Нощта на снайпера

22.

САМ СЕ СЪБУДИ изпълнен с ярост, но не можа да си спомни защо.

Непреминалият яд мрачно се рееше из главата му, търсейки си жертва.

— Мейбъл — изрева той. — Къде ми е проклетото кафе?

Тогава си спомни, че Мейбъл му беше секретарка седем месеца през 1967, преди да напусне и си тръгне, за да изкара един хубав тих срив на нервите. Сети се, че е умряла някъде през осемдесетте, но не беше сигурен.

Обаче ненавременната смърт на Мейбъл означаваше само едно нещо — никакво кафе. Затова стана, помъчи се да намери очилата си, не, още не ги бяха взели, и се залута из къщата, докато открие кухнята. Някак си успя да сложи кафе — някои неща мъжете никога не забравят. Щастлив от този успех, той се върна с препъване в стаята си, взе си душ и се облече, въпреки че трябваше да си обуе един бял и един син чорап, и се върна за кафето.

За щастие пощата беше пристигнала. Жалко, че беше от 1957. Известно време се опитваше да събере две и две, неспособен да разбере защо това писмо лежи там на масата в трапезарията — синьо, изписано със спретнат, точен женски почерк. Погледна подписа: Люсил Паркър. Коя, по дяволите, беше Люсил Паркър?

И тогава, разбира се, се сети: споменът избухна в главата му.

— Дяволска жена! — избоботи той. — Проклета жена!

Сграбчи ключовете от колата си, които лежаха в хола до лулата му от морска пяна, неговите слънчеви очила и…

Лулата му от морска пяна!

По дяволите, а тя откъде се е взела?

Както и да е, той я грабна и хукна към кадилака си в гаража. Запали и излезе на заден. Очевидно съседите му злонамерено бяха поставили кофите си за боклук на неговата автомобилна алея, защото се чу дрънчене. Той погледна в огледалото си за задно виждане и ги видя да се търкалят по улицата, разсипвайки съдържанието си навсякъде. Защо ли са направили подобна глупост?

Той подкара към негърския квартал.

Сега му викаха Западен Блу Ай. Вече не можеш да казваш черньо. Дори негър не можеш да кажеш. Не беше разрешено.

Улиците сякаш се пълнеха. Хората го зяпаха, но не бе сигурен защо. Чувстваше се като Кралицата на пролетта на някаква платформа сред парада. Клаксони свиреха, деца пищяха. По дяволите, какво става?

Изведнъж една патрулна с виеща сирена и святкащ буркан се стрелна покрай него в гонитба на някакъв злодей. Но странно защо, колата го накара да спре встрани.

Един висок длъгнест мъж с бледи очи слезе от нея, изплю парче тютюн за дъвчене и се приближи.

— Какво става, мистър Сам?

— Кой, по дяволите, си ти? — поиска да узнае Сам. После прочете значката на джоба: на него пишеше Пек.

— Дуейн Пек, мистър Сам. Познавате ме толкова добре, колкото собственото си име.

— Не знам нищо подобно. Какво, по дяволите, искаш?

— Мистър Сам, това там, откъдето минахте, беше светофар и едва не ударихте две коли. А някои хора трябваше да тичат, за да се махнат от пътя ви. Карахте с около шейсет.

— Мамка му, бързам. За какво е всичко това?

— Сър, малко се тревожа за сигурността ви и за сигурността на другите хора.

— Ще ми напишеш фиш?

— Не, сър, няма нужда. Ако ми кажете къде отивате, ще се радвам да ви следвам и ще се погрижа да не карате прекалено бързо и да спазвате правилника. Или най-добре ми позволете да ви закарам.

— Защо? Никога не съм чувал подобно нещо. Пек, махни ми се от пътя или ще се обадя на шерифа и ще работиш до края на живота си нощна смяна. Знаеш ли кой съм аз?

— Всички знаят кой сте, мистър Сам. Сър, мисля, че сега може да тръгвате, но аз ще ви следвам, за да няма проблеми? Окей? Ще се погрижа да спазвате светофарите. Чухте ли ме?

Сам промърмори нещо мръсно, но Пек вече беше тръгнал към колата си. Арогантен кучи син! Сам помнеше времето, когато всички заместник-шерифи се отнасяха към него като с Цезар.

Най-накрая Пек потегли и Сам отново запали колата. Много внимаваше да не кара бързо и да спазва всички пътни знаци. Никой не му бибибкаше, но той натисна клаксона заради една проклета лейди, която не си даваше зор, докато пресичаше улицата с бебето си. Какво си мисли тя, че разполага с цялата улица за колкото време й кефне?

Той пресече релсите и пое надолу по прашните улици на негр… на Западен Блу Ай. Тия хора все още живееха като зулуси. Защо не вземат да почистят? Искат да са пълноправни граждани, така че поне могат да си косят тревата. Няма извинение за това, никакво.

Но едновременно с яда си изпитваше тъга: бяха толкова нещастни. Кой ще се погрижи за тях? Кой ще ги упъти? Защо винаги се държат лошо? Не можеха ли да разберат, че не това е пътят? Той поклати глава.

Мина покрай църквата и скелета на господарската къща, в която някога беше погребалното бюро „Фулър“, но сега бе руина, и най-сетне стигна до къщата от адреса, която все още беше поддържана и спретната и имаше увивни цветя по дървените решетки на верандата. Той паркира на улицата и две малки негърчета се появиха и го загледаха с големите си очи.

— Хайде, вървете, къш, изчезвайте оттук! — той им махна да се дръпнат встрани и стъпи на дървените стъпала на верандата.

Почука силно на вратата.

Отвори жена на четиридесет и го погледна въпросително.

— Ти ли написа това? — попита той настоятелно.

Тя го взе и го погледна.

— Сър, била съм на пет, когато това е била написано. То е от мисис Паркър.

— Искам да говоря с нея.

— Сър, тя не живее тук. Кой сте вие?

— Не ме ли познаваш? Всички ме познават. Аз съм Сам Винсънт, окръжният прокурор.

— Не, сър, не ви познавам.

— Трябва да си нова в града.

— Живея тук от пет години.

— По дяволите! Не мога да повярвам, че не ме познаваш.

Жената поклати глава и в очите й се появи определен израз.

Знаеше, че мислите, които й минаваха през главата, започваха с „Бели“ и продължаваха с отбелязването на нещо, което смята за напълно неразбираемо по отношение на кавказката раса. Но на него не му пукаше.

— Добре, къде е тя?

— Къде е кой?

— Мисис Паркър.

— Сър, наистина ли смятате, че всеки афроамериканец знае местонахождението на останалите?

— Ами не мога да кажа. Никога не съм се замислял твърде. Искам да й помогна. Затова съм тук. Тя ми писа, не разбираш ли?

— Казвате, че сте законът?

— Да, по един или друг начин. Но не съм тук, за да арестувам цветнокож човек. Става дума за малкото момиче. Тя…

— О — каза жената. — Да, зная. Никога не сме го забравяли. Почакайте тук.

Тя изчезна и се върна след пет минути.

— Тя е у дъщеря си. В Лонгейкър Медоуз, новия комплекс.

На Сам никога не му бе хрумвало, че негрите могат да купуват жилища в Лонгейкър Медоуз, един доста хубав квартал в източната част на Блу Ай, където някога беше живяла Кони Лонгейкър.

— Имаш ли адреса?

Тя му го каза.

— Съжалявам, че говоря толкова високо — каза той. — Не съм искал никого да обидя.

— О, мистър Сам — каза тя. — Не съм била тук, но Шийла (ново двайсе, коя, по дяволите, беше Шийла?) ми каза как сте осъдили този бял мъж Джед Поузи, защото преби горкия мистър Фулър до смърт. Никога преди това бял човек не беше съдил бял за това, че е наранил чернокож.

Това струва на Сам изборите и работата, която обичаше повече от всичко друго.

— О, това ли — каза той. — Заслужаваше стола и се опитах да му го осигуря, но през 1962 щатът Арканзас не беше готов да екзекутира бял човек заради това, че е убил чернокож. Поне все още е в затвора и бавно изгнива на път за ада. Смъртта щеше да е по-добра, но и гниенето има място на този свят.

— Вие някак си се опитвате да бъдете добър бял човек. Надявам се Исус да е с вас.

— Днес вероятно е зает, но все пак ти благодаря за пожеланието.

Сам подкара към източната част на Блу Ай надолу по шосе 88 за Арканзас със странно усещане. Гадният Дуейн Пек го придружи през целия път и Сам се опита да се съсредоточи върху това да не превишава скоростта и да кара по вярната лента на пътя. Задача, която се градеше на предположението, че, първо, знае от коя страна на пътя да кара, което обикновено беше така, освен ако не забравеше, както в момента.

Дуейн свирна с клаксона и Сам вдигна поглед, за да види автомобила, който идваше право срещу него. Глупак! Защо не се махне? После видя, че той е в погрешната лента. Да не са го променили наскоро? Ах! Изпълвайки се с ярост, чувство на безсилие и мъка, Сам се върна там, където му беше мястото. Другият шофьор му показа среден пръст. Това пък за какво?

Най-накрая градът остана назад. Изглежда, тук имаше една приятна местност, после мина покрай двойните скални колони и оградата от телена мрежа, която водеше до Маунтин Топ, както се наричаше къщата на Шефа Хари. Сега това беше друга руина, защото шибаният му амбициозен син се кандидатираше за президент и рядко се връщаше в Арканзас и когато го правеше, отсядаше във форт Смит, а не тук в Полк.

Тогава почувства не шок, а ужасна тъга и си спомни защо беше престанал да идва насам. Откакто събориха старата къща на Лонгейкър. Някога толкова великолепна, където старият Лонгейкър беше живял и където през 1932 неговият син Ренс беше дошъл с младата си булка Кони. Където Кони беше отгледала своя син и погребала съпруга си и после своя син и неговата млада жена. След това беше дала под наем къщата на Иди Уайт Пай и наскоро след това погреба и нея. Тогава, когато окръгът взе детето и не искаше да позволи на Кони да го задържи, защото тя не му била роднина, то беше прибрано от семейство Пай и като че потъна в земята. Кони с разбито за последен път сърце, изглежда, най-накрая се предаде и призна, че някак си Арканзас не е за нея, въпреки че толкова го обичаше.

Къде беше отишла Кони? Обратно в Балтимор? Така мислеше. Кони не поиска да му каже.

Беше я закарал до автобусната спирка през онзи последен ден, след като бе заключила къщата.

— Това е толкова красив щат — каза Кони. — И мъжете са толкова силни. Разбира се, Ренс и моят син Стивън. И Ърл, бедният, красив, смел и обречен Ърл. И ти, Сам. Ти си такъв мъж. Не мисля, че ще намеря подобен на теб на изток.

— Кони, нали знаеш, че няма защо да си тръгваш.

— Не, трябва. Ако изгубя още някой мъж тук, няма да се оправя.

Тя все още беше красива и Сам я обичаше тайно от много години.

— Съжалявам, че не можах да взема момчето за теб.

— Горкото дете. Ще порасне, без да познава баща си.

— Е, това е нещо, за което не бих се тревожил — отговори Сам. — По-добре да не познава Джими.

Тя просто го гледаше и нещо премина през очите й, но го остави да отмине.

— Съжалявам — каза той. — За делото. Мислех, че съдията ще разбере.

Имаше предвид делото за настойничество: детето, което тя бе кръстила Стивън на собствения си син и което беше гледала три месеца, когато Иди започна да линее, и което бе държала и утешавала, и обичала после, когато Иди умря, трябваше да бъде дадено на семейство Пай. Те го кръстиха Ламар и го взеха от нея и си заминаха в един очукан стар пикап. Компания от корави като пирони мъже и жилести жени.

— Щата не го интересуват подробностите — отбеляза тя. — Той вярва в семейството и рода. Донякъде съм съгласна с това. Разбира се, от време на време бърка. Е, както и да е. Ако го обичат, ще бъде добре. Предполагам.

Сам не беше видял твърде много любов в това семейство, но нищо не каза. Автобусът дойде. Разбира се, мис Кони беше богата и нямаше нужда да взима шибания автобус. Но също така не беше предвзета и ако автобусът бе достатъчно добър за бедните бели и чернокожи хора, които беше обичала, и те й бяха отвръщали със същото, тя щеше да го вземе.

Тя се усмихна нещастно и се качи, докато шофьорът товареше големия й багаж в багажника. Сам я гледаше, докато тя си търсеше място. Автобусът потрепери, когато шофьорът включи на скорост, и точно в мига, когато потегли, Кони се обърна и очите им се срещнаха. Сам се усмихна лекичко и тя му се усмихна в отговор и изчезна завинаги. Винаги се чудеше, ако беше извикал: „Кони, не заминавай, по дяволите, остани с мен. Кони, обичам те, моля те, не си отивай, ще се оправим.“

Но не го направи и знаеше, че е постъпил правилно. Беше женен с три деца и бременна жена. Какво можеше да се направи? Нищо. Така че Кони замина с автобуса и това беше всичко.

Където някога беше къщата й, сега имаше петдесет и на направената с вкус табела, там, където някога беше стояла пощенската кутия на Лонгейкър, сега пишеше „Лонгейкър Медоуз, клон на компанията «Бама»“. Къщите бяха бели и изглеждаха просторни и удобни за живеене, въпреки че бяха пръснати с толкова скована ортодоксалност по мрежата от нови улици, че нещо нямаха вид на много спонтанно и живо място.

Сам зави, наблюдавайки шибания Дуейн Пек да свива след него, но скоро забрави за заместник-шерифа, докато се опитваше да се справи с бъркотията от маниерно наименовани нови улици. Те бяха нещо, с което трудно можеше да се справи. Почувства се засмукан във водовъртеж от къщи, които изглеждаха напълно еднакви. Кога бе станало това, зачуди се той. Но по едно направо религиозно чудо единственото, на което бе станал свидетел през своите осемдесет и шест години, се оказа на „Беърфут Бой Гарт“, както безсмислено беше наречена улицата, и скоро попадна на къща, която едва ли се отличаваше от всяка друга освен по номера си 10567. Как, за бога, можеше да има още десет хиляди други къщи на тази малка улица? Както и да е, той зави по автомобилната алея и остана седнал няколко секунди.

Сега, когато може би имаше най-голяма нужда, една благословена вълна яснота го заля. Почувства се съсредоточен, жив, силен. Знаеше точно защо е тук и какво трябва да научи. Той слезе и отиде да почука на вратата. Млада чернокожа жена отвори с очи пълни с враждебност.

— Да? — попита тя.

Той беше леко слисан — повечето хора в тази част на града го наричаха аксиоматично „сър“. Вероятно защото го разпознаваха или от уважение към възрастта му.

— А, търся Люсил Паркър.

— За какво?

— Стара работа. Заради едно писмо, което ми написа.

— Да не сте някоя от белите отрепки, проповядващи сегрегация чрез Библията, дошъл да й каже, че Господ е взел другата й дъщеря?

— Мадам, завършил съм право в Йейл и Принстън. Въпреки че уважавам Библията, не съм проповедник. Става дума за Шайрил, да, но не вярвам, че Бог има каквото и да е общо с това.

— Тогава сте мистър Сам. Влизайте — каза жената. — Чухме, че ще наминете. Мама ви чака.

Тя го поведе през спретнатата къща. Сам беше учуден, че неграта живеят толкова добре. Кога се беше случило всичко това? Излязоха отзад, където старата лейди седеше на градински стол под малко недорасло дърво. Столът беше едно крехко, почти ефирно нещо, вероятно извито от напрежение. Тя беше огромна, ведра и едва ли не царствена в своята големина, седнала в своите най-хубави пурпурни дрехи, проницателна и спокойна.

— Мисис Паркър — каза той, — аз съм Сам Винсънт.

— Мистър Сам, помня ви от процеса.

— Да, мадам, аз също ви помня.

— Не, не ме помните — отбеляза тя. — Нито веднъж не погледнахте към нас, нито пък изобщо се интересувахте от нас цветнокожите. Нито веднъж не говорихте с нас. Никой никога не ни посети. Обадиха ни се от съдебната медицина и някой ни каза, че тялото на Шайрил може да бъде взето. Това е всичко, което получихме.

— Мадам, няма да ви лъжа. В онези години не приемахме твърде цветнокожите за човешки същества. Така беше. Бях човекът, който бях, и сега съм човекът, който съм. Но когато казвам, че си спомням за вас, истина е. Вие носехте черна рокля, защото все още бяхте в траур. Носехте бяла шапка с камелия на върха и воал. Съпругът ви беше с черен костюм. Носеше очила с рогова рамка и куцаше. Мисля, заради нараняване при сраженията в Северна Африка. Дойдох заради това.

Той й подаде писмото.

— Да?

— Не мога да си спомня някога да съм го виждал. Мисля, че някоя секретарка трябва да го е прибрала в досието.

— Защото не е било важно.

— Мадам, ако го бях видял, сигурно също щях да го прибера в досието. В него няма никакво доказателство.

— Само веднъж бял човек ми каза истината — каза мисис Паркър. — Беше Ърл Суагър. Той беше честен човек. Денят, в който го убиха, беше тъжен за целия окръг. Мистър Суагър каза, че ще открие какво се е случило с детенцето ми. Зная, че ако беше поживял, щеше да го направи честно и почтено, независимо какво и кой.

Сам се опита да бъде любезен.

— Мадам, ние открихме какво се случи на Шайрил. Реджи Фулър я уби. И си плати. Това е приключена сметка. Днес сметките не се приключват толкова честно. Но ние теглихме чертата на тази.

— Не, сър — каза старата лейди. — Зная, че момчето не го е направило, точно както написах в писмото.

Сам погледна писмото. Тя се цитираше почти дословно след всичките тези години: „Мистър Сам, зная, че момчето не би могло да убие Шайрил“, беше написала тя през 1957, седмица преди екзекуцията.

— Мисис Паркър, според науката всичко съвпадаше. Кълна ви се. Може и да не съм от кресливите защитници на човешките права, но не съм и човек, който ще покрие доказателства.

— Не ми пука какво казват доказателствата. Това момче Реджи дойде у дома, когато Шайрил изчезна. Той говори с мен за нея. Погледна ме в очите. Бог не би му позволил да ме гледа в очите и да каже, че Шайрил му липсва, ако предната вечер я беше убил.

— Мисис Паркър, през целия си живот съм се занимавал с убийци. Черни или бели, те са различна направа. Могат да те гледат в очите и да ти кажат, че те обичат, и да те накарат да го повярваш и щом им обърнеш гръб, ще те ударят по главата с тесла, за да вземат часовника ти или да ти изпият кръвта, и ще го забравят още на следващата секунда. Те не са нормални като вас и мен. За тях една лъжа изобщо не е от значение.

— Сър, това може и да е истина, но Реджи не беше такъв. Не разбирате ли?

— Мадам, фактите са си факти.

— Мистър Сам, мистър Ърл каза, че детективите ще дойдат да говорят с нас. Никога никакви детективи не се появиха. Как се нарича, когато разкриваш престъпление? Онова, което прави Коломбо.

— Коломбо е измислица. Разследване. Нарича се разследване.

— Никога не проведохте разследване. Намерихте си ризата, намерихте си кръвта и екзекутирахте негърчето на стола.

— Той беше виновен. Кой би си дал толкова труд, за да натопи момче като него?

— Мъжът, който уби детенцето ми Шайрил и който се разхожда наоколо и се смее през всичките тези години.

— Мадам, помислете какво казвате. Мъжът би трябвало да намери Реджи, да проникне с взлом в къщата му, да вземе ризата, да я занесе на местопрестъплението, да я натопи в кръвта на дъщеря ви, да откъсне джоба, да го пъхне в мъртвата ръка на дъщеря ви, да се върне в къщата на Реджи, отново да проникне вътре и да скрие ризата под матрака. Кой би направил нещо толкова откачено? Ако не беше направил каквото и да било, само щяхме да намерим трупа и никакво доказателство, което да сочи към заподозрян. Без този проклет джоб и кървавата риза няма доказателство, няма случай, няма нищо. Само едно мъртво момиче.

Тя нито премигна, нито отклони погледа си, а го гледаше право в очите.

— Зная всичко това. Но… имал е време. Не ограничено време, като например една нощ. Имал е цели четири дни от момента, когато е убил момичето ми, докато мистър Ърл откри тялото. Могло е да се направи.

Всичко беше заради проклетата телевизия! Всеки се смяташе за Коломбо или Матлок, или подобен и щом някой техен близък биваше убит, хората мислеха, че в това има нещо повече. Сам погледна в налудничавите стари очи на мисис Паркър. Тя се беше насъсквала по този въпрос с десетилетия и бе измислила една проклета конспирация за смъртта на дъщеря си. Никой не искаше да приеме противната, проста, ирационална истина, както в случая: цветнокожо момче е изгубило самоконтрол и с камък е смазало до смърт горката й малка дъщеря.

— Мисис Паркър, никога не се случва по този начин. Просто не става така.

— Мистър Сам, виждам по очите ви какво си мислите. Мислите си, лудата стара цветнокожа жена обвинява бял човек. За всяко нещо виновен е не белият. За всичко е причина расата и всички цветнокожи мислят само за това. Нали така си мислите?

Тя го гледаше с яростно блеснали очи.

— Сестро, аз…

— Това си мислите, нали? Кажете ми!

Той въздъхна.

— Предполагам, че е така. Има някои неща, които не мога да преодолея. Някои подозрения срещу всички ви. Не съм възпитан както трябва.

— Тогава нека ви кажа нещо, което ще ви изненада. Не мисля, че бял мъж го е направил. Мисля, че е цветнокож.

Това направо го гръмна. Беше последното нещо, което очакваше. Възрастната жена го обърка здравата.

— Какво искаш да кажеш, сестро?

— В онези дни онова, което непрекъснато повтаряхме на нашите момичета и аз трябва да съм го казвала стотици пъти на Шайрил, бе: никога не се качвай на кола с бяло момче. Бялото момче иска само едно нещо от теб, а ти не трябва да му го даваш. Може да е дружелюбен, може да е мил, може да е красив, може да е самият дявол, но иска само едно нещо, момиче. И ако му го дадеш, ще те намрази и щом черните момчета го научат, и те ще те намразят, но ще се опитват да получат същото от теб и наистина ще се ядосат, ако не им го дадеш. Така че зная, че не се е качила на никаква кола с бял мъж. Някой цветнокож е направил това с нея.

Сам премигна смутено. Старата лейди беше умна. Не като белите, не умна с мъдри мисли, но някак си разбираше нещата. Беше видяла основното. Той познаваше много детективи, които не бяха толкова хитри.

— Мистър Сам, вие сте най-умният човек в този окръг. Вие сте дори по-умен от стария Рей Бама или Хари Етъридж и неговия син, по-умен сте от Ърл Суагър. Вие отървахте неговото момче Боб Лий, когато цялото правителство на Щатите твърдеше, че е убиец. Пипнахте Джед Поузи, за да прекара злите си черни дни в затвора. Сега сте стар човек, а аз съм стара жена. Скоро и двамата ще си идем. Не може ли, моля, още веднъж да прегледате този случай? Просто така, че когато си идете, да знаете, че накрая сте си свършили работата също толкова добре, колкото в началото.

— Ами…

Той се замисли затова. Неговият живот беше лишен от съмнения. Той беше напълно вярващ. Мразеше ревизионизма, измиването на ръцете след събитията, отвлечени проучвания, целия дух на двусмислиците и ироничната двойственост, които през деветдесетте години се бяха превърнали в американски стил. Мразеше го. Проклетата черна жена искаше да се превърне в това, което мразеше.

Но… време беше. Тя е права. Технически не беше невъзможно. Защо някой ще направи подобно нещо, надхвърляше въображението му, но това бе, технически погледнато, възможно по законите на материалния свят. А и онова за черния мъж, който го бил направил, беше много интересно.

Като чиста загадка, като чист интелектуален проблем всичко това силно го предизвикваше.

— Мозъкът ми вече не е онова, което беше. Замъглява се. Разбърква се от яд. Не мога да намеря чорапите си. Изглежда, сякаш някакви хора ми крият нещата. Но ако имам пак някой прояснен ден като днес, ще погледна отново документите по случая или онова, което е останало от тях. Ще ги прегледам, но не очаквайте кой знае какво. Не мога нищо да ви обещая, мисис Паркър.

— Сър, Бог да ви благослови.

— Не ме наричай сър. Казвай ми Сам. Всички го правят.