Основан през 1817, през 1875 се гордееше с 30000 души население. Градът беше кацнал в началото на дълга долина между планините Озарк и Уашита и допираше границата между Арканзас и това, което в онези дни беше известно като Индианска територия, а днес под името Оклахома.

През онези години градът носеше прякора Пъкъла на границата. Форт Смит беше портата към дивия и неопитомен Запад. В онези дни цивилизацията полагаше големи усилия да наложи волята си на беззаконието. Налагаха го федералните заместник-шерифи на бесещия съдия Айзая Дж. Паркър. Между 1875 и 1896 съдията пращаше своите хора в Индианската територия да налагат закона. Те бяха еднотипни: жилести, с присвити очи, изключителни професионалисти и не разбираха твърде от либерални идеи. Всички можеха да стрелят и бяха готови да го правят. В течение на две десетилетия Форт Смит беше световната столица на престрелките, която изпращаше мъжете си да довеждат хората, обявени извън закона, и всички авантюристи, бродещи из Индианската територия. 65 от шерифите бяха убити при изпълнение на служебните задължения. От 172-мата души, които се върнали живи, 88 бяха обесени от съдията. Никой не знае колко хора извън закона са загинали в Индианската територия от ръцете на шерифите. В онези години подобни факти не се смятаха достойни за отбелязване.

Разбира се, сега всичко това се е променило: няма пищолджии, няма вертепи, нито непреклонни съдии. Вместо това вторият по големина град в Арканзас е леко овехтял. Центърът му, някога най-оживената градска улица на запад от Мисисипи и на изток от Денвър, беше станал жертва на трудните времена и обезлюдя. Оживлението се премести в предградията, където се намираха търговските центрове „Сентръл Мол“ и „Уол-Март“. В силуета му господстват два силоза за зърно. Общинските съветници дръзко се бяха опитали да събудят отново миналата слава чрез реставрация на стария форт, съдебната палата на Паркър, публичен дом на име „Мис Лаура“ и много прекрасни постройки във внушителния район с викториански къщи „Бел Гроув“. Но те нямаха голям принос в замаскирането на факта, че историята се е преместила другаде. Сега широката като за паради „Герисън стрийт“, спомен от дните, когато е била част от армейски пост, разположен там, за да пречи на индианските племена чероки и осейг да започнат война помежду си, има вид на красива уста, която е изгубила прекалено много зъби заради възпалени венци. Най-известната забележителност в центъра всъщност е хотел „Холидей Ин“ на авеню „Роджърс“ — имитация на „Хаят“, с девететажен атриум и дискотека, която силно дъни кофти рок в нощта. Той отчасти принадлежи на групировката Бама.

Така че днес мъжете, които идват във Форт Смит от Индианската територия, е малко вероятно да са федерални шерифи или бандити. Въпреки това някои идват с мисия, някои са с присвити очи, корави професионалисти. Един от тях беше Боб Лий Суагър, придружаван от новия си млад партньор Ръс Пюти, които пътуваха на изток по федералната магистрала № 40 в зеления пикап на Боб. Наближиха града по здрачаване. Лампите започваха да светят, докато се приближаваха през хълмистите земи на окръг Сикоя, Оклахома. Вдясно не можеха да видят река Арканзас, широка и гладка, но скрита зад редица дървета.

— Ето — казваше Ръс в момента, държейки в скута си папка със стари статии от 1955, — това показва колко гадни са били вестниците тогава. Сега сме много по-добри — настоя той, но Боб само изръмжа неопределено.

— Тези статии — се мъчеше да докаже той — просто не ти казват достатъчно. Нито един репортер дори не е отишъл на местопрестъпленията. Просто са взели полицейските сводки и са ги публикували. Исусе, сещам се за стотици въпроси, които чакат отговор. Как Джими и Бъб са минали целия път от Форт Смит до Блу Ай през най-голямата хайка за хора в арканзаската история? Как просто така са се натъкнали на баща ти? Това случайност ли е? И въпреки това тук няма нито едно предположение по тези въпроси. И също така по-важното: защо? Защо Джими Пай през първата си сутрин на свобода след деветдесет дни затвор се захваща с това и защо бедният Бъб, който няма криминално досие, е тръгнал с него? И тази подробност: спирането на авторесторанта и яденето на бъргъри, докато флиртуват с келнерката? Това за какво? Звучи малко сякаш някой е искал хората да го сметнат за хладнокръвен. Също така, защо…

— Я кажи, ти май не млъкваш, а? — прекъсна го Боб.

— Ами…

— Не е като да не съм се замислял за това. Разбра ли?

— Добре — каза Ръс. — Това е една от най-неприятните ми черти. Бъбрица съм. Не мога да млъкна. Не чувствам нещата, а дрънкам за тях. Пък ти си истински Уайът Ърп, а аз съм се лепнал за теб.

— Синко, не съм Уайът Ърп, а просто един очукан стар морски пехотинец, който се опитва да се задържи на шибаното седло.

Ръс нищо не отговори. В избледняваща светлина лицето на Суагър изглеждаше като издялано от кремък. Очите му почти нищо не изразяваха. С часове не беше продумал, но въпреки това караше със съвършената ловкост на състезател. Просто измъкваше и вмъкваше пикапа в движението гладко и леко като на шега, почти без той самият да помръдва. Той беше най-тихият човек, който Ръс някога бе виждал. Никой друг не го беше по-малко грижа какво мислят хората за него.

— Изработих план — каза Ръс. — Искам да се заема с това последователно и методично. Зная откъде ще започнем…

— Планът е — прекъсна го Боб — да напазаруваме продукти.

Вече се беше спуснала нощ, когато стигнаха там, но супермаркетът още беше отворен. Ако някога е бил флагманът на една национална верига магазини, сега тази същност отдавна беше избледняла, въпреки че ако човек се вгледаше, можеше да различи очертанията на съкращението НАС (Национална асоциация на супермаркетите) по табелата. Сега тя гласеше просто „Смитис“, беше изписана на ръка върху шперплат, закован върху големите хоризонтални подпори на старата фирма. Но все още се намираше на булевард „Мидланд“ № 222.

Кафеникава светлина, привлякла облак насекоми, светеше от стълбовете, поставени, за да възпират престъпниците. Магазинът имаше овехтял вид и през витрините Ръс можеше да види малцината купувачи, бързащи между стари разпръснати рафтове. Хрумна му, че за четиридесет години кварталът се е променил: всички, които виждаше в магазина, всички, които влизаха и излизаха, бяха чернокожи, азиатци или латиноамериканци.

— Е — каза Боб, — ти си писател. Проумяваш нещата, затова ми кажи защо тук?

— Какво?

— Започни с началото. Онзи ден започва тук в този супермаркет около единадесет сутринта. А сега ти ми кажи защо?

— Аз?

— Да, ти.

— Ъъъ, може би просто са попаднали на него. Те са били…

— Ръс, те са откраднали кола и някак си са намерили два пистолета и муниции. Подготвяли са се да ограбят нещо. И ако са си дали целия този труд, мислиш, че просто ей така са влезли в него? Първия магазин, който са видели? Затворът е в центъра. Блу Ай е в обратната посока на юг извън града. Защо са тръгнали на север към това място?

— Ъъъ… — беше единственото, което Ръс можа да каже в отговор. Обаче това го шокира. Очевидно Боб се бе справил с материала много по-задълбочено, отколкото беше очаквал. Изненадващо за човек, който изглаждаше толкова далеч от формалния умствен труд, колкото никой друг.

— Погледни на това като на военен проблем. Какво има в това място, което го прави удобно за нападение?

Ръс неспокойно се огледа. Магазинът беше разположен на дълъг прав участък от улицата, главната артерия за влизане и излизане от града в посока север, който сега изглеждаше мрачен. Беше на три или четири мили от идеалния център. Нямаше много за гледане. Дълъг прав път, продължаващ в двете посоки, дървета, търговска част, пълна с барове, автосалони и западащи магазини. От време на време коли минаваха нагоре и надолу по улицата пред тях. Но това не беше кой знае какво.

— Нищо не виждам — призна си той.

— Или го погледни от тази страна — предложи Боб. — През 1955 във Форт Смит е имало още два други големи супермаркета „Пиърсън Брадърс“ на „Саут Търти Фърст Стрийт“ и „Хилкрест Фуд Маркет“ на „Кортланд“ в Хилкрест. Искаш ли да идем дотам с колата, за да видиш какво е различното?

— Ами… — започна Ръс. После попита: — А ти виждаш ли нещо?

— Не съм бил в колеж — отговори Боб. — Откъде да зная.

— Но нещо виждаш.

— Нещо много малко.

— Какво е то?

Боб погледна нагоре и надолу по пътя.

— Е, аз не съм въоръжен крадец, но ако бях такъв, най-много щях да се страхувам, че докато съм вътре и обирам и преди някой изобщо да вдигне тревога, може да се появи полицай.

Ръс кимна. Изглеждаше логично.

— Е, и какво е толкова различно в този квартал?

— Ъъъ… — Той млъкна, признавайки недосетливостта си.

— Дълъг е. Ако погледнеш картата, ще видиш, че е с необичайна дължина. Погледни, няма преки и в двете посоки светофарите са много далеч.

Ръс погледна. Далеч надолу по улицата светеха два светофара. Един червен и един зелен.

— Значи, ако погледнеш в двете посоки и видиш, че никъде не се вижда полицай, ти ще разполагаш с минутка чисто пространство да влезеш и да излезеш и ще си сигурен, че няма някое ченге да се промъкне зад гърба ти. Фактически, когато едно ченге е дошло, момчетата вече са били излезли и проклетият Джими Пай е имал достатъчно време да даде един хубав точен изстрел. Ченгето не е имало никакъв шанс.

— Уха — изненадано каза Ръс. После добави: — Джими е бил умен. Не е импровизирал, обмислил го е. Приличат си. Синът също беше много умен. Ламар беше много-много хитър, когато правеше ударите, и винаги знаеше точно какво да направи. Наследил го е от баща си.

— Аха, бил е същински гений — подхвърли Боб. — Но как е могъл да го разузнае, след като е бил три месеца в затвора?

— А — Ръс изпусна въздух от дробовете си, но в главата му не се оформиха никакви думи.

— Сега да обсъдим нещо друго. Пистолетите. Във всички вестници пише, че Бъб ги е донесъл. Планирали са удар, Бъб намерил оръжията, също така достатъчно муниции и направо започнали да действат.

— Точно така.

— Но пистолетът на Джими е бил „Колт“ калибър .38 „Супер“, който не е обикновено оръжие, а един вид специално. От него са произведени много малко бройки. Ще ми се да разбера откъде се е взел този пистолет. Патронът калибър .38 „Супер“ никога не е бил много популярен. Бил е изобретен от Колт и Уинчестър през 1929 за полицията, за да минава през вратите на коли и бронежилетки. Но след няколко години се е появил калибър .357 „Магнум“, който е вършел всичко по-добре от .38. Така че „Супер“ просто си е отмрял. Това не е уличното оръжие, с което глупав хлапак като Бъб би се появил. Не е и ловно оръжие. Патронът му никога не е бил достатъчно точен, за да се използва за стрелба по мишени. Това не е някакъв патрон от деветнадесети век, да речем, един .38–40 или пък .32–20, който би могъл да се търкаля из някоя ферма шейсет години. Не, нямало го е на бял свят до осемдесетте години, когато момчетата от Международната федерация по спортна стрелба започнаха да го използват, за да удрят десетката. Но трябва да ти кажа, през 1955 не е бил нещо, което ще намериш просто така. Трябвало е да попиташ за него: професионално оръжие, наистина добра скорост, пълнител с девет патрона, гладка стрелба. Ако си ченге или въоръжен бандит, това е истината. Откъде Джими е знаел това? Падал си е по оръжията? Бил е познавач? Или ловец, член на Националната оръжейна асоциация, абонат на списание „Гънс“? Как е разбрал, че това е точното оръжие за подобна работа?

— Ами… — запъна се Ръс.

— И откъде го е взел Бъб?

— Предполагам, че го е откраднал.

— Добре предполагаш, но никой никога не е съобщил, че е откраднат. Не и доколкото знам. Какво ни говори това?

— Ааа — започна Ръс, не разбирайки какво му говори това.

— Говори ни, че може би тази работа е измислена от някой, който знае какво прави.

Ръс се обади:

— Както казах, Джими е бил умен. Както и неговото момче Ламар.

— Не чак толкова — беше всичко, което Боб отговори.

Къде ни води това? Какво намеква този човек? — зачуди се Ръс.

На следващата сутрин поеха по новата магистрала „Хари Етъридж Паркуей“ към родния град на Боб. Беше странно преживяване: когато напусна Блу Ай сякаш завинаги, пътят още не беше направен. Сега му изглеждаше толкова вечен, че не можеше да си представи, че не го е имало. Четири широки ленти от бял бетон, които блестяха на слънцето. Разбира се, магистралата беше почти пуста. Кой пътуваше от Блу Ай до Форт Смит и обратно? Като туристически район Блу Ай тепърва трябваше да се развива.

Беше странно и почти объркващо. Той бе обикалял тези хълмове и планини ежедневно през седемте години, през които живя сам в планината в каравана с кучето Майк, просто забравил, че светът съществува. Познаваше ги по дузина различни начини, всичките им пътеки и извивки, фланговете и преките им пътища, неуловимите тайни на терена, които не бяха отбелязани на никоя карта. Но навлизайки в тях от този ъгъл, те показваха гледки, които преди не можеха да се видят. Струваше му се, че магистралата пренареждаше планините по нов и необикновен начин. Беше му неприятно да признае грешката си, че се е върнал, мислейки си, че нещата са останали същите, защото те винаги се променят и трябва да бъдат научени отново.

Част от него мразеше проклетия път. По дяволите, какъв беше смисълът? Говореха, че Шефа Хари Етъридж никога не забравял, че е от окръг Полк и искал да се отплати на земляците си, като ги тласне в двадесети век. Казваха, че докато синът му Холис бил в Сената и преди да се опита да стане президент, е искал паметник за баща си. Говореха, че всички политици и бизнесмени искат безплатен обяд за сметка на федералното правителство и затова толкова много хора го наричаха „свинска пътека“, а не магистрала. Но тя бе предопределена за паметник на любовта на един баща към родния му край и на синовната любов.

— Този Етъридж — попита Ръс — да не е същият, който се кандидатира за президент? Онзи, който завършваше трети във всички предварителни избори?

— От същото семейство — обясни Боб. — Бащата беше големият конгресмен. Синът изкара два мандата като сенатор. Най-красивият мъж, който някога се е раждал. Мисли, че може да бъде президент.

— Ще му трябва нещо повече от красива външност — обяви Ръс.

— Хъм — изръмжа Боб, който нямаше мнение за политиката и особено за Холис Етъридж, който беше арканзасец единствено заради политически сметки. Всъщност беше израснал във Вашингтон, учил в Харвард и Харвардското правно училище и когато бе малък, се връщаше само по време на символичните обиколки на баща му. В Арканзас го почитаха заради фамилията му. Двата му мандата в Сената бяха белязани от подчинение на правилата, любезност, гласуване в съгласие с партийната линия, слухове за крещящи изневери (ако човек видеше жена му, разбираше защо) и голяма склонност да излива средства обратно в щатската политическа машина, която го беше пратила в Сената.

Както и да е, пътят, който беше построил, отведе Боб и Ръс до целта им за по-малко от час, докато по старото виещо се шосе 71 пътуването беше почти тричасово.

— Страхотен път — отбеляза Ръс. — В Оклахома нямаме подобно нещо. Жалко, че никъде не води.

Магистралата завършваше с футуристичен изход, който завиваше под наклон, и бързо ги стовари на земята. Земята на стария очукан Блу Ай, която бързо ги пое и поведе по улицата с ограничение на скоростта и заведения за бързо хранене: „Макдоналдс“ и „Бъргър Кинг“, както и някои по-малко известни местни варианти. Боб забеляза, че има ново заведение, наречено „Соник“ — класически авторесторант, който се хвалеше с плющящи на вятъра знаменца. Очевидно беше заведение за хотдог, но не изглеждаше да върви добре. Супермаркетът „Уол-Март“ се беше преместил от другата страна на улицата и сега се бе превърнал в „Супревтиния Уол-Март“, каквото и да значеше това, по дяволите. Приличаше на някакъв плосък космически кораб, кацнал по средата на паркинга. След няколко преки стигнаха до същото олющено едноетажно кметство и от другата страна на площада, сринатите останки на старата съдебна палата, която беше изгоряла през 1994 и след това просто съборена и мястото бетонирано, докато някой не измисли какво да прави с имота. Някакъв герой на конфедерацията стоеше в центъра на площада покрит с курешки и графити, поздравявайки празното място, където бе стояла съдебната палата. Боб не можа да си спомни името на бунтовника, ако изобщо някога го е знаел. По главната улица същата мърлява колекция магазини: супермаркети, магазини за мъжки и дамски дрехи, от които мистър Самовия „Уол-Март“ бе изсмукал живеца. Салон за красота, спортен магазин и креещ офис на данъчен експерт. А от лявата страна административната сграда, в която държаха офиси двама лекари, двама зъболекари, чакръкчия и един адвокат.

— Ще започнем оттук — обяви Боб. — Радвам се да видя стареца отново. Надявам се, че все още може да ловува.

— Това ли е великият Сам?

— Да. Казват, че е най-умният човек в окръга. Почти тридесет години Сам Винсънт беше окръжен прокурор на Полк. Днес му викат Електрическия Сам, защото изпрати двадесет и трима души на електрическия стол. Познаваше баща ми. Мисля, че през 1955 беше помощник окръжен прокурор. Ще видим какво може да каже. Остави на мен да говоря.

— Той трябва да е на осемдесет и няколко!

— Мисля, че сега е на осемдесет и шест.

— Сигурен ли си, че изобщо е тук? Може да е в някой старчески дом или нещо подобно.

— О, не. Сам не е пропускал работен ден, след като се върна от войната през 1945. Ще си умре тук по-щастлив от мнозина.

Те паркираха и слязоха. Боб се наведе и се протегна към задната седалка на пикапа и взе една картонена кутия. После поведе Ръс нагоре по тъмна стълба между магазина за мъжка мода на „Уали“ и козметичния салон „Майлейди“ В края на стълбата попаднаха на един дезинфекциран коридор в зелено, който напомни на Ръс за криминален филм от четиридесетте години. Той задължително трябваше да бъде черно-бял. Табелката на една от вратите с матово стъкло гласеше: „Адво ат САМ ВИНС НТ“.

Боб почука и влезе.

Имаше приемна, но не и секретарка. Всичко беше покрито с прах. На една маса между два изтъркани стола за чакащи клиенти лежаха две списания „Тайм“ от юни 1981. На една от кориците беше Шер.

— Кой е, по дяволите? — избоботи глас из мрака на кабинета.

— Сам, аз съм Боб Лий Суагър.

— Кой, по дяволите, си ти?

Те прекрачиха в тъмнината, пълна с влажни изпарения, и постепенно силуетът на говорещия започна да се показва. Когато Ръс успя да свикне със сумрака, видя мъж, който имаше вид на направен от кесии за храна, нанизани на стълб от ограда. Всичко в него сигнализираше старческото рухване. Чертите на безформеното му лице вървяха надолу, безжалостно дърпани от земното притегляне. Старият му сив костюм бе изгубил формата и цвета си. Зъбите му бяха пожълтели, а очите му се губеха зад дебели колкото дъното на бутилка кола лещи. Беше раздразнителен и мръсен, а гранивите му стари пръсти бяха почернели от дългогодишното пълнене и изпразване на лули и пушки. Над него висеше жълта еленска глава, а до нея някаква звезда на лента и няколко толкова прашни дипломи, че Ръс не можа да прочете наименованията на университетите.

Той силно присви очи.

— По дяволите, кой сте вие, мистър? Каква работа имате тук?

— Сам, аз съм Боб. Боб Лий Суагър. Синът на Ърл.

— Ърл. Не, Ърл го няма тук. От четиридесет години е мъртъв. Някакви шибани бели боклуци го убиха. Най-лошият ден, който този окръг е имал. Не, Ърл го няма.

— Исусе — прошепна Ръс, — съвсем му е изгубил края.

— Синко — каза Сам, — нищо не съм изгубил, което да не мога да намеря, за да ти напляскам кльощавия задник. Хайде, махайте се. Махайте се оттук!

Боб просто го гледаше.

— Сам, аз…

— Махайте се! За кого, по дяволите, се мислиш, Боб Лий Суагър?

— Сам, аз съм Боб Лий Суагър.

Старият човек присви очи отново и огледа внимателно Боб от главата до петите.

— Боже мили — най-накрая каза той, — Боб Лий Суагър. Боб, момчето ми, радвам се да те видя.

Той заобиколи писалището и здраво прегърна Боб, а лицето му грееше, оживено от истинско удоволствие.

— Ето те тук от плът и кръв. На почивка ли, синко? Доведе ли жена си? И малкото момиченце?

Внезапното прояснение на стария човек беше леко неприятно, но Боб се престори, че нищо не е забелязал, докато Ръс гледаше надолу.

— Тя вече не е толкова малка, Сам — отговори Боб. — Ники порасна, както всички. Не, оставих ги у дома. Това е нещо като делово пътуване.

— А кой, по дяволите, е този? — поиска да разбере Сам, поглеждайки към Ръс. — Да не си открил някой отдавна изгубен син?

— Не ми е син — обясни Боб. — Син е на друг човек.

— Казвам се Ръс Пюти — представи се Ръс, протягайки ръка, която старият ястреб сграбчи като леш и я смаза. Боже, каква хватка имаше дъртакът!

Боб каза:

— Ето деловата част: младежът е журналист.

— О, боже — възкликна Сам. — Последния път, когато някой писа за теб, го дадох под съд от твое име и изкарахме тридесет и пет хилядарки.

— Казва, че няма да пише за мен.

— Ако го нямаш черно на бяло, по-добре бързо го уреди, така че, щом книгата му бъде публикувана, да можем да го изправим пред съда.

— Няма да е за мистър Суагър — обади се Ръс, — а за баща му. За 23 юли 1955.

— Господи — каза Сам. — Това беше най-дългият шибан ден, който съм преживявал, включително 6 юни 194424.

— Беше ужасен ден — каза Ръс. Без да споменава личната връзка, той се опита да обясни книгата си, но Боб вече беше чувал това, а Сам не изглеждаше да се интересува много.

— Както и да е — завърши той, съзнавайки, че никого не е впечатлил. Започна да го боли главата от сливовия мирис на тютюна. — Затова сме дошли.

— Е, добре — каза Сам, издишайки струя дим, който се понесе на талази и започна да се вие из стаята. — Вероятно няма и ден да не се чудя защо трябваше да се случи всичко това. Много хора бяха разсипани. Мисля, че упадъкът на майка ти започна този ден.

— И аз така мисля — каза Боб.

— И на бедната Иди Уайт. Иди Уайт Пай. Винаги забравям, че беше женена за този боклук. И нейният упадък започна тогава. Девет месеца по-късно ражда и година след това е мъртва. Чудя се, какво ли е станало със сина на Джими Пай?

— Продължи по стъпките на баща си — каза Ръс. — И двамата бяха един дол дренки.

— В това не се и съмнявам. И така, какво искате от мен?

— Е, сър — започна Ръс, — надявам се, че ще мога да пресъздам случилото се през онзи ден в един вид драматичен разказ. Но както знаете, през 1994 имаше пожар, в който изгоря старата съдебна палата. А там се съхраняваше архивът.

— Мисля, че нямам нищо. Може би един или два листа.

— Е, а документите правилно ли представяха нещата? — попита Ръс, бърникайки малък касетофон. Сам подозрително погледна машинката.

— Боб, това с твое съгласие ли е? Позволяваш на това момче да задава въпроси, защото и ти искаш да научиш отговорите?

— Казва, че може да стане важна книга.

— Е, чел съм достатъчно книги, за да не давам пукната пара или щипка талаш за някоя от тях. Но давай, млади приятелю. Задавай си въпросите и ако не заспя, ще ти отговоря.

— Благодаря — каза Ръс. — Исках да зная вестниците честно ли представиха случилото се? В статиите си?

— Нямаше какво толкова да се обърка — отговори Сам. — В моята работа виждаш много местопрестъпления. О, виждал съм смърт в бани, кухни и басейни, дори в клозети на двора. Понякога има нещо тайнствено, но по-често не. Мистериите са за книгите. В живота гледаш труповете, гилзите, кървавите следи или пък поглеждаш ножа, формата на пръските кръв и отпечатъците и те няма да излъжат. Ще ти кажат всичко, което трябва да знаеш, или поне онази част, в която става дума кой го е направил. А този случай беше доста ясен. Както започна, така и приключи. Защо са го направили, защо се случи? Това никой не може да знае.

— Има ли някъде някакъв отчет за движението на хората през деня? Имам предвид кога и как Джими и Бъб са дошли тук и как Ърл е попаднал на тях в онази царевична нива?

— Не, сър. Както казах, събитията сами се обясниха. Никаква друга информация не беше толкова важна.

— Бяха ли извършени някакви правни действия?

— В случаи на убийства, при които няма оцелели, щатът Арканзас възлага всички права на службата на съдебния лекар да проведе разследване на причините за смъртта. Аз представлявах щата и всички се съгласиха с установеното: убийството на Ърл Суагър беше предумишлено. Смъртта на Джими Пай и Бъб Пай беше оправдано убийство от заклет полицейски служител при изпълнение на законните му задължения. Така беше записано в протокола.

— Заслужава ли си да потърсим този документ?

— За твоята цел вероятно не, макар да се басирам, че имам копие вкъщи. Съдържаше и скица на разположението на телата, списък на откритите веществени доказателства, показанията на първите пристигнали на място полицаи. Това е всичко, но ще го намеря за теб.

— Много ще ми помогне. Ако разложа нещата на части, бих искал да се опитам да събера материали и в четири други области — продължи Ръс, погледна бележките си и се опита да прозвучи важно. — Свидетелите. Може би да говоря с първите дошли на местопрестъплението. След това роднини на всички замесени, което ще рече на Джими и Бъб. После идват вторичните описания. Новинарските репортажи, но може би е имало и други статии в списанията за действителни престъпления. Също така трябва да видим мястото, нали така, мистър Суагър?

— Ха — обади се Сам, — мисля, че магистралата „Хари Етъридж Мемориъл Паркуей“ го погреба под около тон бетон в памет на най-великия човек, който някога се е раждал в окръг Полк. Синко, търсиш едно минало, което едва ли съществува вече. В Полк вече не са останали членове на семейство Пай. Чух, че бащата на Джими, Лани, имал брат в Оклахома.

— В Анадарко — поясни Ръс. — Бил е убит от неизвестен извършител през 1970.

— Мис Кони Лонгейкър най-добре познаваше Иди. Но тя напусна града, след като Иди умря, а детето отиде при някакви роднини на Пай. Опита се тя да получи бебето, но казаха, че е прекалено стара. Мисля, че беше през петдесет и шеста.

— Имаше ли аутопсия? — попита Боб.

— Да. Щатският закон във връзка с противозаконна смърт. Обаче всички документи са заминали при пожара в съдебната палата.

Боб кимна, предъвквайки чутото.

— Един дълъг и ужасен ден — каза Сам. — Винаги ми се е струвало, че за републиката е национална трагедия, че не може да ражда мъже от калибъра на Ърл Суагър. Казвал съм ти го достатъчно често, Боб Лий. Той беше наистина велик човек.

— Той изпълни дълга си — каза Боб — в по-голяма степен от някои.

— За щастие оттогава окръг Полк не е преживявал такъв ден. Четирима убити. Това сложи отпечатъка си върху общината за години напред. В някои домове болката още не е…

— Извинявай — каза Ръс, — искаш да кажеш трима мъртъвци. Или броиш и жертвите във Форт Смит? Тогава са седем. Само малко…

— Млади човече, къде си следвал?

— Ааа, в Принстън, сър.

— Дипломира ли се?

— Ъъъ, не. Аз, ъъъ, прекъснах след две години. Но сигурно ще продължа.

— Е, няма значение. Значи Принстън? Е, ако искаш да се покатериш и да духнеш прахта от онази рамка — той посочи към стената, — ще видиш стария Сам Винсънт, наивния селски адвокат от Хиксвил, Арканзас. Той също е следвал в Принстънския университет! А ако духнеш прахта от другата рамка, ще видиш, че е учил в правното училище в Йейл. И въпреки че е стар, изобщо не е толкова изфирясал, колкото го мислиш. Или поне не в добрите си дни. И ако казва четирима, той, по дяволите, има предвид четирима.

Ръс застина.

— Извинявай — най-накрая каза той. — Не исках да покажа неуважение. Но кой беше четвъртият?

— Последният случай на Ърл. Едно бедно момиченце на име Шайрил Паркър. Негърче на петнадесет. Беше изнасилена и пребита до смърт в планината Уашита. Ърл я намери същата сутрин и първи съобщи. Сметнах, че това е неговото завещание и го разследвах с особено внимание. За щастие и той беше напълно ясен. В този случай имаше известно правосъдие.

— Мисля, че си спомням — каза Боб. — Някакво чернокожо момче. Не беше ли…

— Да, беше пратен на електрическия стол. Гледах го как умира в щатския затвор край Тъкър през 1957. Реджи Джерард Фулър. Ужасна трагедия.

— Ще вкараш ли това в книгата си? — попита Боб.

— Не знам… много е странно, нали?

— Ърл прекара сутринта там. Може би все още е мислил за този случай, когато е попаднал на Джими и Бъб, и затова са го изненадали.

— И всичко беше ясно?

— Като летен ден. Бедното момиче беше откъснало джоба на ризата му с монограма, докато той се е забавлявал сатанински с нея. Проверихме сред цветнокожите за подхождащите инициали и когато го открихме, нападнахме. Гордея се, че дори през онези невежествени дни уредих да се издадат надлежните заповеди. Тук в окръг Полк ние действаме по проклетите правила. Намерихме ризата натъпкана под леглото му. Джобът липсваше. Беше изцапана с кръвта й. Същата кръвна група. Тя беше АБ положителна, а той А положителна. Момчето направи грешка, увлякло се и не е могло да спре. Тя умря, той умря и двете семейства бяха съсипани. Не съм привърженик на теорията, че чернилките не могат да изпитват болка, както белите хора. Семейства Паркър и Фулър изпитаха достатъчно болка. Не бях виждал такава.

Ръс поклати глава, която сега силно го болеше. Искаше да се махне: това сякаш беше излязло изпод перото на Фокнър или Пен Уорън, богохулна южна земя, напоена с кръв от поколения, бял и черен боклук, бяло и черно невежество и всичко това смесено в много малък район в един и същ ден.

— Сам, изтощихме те. Може да поискам да свършиш някои неща. Предполагам, че приемаш пари — усмихна се Боб.

— Разбира се — отговори Сам.

— Вземи тази кутия — подаде му Боб картонената кутия. — Сигурно имаш сейф в кантората?

— Толкова съм стар, че може да съм забравил комбинацията.

— Е, можеш ли да я съхраняваш тук? Това са нещата на баща ми. По някаква причина реших, че може да ни влязат в работа. Не искам да ги разнасям наоколо.

Сам взе кутията и всички се изправиха.

— Утре — каза Боб — мисля да идем да видим къде се е случило. Сам, ти можеш ли да дойдеш? Нали си бил там?

— О, предполагам.

— Междувременно потърси онзи документ и всичко останало, което имаш.

— Ще го направя.

— Днес следобед мисля да идем в библиотеката, за да видим какво пише в старите вестници.

— Съгласен — обади се Ръс.

Сам стисна ръката на Боб и пренебрегна Ръс, оставяйки го лице в лице с факта, че на никой не му пука за него. Той си помисли, че няма да умре заради това.

Двамата излязоха, спуснаха се надолу по тъмните стълби и се измъкнаха на ярката дневна светлина.

— В началото изглеждаше леко смахнат — каза Ръс. — Надявам се, че ще се справи с това. Как ги нарече? Чернилки? Цветнокожо население? Боже, в коя местна организация на Ку-клукс-клан членува?

— Той е корав старец. Не само ми спаси задника преди няколко години, но и беше първият прокурор в Арканзас, който повдигна обвинение срещу бял мъж за убийството на чернокож. През 1962, когато това не бе най-лесното нещо на земята. Може и да казва чернилка, докато ти казваш „афроамериканец“, за да покажеш на всички колко си прекрасен, но той рискува шибания си живот. Стреляха по къщата, изплашиха децата му и при изборите го свалиха от длъжност. Но той не се отказа, защото знаеше, че това е справедливо. Така че не бъди неуважителен към него. Той е устойчив като пиринч.

— Окей — отговори Ръс, — щом ти казваш.

Тогава видяха един едър заместник-шериф да наднича през прозореца на колата на Боб.

— Това пък за какво? — попита Ръс.

— О, просто провинциално ченге, което е забелязало номера от чужд щат. — Той отиде при ченгето.

— Здрасти.

Ченгето се обърна и стрелна светли очи към Боб. После същите очи жадно се преместиха върху Ръс и го погълнаха. Той беше дълъг, обветрен мъж, с гъста сплъстена коса, която може би бе прекалено грижливо пригладена, слаб тесен ханш и дълго лице. На колана му висеше „Глок“ под спортен ъгъл. Изглеждаше жесток като конски камшик.

— Синко, това твоят пикап ли е?

— Да, заместник-шериф Пек — отговори Боб, прочитайки името му върху значката. — Някакъв проблем ли има?

— Не, сър, проверката е всичко. Ние имаме хубав малък град и аз искам да си държа очите отворени.

— Израснал съм в този град — каза Боб. — Татко ми е погребан в този град.

— Боб Лий Суагър — досети се Пек. — По дяволите, това сте вие.

— Точно така.

— Спомням си…

— Да, всичко това е минало. Ако искате да пуснете за проверка номера и името, моля. Ще изляза чист. Всичко беше голяма грешка.

— На почивка ли се върнахте, мистър Суагър?

— О, може и така да се каже. Взех и един млад приятел с мен. Това е просто нещо като сантиментално пътуване. Да видя старите си свърталища и местата, където съм ходил с баща си.

— Е, сър, ако имате някакви неприятности или пък нужда от помощ, обадете ми се. Казвам се Дуейн Пек.

— Ще запомня това, заместник-шериф Пек.

Пек отстъпи и ги пусна да минат, но Ръс изпитваше странното усещане, че е преценен, прочетен от едната страна и после от другата. Това не му се понрави.

— Този заместник-шериф не ти ли се стори малко странен? — попита той. — През целия си живот съм бил с ченгета, а този тип не можа да откъсне очи от нас.

— Така ли мислиш? — каза Боб. — На мен ми се стори много симпатично момче.